Йън Ървайн
Пътят между световете (39)

38. Възторг и страдание

Вярна на обещанието си, Мейгрейт не излизаше от своята „килия“ в Шазмак. Хранеха я до насита, стаите бяха уютни, но се боеше. От Рулке, който я навестяваше често и я увещаваше да премине на негова страна, но повече от непреодолимото си влечение към карона. Искаше да му помогне, да стане негова партньорка, да легне с него. Боеше се и за Каран, която неминуемо щеше да я последва тук. Какъвто и избор да направеше, щяха да последват злини.

Би могла да си върне свободата, макар че я наоколо пазеха гашади, но не знаеше какво би правила после. Ако Рулке беше искрен с нея, значи мълвата за него беше лъжа. Въпреки това замислите му застрашаваха целия свят, а Фейеламор беше още по-голяма заплаха. Но ако Мейгрейт бездействаше или се опиташе напразно да стори нещо, можеше да стане и по-лошо.

Този следобед Рулке пак дойде в покоите й. Гледаше я неуверено и я изуми, като падна на колене пред нея.

— Мейгрейт, ти ме порази като мълния — промълви на един дъх, хванал ръката й. — Ние сме създадени един за друг. Но не намирам думи да ти кажа това, което изпитвам.

Неузнаваемото му държание я накара да почувства неловкост, каквато не бе преживявала — нали едва сдържаше същите копнежи.

— Ти сигурно си имал хиляди любовници.

— Да, лягал съм с някои жени — веднага призна той, — но се влюбих само веднъж, откакто дойдох в този свят. Тази връзка обаче беше неравна и завърши с трагична загуба.

— Разкажи ми!

— Когато Алсифър бе завършен, исках да го населя с деца от моя род. Но с коя да ги създам? Ялкара беше единствената жена от кароните на Сантенар, а за връзка с нея не можех и да помисля. Тя не би се любила с мен, ако ще от това да зависеше бъдещето на цялата ни раса. Оставаше една потомка на карони и аакими — доведохме и мелези при прехвърлянето. По-добре от нищо, аз обаче предпочитах децата ми да бъдат истински карони.

Съешавах се с жените от смесен произход, както някой стопанин развъжда кози от определена порода. И рожбите ни приличаха на истински карони, аз обаче не се заблуждавах. Не успях да пробия Възбраната, за да си доведа партньорка от Аакан. И тогава се прехласнах по жена измежду мелезите.

Не ни чакаше нищо добро, защото аз бях преживял цели епохи, а тя тепърва навлизаше в своята женственост. Въпреки всичко се сгодихме и тя беше готова да влезе в Алсифър и да седне до мен на трона. Но не било писано. Поквареният Съвет я превърна в примамка, за да ми заложи капан — техните така наречени Забранени опити. Напрегнах докрай силите си, но в края на краищата нито я спасих, нито запазих свободата си.

Тя знаеше със сърцевината на душата си, че Рулке й казва истината. Извършили са подлост спрямо него. Мейгрейт се взря в очите му и той попита:

— А ти какво искаш да направиш?

— Не знам. Но трябва да науча твоите замисли, за да обмисля ще се съюзя ли с тебе.

— Чула ли си за сказанието ми в Каркарон? Как ни прогониха коварно в пустотата и излязохме оттам толкова малобройни, че бяхме на ръба на окончателната гибел? Превзехме Аакан, а бяхме не повече от стотина, но се сдобихме със своя шанс да възродим расата си.

— Чух и не останах равнодушна.

Той се изправи, прекрачи от едната стена до другата, пак коленичи на пода и хвана ръката й.

— Мейгрейт, ще ти се доверя и от тебе ще зависи съдбата на нашите раси. Чуй сега и страшната истина. Знаеш ли колко са кароните?

— Предполагах, че на Аакан вече сте неизброими орди.

