Метаданни
Данни
- Серия
- Взор през огледалото (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Way Between the Worlds, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre(2008)
Издание:
Йън Ървайн. Пътят между световете
Американска, първо издание
ИК „Бард“, 2006
Превод: Владимир Зарков
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“
Формат 60/90/16. Печатни коли 31
История
- —Добавяне
2. Пътят
Предишната нощ Каран само се бе въртяла в спалния си чувал, жадна за сън. Сутринта настъпваше хид — Средзимният ден, когато щеше да предаде и своя народ, й своя свят. За да спаси Лиан, тя се съгласи да намери за Рулке Пътя между световете. Но какво щеше да последва? Щеше ли да запази живота си? И щеше ли да оцелее който и да е от всички тях? А и струваше ли нещо думата на Рулке, Великия предател?
През седмицата след предизвикателството на Лиан новият й господар я бе заставял безмилостно да се труди денем и нощем, да занимава ума си с упражнения, в чийто смисъл Каран едва вникваше. Тя се стараеше — знаеше, че животът й зависи от това. В пустотата нямаше пощада, предстоеше й гибелно опасно начинание. Пък и бе наясно как Рулке ще изтезава Лиан, ако му откаже.
Съсредоточаваше се трудно, допускаше много грешки, но Рулке не я укори нито веднъж. Биваше го за наставник — повтаряше неуморно обясненията си, Каран обаче вярваше, че я смята за тъпа и неспособна.
Все не можеше да се стопли в спалния чувал. А дарбата на усета й натрапваше прастарите чувства, които това място бе съхранило. Камъните бяха пропити от мъките и смъртта на безброй работници, намерили края си при изграждането на Каркарон. Усещаше и безумното лукавство на своя прародител Басунез, както и по-чудати древни преживелици, втъкани в самите скали.
Мразеше Каркарон. Преди седемнадесет години убиха тук любимия й баща, и то съвсем безсмислено. Още и беше мъчно за него. Щом си спомнеше за Галиад у нея се пробуждаха всички детски копнежи и страдания. Не намираше следа от него, колкото и да й се искаше.
Дотегна й, изрита чувала, обу чорапи и се промъкна към мястото до машината, където спеше Рулке. Явно студът не му пречеше, защото лежеше на пода, увит само с едно тънко одеяло, а могъщите му рамене и гърди бяха голи.
— Трябва да знам нещо… — смънка тя. Великанът се събуди на мига.
— Какво има?
— Отговорът на този въпрос е извънредно важен за мен.
— Питай де.
Той седна и мускулите заиграха по тялото му. Каран отклони поглед.
— Убиха баща ми тук преди време. Знаеш ли защо са го направили?
— За баща ти знам само, че е бил мелез от коренната раса и аакимите. Какво го е сполетяло?
— Той ми беше опора в детството — унило сподели Каран. — Тогава трябваше да се върне от Шазмак, но не се прибра у дома. Накрая го намериха тук, пребит до смърт заради няколкото монети, които е имал в джоба си. Никой не можеше да проумее това злодеяние.
— Че защо му е било да се отклонява толкова от пътя?
— Той открай време се интересуваше и от Каркарон, и от Басунез.
— Лудият Басунез… — промърмори Рулке. — Не ще да е бил чак такъв безумец, какъвто го описват.
— Защо?
— Тези бронзови статуи наоколо са прекалено правдиви, до последната подробност. Наистина е намерил нещо тук и е ясно, че е надничал в пустотата. Ето защо и аз се спрях на това място.
— Миналото лято ли?
Рулке се подсмихна на наивността й.
— Малката ми Каран! Още си въобразяваш, че е било прищявка на случайността…
— За какво говориш?! — Тя се стресна, гърлото и се сви. — Кое не е било случайност?
— Дори от Нощната пустош чувствах какво върши Басунез тук. Необмислените му експерименти изтъниха и стената между Сантенар и моя затвор, и преградата към пустотата. Ако бе успял докрай, не ми се вярва, че до днес щеше да има оцелели измежду вас, коренната раса. За щастие той се провали, но Оттогава все наблюдавах мястото. Бдях шест столетия! Открих дори тебе.
Тя сгуши глава в раменете си от неудобство, че може да я е зяпал и в най-интимните мигове.
— Как тъй си ме открил?
