Йън Ървайн
Пътят между световете (41)

40. Нанолет

Докато Каран си играеше на криеница с гашадите, а може би и с лорска, мина около ден. Губеше представа за времето. Някога Шазмак бе неин дом, а тя — палаво и любознателно дете. Провираше се навсякъде в позволените й места. Познаваше скрити тунели, коридори и шахти. Имаше и стълби, по които никой не минаваше отдавна. Известно й беше и как да не събужда Пазителите, стига да не са настроени специално да бдят за нея. Дори гашадите да не бяха стотици, а хиляди, пак се губеха в огромната плетеница на Шазмак.

Веднъж-дваж се успокои достатъчно, за да се залости в празни покои и да поспи, макар и да сънуваше кошмари, в които бягаше, криеше се и накрая винаги я намираха. Досущ като в живота й.

Не се уталожваше и страхът й за Мейгрейт, в чието самообладание пред трудностите не вярваше. Затова продължаваше да се промъква заобиколно в града. Усетът и я водеше към Мейгрейт… и към Рулке.

 

Дотича Идлис.

— Пазителите не са я разкрили. Докладваха ми обаче за произшествието вчера, когато те вдигнали тревога в запустяла част от града, пред вратата към мините.

— Продължавай — заплашително настоя Рулке. — Там ли стражниците са пренебрегнали дълга си и са избягали?

— Не, някой е разбил вратата откъм мините. Намерихме крак с ботуш от единия страж на стълбата, също и токата от колана на втория. Нищо друго не е останало от тях…

— Казвай нататък!

— Видяхме и кървавите следи на една от тварите, които проникнаха от пустотата. Лорск, който сега е някъде в Шазмак.

— По-труден противник, отколкото бих си пожелал — промърмори Рулке. — Увеличете чувствителността на Пазителите, за да не мине и плъх незабелязано. Издирвайте лорска, но в групи по най-малко двама.

— Каран! — изхърка Тенсор, защитен от края на портала, който се бе раздул и заемаше половината зала.

— Ти пък какво искаш? — озъби му се Рулке.

— Аз й казах за този таен вход на града, до който се стига през мините.

Каронът го прокле.

— Значи е ясно, че е изял и нея.

Лиан се олюля като пиян и Рулке го задържа да не падне.

— Тя е обезвредила капаните по целия път — добави Тенсор, — иначе съществото не би намерило никога входа.

— Да, имаше една-две малки следи в прахоляка — призна Идлис, — но не личеше дали е влязла.

— Тук е! — загърмя от радост гласът на Рулке. — Ама че корава жена! Намерете я!

Фейеламор пристъпваше от крак на крак отстрани, лицето й беше изпито. Машината се завъртя към нея.

— Тънеш в неведение, а? — подхвърли й Рулке. — Може да се окаже, че си ми ненужна.

Стената закънтя отново. Тенсор размаха юмрук, около който грейна слабичка светлина.

— Няма да се възползваш от Каран!

За миг раздразнението на Рулке се отприщи.

— Я не ми дотягай, че ще се разправя с всички ви!

Бутна ръчките, завъртя колелцата и между пашкула и машината с тежък гръм се образува преграда. Раздели залата като с дебел стъклен лист без никаква пролука.

 

Рулке бе изблъскал Мендарк нейде из промеждутъка, който не се различаваше много от Нощната пустош. И сега Мендарк не знаеше как да се измъкне. Премяташе се в пространства, изпъстрени с припламвания като фойерверки. Накрая пак употреби флейтата.

Колкото и да бе изучавал сведенията за това творение (събираше ги тайно през половината си живот със скритата надежда, че някога ще бъде направена нова флейта), не беше готов. Инструментът не се отзоваваше, както той би искал. У Мендарк се прокрадваше съмнението, че му липсва дарба.

Преди векове бе отишъл в Салудит, за да открадне ръкописа на Наси. Тя разказваше как Шутдар е използвал флейтата. Мендарк поръча да му направят десетина съвършени подобия, доколкото бе възможно по описание. Единствената разлика се състоеше в това, че бяха изработени от обикновено злато.

