Робърт Шекли
Смъртите на Бен Бакстър (3)

II.

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брайн се събуди, изми се и се облече. В 1,30 часа този следобед му предстоеше среща с Бен Бакстър, президент на „Бакстър индъстрийз“. Цялото бъдеще на Брайн зависеше от резултатите от тази среща. Ако успееше да получи подкрепата на гигантските предприятия на Бакстър, и то при подходящи условия…

Брайн беше висок, тъмен, красив мъж на тридесет и шест години. Във внимателно спокойните му очи проблясваше намек за дълбока благост, а чувствителните му устни намекваха за неотменна благочестивост. Движенията му имаха свободната грация на човек, който добре познава своята същност.

Беше почти готов за излизане. Той взе под мишница молитвената си палка и пъхна в джоба си книжката „Пътеводител в добротата“ от Норстед. Никога не се движеше без този незаменим справочник.

Накрая той постави на ревера си украшението, изобразяващо сребърна луна, което показваше ранга му. Брайн беше въздържател втори клас на западната будистка конгрегация и си позволяваше да показва внимателно прикрита гордост от този факт. Някои хора го смятаха твърде млад за задълженията на проповедник. Но трябваше да се съгласят, че Брайн носеше прерогативите и изискванията на службата си с достойнство, доста впечатляващо за годините му.

Той заключи апартамента си и се запъти към асансьора. Там чакаше малка тълпа, състояща се предимно от западни будисти, но имаше също и двама ламаисти. Всички му сториха път, когато дойде асансьорът.

— Приятен ден, братко Брайн — каза операторът, когато асансьорът тръгна надолу.

Брайн наклони с няколко сантиметра главата си в обикновения скромен отговор към член на паството. Бе дълбоко замислен за Бен Бакстър. Но с крайчеца на окото си забеляза една от пътуващите с асансьора — стройна, красива, чернокоса жена с продълговато златисто лице. Индийка, помисли си Брайн, и се зачуди какво ли прави такава жена в жилищната му сграда. Той познаваше останалите наематели, макар че не бе толкова нескромен, че да го показва.

Асансьорът пристигна във фоайето и Брайн забрави за индийката. Днес имаше да мисли за други неща. Имаше известни проблеми, свързани с Бен Бакстър, проблеми, които се надяваше да разреши преди срещата. Той излезе навън в неприветливата сива априлска утрин и реши да отиде до кафенето „Златният лотос“, за да закуси.

Беше 10,25 часа, сутринта.

 

 

— Бих могла да остана тук завинаги и да дишам този въздух — каза Джана Чандрагор.

Лан II се усмихна леко.

— Може би ще можем да го дишаме и в наше време. Как ти се вижда той?

— Самодоволен и самонадеян — каза тя. Те вървяха на половин пресечка подир Брайн. Нямаше начин да изпуснат от поглед високата и стройна фигура на Брайн дори и по претъпканите сутрин нюйоркски улици.

— Той определено те изгледа в асансьора — каза Лан II.

— Знам — усмихна се тя. — Той е доста красив, не мислиш ли?

Лан II повдигна вежди, но не каза нищо. Те продължиха да го следят, забелязвайки, че тълпата се разделяше от уважение към ранга на Брайн. Тогава се случи.

Брайн вървеше замислен и се блъсна в един пълен, червендалест мъж, който бе облечен в жълтата роба на западнобудистки свещеник.

— Моите извинения, че наруших медитацията ти, млади братко — каза свещеникът.

— Грешката бе изцяло моя, отче — отвърна Брайн. — Защото е писано: „Младите трябва да знаят пътя си.“

Свещеникът поклати глава.

— В младостта почива мечтата за бъдещето — каза той. — А старостта трябва да й отстъпи.

— Старостта ни води и насочва по Пътя — възпротиви се леко, но настоятелно Брайн. — Писанието го казва съвсем ясно.

— Ако приемаш старостта — отвърна с леко стиснати устни свещеникът, — тогава приеми и това, на което тя те учи: младостта трябва да върви напред! Ако обичаш, недей да ми противоречиш, скъпи братко.

С внимателно прикрити очи Брайн се поклони дълбоко. Свещеникът му се поклони в отговор и всеки от двамата продължи по пътя си.

Брайн тръгна по-бързо, стиснал в ръка молитвената палка. Свещеникът бе постъпил точно като такъв. Бе използвал възрастта си в подкрепа на аргументите си в полза на младостта. В западния будизъм имаше някои странни противоречия, но в момента те не интересуваха Брайн.

