Йън Ървайн
Пътят между световете (48)

47. Вечни изгнаници

Сутринта Идлис донесе рамка от метал и кожа и я приспособи да обхваща плътно гипсовите превръзки по тялото на Каран от кръста до пръстите на краката. Регулира няколко пружини да опъват ходилата й, за да попречат на костите да се разместят.

— Това ще ги закрепи, докато зараснат — каза на Лиан. — Трябва да остане така поне шест седмици.

Лиан се загледа в рамката.

— Струва ми се ужасно неудобна. А и как ще?… — обърна се към Каран, но се смути и не довърши въпроса.

Тя се засмя.

— Как ще се грижа за телесните си нужди ли? Ще си имам болногледач, разбира се. Ако наистина ме обичаш, ще го направиш за мен, а когато най-сетне се измъкна от тези железа, ще те възнаградя. Естествено и себе си.

Идлис вдигна малката й длан към устните си и я целуна. Тя вече не настръхваше от допира на еластичната му кожа. Смяташе го за свой приятел.

— Ще идвам всяка година на този ден в Готрайм — обеща Идлис, — защото може би ще се нуждаеш от хрукс. Няма кой друг да ти го осигури — само ние знаем как да го приготвяме. Ако пък съм ти необходим по-рано, прати вест в Пимир. Разположен е на южния бряг на Карама Малама — Морето на мъглите. Тръгвам да догоня Йеча. Желая ви късмет!

— И на тебе — отвърна Каран. — Сега имате бъдеще пред себе си. Ела в Готрайм и ако аз мога да ти бъда полезна в нещо.

Малиен доближи носилката.

— Сигурно ме мразиш и презираш… — плахо смънка Каран. Малиен се наведе и приглади косата й да не пада в очите.

— Свързва ни родство и винаги ще те обичам.

— Ала аз предадох сродниците си и помогнах на Рулке.

— И пак беше права в решението си. Това е минало, Каран. Но ти можеш ли да простиш на нас — аакимите, за всичкото зло, което сторихме на тебе и на семейството ти? — на свой ред се притесни Малиен.

 

Аакимите се затвориха при тялото на Тенсор за бдението, продължило един ден и една нощ. Всеки произнесе прощалното си слово. На следващото утро положиха тялото в отдавна определената за него гробница, дълбоко в катакомбите на стария град.

— Той вече няма да напусне любимия си Шазмак — промълви Малиен. — А никой от нас няма да види родния ни Аакан. Ние сме вечни изгнаници.

— Още ли ви е мъчно след толкова хилядолетия? — промърмори Лиан. — И дедите ви са родени на Сантенар, нали?

— Да, но копнежът е вкоренен в душите ни. Всички си мечтаем как ще отидем на поклонение в Аакан. — Тя въздъхна. — А сега ме е обзела тревога. Видя ли изригващите вулкани? Какво ли е сполетяло моя свят?

— Би ли могла да промениш нещо?

— Не. Моят народ на Аакан сам ще посрещне с участта си, била тя добра или лоша.

— Но вие какво ще правите?

— Предполагам, че всички ще се запътим към нашите градове на изток и все някак ще си намерим място в този свят. Никога не сме били чак толкова велики, колкото си въобразявахме, но умеем да оцеляваме. Свърши се дългото ни заслепение от глупостта. Насърчава ни и мисълта, че дългото робство на Аакан също е свършило. Могли сме да не допуснем тези четири тежки хилядолетия, ако сме имали смелостта да се опълчим на кароните.

Погребаха и Мендарк, и другите покойници в Шазмак. От нанолета бе останал тънък слой злато и сажди по пода. Аакимите изкъртиха плочите, стриха ги и ги пуснаха трошица по трошица в Гар заедно с пепелта от труповете на тварите от пустотата. В хаотичното си блуждаене повредената машина бе минала и над флейтата. Локвичката стопено злато се бе просмукала в пукнатините на пода.

Изкъртиха и тези плочи, които също хвърлиха по малко в реката. Бяха се зарекли да постъпят иначе с останките от флейтата, но сега не можеха да направят нищо друго.

Закрепиха на носилка рамката, в която беше Каран. Костите й зарастваха едва от десет дни, но не можеха да се бавят повече в Шазмак. Потеглиха пеша — порталът на Шанд бе изчезнал безвъзвратно заедно с Възбраната. На Сантенар не бе останал друг, който имаше способността да отваря портали, а Шанд се бе превърнал в безволна сянка. Загуби и Ялкара, и Мейгрейт. Не виждаше защо да проточва още живота си.