Овладяваше всички тънкости на инструмента, накрая можеше смело да твърди, че се е наредил сред най-изкусните свирачи на флейта в Сантенар. Но след време загуби надежда и изостави тези занимания. Чак след завръщането от Катаза започна да си припомня уменията. Свиреше чудесно, но сега нямаше пълна власт нито над инструмента, нито над себе си.

След няколко часа щеше да е или победител, или покойник. „По-скоро второто“ — заяде се със себе си. Изобщо не можеше да се мери с Рулке. Но все пак опита, нали?

Изсвири тихо чист нисък тон, който се сля с чудновата нишка от тъканта на тази нереалност отвъд всички известни измерения. Около него заискри зелено-златно кълбо. Мендарк поддържаше и тона, и цвета в търсене на пълното съвпадение. Стигна му безстрашие да избере малко по-висок звук.

Оказа се в плен на мъчително предчувствие, че светът му е пред гибел. Проходът, който търсеше, се виеше плавно като водна змия. Всичко избледня до дъгоцветни сенки и се разнесе като мъгла.

В какво сбърка? Избра друг тон, изсвири го и флейтата сякаш гръмна в лицето му. Може би Огледалото го бе излъгало. Поначало съзнаваше, че рискува. Значи тъкмо флейтата щеше да го довърши. Впрегна цялата си воля, за да върне на пръстите си някогашната сръчност. Опря флейтата в напуканите си устни, припомни си високия балкон в голямата зала на Шазмак и извлече от инструмента най-нежния звук. Долови черно ядро от сила. Машината. Успя да отвори портал към Шазмак и врагът се озова пред него. В края на краищата всичко щеше да се нареди според желанията му.

Гледката се проясни. Рулке, облякъл наметало в черно и червено, стоеше върху своето творение, на което бе придал неописуемо могъщество. Страхът пак загриза Мендарк, но той бе решен да не му се поддаде. Стъпи леко като перушинка на балкона, намести се по-удобно и се настрои да чака.

 

Каран се подслони в склад, където никой не стъпваше след превземането на града преди година. Намери съвсем годна храна — накиснати в марината месо и подлютени пушени филета, каквито аакимите обичаха, сушени плодове и зеленчуци и запечатани с восък сирена. Натъпка се до пръсване, наля си вода, сви се на пода и спа още няколко часа.

Събудиха я не кошмари, а невероятното усещане, че нещо е разклатило Шазмак из основи. Не можеше да е друго освен машината. Рулке пак бе намислил да пробие Възбраната.

Надникна през вратата в празния коридор и се помъкна като окуцяло привидение. Сетивата й бяха претоварени и понякога долавяше с ъгълчето на окото преливащата се Стена на Възбраната.

Стомахът й ту пареше, ту се присвиваше. Каран беше убедена, че и Фейеламор е дошла в Шазмак. Възприемаше някакво изместване на действителността — Фейеламор изглежда бе употребила своя инструмент, сътворен от безумието й. Никой не беше в безопасност. Трябваше да сложи край на това, преди да е станало късно.

Както подтичваше мудно, показа се иззад ъгъла и видя в другия край на дълъг коридор неколцина гашади, увлечени в свада.

— Господарят наистина е глупак! — лютеше се един. — Как му скимна да се съюзява с Фейеламор след тяхната хилядолетна вражда?

— Но ние поехме дълга да му служим — не по-малко гневно отвърна друг.

— Аз обаче…

Тя понечи да избяга в обратната посока.

— Спри, Каран от Банадор! — настигна я нечий вик.

Върна се назад през вратата, зави наляво и се промуши по тясна стълба на следващия етаж. Групата се разпръсна да я търси, двама поеха и по тази стълба.

Тя хукна, като се стараеше да не вдига шум, но те излязоха навреме горе.

— Спри! — ечаха резките им гласове.

Каран влетя през поредната врата, затръшна я, но беше само въпрос на време да я хванат. Единствено споровете им й даваха мъничко надежда. Гашадите се усъмняваха в своя господар. Ако в труден момент Рулке не можеше да разчита на тяхната помощ, може би светът имаше някакъв шанс.