— Но ние не можехме да се размножаваме на онази планета! — отприщи се огорчението му. — Никога не сме били плодовити като коренната раса или фейлемите, дори аакимите. Нещо на Аакан беше несъвместимо с нас. Сега не наброяваме и сто души, а повечето сме преживели хилядолетия.

Малцина сме! Надеждата ни се преобрази в кошмар, новото ни убежище — в тъмница. Затова дойдохме на Сантенар. Нуждаехме се от свят, където да се плодим. Тази бе причината да се стремя към сътворяването на златната флейта. Наситено с рискове начинание, което обаче щеше да бъде оправдано, ако отворехме Пътя между световете, за да се преместим от Аакан. — И Шутдар ти открадна флейтата…

— С което сложи начало на бедите, връхлитащи ни и до днес. Възбраната ни закрепости на Сантенар — мен, Кандор и Ялкара. Как да възродим трима расата си, дори аз и Ялкара да не бяхме заклети врагове?

— Но защо?

— Прастара вражда между нашите родове, не ми се говори за нея. А останалите карони останаха в безизходица на Аакан, сигурно полека са губели жизненост и са се поддавали на отчаянието. Всяка моя постъпка, откакто съм на Сантенар — всяка! — беше крачка към една-единствена цел: да пробия Възбраната и да доведа другите карони тук. Да се спасим от изчезване.

— Но в Преданията е записано друго.

— Разбира се! На всеки потисник му е необходим враг, за да отклони вниманието от собствените си пороци. Аз подхождах идеално за ролята на враг… Все пак държа да науча желанията ти, ако нямаш стремежи.

— Предопределението ми е да възстановя равновесието между световете, което Шутдар е нарушил, но не знам как да го постигна.

— Значи целите ни се разминават напълно. Той стисна юмруци.

— Не можем ли да си помагаме?

— Възстановиш ли равновесието, неизбежно ще настъпи краят на Възбраната. И ще е почти невъзможно да намеря Пътя.

— Но пробивът в нея е прекалено опасен.

— Направих го веднъж и знам как да продължа.

— Първия път се провали.

— Заради дребно недомислие в машината, което отстраних. И аз се постарах да се справя със слабостите си. Кароните са пред пропаст и само аз съм способен да ги пренеса над нея. Прехвърля ли ги тук, всичко ще се промени. Тогава ще ти помагам с радост.

— Не, на такъв риск няма да се съглася — отвърна Мейгрейт. — От Огледалото научих, че цялата напаст от пустотата може да нахлуе на Сантенар. Те ще заличат от света човешкия род.

— Огледалото лъже! — ядоса се Рулке. — Вещ, създадена от аакимите, вечна пречка за нас.

— Не и за мен!

— Дори и за тебе!

— Няма да отстъпя. — Тя стана и вирна глава, за да го погледне в очите. — Няма да се поддам на увещанията ти.

Взираха се един в друг дълго и Рулке натърти:

— Не бих ти позволил да ми попречиш. На везните е бъдещето на моята раса.

— И на моя свят. Само една четвърт от кръвта ми е каронска, не забравяй.

— Но преобладава, изявена е у тебе повече от останалото.

— Аз съм трикръвна. Как да платя за вашето бъдеще с края на друга раса?

— Ама че изтезание! Принудиш ли ме да избирам, няма да се вслушам в чувствата си към тебе.

— И що за чувства са те? Тук съм от два дни.

— Чакал съм те две хиляди години. Ти ми откри шанс, какъвто никой от нас не е имал досега.

— Съжалявам — откровено призна Мейгрейт.

— Значи ни предстои сблъсък. Рулке излезе тичешком от стаята.

— И ти ще победиш — каза си Мейгрейт, — защото не искам да се боря с тебе, а каквито ще гръмки думи да изричам, не мога да ти наложа волята си.

Но броени минути по-късно Рулке отново се втурна при нея.

— Покажи ми го!

Тя плахо извади Огледалото.

— Седни до мен — помоли той — и ми покажи какво си видяла в него. Какво е посланието на Ялкара?

