Йън Ървайн
Пътят между световете (15)

14. Пиршество в гората

Сутринта Каран продължи към заслона. Още няколко пъти долови странните, прекъснати от картини изречения — явно гашадите я търсеха. В късния следобед се добра до къщичката. Валеше, но вятърът се обърна на изток и в посока към Туркад облаците се разкъсваха. Значи сутринта времето щеше да е ясно, което нямаше да е добре за нея.

Бе идвала в заслона като дете и тогава й се видя много по-просторен. Сега се убеждаваше, че постройката е ниска, грубовато съградена и твърде овехтяла. Нищо повече от хижа с една-единствена стая, стъкмена със събрани наоколо камъни и малко хоросан. Стрехата надвисваше над две мънички прозорчета, шистените плочи на покрива зеленееха от мъх и някои бяха разместени. Откъм края на платото имаше тясна веранда.

А отдолу се ширваше наглед безкрайната Файдонска гора, стигаща до подножието на планините. Недалеч от Каран стърчаха голи зъбери — тук платото беше широко само неколкостотин крачки.

Тя внесе раницата си в заслона. В пръстения под личаха ямички от водата, процеждаща се през покрива. Имаше примитивна маса и скамейка, до огнището бяха подредени малко дърва. Убеди се, че са оставени тук преди години, защото пламнаха тутакси. Разбира се, не намери никаква храна, а нейните запаси бяха на привършване.

След минута гъсти облаци дим се разстлаха из стаята. Коминът беше запушен. „Само това ми липсваше…“ — рече си вяло Каран.

Покатери се на покрива. Коминът се оказа задръстен с изоставени птичи гнезда и навети вътре листа. Тя слезе да потърси дълга пръчка, за да разбута отдолу през огнището. Не се наложи — със силен бумтеж пламъците подскочиха чак до върха на комина. Боклукът се запали. Каран знаеше, че това не е опасно, стига зидарите да са си свършили работата добре. Но тази тъмна пушилка беше ясен знак за човешко присъствие, който щеше да се вижда поне от една левга.

Постоя до огнището да се стопли, сложи вода да кипне и сдъвка бучка сирене. Сутринта трябваше да си потърси нещо за ядене. Не се надяваше да е кой знае какво, гората не предлагаше изобилие през зимата.

Щом пийна чай, започна да носи и да трупа дърва на верандата, за да й стигнат за една седмица снежни бури — и това можеше да я сполети в планината. Напълни големия казан с вода от поточе в близката долчинка. Свечеряваше се. Реши на другия ден да се заеме и с покрива, ако времето й позволи.

Изчерпа заниманията, с които можеше да се улисва, а не й се спеше. Пак беше неизбежно да се замисли за постъпките си в Каркарон и да умува безплодно какви ли ще бъдат последиците.

Задряма, но не за дълго. Коминът припука, изпращя и едната му стена се изтъркаля в снега до заслона. Бурното горене все пак бе разхлабило хоросана.

Вятърът нахлу в дупката и разнесе искри и сажди. Каран не можеше да запуши отвора, камъните бяха прекалено горещи. Изгреба въгленчетата и саждите от казана и пак си направи чард. Стаята изстина бързо. Тя се пъхна в спалния чувал на завет при единия ъгъл и затвори очи.

Дали Възбраната се бе възстановила, след като Рулке я проби? Ами нахълталите на Сантенар същества? Ако не бе помагала на карона, нямаше да има убити от тези зверове. Още какви трагедии щеше да навлече нейното предателство?

Наученото в Каркарон за нейния баща я изправи пред нова загадка. Дали Басунез бе стигнал до някаква важна тайна в кулата си? Несъмнено Галиад се бе надявал, че е така, и бе загубил живота си, опитвайки се да научи истината. Каран подозираше смътно, че всички тези злощастия и събития са свързани и въвличат и нея, трикръвната.

 

Призори я събуди гладът. Тя излезе да си набави храна в чудесното утро, но остана с празни ръце. Обядва с малко змиорка и лук, после се зае да поправи комина. Още плочи бяха изпопадали, сега трябваше да запуши дупка колкото врата.

Нямаше как да забърка хоросан, оставаше само да подреди камъните, а те не стигаха. Работата вървеше бавно, издра си пръсти те, преди да падне сумрак, а изобщо не бе привършила.

И през следващия ден не намери нищо за ядене. Все пак запуши дупката, колкото да поддържа огъня в заслона, но топлеше само ако стои близо до него.