Продължи като в унес нагоре по други стълби. И машината, и Възбраната объркваха ума й с множеството си измерения.

Знаеше, че е близо до целта. Без да иска, тя се отърка в поредния Пазител и той зазвъня, а от удара му ръката й изтръпна до лакътя. Случваше й се за пръв път. Каран изохка и отскочи. Следващият също вдигна тревога, тя обаче го заобиколи отдалеч и не пострада. Вече нямаше къде да се скрие от гашадите.

 

Светлинната леща в Стената туптеше като сърце, в нея се образуваха дупчици, които постепенно се сливаха. Плашещи очертания се притискаха във все по-прозрачната преграда — видели всичко очи, назъбени нокти, ципести криле с шипове.

Мейгрейт тънеше в мрачни прозрения. Озърна се към Фейеламор, приклекнала като хищник, готов да се нахвърли.

— Не прави това, Рулке. Тя ще те изиграе — прошепна Мейгрейт. Най-сетне виждаше накъде води и нейният път. Машината се премести между нея и Фейеламор. Това беше мигът. Мейгрейт скочи.

— Аз ще ти помогна! — извика на Рулке и протегна ръка нагоре. Той се наведе и я издърпа при себе си. Нададе тържествуващ рев и завъртя машината.

Фейеламор нападна с влудяващо видение, което принуди Рулке да се вкопчи в перилата на горната площадка, но той нито за миг не загуби контрол над творението си.

— Хайде, порази ме с най-голямото си зло — провикна се към Фейеламор. — Аз вложих в нея и спънки точно за твоя вид Изкуство.

Насочи ярката леща право към нея. Фейеламор започна да вие, бълнуването наяве секна изведнъж и тя се сгърчи на пода, сякаш прикована с копие. После се затъркаля с писъци. Всъщност отбягваше лъча със стъписваща ловкост, но все не успяваше да се измъкне.

Фейеламор внезапно замря и изпрати такива фантасмагории, че всички от задругата се свлякоха в пашкула. И тези видения тормозеха Рулке, Но не го пречупваха. Не й позволяваше да избяга от светлината.

Тя изчерпа всичко, с което разполагаше. Застина, дишаше тежко, дрехите и косата лепнеха по нея. Дребна жена, която не можеше да скрие остаряването си — хлътнали очи, повяхнала кожа. Нямаше да се пребори с този великан и неговата непознаваща милост машина.

Раменете й се отпуснаха. Беше сразена. На. Мейгрейт изобщо ней дожаля за нея.

Но Фейеламор обърна погрознялото си лице към Рулке и от гърлото й се изтръгна крясък на безнадеждност:

— Мариеми!

Мейгрейт се ужаси, въпреки че не знаеше защо. Рулке също се вцепени побледнял. Хвана се за лостовете, за да не падне. Носът на машината задра в пода.

— Как… научи… името?… Това е нашето тайно име, единственият ни спомен за живота преди пустотата. Само това запазихме от нашия изгубен свят. — Гласът му изтъня от ярост и мъка. — Как научи името?

Фейеламор не пропусна мига, когато беше прекалено потресен. Бръкна мълниеносно в торбата си и извади вещ, създадена от червено злато и скъпоценен абанос. Фейлемски нанолет — малък инструмент със сложни резонансни кухини и няколко редици златни струни. Тя чукна с пръст по кухина и отекна басово бръмчене.

Рулке още се блещеше в почуда, но проумя изведнъж.

— Талалейм… Фейлеми… Мариеми…

Той сякаш опитваше думите на вкус и страдаше отново от най-страшното зло — пълното изтребление на цяла човешка раса.

Докосна едно от колелцата на пулта с коляно и преди Фейеламор да е изсвирила акорд на своя нанолет, машината я запрати в преградата, зад която бяха хората от задругата. Тя се свлече като парцалена кукла, стиснала инструмента. Плюеше кръв.

— Вие сте ни захвърлили да умрем в пустотата! Вие!

— Но не и аз. Било е поколения преди мен. — O, такъв позор се предава на поколенията. Всички фейлеми са опетнени. И ти… позволяваш си да се гавриш! Ще те измъчвам до свършека на света. Никога няма да ти дам отдих.