Мейгрейт намери посланието, но пак се натъкна на обезсърчаващия пропуск.

— Убеди ли се? — обърна се към Рулке. — Май не успявам, защото не ми стига каронска кръв.

— Аз пък ти казвам, че Огледалото лъже, а премахнеш ли лъжите му, започва да крие и да мами. Дай ми го.

Сграбчи Огледалото в яките си ръце и прониза с поглед дълбините му. Образът на Ялкара се скри. Повърхността се менеше от сребриста в златиста и обратно, после бликна толкова непоносимо сияние, че и Рулке се стъписа. — О, не! С мен няма да го бъде!

От напрежение ръцете му потръпваха, изведнъж лицето на Ялкара се появи отново и думите се подредиха под нея както преди. Но сега се виждаше и липсващата част от посланието.

 

„Ето какво трябва да направиш. Аелиор, Огледалото ще се опита да те измами, но твоето наследство ще те опази. Носи златото и Огледалото ще бъде принудено да ти показва чистата истина. Златото е и защита за тебе. Никога не го оставяй далеч от себе си. И никога, за нищо на света не позволявай да бъде използвано по друг начин. Ти ще се лишиш от защита, а златото ще се промени застрашително като онова, от което бе направена златната флейта. Не прибързвай. Ако е нужно, подготвяй се векове, а избереш ли момента, помни — носи златото си, виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш.

Аелиор, желая ти сполука. Ако се справиш със задачата, може и да се срещнем някой ден.“

 

Ярките букви угаснаха. Мейгрейт се взираше в Огледалото, смазана от непоправимата си грешка. Толкова умуваше, колебаеше се, но до по-невярно решение не би стигнала, дори ако нарочно бе пожелала това.

— Нямало е как да знаеш — успокои я Рулке. — Сега научи. Дала си наследството си на нашите врагове, загубила си защитата си, а Тенсор сътвори от златото най-гибелното устройство.

— Не знаех! — изхлипа Мейгрейт. — То ме излъга. Никога няма да се доверя на Огледалото да ми покаже какво да правя. Ти можеш ли да извлечеш тайната от него?

— Не и без златото. А и да го имах, пак не ми се вярва, след като Тенсор го е обработил. Ще намериш друг начин. Може би ще се сетя как да ти помогна, ако сега дадеш съгласието си да не ми се противопоставяш.

— Аз… ще си помисля.

Рулке се изправи като пружина и без нито дума повече излезе.

 

Мейгрейт изплува от съня, понесена от мисълта за Рулке. Съзнаваше, че го желае и с душата, и с тялото си. Нямаше никакви съмнения. Спомни си първата им среща в Шазмак и върховната радост от докосването на ръката му. Вълни от топлина плъзнаха по нея. Кожата й стана толкова чувствителна, че тя отметна завивката, за да й олекне от студения въздух в стаята.

Някой тропна веднъж на вратата. Рулке! Тя навлече халат, окачен на стената, но май бе принадлежал на подрастващата Каран и се оказа твърде къс и тесен. Отиде да отвори, придържайки го с едната си ръка.

Рулке стоеше в коридора. Носеше кошница. Така го жадуваше, че нещо се разтопи в съзнанието й.

— Влез…

Заради хаоса в главата си Мейгрейт пусна халата и погледът му се плъзна по извивките на гърдите й. Пусна кошницата до вратата, изтрещяха счупени съдове.

Тя стисна ръката му и го дръпна към спалнята. Размърда рамене и халатът се свлече на пода,

— Какво е това на рамото ти?

Рулке докосна полека зачервената рана с върховете на пръстите си.

— Фейлемите ме улучиха със стрела. Нищо особено.

— Моят лечител Идлис ще се погрижи за раната. Скоро ще заздравее.

— Да оставим това за утре!

Кожата му беше гладка и мургава, не бе обрасъл с косми като Игър. Мейгрейт го привлече към себе си и му се усмихна.

— Има различни начини да водиш битка.