Той влезе в кафенето „Златният лотос“ и седна на една маса в дъното. Погали с пръст сложната резба на молитвената палка и усети как ядът го напуска. Почти веднага възстанови онова спокойно и ненарушимо единство на разум и чувства, толкова жизненоважно за Добротата.

Сега бе време да си помисли за Бен Бакстър. Все пак човек трябваше да изпълнява и временните си задължения със същото упорство, както и религиозните. Когато погледна часовника си, видя, че е почти единадесет. След два часа и половина той щеше да бъде в кабинета на Бакстър и…

— Поръчката ви, господине? — попита го един сервитьор.

— Чаша вода и малко сушена риба, ако обичате — каза Брайн.

— Пържени картофи?

— Днес е Визия. Не е разрешено — прошепна тихо Брайн.

Сервитьорът пребледня, преглътна и каза:

— Да, господине, извинете. — Той побърза да се отдалечи.

Не биваше да го карам да се чувства смешен, помисли си Брайн. Просто трябваше да откажа картофите. Дали да не му се извиня?

Той реши, че така ще го притесни още повече. Затова Брайн решително прогони тази мисъл от ума си и се съсредоточи върху Бен Бакстър. С помощта на Бакстър за предложената на Брайн гора и с неговите възможности нямаше начин…

Той изведнъж усети, че на съседната маса става нещо. Обърна се и видя жената със златистото лице, която плачеше горчиво, скрила лице в малка дантелена кърпичка. Беше същата, която бе видял по-рано в жилищния си блок. До нея седеше един дребен възрастен мъж с мъдро лице, който напразно се опитваше да я успокои.

Докато хлипаше, жената погледна отчаяно към Брайн. При това положение един Въздържател можеше да стори само едно.

Той отиде до масата им.

— Извинете за намесата ми — каза той. — Не можеше да не забележа тревогата ви. Може би сте чужденци в града. С какво бих могъл да ви помогна?

— Никой не може да ни помогне! — изстена жената.

Възрастният мъж сви отчаяно рамене.

Брайн се поколеба, а после седна до масата им.

— Кажете ми — помоли той. — Няма нерешими проблеми. Писано е, че през всеки гъсталак има път и пътека из най-стръмната планина.

— Истината казваш — съгласи се старецът. — Но понякога човешкият крак не може да достигне края на пътеката.

— В такива случаи всеки помага с каквото може и така изпълнява дълга си — отвърна Брайн. — Кажете ми вашия проблем. Аз ще ви бъда в помощ с всичко, което ми е във възможностите.

Всъщност това беше повече, отколкото се изискваше от един въздържател. Пълното отдаване в услуга на ближния бе задължение на по-висшестоящите свещеници. Но Брайн бе привлечен от тъгата и красотата на жената и думите излязоха от устата му, преди да ги е обмислил.

— В сърцето на младия има сила — цитира старецът. — И лек за изморените ти ръце. Но кажете ми, господине, вие вярвате ли в религиозната толерантност?

— Напълно! — отвърна Брайн. — Това е едно от основните правила на западния будизъм.

— Много добре. Тогава знайте, господине, че дъщеря ми Джана и аз сме от Лхаграма в Индия, където служим на превъплъщението на Даритрия от Космическата религия. Дойдохме в Америка с надеждата да основем малък храм. За съжаление схизматиците на вярата в превъплъщението на Марии бяха пристигнали преди нас. Дъщеря ми трябва да се върне у дома си. Но животът ни постоянно е подложен на опасност от страна на тези фанатици, които са се заклели да унищожат вярата в Даритрия.

— Но тук животът ви не би могъл да бъде в опасност! — възкликна Брайн. — Особено в центъра на Ню Йорк.

— Тук повече от където и да било другаде — каза Джана. — Защото тълпите са многобройни и са маскировка за убийците.

— Във всеки случай аз няма да живея дълго — каза спокойно старецът. — Трябва да остана тук и да довърша работата си. Така ми е писано. Но бих желал дъщеря ми да се завърне в безопасност у дома си.

— Няма да си тръгна без теб! — изплака Джана.

— Ще сториш, както ти казвам! — настоя старецът.

Джана кротко отклони поглед от стоманено черните му очи. Възрастният мъж се обърна към Брайн.