Докосна друго кръгче и лещата се сви до точка, която очерта овал до сърцето й. Дрехата и задимя.

— Талалейм е бил и ваш дом — увещаваше го Фейеламор. — Сега ни зове на помощ. Готов ли си да унищожиш своя свят заради деяние от древността?

— Ние се преобразихме в пустотата. Не признаваме за свой никой свят, освен онези, които сме покорили.

— Жесток си…

— Имахме чудесни учители по жестокост.

— Всичко, което правя, е за моя народ и моя свят.

— И аз правя всичко за своята раса. Сега ще умреш, Фейеламор. Ще умираш отново, и отново, и отново!

Той дръпна ръчките назад.

— Рулке — припряно изрече Мейгрейт, — не забравяй, че в нанолета е вложено златото от първата златна флейта.

Той се замисли. Пълната безпомощност на Фейеламор беше още една уловка, а по бързина го превъзхождаше. Удари струните в печален акорд, преминал в плющене — Възбраната се опъваше до скъсване.

Прозрачното петно в нея се сцепи.

— Недей! — изкрещя й Рулке. — Това злато е наситено със зло, не бива да…

Фейеламор извлече още един акорд от струните.

— Ти не ми оставяш избор.

— Ще унищожиш всички ни. Ще провалиш и себе си.

Светът се преобърна. Проходът във Възбраната зейваше неудържимо и се свиваше лудешки. Цели орди твари се провираха, но пролуката се затвори внезапно. Рулке ту изчезваше, ту се появяваше в машината или извън нея. Завъртя се във въздуха, падна по гръб и замря. Мейгрейт пропълзя до него и докосна мокрото му чело.

Отворът се разкъса пак и най-безстрашното същество напъха в него глава колкото буре с червеникави остри израстъци по нея.

Рулке изохка някаква дума и машината обгърна пролуката с меко сияние. Съществото изврещя хрипкаво и се върна в пустотата. На пода изтрака отрязан рог. Възбраната се тресеше и изглеждаше, че ще се разпори открай докрай. Рулке се замъкна към машината и Мейгрейт му помогна да се качи. Фейеламор изсвири трети акорд. Стената се надупчваше. Рулке завъртя светлинната леща, Фейеламор се преметна между двойната спирала на централната стълба и се заби чак в прозрачния таван. Стовари се на една площадка и се притаи на нея окървавена.

 

Лиан, Шанд и другите зад преградата нямаше какво да направят, освен да гледат в безпомощен гняв. Към пробивите се бяха устремили всевъзможни твари. Ако проникнеха, щяха да избият всички в Шазмак.

— Направи нещо! — изръмжа Лиан на Игър.

— Не мога — завъртя глава Игър. Само веднъж се опита да повали Фейеламор с отличаващия го цветен лъч, който обаче се отклони непредвидимо през преградата и стопи няколко стъпала от стъклена стълба. — Ако опитам отново, току-виж убия Мейгрейт. Макар че си го заслужава, защото отиде при моя враг.

Шанд го хвана за яката и го раздруса.

— Извинявай, Шанд — смирено промълви Игър, отново забравил яростта. — Не ми обръщай внимание. Нямам вече друго в живота си освен това настървение.

— Вижте! — посочи Лилис. — Ето я Каран.

Каран тъкмо влизаше замаяна от умора. Озърна се и кривна встрани, а след нея дотичаха десетина гашади. Косата й беше разрошена, лицето — поаленяло.

Лиан пощуря от желанието да отиде при нея. Сграбчи тежък метален стол и цапардоса с все сила преградата. Столът отскочи със същата сила и се размина на една педя с главата му. Лиан се хлъзна на колене по пода. Вдигна глава и срещна погледите на Шанд и Малиен.

— Няма да я разбиеш — каза му аакимката.

Те бяха опитали всичко, което умееха, но преградата си оставаше непреодолима. Не биха успели и да я заобиколят — тя запушваше всички изходи от тази половина на залата. Рулке ги бе заклещил натясно.