— Ами почувствах те. Тук е едно от най-удобните места в Сантенар за занимания с Тайното изкуство. Ето ти причината Басунез да построи Каркарон. И не се притеснявай толкова — от Нощната пустош не можех да видя нищо. Знаех, че извършва опасни опити, които ме засягат пряко, но не бях наясно точно какво прави. А неотдавна в Каркарон, където нямаше нищо интересно от векове, се появи ти — необикновена, единствена по рода си.
Каран се втрещи.
— Значи и други могат да се досетят, че съм… трикръвна?
— Не ми се вярва! Дори аз набих познал, когато съм на Сантенар. Но в Нощната пустош е друго.
— Кога долови присъствието ми?
— Времето си играе забавни шеги в Нощната пустош. Може да е било и преди десетина години, и преди трийсетина.
— Дойдох в Каркарон с баща си, когато бях на осем, малко преди смъртта му. И като си помисля, че си ни шпионирал!… — изтъня гласът й от яд.
— Не ви шпионирах. Нямах представа дали си момиче или старица, или дори дали си жена или мъж. Узнах единствено, че в Сантенар се е появил някой с уникална дарба. Доста се уплаших. Как можех да разбера какви опасни тайни крие това място и дали ти няма да ги разкриеш?
— Но аз нямам никакви сили — възрази Каран. — Тенсор се е постарал да не ги развия, още когато бях дете. Не съм способна да си служа с Тайното изкуство. Притежавам само дребни дарби като усета, изпращането на мислени послания и прокарването на мисловна връзка. Пък и те често ме подвеждат.
— Имаш ли подръка подходящия лост, можеш да преместиш целия свят с него. Когато ти се отдалечи от Каркарон, изгубих дирите ти и въпреки всичките си усилия не те намирах. Чак в мига, когато взе в ръцете си Огледалото, след като се промъкна във Физ Горго, аз пак те открих. Огледалото бе свързано с Игър, той на свой ред още не се бе отърсил от слабата си зависимост от мен след обсебването.
Каран си рече, че щом е била наблюдавана още от малка, не би могла да е сигурна, че сама е направлявала съдбините си.
— Всичко започна с Огледалото — натърти Рулке. — И тогава не знаех коя си, но от време на време прониквах в сънищата ти и те побутван в нужната ми посока. И ето ме тук — добави той самодоволно. — Без тебе още щях да си кисна в Нощната пустош и не бих имал дори нищожен шанс за избавление. Много съм ти задължен, Каран.
— Ами остави ме на мира, това е най-добрата отплата! Той се разкикоти буйно.
Каран зарея поглед нанякъде. Премисляше думите му. Отдавна подозираше ролята си в събитията напоследък, но чак сега проумя, че началото са поставили далечните й прадеди. „Не може да стане от нищо нещо.“ Тепърва разбираше интереса на Мейгрейт, безпокойството на Фейеламор, жестокостта на Тенсор… Как си бяха играли с живота й всички!
— Научи ли нещо за заниманията на Басунез, когато дойде в Каркарон? — попита тя.
— Нищо особено — увери я Рулке. — Постарах се да подтикна сянката му към откровеност, но май никога няма да научим до какви прозрения е стигнал.
Каран надничаше през прозореца, но същевременно се чудеше дали е искрен с нея.
— Хич не ме засягат прозренията на Басунез — промърмори тя. — Много държа обаче да знам кой е убил скъпия ми баща и защо. Смъртта му сигурно е свързана с това място.
Рулке се почеса по брадичката.
— Ами, имаме цял ден, преди луната да се покаже отново. Ако успеем да те отървем от тези мъчителни въпроси, ще е по-добре за мен. Ела.
Още беше тъмно, когато слязоха в двора. Рулке вдигна някакъв капак и освети с фенера си метални стъпала.
— Слизай!
Смъкна се подире й, угаси фенера и по незнаен за Каран начин призова сянката на Басунез.
Отначало на стената се очерта само черно-бял силует. Скоро малко под горния му край заискриха две петънца, сякаш в Каран се взираше озлобена до ярост твар.
— Появи се, сянко! — строго заповяда Рулке. — Насочи гнева си към прашинките във въздуха и те ще предават със звуци мислите ти.