На третия ден гладът я отчая. Наоколо нямаше дървета, раждащи плодове или ядки, не зърна нито веднъж животински следи. Не се престрашаваше да се отдалечи от заслона. Всяка стъпка в снега беше помощ за нейните врагове.

Никакъв избор — трябваше да се махне оттук, който ще да я търси. И можеше да отиде единствено в Готрайм. Гузната съвест и отнемаше цялата радост от завръщането у дома.

Излезе да попълни запасите за огнището. Трудно се пребори с ниското сухо дърво, защото сатърчето се бе притъпило и нямаше с какво да го наточи. Най-сетне дървото падна и се разцепи. Каран се разочарова — какво да гори, като отвътре бе проядено от тлъсти бели личинки.

„И личинките са храна, ако гладът те докара до отчаяние“ — отекна в паметта й гласът на нейния баща. Когато излизаха заедно в гората, той не забравяше да я учи къде да си налее вода, как да извади мед от кошер в хралупа, кое е годно за ядене и какво да отбягва.

Тя се загледа в личинките, дебели колкото неин палец. Струваше й се немислимо да ги яде. Но по-добре това, отколкото гладна смърт.

Събра ги в куртката си и хукна към заслона. Изтърси плячката на масата и пак се вторачи. Взе една, понечи да я лапне и се разколеба. Направи от тях редици, после кръг, накрая изписа името на Лиан.

А стомахът вече я болеше от глад. Стисна клепачи, пак доближи личинка до устата си, но неволно погледна. Издутото бяло телце с лилав край и кафеникави крачета се гърчеше противно. Пак затвори очи и натика гадинката в устата си. Насилваше се да не повърне. Изведнъж усети остра болка. Отвратителното създание я ухапа по езика. Опита се да го изплюе, но то не се пускаше, дори когато го сдъвка случайно.

Спука се подобно на презряло грозде и заля устата й с нещо като гъсто горчиво желе. Що за гнусотия! Тя се задави и изплю всичко в огьня, откъсна мъничката глава от езика си и си изплакна устата със студен чард.

Но преди да изхвърли личинките през вратата, Каран се сети, че щеше да е по-добре, ако ги сготви. Опразни котлето, избърса го и го сложи на жаравата да опече личинките в него. Скоро извади една — сбръчкана, кафеникава и три пъти по-малка. Миришеше на храна.

Устата й се напълни със слюнка. Схруска набързо личинката, придобила доста по-приятен лешников вкус. Гребна цяла шепа от котлето, но периферното й зрение улови минаването на висока фигура край едното прозорче. Припряно грабна полуизгнила цепеница. Как тази жена бе успяла да доближи заслона, без дарбата на Каран да я предупреди?

Вратата се отвори с протяжно скърцане. Каран вдигна тоягата.

— Каран, ти ли си?!

— Уф! — издуха се бузите на Каран и тя преглътна насила. — Талия!

Захвърли дървото и прегърна другата жена, все едно срещна отдавна изгубена сестра.

— Как ме намери?

— А ти какво правиш тук?

— Крия се. Гашадите ме подгониха.

Каран побутна котлето с крак, за да не види Талия какво има вътре.

— Предполагам, че са се отказали. Не видях никого от тях през последните два дни.

— Значи мога да си отида у дома?

— Още сутринта! — весело я увери Талия.

— Седни да пийнем чард и ми разкажи… А Лиан добре ли е?

— Да. Но след онова представление в Каркарон имахме премеждия.

— Тъй ли?… — смънка посърналата Каран.

— Ти защо отиде в кулата?

— Лиан не ви ли обясни?

— Той обясни, но искам да чуя и от тебе.

Каран откри в думите й намек, че на Лиан не му се е разминало толкова леко, колкото тя се бе надявала.

— Отидох да се пазаря с Рулке за свободата на Лиан. Нямаше друг начин. И за мое огромно учудване се оказа, че той поначало не е бил нужен на Рулке. Всички сте се заблуждавали. Искал е да докопа мен.

— Но за какво си му ти? Защо чак такива усилия?

Каран нямаше никакво желание да се издаде, но погледът на Талия стана изгарящ. Този път нямаше да опази тайната.

— Аз съм трикръвна — прошепна в очакване Талия да се отдръпне с отвращение. — Сред предците ми има и фейлем.

Но Талия само се изуми нескрито.

— Трикръвна! — Закрачи из стаята, начесто стрелкаше Каран е поглед. — Това обяснява… почти всичко. Двамата с Мендарк често сме разсъждавали за причината да си различна. И какво се случи в Каркарон?