— Защо не се опиташ все пак да прехвърлиш всички ни в Готрайм? — попита с досада Лиан, когато стигнаха до края на моста от метална паяжина.

Каран вече понасяше трудно друсането.

— Не ме интересува дали още е възможно да бъдат отваряни! — озъби му се старецът. — Тайната ще легне в гроба с мен! По-добре ще е за нас, ако някои неща бъдат забравени.

— Ами ти, Игър?

— Ако ще да имах на разположение сто портала, не бих си мръднал пръста да помогна на нея — студено натърти Игър.

Явно си бе втълпил, че Каран е виновна, задето е загубил Мейгрейт.

Имаха да изминат дълъг път по стръмнините, а нощем студуваха, особено на брулената от ветровете пътека покрай Гар. Колкото и меко да стъпваха носачите, болката пронизваше Каран на всяка крачка. Нощем лежеше с отворени очи и си спомняше как й олекна от хрукса. Жаждата й за опиата не беше непреодолима, но не я оставяше на мира като досаден сърбеж.

Веднъж Лиан помоли Шанд да поговорят насаме.

— Преди време каза, че би искал да направиш нещо за мен, за да заличиш бедите, които ми навлече.

— Така е — равнодушно потвърди старецът. — Какво искаш от мен?

— Каран носеше древна сребърна верижка, която намерихме в Катаза. Ти си я оставил при прекупвач в Туркад, докато аз бях в тъмниците. Тази верижка й е много скъпа. Ако можеш да я върнеш някак…

Шанд се сепна.

— Може да е… трудничко. Заради бъркотията около тези войни.

— Поне ще се опиташ ли?

— Ще се опитам — извърна се Шанд и побърза да се отдръпне.

Пет дни се влачиха, докато излязат от високите планини и стигнат до хребета, спускащ се покрай Каркарон към Готраймската гора. Късно през шестия ден подминаха мрачните руини, стърчащи на билото. Каран пак се замисли за своя баща и още по-силно закопая за хрукс.

Вървяха и по тъмно — не искаха да нощуват на тази пътека. Спряха да хапнат при беседката до Черното езеро, отдъхнаха един час и продължиха. Носачите станаха още по-предпазливи, защото топящият се сняг заливаше изсечените в скалата стъпала. Лиан, на когото беше ред да държи носилката отзад, се залисваше в спомени.

— Къде се отнесе? — обади се Каран.

— О, само си мислех, че предишния път аз бях на носилка. А ей тук насреща ни изскочи транксът.

— От тази грижа се отървахме, отдавна е мъртъв.

— Колко ли като него вилнеят из Сантенар?

Пътуването сякаш нямаше край, но най-после се спуснаха в подножието на канарите и нагазиха в размекнатата земя, от която се подаваха първите зелени стръкчета на пролетта. Поеха по утъпканата пътека към имението Готрайм. Каменните комини и зелените покриви се подадоха над билото на хълма. Готрайм изглеждаше овехтял, потъмнялото от времето скеле се проточваше край едното недовършено крило, в градините имаше само гола пръст.

— Да не са си тръгнали всички? — уплаши се Каран. Влязоха в двора през Двукрилата порта и зърнаха няколко деца да се гонят между лехите и неиззиданите докрай стени. Една от черешите в градината тъкмо разцъфваше. От задната врата излязоха възрастните, сред тях стърчеше прегърбената фигура на белокосия Рейчис — непоклатимата опора на Готрайм, а и на нейния живот след смъртта на баща и. Каран въздъхна дълбоко. Значи всичко щеше да се нареди някак.

Предложиха да я отнесат горе и да я настанят на голямото легло, но тя не искаше и да чуе.

— Сложете ме ей там — посочи между камината и прозореца в старата част на къщата. — Това ще ми е постелята, докато не ми свалят гипса. Искам всичко да ми е пред очите.

Тази вечер празнуваха с припасите на аакимите, донесени от Шазмак, и вино от избата на Каран. Пъхаха неспирно дърва в печката, за да може всеки от пътниците да се изкъпе. Каран пък изтърпя по неволя да я бършат с влажна кърпа.

В Готрайм научиха новините и те никак не ги зарадваха. Непознати твари се завъдили незнайно откъде из целия Мелдорин. Страшилища от древните предания — умни и хитри като транкса и лорска или диви свирепи зверове с всякакви размери и форми. Елудорската гора направо гъмжала от тях.

