Йън Ървайн
Пътят между световете (6)

5. Транкс

Чакаха час след час в амфитеатъра и се взираха в Каркарон. Какво друго да направят? Някой накладе огън с дървата, които аакимите бяха донесли, но пламъците нито топлеха, нито разведряваха някого.

Погледът на Лиан шареше по хората наоколо. Тук бяха десетина войници от стражата на Игър — закалени в битки ветерани, които винаги оставаха нащрек. Зад тях костеливата Вартила крачеше неуморно, видимо разяждана от отдавнашната борба в душата си. „Не мога да разпозная своя господар в него!“, бе изплакала тя след първата си среща с Рулке. Но сега предаността към Игър, която бе съхранила като че на инат, явно се поколебаваше.

Долода, помощничката на Игър — вечно изнервена млада жена в неизменната размъкната роба, се прокрадваше насам-натам. След ненадейното си повишение тя живееше в нестихващ страх от Игър, прочут с твърде променливите си настроения.

Мендарк, заприличал още повече на граблива птица, седеше на паднал дънер и зяпаше пламъците. Наблизо телохранителите му Осейон и Торгстед играеха на зарове върху плосък камък. От другата страна на огъня беше библиотекарят Надирил, около когото се събраха Лилис, баща и Джеви и Талия. Шанд се бе запилял нанякъде. „Вероятно дебне какво става в Каркарон“ — рече си Лиан кисело. Аакимите се бяха настанили отделно, сред тях червенокосата Малиен, Тенсор и Стария Дарлиш, когото Лиан не познаваше доскоро. По външност той се различаваше от останалите аакими — тънки ръце и крака, шкембенце и брадичка, изострена като мистрия.

— Какво чакаме? — не се стърпя Лилис.

— Края на света — унило отрони Тенсор.

— Какви ли беди е намислил да причини? — обади се Стария Дарлиш със своя дразнещ ухото източен говор.

— Няма как да познаем — отвърна Надирил.

Проявената мощ на машината им подейства смазващо. Всички страняха от Лиан. Никой не се съмняваше във вината му.

Талия прекрачи към него, за да провери въжетата, с които бе вързан. Носеше къс меч. Лиан за пръв път я виждаше въоръжена. Понечи да я заговори, но се отказа. Имаше ли смисъл? Мислите му пак се насочиха към кулата и не осъзна веднага, че Талия му е казала нещо.

— Попитах прекалено ли са стегнати? — повтори жената.

— И да са, какво от това?

— Не мога да преценя дали си виновен или невинен. Това ще се реши на съд, ако оцелеем. Но не искам дотогава да останеш без ръце, а в такава нощ това лесно може да те сполети.

Лиан разсеяно размърда ръце. Въжетата бяха вързани здраво, но не стягаха излишно. Тя се извърна и нещо се отприщи в него, изръмжа гърлено. Талия отново се взря в лицето му.

— Какво има?

— Страхувам се до полуда за Каран.

Тонът му изглежда я смути. Хвана го за рамото със силната си ръка и го завъртя към светлината, все едно се опитваше да прочете истината в очите му.

— Какво, изненадах ли те? — сопна се Лиан. — Всички си мислите, че съм я предал.

— Има доста доказателства за това — напомни жената. — А ти какво би казал в своя защита?

— Нищо! — кипна младежът. — Думите нямат значение. Изобщо не го интересуваше мнението й за него. Каква ли участ щеше да отреди Рулке на Каран? Тя притежаваше дарбата на усета, а и други редки способности. Никога не би я пуснал.

Талия отвори уста, но не успя да каже нищо — Мендарк дойде при тях.

Сбъдването на предсказанието като че беше унищожителен удар за Магистъра. Загуби досадното си самочувствие, а видеше ли хора Да си шушнат, тутакси се мръщеше — май подозираше всекиго, че го клевети или осмива. Знаеше се, че е готов на всичко, за да запази почетното си място в Преданията. Как да понесе мисълта, че хилядолетното му властване като Магистър ще завърши с такъв позорен провал?

Облачният воал пред луната се разкъса, кръгът в червено, лилаво и черно светна по-ярък и фигурата на Мендарк се открои насред белотата на снега. Външността му се бе преобразила и Лиан понякога трудно вярваше, че това е същият човек. Преди месеци в Хависард се бе разминал на косъм със смъртта, но и обновяването на изнемощялото му тяло не помагаше особено.

Наистина напомняше за съсухрен лешояд с този нос, изтънял до човка, ръцете — като ноктести лапи, раменете, превити напред. Дълбоки бразди минаваха покрай ъгълчетата на устата му през половината лице, кожата се нагъваше, сякаш отдолу нямаше никаква плът.

Мендарк също не пропусна да огледа въжетата, с които бе вързан Лиан.

— Какво измисляш пък сега, летописецо?