Фигурата придоби по-човешки облик и призракът се подаде от стената. Тънките устни се размърдаха, но пискливото скимтене звучеше от въздуха насред подземието.
— Защо ме призова пак? — изкряка сянката свадливо. — Не нарушавай покоя ми.
— Няма покой за тебе, докато прегрешенията ти остават ненаказани! Доведох твоя потомка, родена двайсетина поколения след тебе — Каран Елиенор Мелуселда Фърн.
Рулке я избута по-напред, но Каран бе вкопала нозе от страх. Призракът излезе наполовина от стената и плю към пода пред краката й, ала блещукащата храчка изчезна почти в същия миг.
— Грозно дребосъче!
— Тя настоява да й бъде казано какво е сполетяло нейния баща Галиад.
Басунез възбудено плесна с ръце.
— Дори не съм чувал това име — отрече и се опита да се вмъкне обратно в каменния зид.
— Лъжец! — кресна Каран. — Той често идваше тук. И неведнъж ми е разказвал за привиденията в Каркарон, когато сядаше до леглото ми вечер.
Тя не добави, че винаги се бе плашила от разказите за Басунез.
Призракът изскочи от стената, все едно се мъчеше да ги нападне. Мършавото брадато лице се разкриви от бяс, ноздрите му се издуха. С извития си нос и черните очи той изобщо не приличаше на Каран. Развика се в лицето й, тя отскочи и се блъсна в стълбата.
— Стига! — изрева Рулке.
Скоро от стената се подаваха само носът и очите на сянката.
— Чудя се… — проточи каронът.
— За кое?
— Казваш, че Галиад бил пребит до смърт заради няколко монети. Но кой разбойник би го причаквал тук, далеч от пътищата? Питам се дали не е досадил прекалено на ей този призрак…
— Баща ми не се боеше от призраци.
— Я си признай, сянко! — изръмжа Рулке и направи в мрака жест, от който привидението светна подобно на нажежена маша. — Какво си сторил на нейния баща?
— Той беше такъв неприятен особняк — заскимтя Басунез и пак изпъкна пред стената. — Все ровичкаше и се стараеше да научи моите тайни. Ха! Че аз изпепелих всички книжа, преди да умра. Никой няма да ползва наготово облагите от усърдния ми труд, дори ти, Рулке! Впрочем именно в собствените усилия се корени отговорът на всеки въпрос. Той обаче предпочете лекия път — извади костите ми от криптата и ме призова. И не си мисли, че първо с мен постъпи така! — обърна се призракът ехидно към Каран. — Доста беше затънал в недостойното занятие на некроманта.
Призракът пак се отдръпна и почти се сля със стената.
— Не си тръгвай — с измамно мек глас нареди Рулке. — Защо умря той?
— Защото го надхитрих! — В очичките на привидението се мярна изражение като на плъх. — Разигравах го, подстрекавах го да се качим чак на върха на кулата. А той все ме врънкаше, накрая му налетях изведнъж, стресна се, падна и се преби.
— Ти си го убил! — кресна Каран. — Ти си убил баща ми… Неволно замахна, но само одра кокалчетата на юмрука си в камъните.
— Смърт в замяна на живота — с мрачна подигравка подхвърли сянката на Басунез. — Той вдигна от гроба голите ми кости — далеч по-страшно престъпление от отнемането на жалкия му животец. Убил съм го… — разфуча се призракът. — А аз съм мъртъв от шест столетия и още не ми дават да намеря покой в гроба. Върнете ми забравата!
— Я стига! — сопна се Рулке, фенерът му блесна ослепително и Басунез избледня, но ехото от виковете му преследваше Каран и по стълбата нагоре.
Секна чак когато каронът затвори капака на подземието. Когато се върнаха горе, той поднесе чаша вода на треперещата жена. Тя задълго заби поглед в пода, накрая цялото й тяло се разтресе и се обърна към Рулке. Малахитовозелените й очи сякаш грееха в светлината на фенера.
— Значи изобщо не е убил убит, нали? Напълно случайна злополука, лишена от всякакъв смисъл.
— Да, нещастие, но причинено от злоба. Призраците нямат сила да убиват. Олекна ли ти, след като узна истината?
— От кое да ми олекне — че моят любим баща се е занимавал с черното изкуство на некромантите?! Но бездруго само едно осемгодишно дете може да смята баща си за съвършен. Трябваше да знам.