 

Следобед сложиха Каран отново на носилката, защото тя искаше да провери състоянието на градините и изгражданото наново крило. Забеляза някакъв непознат на кон, придружен от двама войници. Идваха към главния вход.

— Кой ли може да е този? — промърмори нехайно, докато драскаше с молив по скицата на градините.

— Сигурно някой от помощниците на Игър му носи вести — предположи Лиан.

— Значи е редно да го посрещна. Внесете ме вътре.

Завари в дневната възпълен мъж с черни очи и извит нос, който разговаряше с Игър. Дългите и кльощави крака му придаваха нелеп вид.

— Този прилича не на войник, а на чиновник — вгледа се в него Каран.

— Или на бирник — изсумтя Лиан.

Игър махна с ръка към нея и тънкокракият застана пред носилката.

— Вие ли сте Каран Елиенор Мелуселда Фърн?

— Да, това е името ми.

— Аз съм Гарлиш Тунк, бирник на областта Банадорски възвишения. Ето пълномощното ми.

Попълненият с черно мастило пергамент носеше печата на Игър. Каран изобщо не го погледна.

— Не се съмнявам кой сте.

— Сборът на вашите налози е изчислен на 540 тара. Това е сметката.

Подаде й свитък, вързан с черна лентичка.

— Много подходяща украса — отбеляза Каран, без да протегне ръка.

— Моля ви да проверите сметката — настоя бирникът. — Всички подвластни на Игър земи се управляват по закон.

Каран се зачете — толкова за къщата, толкова за земята, за пътя и мостовете, поголовен данък за всички обитатели и наемни работници в имението, налог върху правата за риболов в нейния участък от река Райм, и налог върху дърводобива в Готраймската гора.

— Това пък що за глупост е?

— Гората изобилства на ценна дървесина.

— Гората е напълно безполезна. Невъзможно е да смъкнем отсечените дървета в долината.

— В такъв случай отказвате ли се от правата си над гората? Каран стисна устни. Да се откаже ли? Немислимо!

— Не мога да ви платя 540 тара. Той се смръщи.

— Каква част от сумата не можете да платите? — Никаква! Нямам пари.

— Не може да плати… — записа си бирникът. — И какво ще предприемете, за да изплатите задълженията си? — Изобщо не съм ви задължена! — побесня Каран. — Банадор е независима страна. Защо пък аз да плащам, за да възстановявате щетите от войната, която вашият господар водеше срещу нас, като опустоши страната и ме разори? Проклети да сте! Отказвам!

— Приемам това като оплакване, отправено към господаря Игър — отсече бирникът и отиде при него.

Каран впи изпепеляващ поглед в Игър. Не й се вярваше, че й натрапва такъв налог след всичко, което се случи.

— И една четвърт от тези пари стигат, за да ме съсипете окончателно.

— Империята е в развалини и трябва да бъде съградена наново — заяви Игър с ледено спокойствие.

Враждебността му към нея не стихваше.

— В развалини е заради тебе! — сопна му се Каран.

— Няма да задълбаваме в причините. Всеки е длъжен да даде I своя принос. — Лесно намираше пари, когато започваше идиотските си войни, нали?

— Каран, ти притежаваш повече от почти всички други наоколо. Не се съмнявам, че ще намериш начин да платиш налозите си.

— Ами! Всичко е изцедено и изстискано до последния грайнт. Остава ми единствена възможност…

— И каква е тя?

— Фейеламор ми дължеше неколкостотин тара.

— Нима? — Очите му блеснаха заплашително. — Да чуем. Каран се поколеба, но обясни:

— Не ми плати за промъкването във Физ Горго, когато откраднах от тебе Огледалото.

Малко оставаше по устните на Игър да избие пяна.

— Само влошаваш положението си!

— Всичко, което е оставила в Елудор, ми принадлежи… ако успея да се докопам до него.

Каран опипа абаносовата гривна, която щеше да разпръсне илюзията.

— И каква полза за мен? Пътищата и мостовете трябва да бъдат поправени сега. В Елудор пък е пълно със зверове. Може би никога няма да прочистим цялата гора, за да е безопасна.

Шанд застана до Игър и сложи ръка на рамото му. Само той би могъл да му повлияе.

— Точно в този случай обстоятелствата оневиняват длъжника. Има основания, струва ми се, плащането да се отложи.

Едната буза на Игър трепна, но той кимна неохотно.