— Само казах, че съм невинен — Може и да си, но защо постъпките ти подсказват обратното?

— Дори да бях умрял в тъмницата на Игър, всички вие пак щяхте да стърчите тук и да зависите от прищевките на Рулке!

— Хъм… — изсумтя Магистърът и закуцука обратно към огъня.

 

Ставаше по-студено. Каркарон бе притихнал. Аакимите слязоха при купчината дърва и след няколко часа се върнаха с огромни наръчи. Разпалиха нов огън в най-закътаната част на амфитеатъра.

Малко по-късно Лиан се слиса — Игър му донесе метална паница със супа. Дали не се чувстваше гузен заради скорошния си пристъп на безумие? Идеше му да лисне горещото вариво в лицето на тирана, но така с нищо нямаше да помогне на Каран. Предпочете да си стопли дланите около паницата. Усещаше ходилата си като буци заледено желе. Вдигна глава — Игър го гледаше изпитателно.

— Преди месец искаше да ме погубиш без съд — промърмори младежът. — Да не се е променило мнението ти за мен или просто искаш нещо?

— Рулке изобщо не се опита да обсеби съзнанието ми — промълви Игър. — Може и да съм сбъркал в обвиненията си.

Лиан отдавна не се бе възползвал от майсторското си умение да въздейства с глас върху събеседниците. Но защо да не подтикне тези страхливци към нещо, което ще облекчи участта на Каран?

— Щом ти олекна, няма ли да си опиташ силите срещу него.

Когато цялата ти армия беше с тебе, изглеждаше много смел в опустошаването на половината Мелдорин. Пък и за тебе се говори, че си велик магьосник. Защо бездействаш?

Игър се подсмихна.

— Летописецо, на мен няма да ти е толкова лесно да ми внушиш каквото и да е, ако ще силите ми да не са същите както преди. Да знаеш, чудесно е да си бил сред великите, после да си паднал на дъното и пак да си се въздигнал. Онова, което някога ти се е струвало важно, вече е нищожна дреболия… Но да не се отплесваме. Нищо не мога да сторя на Рулке. Страх ме е и си признавам това…

В този миг от разнебитения покрив на Каркарон бликна бяло сияние. Игър изтича към ръба на амфитеатъра, заслони очи с длан и се вторачи в кулата. Избълва проклятие и се втурна по стъпалата, а другите го последваха.

Главата на Лиан се замая. Започваше се! Каран беше в кулата заради него, а той нямаше с какво да и помогне. Мъкнеше се подир останалите, доколкото му позволяваха оковите на краката. Полепналият на тях грапав лед бързо разкървави глезените му.

Когато се добра до стръмната пътека, всички вече бяха на стъпалата под портата, но привляклата ги светлина избледняваше. Скоро изчезна и се спусна още по-плътна тъма, защото облаците отново скриха луната. Лиан се притаи по-назад, за да не го забележат. Някакво неприятно усещане свиваше вътрешностите, а сетивата му се размътваха, като че самото пространство наоколо се разместваше. Стиснеше ли клепачи, в ума му се мяркаха чужди за него гледки — като пейзажите от Аакан, които разгледа в Шазмак, но по-разкривени, по-далечни от действителността.

Знаеше какво става, преживя го и преди седмица. Рулке бе задействал своята машина, но не за да лети с нея, а за да постигне Целите си.

 

Бурният вятър налиташе от юг и носеше ледени кристалчета, които жулеха кожата. Групата чакаше на загрозената със страшилища стълба пред Каркарон. Статуите над тях сякаш разперваха крилете си, за да се понесат със стихията. Студът изсмукваше и последните остатъци топлина от телата. За малко всичко притихна, после настана хаос.

От планинския склон се спусна вихър, несравним по ярост с всичко досега. Зърнаха го като безформена сянка, устремила се към тях.

Връхлетя ги така, че по неволя се вкопчиха един в друг, за да не ги отвее от стъпалата. Ледени късчета се впиваха в бузите им. Ураганът изтръгна парче от покрива и го запокити над главите им право към Лиан, който се просна по корем в очакване да бъде отнесен като с метална метла. Парчето обаче се килна встрани и падна в урвата. Ударната вълна отмина нататък, изкореняваше дървета по края на гората.

Луната се показа, но скоро я заличи болезнена за очите червена светлина, избухнала в Каркарон, толкова пронизваща, че старата твърдина все едно прозираше.

Кулата бълваше нажежен въздух, в небето скоро се струпаха облаци и за няколко минути се изсипа порой. Дъжд в планината през зимата? Но нямаше наводнение — водата мигновено замръзваше по скалите.

Разнесоха се и шумове като налудничава мелодия. Накъсано свирукане и тъкане, напомнящо за безброй щурци в нощна ливада и смесено с глухи бум тежи, подобни на удари по метален барабан с размерите на къща. Светлината пулсираше в такт със стържещите звуци, после замъждука заедно с по-тихата шумотевица, без да изчезне.