— Господине, днес следобед един кораб заминава за Индия. Дъщеря ми се нуждае от мъж. Един наистина силен, истински мъж, който да я направлява и пази, и да я заведе до дома. Моето богатство ще отиде в ръцете на човека, който изпълни този свещен дълг вместо мен.

— Трудно ми е да повярвам — заговори Брайн. — Сигурен ли сте…

Като че ли в отговор на това старецът измъкна малка кожена торбичка от джоба си и изсипа съдържанието й върху покривката на масата. Брайн не беше познавач на скъпоценности, макар да бе се занимавал известно време с това като офицер по религиозно обучение по време на Втория световен джихад. Въпреки това той бе сигурен, че е виждал благородния огън на рубини, сапфири, диаманти и смарагди.

— Ваши са — каза старецът. — Занесете ги в бижутерски магазин. След като ви потвърдят стойността им, може би ще повярвате и в останалата част от разказа ми. Или ако това не е достатъчно доказателство…

От другия си джоб той извади дебел портфейл и го подаде на Брайн. Когато го отвори, Брайн видя, че е пълен с едри банкноти.

— Всяка банка ще ви потвърди тяхната стойност — каза старецът. — Не, моля ви, настоявам. Задръжте всичко. Повярвайте ми, това е само част от онова, с което бих желал да ви възнаградя за това, че ме дарявате със свещеното си доверие.

Това бе главозамайващо. Брайн се опита да си напомни, че скъпоценните камъни биха могли да са много добра имитация, а банкнотите — идеално фалшифицирани. Но знаеше, че не е така. Те бяха истински. И ако това богатство, дадено му с такава лекота, е истинско, тогава защо и останалата част от разказа да не е вярна?

Нямаше да бъде за пръв път в реалния живот да се случи нещо от приказките. Та нали „Книгата на златните отговори“ е пълна с подобни случки? Той погледна красивата тъжна жена със златист тен. Обхвана го огромно желание да даде радост на тези прекрасни черти, да накара трагично извитата уста да се усмихне. А по начина, по който тя го гледаше, Брайн предполагаше нещо повече от обикновен интерес, с който човек дарява своя пазител.

— Господине! — изплака старецът. — Възможно ли е вие… Вие да се съгласите…

— Ще го направя — каза Брайн.

Старецът потупа ръката на Брайн. Джана просто го погледна, но той имаше чувството, че е попаднал в горещата й прегръдка.

— Вие трябва да тръгнете веднага — каза бързо старецът. — Хайде, нямаме време за губене. Даже и сега врагът се промъква из сенките.

— Но дрехите ми…

— Това няма значение. Аз ще ви осигуря всичко необходимо.

— …И приятелите, служебните срещи. Почакайте! Почакайте минутка!

Брайн си пое дълбоко дъх. Приключенията на Харун-ал-Рашид го привличаха, но те трябваше да бъдат предприети разумно.

— Днес следобед имам бизнес среща — каза Брайн. — Трябва да отида. След това съм напълно на вашите услуги.

— Но опасността за Джана е толкова огромна! — извика старецът.

— Уверявам ви, че ще бъдете в пълна безопасност. Можете даже да ме придружите на срещата. Или още по-добре, тъй като имам братовчед в полицията, съм сигурен, че ще мога да ви уредя телохранител…

Джана извърна красивото си лице от него.

— Господине, корабът тръгва в един часа следобед — каза старецът — Точно в един.

— Тези кораби пътуват почти всеки ден — увери го Брайн. — Нека се качим на следващия. Тази среща ми е много важна. Жизненоважна, ако мога така да се изразя. Работил съм години, за да мога да я уредя. Имам работа, служители, съдружници. Заради тях аз трябва да отида на тази среща.

— Работата пред живота — с горчивина произнесе старецът.

— Вие ще бъдете добре — увери го Брайн. — Написано е и вие го знаете, че звярът в джунглата се бои от стъпката…

— Знам какво е писано. Знакът на смъртта ще бъде изписан с големи букви върху моето чело и върху това на дъщеря ми, ако не ни помогнете веднага. Тя ще бъде в каюта 2А на кораба „Тезей“. Съседната каюта 3А ще бъде вашата. Корабът тръгва в един часа днес следобед. Ако вие цените нейния живот, ще бъдете там.

Старецът и дъщеря му станаха, платиха и излязоха, без да обръщат внимание на молбите на Брайн да го послушат. Когато излязоха от вратата, Джана се извърна за миг и го погледна.