— Така да бъде. Разбирам в какво положение си изпаднала, Каран, не забравям и какво направи за нас. Ще ти дам отсрочка до края на есента. Ако не платиш и тогава, ще ти бъдат отнети имоти и ценности, равни по стойност на налозите, които дължиш.

Затруднението се отлагаше, обаче и през есента Каран не би могла да събере толкова пари, ако ще реколтата да е нечувано добра.

 

Сутринта останалите от задругата продължиха към Туркад — тепърва трябваше да се прочиства навсякъде из Сантенар, а и предстояха големи промени в техния свят.

— Все някой трябва да се заеме с тази работа — подхвърли Игър, прегърбил се на седлото, — макар и да не виждам смисъл.

Каран им махна за сбогом през отворената врата, след малко и Лиан се прибра вътре.

— Свърши се най-после…

Той се затътри през голямата дневна към кухнята.

„Нищо не е свършило — рече си Каран, — няма и да свърши.“

Отпусна глава назад и се загледа в почернелите от сажди греди на тавана. В къщата беше съвсем тихо.

 

— И ти ли ще ме изоставиш? — попита го следобед. — Сигурно се каниш съвсем скоро да тръгнеш към школата. Май ти дотягам.

— Нямам такива намерения. — Лиан я зави по-добре и седна до нея на възглавница. — Какво те прихваща?

Тя се обля в сълзи.

— Почти две години чакам този ден, а всичко се обърна надолу с главата. Я ме виж — саката, негодна за нищо. И Игър накрая ще ми отнеме Готрайм. И… и…

— Кажи де.

Тя извърна глава встрани.

— Прекалено е гадно. За нищо не ме бива. Искам да си отидеш. Върни се в школата и си намери друга.

Лиан се слиса и реши, че е време да се разберат. — Вярно е — проточи той, — имам си приятелка в школата. Изобщо не е като тебе, нали знаеш. Висока, гъвкава, с прекрасна тъмна коса, а и големи обли…

Каран ахна, заби юмрук в корема му, после се помъчи да свие на топка горната половина на тялото си.

— Само те дразня — кротко се оправда Лиан и дръпна ръцете й, които закриваха лицето. — Значи все пак не искаш да се махна. — Не искам…

— Сега ще видим мога ли да намеря препъни камъка. Да не си мислиш, че ще те зарежа, защото не можеш да имаш деца? Тя се подпря да седне, колкото и да я заболя. — Откъде знаеш?

— Нали си трикръвна! — Лиан я прегърна. — От толкова време ми е ясно.

И… ме искаш въпреки това? Не обичаш ли децата? — попита го недоверчиво.

— Много бих се радвал да имаме деца. Но тебе обичам по-силно.

Полежаха прегърнати, макар че им пречеха и рамката, и гипсовите превръзки. А и Каран още беше напрегната като опънато въже.

— Има и друго, нали? — подкани я Лиан.

— Хруксът! Вече не мога да не мисля за това. Надявах се тази жажда да изчезне постепенно, а тя се засилва с всеки ден.

Лиан помълча. Само тя можеше да надмогне пристрастяването.

Той би я подкрепял с всичко, което измисли. И как по-точно? Престраши се да направи нещо, което обмисляше по целия път от Шазмак дотук.

— Чудя се не искаш ли да чуеш една кратка приказка…

— Каква приказка пък сега? — сприхаво се изненада Каран.

— За приспиване — прикотка я той с най-благия си глас на разказвач.

— Не е време за сън!

— Това не пречи. То се знае, започва с думите „Имало едно време…“ — Романтична ли е? Харесвам романтичните истории.

— Може би — сви рамене Лиан.

Каран въздъхна и опря глава на рамото му.

— Имало едно време момиченце с червена къдрава коса и зелени очи. Тя си оставала весело дете дори в трудни времена, а времената все били трудни за нея. И баща и умрял, и майка й. Горкото момиче намирало утеха само в една мечта. Но когато пораснала, животът й станал толкова тежък, че се простила и с мечтата си.

— Що за мечта била тя? — настрои се подозрително Каран.

— Ами тя знаела — подхилваше се лукаво Лиан, — че сред всички мъже разказвачите са най-привлекателни, най-храбри, а и най-добрите любовници.

Тя изпухтя презрително.

— Горката глупачка!

„Успявам!“ — насърчи се Лиан и продължи:

— Още от малка си мечтаела да се омъжи за разказвач.

— Брей!