От ясното небе се сипеха огромни снежинки, скриха всичко освен неясното зарево и трудно различимия диск на луната. От кулата се виждаше само размит силует.

Мощен проблясък огря Каркарон отвътре. Свирепо блъскане разклащаше стените, последните керемиди се откъснаха от покрива и се натрошиха на площадката пред портата. Със зъл вой нещо проби стената на кулата като мълния и разхвърля късове от зида. Стовари се долу и се метна към хората. Не можеха да познаят тази твар, но виждаха, че е по-едра от човек. Не се ли мярнаха и криле?

— Това е транкс! — ревна Шанд. — Бягайте!

Аакимите стояха по-нагоре от другите. Двама грабнаха носилката с Тенсор и хукнаха. Не направиха и няколко крачки, преди съществото да изплющи с криле и да им налети. Носилката се прекатури и захлупи Тенсор, с което му спаси живота, но аакимът до него беше смазан и разкъсан за секунда. Лиан се почувства твърде уязвим на пътеката. Запълзя по стъпалата и от ужас не усещаше как оковите одират новите съсиреци по краката му. Каква ли беше участта на Каран? Щом такова чудовище избяга от кулата, що за изчадия вилнееха вътре? Стигна до пряспа в сенките и се притисна нея. Другите профучаха надолу, без да го видят, и продължиха по пътеката към амфитеатъра.

Транксът се изправи като огромна сянка, погълна последна мръвка и отскочи във въздуха. Прелетя над Лиан, тупна върху един от стражите на Игър и повали друг. Никой не успяваше да проследи движенията на уродливото същество в мрака, личеше само колко е прегладняло и освирепяло. Разнесе се страховит женски писък на болка.

— Светлина! — кресна гневно Талия и от жезъла на Игър избухна огнено кълбо.

Транксът застина и сега Лиан разбра защо в изваянията на подобните му е имало такава стаена заплаха. Някой хлипаше зад него, май беше Лилис.

Той се чудеше какво да стори. Ръцете му си бяха вързани. Не зърна никъде Лилис, не можеше да се добере и до Каран. Транксът се устреми с дълги подскоци по пътеката. Някой от аакимите го улучи с копие, но това не смути чудовището повече от ужилване на пчела. Жалният вопъл на аакима последва мигновено.

В сиянието от жезъла на Игър се виждаше как всички бягат отчаяно към амфитеатъра. Транксът ги гонеше настървено, размаханите криле го повдигаха във въздуха при всяко оттласкване от земята.

Встрани от Игър блесна червен лъч. Чудовището се спусна като нападащ орел, но лъчът изведнъж засия като слънце. Черният силует се очерта съвършено. Транксът изрева дрезгаво, прелетя над главата на Мендарк и се скри в мрака над пропастта.

— Назад! — заповяда гръмогласно Игър, когато друго тяло изскочи през дупката в кулата.

Това същество беше по-дребно и повече приличаше на човек, но също изглеждаше заплашително. Вдигнаха ранените и ги понесоха към амфитеатъра, единственото съмнително убежище.

Лиан притисна лице в снега. Новата твар мина тичешком край него, без да го погледне. След малко летописецът се осмели да вдигне глава. Нямаше никого наблизо. Светлината в Каркарон чезнеше, необичайната врява стихваше. Нито транксът, нито другият нашесвеник се мяркаха някъде. Но Рулке бе отворил проход към пустотата…

Дори летописците не знаеха за нея друго, освен че е мрачно пространство на безнадеждност, пораждащо само два стремежа — оцеляване и бягство. А за транкса се казваше, че е по-силен и находчив затова и по-гибелен от всеки друг обитател на пустотата.

Макар и размътен от треска, умът му извличаше от паметта „Предания за пустотата“. Рядко бе отделял време да ги чете. Интересуваха го други истории, а той смяташе, също като повечето летописци и разказвачи, че това не са истински предания, защото едва ли се опират на истината. Отнасяха ги съм Апокрифите, предшествали същинските Предания — недоказуеми, незаслужаващи да бъдат изучени.

А и паметта го подвеждаше. Докато заслужи званието майстор-летописец, усъвършенства се дотам, че запомняше точно всеки текст, който прочете два пъти. Но с „Предания за пустотата“ се бе занимавал през годините на чиракуване, далеч преди да завърши обучението си.

Шанд разпозна транкса… Припомни си паниката в гласа му. Откъде ли имаше това знание?!

Снежинките се сгъстиха във виелица, кръвта в ботушите му замръзваше полека. Той вече трепереше неудържимо. Дори не усещаше болка в глезените. Надигна се насила на колене, но щом се опита да помръдне, падна в пряспата. Макар и с гаснещо съзнание, разбираше добре, че няма защо да се плаши от транкса. Щеше да умре след не повече от час.