 

Така ги свари Фейеламор. За да проникне незабелязано в Шазмак, вложи цялото си умение и опит, натрупани през дългия й живот като най-великата майсторка на илюзиите. Тъкмо тя бе първият враг, за когото помисли Рулке при налагането на защита тук. Но Фейеламор бе опознала и Шазмак, и заложените в града Пазители, дори и тайните проходи.

Проникна скоро след Мейгрейт и през нощното си дебнене чу с разтърсило ума й изумление, че и нейната трикръвна е тук. Мина още денонощие, преди да я открие, започна да се изтощава. Все по-трудно поддържаше илюзията, пазеща я от общата бдителност на гашадите. Намери покоите, където бе живяла Каран, и се вмъкна безшумно. Никакви звуци, никакво движение. Зората проникваше с мъждива светлина през кристалния прозорец. Фейеламор доближи на пръсти отворената врата на спалнята и надникна.

Те бяха заспали прегърнати. Фейеламор потръпна. Малко оставаше да се разпищи от скръб и злоба. Да имаше кинжал, тутакси щеше да прониже и двамата.

Рулке шавна. Не биваше да долови присъствието й. Фейеламор закрепи разпадащата се илюзия и се изниза към далечна част на Шазмак, за да ближе душевните си рани и да подготвя отмъщението си.

„Какви игрички са подхванали? Мейгрейт рискува много, като се забърква с Рулке, а и той също. Дали не се е увлякъл прекалено и разсъдъкът го подвежда? Виждам своя шанс…

Но тя защо е тук? Несъмнено иска да си присвои машината, само че не й достига сила. Нали аз прекърших волята й, за да не ме застраши някой ден. Рулке ще я убеди да застане на негова страна, както вече я е съблазнил. Ще се опитат да отворят Пътя и не е немислимо да успеят. Трябва да предотвратя това, каквото ще да става. Ще му предложа нещо по-добро.

Щом порталът възникне, ще пробия през него и ще разпръсна Възбраната. Ще разтроша на парченца и любимата му играчка. А онова, в което е същността й, ще отнеса със себе си, за да не бъде направена наново. И докато те се мъчат да отблъснат нашествието от пустотата, ние най-сетне ще се върнем на Талалейм. Но не мога да направя всичко това отдалеч. Трябва да бъда до Рулке, да виждам портала.“

 

Следобед откриха Фейеламор пред портата на Шазмак. Държеше се смирено, за да им внуши, че неуспешният й опит да влезе крадешком е бил последният хазартен залог на отчаянието.

Очите на Рулке се присвиха, когато му доведоха дребната жена, облечена в бяла роба и със сандали на краката, понесла пътна торба на рамото си. Показа с жест, че е готов да я изслуша.

— Дойдох с предложение — започна Фейеламор с тон на човек, претърпял крушение на надеждите си. — Ти остана без свой човек с дарбата на усета, аз пък бях изоставена от онази, която отгледах. Знам, че си в състояние да отвориш Пътя, но не можеш да проследиш променливите проходи към Аакан или Талалейм.

— Нямаш представа какво мога или не мога.

— Изтръгнах истината от Каран. Научих как си я използвал и как тя те е провалила с присъщата си страхливост.

За миг Рулке се озадачи, после се разсмя оглушително.

— Не тя ме провали — закънтя гласът му, — а аз нея! Не познавам по-храбър човек на Сантенар от Каран Елиенор Фърн. 0, колко забавно! Тя те е накарала да повярваш на увъртанията й.

— Все едно. — От унижение гласът на Фейеламор се вледени. — Чуй предложението ми. Аз мога да намеря проходите между световете, но се нуждая от Мейгрейт, за да пробия Възбраната. Или от тебе. Заедно можем да постигнем целите си. Известно ти е за какво жадуват фейлемите. За Талалейм и нищо друго. Ще напуснем този свят и никога няма да стъпим отново тук. Владей и Сантенар, и Аакан, щом такова е желанието ти. Но ние ще браним Талалейм с всички сили!