— И то не кой да е от тях. Нямало да се задоволи с друг освен майстор-летописец от Школата на преданията, и то най-хубавия и смелия.

— Нямам търпение да ме запознаеш с него — увери го тя ехидно.

— Когато разказвачът й се усмихвал, все едно слънцето се показвало в небето след цяла седмица дъждове. А когато слушала сказанията му, топяла се от удоволствие…

— Сега да чуем и лошата част — настоя Каран.

— За жалост този разказвач имал и един-два недостатъка, макар и мънички…

— Знам я тази приказка, струва ми се — промърмори Каран и стисна ръката му. — Той бил непоносимо суетен и толкова горд от изкуството си, та чак стигал до наглост! Нищичко не знаел, а си въобразявал, че е научил всичко на този свят. Любопитството му било безмерно и все си пъхал носа в чуждите дела, защото не можел да се сдържи. А в другото освен своя занаят бил толкова нескопосан, че било цяло чудо как успявал да се прехранва. Една крачка не правел, без да падне на носа си. Питам се…

— Да, вече си чувала приказката — наскърби се Лиан. — Та какво се питаше?

— Питам се как тя, толкова прекрасна, че и луната се скривала от срам, щом я зърнела, толкова умна, изобретателна, храбра и мила…

— Не чух какво се питаш — напомни Лиан.

Тя се усмихна загадъчно и го изгледа изпод Притворените си клепачи.

— Питам се защо го обичала толкова силно. Не прекъсвай приказката. Какво направил този пример за подражание на всички разказвачи?

— Случило се тъй, че след като съдбата ги събрала, те се натъкнали на трудности. Не че той бил виновен, сещаш се…

— Разбира се.

— Но ги преследвали из целия свят, заедно преживели много приключения. Все ужасни, кървави приключения, от онези, които украсяват всяко сказание…

— Не се впускай в скучни подробности — предупреди го Каран. — Разкажи ми края, него искам да чуя.

— Грубо е да прекъсваш разказвач, както съм ти споменавал неведнъж. Е, щом искаш… И макар че пребродили света рамо до рамо и споделяли всичко, той все не успявал дай каже нещо…

— Казвай го сега! — вкопчи се в него Каран.

Лиан се засмя. Тя бе забравила и болката, и жаждата си за хрукс.

— Стига си се хилил като малоумник, ами довърши приказката! — кипна Каран.

Бялата глава на Рейчис се подаде за миг през вратата. Старецът се усмихна и пак излезе.

— Обичал я повече от луната и звездите…

— Ами школата и книгите? — не се стърпя тя, макар че очите й грейнаха. — … повече от школата, книгите, перодръжките и хартията, бюрото и мастилницата…

— Стига де! — съвсем се раздразни Каран. — Тя знаела това открай време.

Помъчи се да седне и Лиан й помогна много грижливо.

— Но този велик разказвач, повелител на всички думи, вписани в речника, все не намирал смелост да изрече няколкото скромни слова, които напирали в душата му от една година. Горкичкият, много се смущавал.

— Горкото тъпо момиче! — отбеляза Каран. — Да ги бе казала вместо него.

— Жалко — съгласи се той. — Защото приказката все пак завършва с малко тъга — тя тъй и не се сетила.

— Това ли бил краят? — наежи се Каран. — Ами „и те заживели щастливо до края на дните си“?

— Това е друга приказка, Каран…

— Слушам те, Лиан.

Той отвори уста, позапъна се и двамата изрекоха едновременно:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще се ожениш ли за мен?

Свлякоха се на постелята засмени и с овлажнели очи.

— Какво ти е? — попита Каран вечерта няколко дни по-късно, когато къщата бе притихнала. Забелязваше, че Лиан се е затворил потиснато в себе си. — Пък аз се заблуждавах, че съм те направила най-щастливия мъж на света.

— Да, така е. Но не мога да се отърва от угризенията си, чак пръстите на краката ми изтръпват от срам.

— И защо имаш угризения?

— Помогнах на Тенсор в Катаза. Докарах Мендарк до лудост, а той изгори архива и открадна златната флейта. Подтикнах Тенсор да срази Рулке. Как се надувах от гордост, че имам глас на разказвач и умело си играя с чувствата му! А какво се случи накрая…

— Ако предпочиташ, съжалявай, но без да забравяш, че иначе последиците щяха да бъдат доста по-лоши. Например аз щях да съм мъртва.