— Щом Лиан получи свободата си, бях длъжна да спазя своята половина от уговорката. Рулке пожела да намеря за него Пътя между световете, но тогава всичко се обърна срещу нас.

— Значи Лиан те е придумал да отидете в Каркарон?

— Не говори глупости! Аз реших! Измъкнах се потайно от къщата, но той ме спипа и не ме пусна да тръгна сама. — Очите на Каран засияха. — Държа се великолепно! И не съм виждала по-храбра постъпка от опълчването му срещу Рулке. Е, накрая нищо не постигна. Къде е Лиан сега? Всичко наред ли е с него?

— Нищо му нямаше, когато тръгвах от Готрайм — премери думите си Талия и седна на скамейката.

Каран си спомни за печените личинки и грабна котлето.

— Искаш ли чай? — попита нехайно.

— Какво си сготвила? Може ли да опитам?

— Ти не си ли носиш храна?

Каран държеше котлето настрана, силно притеснена.

— Имам предостатъчно! Просто ми стана любопитно…

Каран полека изсипа личинките в дъното на огнището, изми котлето и го напълни с вода. Пиха чай в дървени чаши, издялани нескопосано от предишен обитател на заслона.

— Как ме намери? — попита пак Каран. Талия обясни защо обикаля наоколо.

— Радвах се на свободата, да си призная.

— Значи Каркарон е изоставен?

— Да, така го заварихме аз и Шанд на четвъртия ден от хид, значи преди три дни. А днес се натъкнах на следа от малък ботуш при ръба на платото на една левга оттук. Кой друг можеше да е освен тебе?

— Не съм била аз — замисли се Каран. — Минах през гората и после валя сняг.

— Интересно… Не знаех накъде да продължа, затова вървях по края. Зърнах тази къщурка съвсем случайно.

— Малка следа ли?! — ахна внезапно Каран. — Не е Рулке, не са и гашадите. Да не се е изгубила жена или момиче от Готрайм?

— Всички си бяха там, когато тръгнах. Не смееха да се отделят от къщата заради транкса. Прегладнявам. Я да видим с какво да се заситим.

Същинско изобилие според Каран — цял самун хляб, увит в мазен плат и все още мек, малка пита твърдо сирене, два вида сушено месо, едното подлютено както го обичаха жителите на горещите северни земи. Талия си носеше солена риба, също и огромно парче пушена риба.

— Риба… — изсумтя Каран. — Откраднах няколко пушени змиорки от Каркарон и още усещам вкуса на този боклук.

— Ами да не беше крала храна от гашадите, но не пренебрегвай моята риба толкова лекомислено. Няма по-вкусна риба от бамунди. Гозба за принцеси.

— Пушено бамунди? Де да знам… — проточи Каран.

— Както искаш. Видя ли бамунди, не мога да се спра. И да знаеш, все се чудя дали Шанд не я е измъкнал от личните запаси на. Мендарк. — 0, това вече е друго! Ще я опитам.

Талия се подсмихна и извади цяла кутия сладкиши. Тя се бе погрижила дори да вземе няколко подправки в хартиени кесийки. Имаше сушени плодове и зеленчуци.

— Готови сме за пиршество, липсва само лук. Как ще се тъпчем с пушено бамунди, особено измъкнато под носа на Мендарк, като нямаме лук?

Каран, която се срамуваше, че няма какво да предложи, веднага се засмя до уши.

— Имам две глави лук. Ще ни стигнат.

— Прекрасно! Виж какво намерих в Каркарон.

Талия й подаде ножа. Каран се разчувства и я прегърна повторно.

— Подарък ми е от милата Малиен.

 

Каран доливаше чашата кафе и чоплеше сладкиша. Не знаеше как да подхване разговора заради тежките си угризения. Изведнъж изпъна ръцете си по масата.

— Знам, че сгреших. Ако искаш, вържи ме, няма да се дърпам. Талия избута ръцете й от масата.

— Не на мен се пада да отсъдя. Кажи ми все пак какво си направила.

— Лиан е по-важен за мен от всичко, но сега се боя. Колко ли хора е убил транксът? Как ли ще се промени светът?

Талия се пресегна и докосна сцепената й устна.

— Това от какво ти е?