Рулке се замисли. Не би й се доверил, но предложението й беше интересно. Колкото и да бе търсил, не попадна на друг с дарбата на усета, който да притежава и останалите способности на Каран. Фейеламор беше права — той не вярваше, че ще успее да намери Пътя сам. Но пък нямаше по-лукаво същество от нея. И думите, и постъпките й изтъкаваха мрежа от заблуди. Надмощието на собствената й раса беше единственото важно за нея. Изобщо не трепваше, каквото и да стореше по пътя към тази цел.

— Може и да се възползвам от помощта ти за някои дреболии — отговори Рулке с изиграно безразличие. — Ще обмисля предложението. Засега ще останеш в Шазмак и ще се примириш, че си пленница. Отведете я!

Стража от гашади придружи Фейеламор до покои с единствен изход. Пазеха отпред на смени. Тя се подчини охотно, доволна от началото. Дори Рулке не би съумял да я възпре в най-решителния за нея миг — след като той й е отворил Пътя през Възбраната.

 

Сутринта бе дошъл Идлис, който прегледа раната, проми я, посипа я с някакъв прах и пак я превърза. А няколко часа по-късно Пазителите вдигнаха шум навсякъде из Шазмак. Мейгрейт искаше да научи причината, но нямаше кого да попита.

Вечерта Рулке дойде с отрупан поднос в ръцете. Мейгрейт го чакаше нетърпеливо. През целия ден си мислеше за нощта им заедно и каква втора нощ ги очакваше, ако и той бе останал удовлетворен като нея от предишната.

— Фейеламор е тук — сподели той. — Какво ли иска всъщност? Болка прониза Мейгрейт в гърдите. И досега й беше тягостно да чува това име.

— А тя какво ти каза? Рулке й описа разговора.

— Сигурно е вярно отчасти, но аз знам как те мрази и се бои от тебе, затова… — … затова ще се отметне в най-удобния за нея миг!

— И ще стори всичко възможно да те премахне. Не я слушай! — настоя Мейгрейт, вече обзета от предчувствие и за неговата участ, и за своята загуба.

— Но защо? От чие име говориш? Тя трудно намери думи.

— Ами… от името на Трите свята, ако изобщо мога да говоря от нечие име. Поне за това имам повече основания от всеки друг.

Но в същото време се стремеше към кароните — те бяха нейният народ.

— Да, вероятно имаш право. — След миг Рулке попита неочаквано: — Знаеш ли кой е баща ти?

Въпросът я свари неподготвена, точно каквото беше намерението му.

— Фейлем. Нищо друго не научих. Отдавна е мъртъв.

Идеше й да изкрещи: „Ако знаеш, кажи ми!“, обаче не прояви слабост пред него. Отвърна му само със същия хладнокръвен поглед. Колкото и да бе разгорещена страстта помежду им снощи, не владееше добре словесните игри. Реши, че е по-добре да бъде пряма. Желаеше го, но нямаше да застраши единствения свят, който познаваше.

— Рулке — промълви унило, — не бих ти помогнала. Рискът е прекалено голям.

Но улови ръката му и я притисна към устните си.

— Що за мъчение! — изохка той.

— И за мен. Но този свят ми е скъп, както ти държиш на своята раса.

— Значи няма да обсъждаме повече този въпрос.

Изправи се, ала Мейгрейт не пусна ръката му и стана с него.

— Забавляваш се за моя сметка ли? — грубо попита Рулке.

Тя пламна цялата. Какво чувстваше той към нея? Трябваше да знае, дори с цената на достойнството си.

— Не съм изкусна в женските хитрини. Позволи ми да бъда съвсем откровена. Искам те — и сега, и завинаги. Кажи ми дали и ти го искаш, за да няма нищо скрито помежду ни.