— Сушената ви риба, господине — каза сервитьорът. Той се бе надвесил и се готвеше да поднесе храната.

— По дяволите рибата! — извика Брайн. — О, извинете, извинете — продължи замаяно той и погледна изплашения сервитьор. — Вие не сте виновен.

Той плати, като остави сериозен бакшиш за келнера и побърза да излезе. Имаше да мисли за много неща.

 

 

— Енергията, която употребих за тази сцена, трябва да ми е коствала поне десет години от живота — оплака се Лан II.

— Но ти достави удоволствие — усмихна му се Джана Чандрагор.

— Вярно, вярно — призна Лан II, като кимаше буйно. Той отпи вино от чашата, която му бе донесъл в каютата стюардът. — Сега въпросът е… Дали той ще се откаже от срещата си с Бакстър и ще дойде.

— Той като че ли ме хареса — каза Джана.

— Което показва, че има отличен вкус.

Тя подигравателно наклони глава.

— Но пък и тази история! Необходимо ли беше да я правиш да изглежда чак толкова… толкова зловеща?

— Абсолютно необходимо. Брайн е силен и целенасочен мъж, но има романтична жилка. Нищо, освен една приказка, но такава, че да съответства на най-съкровената му мечта, не би могло да го отклони от задълженията му.

— Може би дори и приказката няма да успее — замислено произнесе Джана.

— Ще видим — каза Лан II. — Лично аз вярвам, че ще дойде.

— Аз обаче не.

— Ти подценяваш привлекателността си и възможностите си за очароване, скъпа. Почакай и ще видиш.

— Нямам друг избор — каза Джана и се облегна в креслото.

Часовникът на палубата показваше 12,42 часа.

Брайн реши да се разходи по кея, за да успокои нервите си. Видът на големите кораби, легнали спокойно и стабилно в доковете си, винаги го успокояваше. Той тръгна целенасочено напред, опитвайки се да разбере какво точно му се бе случило.

Това прекрасно натъжено момиче…

Но как да се отклони от дълга си, как да не завърши усилията, положени от верните му чиновници, като се срещне днес следобед с Бен Бакстър?

Той спря и погледна кърмата на един огромен кораб. „Тезей“.

Помисли си за Индия, за синьото й небе, блестящо слънце, вино, почивка. Тези неща никога нямаше да му принадлежат. Работа, непрекъснати усилия, това бе животът, на който се бе посветил. Дори и ако това означаваше да загуби най-красивата жена в света, той ще продължи да работи под стоманено сивото небе на Ню Йорк.

Но защо, запита се той и докосна кожената торбичка в джоба си. Беше сравнително богат. Бизнесът му можеше да се погрижи и сам за себе си. Какво можеше да го спре да се качи на този кораб, да изостави всичко, да прекара една година на слънце?

Изпълни го радост, когато осъзна, че нищо не го спира. Той беше самостоятелен, силен, решителен. Ако имаше вярата и желанието да успее в бизнеса, той имаше вярата и желанието да го изостави, да напусне всичко и да последва желанието на сърцето си.

— По дяволите Бакстър — каза си той. Безопасността на момичето беше по-важна от всичко. Той ще се качи на този кораб и то веднага, ще изпрати телеграма от морето на съдружниците си, ще им каже…

Решението бе взето. Той се извърна, тръгна към стълбата и решително се изкачи по нея.

Един офицер на борда му се усмихна.

— Името ви, господине? — попита той.

— Нед Брайн.

— Брайн, Брайн — офицерът проверяваше по списъка си. Като че ли не… О, да, ето. Да, господин Брайн. Вие сте на палуба „А“, каюта номер 3. Позволете да ви пожелая приятно пътуване.

— Благодаря — отвърна Брайн и погледна часовника си. Той показваше един без петнадесет. — Между другото, кога тръгва корабът? — попита той офицера.

— В четири и тридесет точно, господине.

— Четири и тридесет ли? Сигурен ли сте?

— Напълно, господин Брайн.

— Но на мен ми казаха, че тръгва в един.

— Така бе първоначалният график, господине. Но обикновено часът на отплуването се забавя с няколко часа. После наваксваме закъснението в морето.

Четири и половина! Да, той има достатъчно време! Може да се върне, да се срещне с Бен Бакстър и пак да дойде навреме, за да хване кораба! Така и двата проблема ще бъдат разрешени!