— Любопитството ми винаги беше гибелно. Ще се откажа от призванието и на летописец, и на разказвач. Не виждам друг път. Ще се бъхтя на твоята земя от изгрев до залез, за да изкупя престъпленията си.

— Не би имало по-безполезен и окаян труженик в цял Банадор — прихна тя безсърдечно. — И сигурно бих те напъдила още преди пладне на първия ден. Нека гледаме в идното. Помисли колко добро си сторил с твоите истории и Предания. — Лиан слушаше унило и тя продължи: — А как ще си изкарваш прехраната? Да не споменавам и че това имение, където ще живееш, гълта пари както печката цепеници, а все не носи приходи. Ти не обеща ли на Рулке, че ще напишеш Преданията на кароните? Какво ще кажеш и за хората в Банадор, които толкова си изпатиха през последните две години? Не заслужават ли поне да чуят „Предание за Огледалото“?

— Май си права — живна малко Лиан.

— Трябва и да разкажеш цялото предание в школата. Това е твой дълг като майстор-летописец.

Той вирна глава.

— И как бих понесла да свържа живота си с някакъв ратай? Още от малка бленувам, че ще се омъжа за летописец. Дори има приказка за мечтите ми.

 

Настъпи време на отчаяни усилия и тежки несгоди. Транксове и цели глутници по-дребни зверове вилнееха из Мелдорин, нанесоха опустошения почти колкото и войната през предишната година. Дори Туркад бе нападнат през един страшен ден към края на пролетта.

Често пристигаха вестоносци с покани към Лиан да разкаже преданието в Туркад и другаде. Предлагаха му съблазнителни суми, но той отказваше на всички.

— Не е завършено, а когато приключа, първо трябва да го чуят в Чантед.

Не се отделяше от Каран, понасяше търпеливо и закачките, и избухливостта й. Настроението й се влоши особено когато започна да става от ложето и да се тътри с патерици. Ала и в миговете на безнадеждност не се сещаше за хрукс.

— Това е денят! — изтърси тя рано сутринта около месец след завръщането им.

— Ден за какво?

— Минаха шест седмици! Днес ще махнем гипса. Не можеш да си представиш как очаквах този ден.

Разглобиха металната рамка, Срязаха внимателно превръзките и й помогнаха да се премести на кресло.

— Ама че е странно да си седя на задника, след като толкова време лежах по гръб. Костите ми скърцат.

Сведе поглед към измършавелите си крака. Приличаха на избелели пръчки, коленете и глезените й стърчаха.

— Що за гнусотия! Толкова съм грозна. По-скоро ми помогнете с панталона.

Опита да се, отблъсне с ръце от облегалките, за да стане, но тупна отново на седалката.

— Недей да стоиш като побит в пода! Вдигни ме! — кресна на Лиан.

Краката не я държаха. Килна се настрана, щеше да събори и него. Разплака се.

— Върни ме на креслото. Няма смисъл, краката не ми служат за нищо. Саката съм. — Рейчис се надвеси над нея.

— Дете, пак прибързваш. След толкова време на легло мускулите ти трябва да укрепнат, преди да проходиш. Днес не можеш, но след няколко дни ще направиш първата крачка. Скоро ще щъкаш навсякъде из имението. Колко пъти се е случвало пред очите ми…

Старецът излезе, като си подсвиркваше безгрижно.

— Прав е — успокои я Лиан. — Чувал съм същото от много стари хора.

Тя избърса сълзите от яд.

— Щом казваш, ще ти повярвам, ако ще да ми изглежда невъзможно. Сега ми приготви ваната и ме сложи да се накисна, моля те, за да се избавя най-сетне от този отвратителен сърбеж. И не мърдай никъде от банята, за да не се удавя, а и за да ме извадиш от ваната накрая. После ще ме пренесеш на леглото в моята спалня, за да си получа наградата за тези шест седмици, а и ти твоята.

 

След няколко дни тя наистина започна да обикаля самостоятелно, макар че още месец имаше нужда от патерици и бастуни. И Лиан излезе от безпътицата. Вече не се навърташе непрекъснато около Каран и се улиса в работа. Получи се вест и от школата. Искаха да чуят от него преданието през дните на Сказанието при завършването. Старият Уистан бе предложил да го признаят за Велико предание и всички майстори-летописци щяха да се съберат в школата, за да дадат своя глас. Предстоеше му непосилен труд, за да довърши „Предание за Огледалото“.