Взираха се един в друг. За какво ли мислеше Рулке? И как щеше да постъпи? Великият предател… Никой не бивало да му се доверява. Мълчанието се проточи безкрайно, Мейгрейт си пожела да се свре в някоя дупка, за да умре от срам. Рулке изглеждаше суров, неумолим, потискащо властен. Но след миг прозря през маската — той също се плашеше и тънеше в неувереност. Протегна ръце към него.

Без да откъсне погледа си от нея и за секунда, той свали златен пръстен от ръката си. Мейгрейт би могла да пъхне два пръста в блестящото кръгче. Рулке го стисна в юмрука си толкова здраво, че на челото му изби пот. Струйка дим се проточи към тавана. Рулке стремително потопи юмрука си в кана с вино и пръстенът засъска. Разтвори пръсти. На обвитата с пара длан пръстенът лежеше видимо смален. Точно според тънките пръсти на Мейгрейт.

Тя се взираше затруднена в пръстена. Какво да му даде? Хрумна й, че има нещо подходящо. Бръкна в кожената кесийка и извади своя пръстен от червено злато — единственото останало след изработването на флейтата. Плъзна пръст по ръба му все по-бързо, накрая златото светна и забръмча.

— Подай ми ръка. Тя сложи мекия като глина пръстен на широкия показалец на Рулке. Бръмченето стихваше, светлината угасна и златото се втвърди точно по мярка както на нейната ръка.

— И аз те искам сега и завинаги — изрече Рулке.

— Така да бъде.

Пристъпиха напред едновременно, но отвън усетиха да ги връхлита странно, почти недоловимо и все пак познато въздействие. Мейгрейт го познаваше от деня, когато двете с Фейеламор заедно отвориха портал към Хависард.

— Фейеламор! — изръмжа Рулке и скочи към вратата. — Ти остани тук!

Вратата се затвори с трясък. Мейгрейт също се хвърли към нея, но този път ключалката не поддаваше. Седна на края на леглото. Какво ли бе намислила Фейеламор този път?

Рулке не се връщаше, а съвсем скоро Мейгрейт почувства особено, туптящо изкривяване, и то могъщо. Той работеше със своята машина. Нима бе сключил съюз с Фейеламор въпреки предупреждението й? Смразяващият страх за малко не я обсеби. Тъкмо намери мъжа, с когото да се сближи, и щеше да го загуби.

Забелязваше и разминаването във вибрациите от двата източника, което се превръщаше в оглушителен хаос. Ту замираше напълно, когато се заличаваха взаимно, ту изтъняваше в пищене от общата им сила. Не разбираха ли какво правят? Или нехаеха? Възможно ли беше на Рулке да му е все едно, освен ако всички негови думи, накарали я да повярва, не бяха изкусно оплетени лъжи на Великия предател?

„Няма да се усъмня. Сигурно той не осъзнава докрай какво върши. Заблуждава се за Пътя и за пустотата. Познава ги каквито са били, но не каквито са сега. Всичко се е променило, а Възбраната се разпада. Няма кой друг да спре заплахата освен мен.“

Мейгрейт насочи цялата мощ на съзнанието си към ключалката. Някой друг може би щеше да опита с по-малко сила и повечко търпение. Ключалката се разхвърча на парченца, вратата — на трески. Йеча се опита да застане на пътя й, но Мейгрейт вдигна юмрук. Изражението й беше смразяващо.

— Попречиш ли ми, от тебе ще остане само петно на стената. На Йеча и стигна благоразумието да се подчини. Гашадите бяха безупречна стража, но отдавна не можеха да се мерят с Мейгрейт. Тя се втурна към голямата зала, където беше машината.

Подмина групичка гашади, подхванали яростен спор. Дочу откъслечни думи — и те стигаха да задълбочат уплахата й.

— Сказанието на Лиан беше правдиво — настоя Идлис — и трябва да си извлечем поука от него.

— Заклели сме се — възрази Плещест мъж, различаващ се по външност от останалите.

Това беше Джарк-ун, старшият сред онези, които преследваха Каран от Физ Горго.