Като благославяше шепнешком чудната си, но благосклонна съдба, Брайн се обърна и затича обратно към кея. Той имаше късмет да хване веднага едно такси.

 

 

Бен Бакстър бе нисък, солиден мъж с широки гърди. Беше напълно плешив и очите зад златното му пенсне гледаха безизразно. Костюмът му беше строг и на ревера му бе забодена малката перлено-рубинена емблема на Скромните служители на Уол стрийт.

Брайн бе говорил половин час, споменавайки тенденции, предсказани размествания. Сега се потеше в очакване и чакаше какво ще каже Бакстър.

— Хммм — каза Бен Бакстър.

Брайн чакаше. Пулсът му биеше силно, а празният му стомах бе започнал да се бунтува. Половината от мислите му бяха насочени към скорошното отплаване на „Тезей“. Искаше да свърши тази среща и да се качи на борда.

— Условията за обединяването, които поставяте, са доста удовлетворителни — каза Бакстър.

— Господине? — затаи дъх Брайн.

— Задоволителни, казах. Да не би да имате затруднения със слуха, братко Брайн?

— Не, особено при такива новини като тази — ухили се Брайн.

— Нашето сътрудничество — продължи с усмивка Бакстър — обещава велико бъдеще и за двама ни. Аз съм прям човек, Брайн, и искам да ти кажа направо. Харесва ми начинът, по който си се справил с наблюденията и данните. И още повече ми харесва начинът, по който проведе тази среща. Освен това ми харесваш като човек. И съм много щастлив да вярвам, че нашето сътрудничество ще процъфтява.

— Искрено се надявам, че ще бъде така, господине.

Те си стиснаха ръцете.

— Моите адвокати ще подготвят документите — каза Бакстър. — Всичко ще бъде в съответствие с този разговор. До края на тази седмица ще ги получиш.

— Прекрасно — Брайн се поколеба, като се чудеше дали да каже на Бакстър, че отива в Индия. Реши да не казва. Лесно ще уреди получаването на документите на „Тезей“, където би могъл да уточни последните детайли и по международната телефонна линия. Няма да отсъства чак толкова дълго. Само докато заведе момичето живо и здраво до дома му. После ще се върне със самолет.

Те си размениха още няколко любезности, отново си стиснаха ръцете и Брайн се обърна да си ходи.

— Много красива молитвена палка — каза Бакстър.

— Моля? О, да — усмихна се Брайн. — Получих я тази седмица от Синкянг. Там правят най-добрите молитвени палки според моето незначително мнение.

— Знам. Мога ли да я погледна?

— Разбира се. Но ви моля да внимавате. Отваря се много бързо.

Бакстър взе сложно резбованата молитвена палка и натисна дръжката. От другия край изскочи острие и леко го драсна по ръката.

— Настина е бърза — каза Бакстър. — Никога не съм виждал такава.

— Порязахте ли се?

— Само драскотина. Красива инкрустация има това острие.

Те поговориха няколко минути за тройното значение на острието на ножа в западния будизъм и за последното развитие на спиритическия център в Синкянг. После Бакстър внимателно затвори молитвената палка и я върна на Брайн.

— Наистина красиво нещо. Отново ти пожелавам приятен ден, братко Брайн, и…

Бакстър млъкна наполовината на изречението. Устата му беше отворена и той като че ли гледаше в една точка точно зад главата на Брайн. Брайн се обърна, но не видя нищо освен стената. Когато се извърна отново, чертите на Бакстър се бяха отпуснали и в ъглите на устата му се бе събрала пяна.

— Господине! — извика Брайн.

Бакстър се опита да заговори, но не успя. Той направи две несигурни крачки напред и падна на пода.

Брайн връхлетя в кабинета на администраторката.

— Извикайте лекар! Бързо! Бързо! — извика той на изплашеното момиче. После изтича отново при Бакстър.

Той виждаше първия в Америка случай на болест, предизвикана от мутирал вирус, която щеше да бъде наречена синкянгска чума. Пренесена със стотици заразени молитвени палки, тя щеше да премине като светкавица през Ню Йорк и да остави милиони мъртъвци подире си. Само след седмица симптомите на синкянгската чума щяха да бъдат познати по-добре от тези на шарката.

Но Брайн виждаше първия случай.

Той с ужас гледаше силния, ябълковозелен блясък, който излъчваха ръцете и лицето на Бакстър.