Позволяваше си и да мечтае. Първото Велико предание от векове. И това ще бъде неговото сказание. Непременно щяха да го признаят! А и времето на Уистан изтичаше. Сам спомена миналата година, че иска някой млад майстор да го замести. И със славата от преданието може би тъкмо той — Лиан…

Разкикоти се на тези сънища наяве. „Непоправим съм. Но защо да не си помечтая?…“ Накрая Каран захвърли бастуните. Скоро можеха да я видят навсякъде и тя преливаше от радост, въпреки че не си възвърна предишната пъргавина и ловкост. До края на живота си накуцваше, а зиме костите я наболяваха.

 

Една вечер Шанд се появи пред прага на къщата.

— Добра среща! — поздрави го весело Лиан, защото старецът не ги бе навестявал. — Влизай!

— Не мога да остана — неловко смънка Шанд. — имам много работа.

Тикна пакетче в ръцете му и тутакси пое обратно по пътеката.

Озадаченият Лиан се прибра в къщата и отвори пакетчето. В кутийка от бяло дърво на нагънато парче черно-синьо кадифе бе сложена сребърната верижка — почистена и красива като в мига, когато изкусният занаятчия я бе довършил.

Лиан я поднесе към очите си. Отвътре още личеше протърканият от дългото носене знак на Шутдар. Настръхна — държеше вещ, изработена от легендарен злодей преди четири хилядолетия. А на закопчалката бе издълбано от несигурна ръка ФИАКРА — името на сакатото момиче, заради чиято загадъчна смърт той започна да рови в древните тайни. Не се съмняваше в доказателството — Шутдар бе подарил верижката на момичето.

— Каран! — провикна се той. — Виж какво ти връща Шанд! Тя дотича.

— Ох, Шанд, благодаря ти! — Допря верижката до бузата си. — Но къде е той?

— Не пожела да остане.

— Защо?! Защо си е тръгнал? И то толкова късно? Втурна се през вратата.

— Не му се е искало да го разпитваме — поклати глава Лиан. Скоро тя се върна, хванала под ръка смълчания Шанд. Старецът не склони да им разкаже как е намерил и откупил накита. На вечеря рядко отронваше по някоя дума и веднага след това се усамоти в стаята си.

 

Каран притича от банята по протрита хавлия. Лиан май беше заспал. Тя разреса косата си, метна хавлията на стола и сложи на шията си верижката на Фиакра. Пъхна се под завивката и се намести на топло при Лиан. Скоро и двамата се унесоха.

Сънуваше Преданията. Пренесе се в „Предание за Възбраната“, както го бе чула от устата на Лиан в школата. Учудващо ясно осъзнаваше, че някак се е озовала в Кулата на Хулинг при Дългото езеро. Дори виждаше сама себе си като призрачен силует над горното стъпало. От едната страна беше водната шир, от другата — полукръг от подпалена гора. Враговете на Шутдар идваха, готови да пометат всичко по пътя си.

Тя се завъртя мудно. Шутдар, най-грозната човешка развалина, която бе съзирала, зяпаше през нея. Отровата от вековната работа с метали, се бе просмукала чак в разкривените му кости.

Но най-стъписващо беше лицето му, деформирано и с олющена кожа, а присвитите устни оголваха най-нелепото изделие в живота на Шутдар — ръждивите, разместени изкуствени зъби, нацапали устните, брадата и ризата му в червено.

Погледът му се отклони и смекчи, ужасната уста се изви в усмивка. Каран също се обърна. Сакатото момиче седеше недалеч от него на плоския покрив, скрило съсухрените си крака под дълга пола. Фиакра имаше прелестно лице, обрамчено с гъста черна коса. По челото й още лъщяха капчици пот от магическия танц, подарен й от Шутдар.

Тя се взираше в чудовището пред себе си с такова обожание, че Каран затаи дъх. Шутдар каза нещо и лицето й засия, думите обаче не се чуваха. Той посочи опожарената гора, но тя завъртя глава. Шутдар свали верижка от шията си и припряно издълба името на Фиакра на закопчалката. Така я предпазваше от неизбежното. Сложи й верижката, докосна бузата й с опакото на дланта си и подскочи върху крепостната стена с флейтата в ръка.

Очертан под тъмната луна, отразила се в гладкото езеро, той размаха флейтата към враговете си и изтръгна един-единствен мощен звук от нея.