Каран се впусна да разнищва историята си. Разказът се проточи дълго, защото от Каркарон се отплесваше накъде ли не и далеч назад в миналото — до детството, до баща й Галиад — наполовина ааким, до Тенсор и останалите аакими. Пак изреди преживяното в Нощната пустош, повтори признанието на Тенсор онази нощ в Сухото море, сподели за нещастната си майка и за любовта си към Лиан.

Обясни всяка негова привидна проява на двуличие и коварство — в Нощната пустош, през злощастната нощ в Тулин, дори в Шазмак, когато го свари да тършува за Огледалото. Не пропусна и миговете на доблест — как подпали старата къща в Нарн, как търпя мъченията в Готрайм, за да не я предаде. Очите й блестяха, докато описваше сказанието му в Каркарон.

— Нима след всичко това можех да скъпя отплатата си?

— Забелязвам, че отбягваш да говориш за ролята на Мендарк — подхвърли Талия. — Не я пропускай, моля те.

— Ти си негова близка помощничка — въздъхна Каран.

— Предпочитам да си откровена.

— От мига, в който срещнах Мендарк, не можех да му се доверя, защото той ме намрази. А сега го презирам.

— Не те мрази. Но ти не играеш по свирката му. Мендарк се стреми да властва, да господства, да бъде прочут с могъществото си.

— Ако бяхме успели — промълви Каран, — щеше да е от онези дела, които увековечават в преданията. Но…

— Въпреки това ще ви възпеят — вметна Талия.

— Нищо чудно. Аакимите например се отнасят по-възторжено към величавия провал, а не към вечно побеждаващите герои. Сигурно затова все още изпитвам уважение към Тенсор, колкото и глупости да извърши. Но за мен всичко приключи. Отивам си у дома, залоствам вратата и загърбвам света. Искам да се грижа за имението си, за градините, да поправям щетите от войната. А най-голямото ми желание…

— Няма да го бъде — завъртя глава Талия. — И ти се нареди сред видните люде. Светът не би допуснал да го загърбиш.

Каран се засмя притеснено.

— Дрън-дрън! Бедна стопанка, която няма пари да си плати данъците. И…

— Величието се познава по делата! Мнозина ти се възхищават, сред тях съм и аз. Твой дълг е да помогнеш и на своята страна, и на всички в Сантенар. Извинявай, искаше да кажеш нещо…

Каран бе притихнала.

— Май няма значение — прошепна тя. — Такъв тревожен хаос, краят му още не се вижда. Не е време за мечти. Но какво ще стане с Готрайм след смъртта ми? Толкова искам да имам дете…

Талия избълва невъздържано:

— Трикръвните са ялови!

Каран застина като статуя и кръвта бавно Се оттече от лицето й, докато накрая наистина заприлича на мраморна маска.

— Ти току-що ми каза, че нямам бъдеще…

Талия би си прехапала езика, ако не беше твърде късно. Каран въздъхна на пресекулки и избърса сълзите.

— Благодаря ти, че ме избави от заблудата — промълви немощно. Чак сега разбра защо Рулке се държеше така, когато сподели с него мечтата си.

Двете с Талия мълчаха дълго, загледани в пламъците. Вятърът напираше и тресеше вратата. Каран я подпря с цепеница, сложи още дърва в огнището и си взе още един меден сладкиш.

— Как е Лиан? — попита с пресилено равен глас.

— Доста добре, като се знае, че…

— Нямаше ли… неприятности, когато се върна… без мен?

— Всички се настроиха зле, когато той излезе от кулата, а ти остана.

Талия стисна устни и не продължи. Каран се надигна, обиколи стаята и неочаквано приклекна пред нея.

— Премълчаваш нещо. Добре ли се отнасяха с него? Значи го е намерил Мендарк?

Талия не скри срама си.

— Когато транксът изскочи от кулата, зарязахме Лиан при стълбата. Още малко и щеше да замръзне до смърт. Оковите пък му разраниха краката…

— Захвърлили сте го окован през онази мразовита нощ, така ли? На всички ли им беше все едно?

— Не си търся оправдания. Объркахме се, когато се появи транксът.

— Кажи ми всичко!

— И лорскът ни нападна. Каран, половината нощ ще мине, докато ти разкажа всичко. Лиан обаче се възстановяваше, когато тръгнах с Шанд.

— Оставила си го на грижите на Игър и Мендарк, най-злите му врагове?!

— Много неща се промениха.

— Не ми се вярва! — студено отсече Каран. — Предупреждавам те, Талия, който и да е навредил на Лиан, става мой враг. Съмне ли, тръгвам, каквото ще да е времето. Ти прави каквото желаеш.