— Как да служим на господаря, щом е такъв глупак? — прошепна застаряваща жена.

— Заклели сме се, Тиона — повтори Джарк-ун, сякаш този отговор беше предостатъчен.

— Но не сме се клели на Фейеламор! — отсече Идлис и потрепери. И сред най-преданите започваха раздори. Мейгрейт се боеше да не закъснее. Нахълта в залата и се заозърта къде е Рулке.

Машината работеше, огъваше и усукваше пространството навсякъде около себе си. Светлинните лъчи също се извиваха към нея.

Подът пък хлътваше като лист от гума, върху който е пусната стоманена топка. Рулке се бе изправил отгоре, опрял длани на лостовете. Фейеламор седеше със затворени очи на килимче, постлано на пода. Явно поддържаха мисловна връзка. Мейгрейт знаеше какво се опитват да направят — Каран й бе обяснила. Рулке се стремеше да пробие Възбраната със своето творение, Фейеламор пък щеше да се пресегне с ума си през пролуката, за да намери неспирно променящия се Път между световете. Търсеха Пътя към Аакан. Мейгрейт се подвоуми, а пред очите й изникна леко издута, блещукаща повърхност. Приличаше на великански сапунен мехур, проникнал през стените, пода и високия таван. Стената на Възбраната вече беше достъпна за зрението. Рулке завъртя кръгла издатина на пулта пред себе си. Пред машината се появи леща, оформена от светлина. Той я тласна към Стената и едновременно я сви до малък кръг.

Мейгрейт пристъпи към тях. Преди да ги доближи, Фейеламор се сепна и я изгледа със студените си бездънни очи. Стената пак се скри от погледите им.

— Не й причинявай зло! — извика Рулке, но не смееше да прекъсне работата си на средата.

Очите на Фейеламор се промениха чудато и Мейгрейт загуби опора под краката си. За пръв се сблъскваше с такова заклинание и не знаеше защита срещу него.

От всички сетива и остана единствено зрението. Цялата зала се мяташе пред нея. По-отвратително замайване не бе изпитвала досега. Нямаше „горе“, нямаше и „долу“. Безчувствените й крака се подгънаха.

Опита се да каже нещо, но не помнеше никакви думи. Лежеше с долепена в пода буза и се тресеше. Само мислите й още се мятаха трескаво из главата.

Дълго остана неподвижна, преди да се подпре на лакът, ала щом се раздвижи, връхлетя я следващият пристъп. Мейгрейт се престори, че става с последни сили, изохка и се просна по лице. Нямаше сила да се бори с Фейеламор, но се надяваше тя така да е изразходвала способностите си, че скоро да бъдат изцедени.

Гледаше как Стената се появи повторно. Фейеламор забрави за Мейгрейт, която тутакси се ободри и внимаваше да не се издаде.

Постара се да извлече всичките си запаси от жизненост. Рулке се излагаше на смъртна заплаха. Сега зависеше от Фейеламор, защото очакваше тя да намери неговия Път. За да постъпи толкова неразумно, сигурно бе стигнал до пълна безнадеждност. Отвореше ли Възбраната, Фейеламор би могла да го нападне, докато той се опитва да отблъсне напиращите към Сантенар твари от пустотата.

Мейгрейт разпалваше омразата си към Фейеламор и чакаше своя шанс. Очертанията на всичко около нея се преливаха и кривяха така, че умът й почти отказваше да ги възприеме. Не биваше да изчаква прекалено дълго…

До нея стигнаха първите слабички отгласи от друга сила, също позната. Някой използваше флейтата. Помнеше това застрашително духовно излъчване още от Хависард. Мендарк… Значи задругата беше наблизо. Олекна и неимоверно, поне имаше с кого да сподели бремето. Чак тогава проумя какво може да означава намесата му. Дивата мощ на флейтата можеше да разкъса окончателно слабеещата Възбрана. И нищо не би могло да спаси Сантенар.