Гледката потъна в дъгоцветни ударни вълни, пръснали се с грохот във всички посоки. Кулата се нацепи, вълни от езерото плиснаха по развалините. Дори времето някак се извъртя, а когато поднови нормалния си ход, Шутдар го нямаше и покривът на кулата беше осеян с отломки. Скрит зад стена от струпани парчетии, един трепкащ безплътен цилиндър пазеше спящото момиче.

Тъкмо призракът на Каран понечи да го доближи, цилиндърът се разпръсна и Фиакра се опомни. Тя задраска с нокти по стената, викаше Шутдар, но той беше мъртъв. Само локвата злато от разтопената флейта се втвърдяваше полека насред покрива. Момичето се присви от плач зад руините.

Времето пак потръпна. Нечий висок силует притича по стъпалата. Хвърли се към златото с ликуващ вопъл и с могъщо заклинание го превърна в три накита. Каран видя как кожата по ръцете на фигурата задимя, значи беше от плът и кръв. Силуетът внезапно вдигна глава, осъзнал чуждо присъствие. Прехвърли се над стената, сакатото момиче напразно опита да се дръпне, но тъмната фигура заби в гърба й дълга игла. Фиакра извика и замря.

Каран изохка на глас. Знаеше, че сънува. Помнеше и че убийството е извършено преди повече от три хилядолетия, но въпреки това я потресе, сякаш се случи в собствената й спалня. Силуетът се извърна рязко и Каран за пръв път различи чертите — висока жена със силни рамене, черна коса, издължено хубаво лице и изгарящи индигови очи. Ялкара… Разкри се и последната тайна.

Фигурата налетя с протегнати обгорени ръце към призрака на Каран, която изпищя и се събуди в прегръдката на Лиан.

 

— Значи Ялкара я е убила… — промълви Лиан.

Закусваха заедно с Шанд и Каран току-що им бе разказала своя внушен от сребърната верижка сън.

— И аз подозирах, че е тя, още откакто видях рисунките, които Фейеламор откраднала от библиотеката — печално призна Шанд. Трудно преглъщаше по някоя хапка. — Във верижката намерих потвърждението, щом легна на дланта ми. Всичко сторено в кулата бе оставило незаличими следи в метала. Ех, Ялкара… Що за подлост — да убиеш безпомощно същество.

— Струва ми се, че според самата нея не е имала избор — обади се Лиан. — Златото е било променено смъртоносно, не бивало да го използват повторно. Никому не можела да се довери, значи никой нямало да научи, че го е взела. И сакатото момиче трябвало да умре.

— А дали пак тя е убила Кандор, когато научил истината? — сети се Каран.

— Да убие някого от своите… един от Стоте… това е съвсем друго, не ми се вярва — поклати глава Шанд.

— Не разбирам защо не се е отървала от златото — каза Каран. — Не е ли било по-добре да го стрие на прах и да го разпръсне в морето, та да не го съберат никога? Защо го е съхранявала, за да го намерят и употребят отново, щом е било толкова опасно?

— Може би е разчитала на него за миг на безизходица — отвърна старецът. — Спомни си, че тя смяташе Хависард за най-непристъпното място на Сантенар. Да не говорим пък колко безценно беше ааканското злато. Но накрая й се наложи да бяга ранена, нямаше сили да стори нищо, дори да вземе златото. — Той въздъхна. — Дори след като научих за това престъпление, дори след толкова време още ми е мъчно за Ялкара.

— А Кандор как се е сдобил с верижката?

— И той е бил сред хилядите пред кулата, когато Шутдар унищожил флейтата — подхвана Лиан. — По-късно забелязал, че момичето е било убито. Взел верижката с надеждата да разгадае всичко по нея. Новият притежател на златото ставал най-могъщият на Сантенар. А Кандор вечно тънел в страхове. Затова вложил толкова усилия в изграждането на своята империя.

— Но през цялото време съзнавал, че друг има надмощие — кимна Шанд. — Не узнал името на убиеца от верижката. Още по-тягостно било недоумението му, че по-силният от него не използва златото за нищо. Но Перионското море пресъхнало и империята рухнала. Кандор си втълпил, че златото е у Рулке, и пратил онези писма, за да се съберат на среща тримата с Ялкара. Надявал се да разобличи Рулке и да го провали.

Ялкара обаче отказала да дойде, Рулке пък отговорил с писмо, в което обвинявал Кандор в измяна. И Кандор наистина решил да го предаде на Съвета чрез жената, с която Рулке решил да свърже живота си. Мендарк пък се погрижил Кандор да не го опозори след време. Убил го.