Въпреки това тя крачеше неспокойно из залата. След малко Рулке направи неясен жест зад гърба й. Главата на Каран клюмна. — Толкова съм уморена…
— Заспивай… — промърмори каронът и плъзна длан над лицето й. — Скоро ще се зазори, а довечера и за двама ни няма да е време за отдих.
Клепачите й се спуснаха, тя се свлече на пода и Рулке я зави със спалния чувал.
— Е, готова ли си? — попита я броени минути преди да изгрее луната.
— Почти — смънка Каран. Още недоумяваше какво ли се е опитвал да постигне нейният баща. — Но преди да започнем, настоявам да знам и какво се е случило с Лиан.
— Още едно условие! Той е при останалите от жалката им задруга. Рулке посочи пренебрежително отвора в стената, гледащ на изток.
— За мен е важно да се уверя, че той не е пострадал. Каронът потисна нетърпението си.
— Така да бъде. Ела насам! — Какво?…
— Качи се тук и ще ти покажа. И без това се канех да им изнеса малко представление.
Тя доближи плахо машината. Един гашад със сивкави брадавици по цялото си лице и помогна да се покатери. Рулке я настани до себе си.
— Дръж се за този парапет.
Движеше ръчките и въртящите се кръгове с лекота, породена от увереността.
От творението бликна светлинно кълбо, всичко наоколо се размъти и то изведнъж подскочи с пронизително стържене. На Каран й призля, сякаш остави стомаха си на пода в кулата. Издигаха се все по-бързо, безплътният щит проби бронза и керемидите на покрива и се разгоря като мъничко слънце. Отломките не можеха да паднат върху двамата в машината. После светлината избледня и творението се понесе над кулата. Рулке изрева тържествуващо към враговете си.
Каран виждаше хората като купчинка безпомощни мравки в далечния край на амфитеатъра. Долови страданието на Лиан, който се бе вторачил отчаяно в нея. Боеше се, че предателството й ще превърне загрижеността му в презрение, но нищо не можеше да стори.
Рулке изпружи ръка нагоре да посочи изгряващата луна — огромна, тъмна и пълна. Тя беше поличба за сбъдването на предсказанието. Каран притисна длан към корема си. На всеки два месеца имаше болки, когато при пълнолуние се показваше тъмната страна, но този път едва ги понасяше.
А каронът си играеше със своето творение, ту го запращаше да пикира над урвата, ту го насочваше рязко нагоре, за да се перчи пред враговете. Каран бе застинала като изваяние до него. Струваше й се, че наближава краят на света. И изведнъж зърна съвсем ясно как Тенсор се надига изтерзано, отнема лъка и червеноперата стрела от ръцете на Зара и опъва тетивата.
Знаеше, че се цели в нея. Известно й беше, че Тенсор е способен да я улучи и от такова разстояние, но беше като парализирана. А може би така бе писано. Нямаше сили да направи каквото и да е, за да се спаси. Рулке не забелязваше нищо. Но тогава до нея подобно на взрив долетя вълната от обич и ужас на Лиан, разнесе се неговият вой „Нее!“ Той сякаш отприщи у нея изблик на собственото й страдание.
Каран се сви в тясната пролука между горната площадка и външния корпус на машината. Стрелата изсвири там, където беше главата й преди миг, и се нацепи на трески в покривалото над площадката. Рулке се хвана за главата — лудешки мятащите се мисли на Каран размътиха и неговото съзнание. Творението пропадна към скалите, той трескаво се бореше да го овладее. В последната секунда го принуди да се подчинява на уредите за управление и изравни полета му.
— Стига ми толкова! — заяви троснато, щом се издигнаха до върха на кулата.
Изглеждаше зашеметен. Намръщено спусна машината в порутената зала, после стисна раменете на Каран и погледът му пламна.
— Сега знаеш, че Лиан е жив, той също те видя, а останалите се убедиха в могъществото ми. Ще спазиш ли обещанието си?
Тя кимна посърнала.
— А готова ли си?
— Горе-долу.
— Успокой се.
— Защо избра тъкмо мен? — опита се тя да протака още мъничко. — И други хора имат дарбата на усета.
— Само дето не са трикръвни! Ти долавяла ли си досега мислите на друг трикръвен?
— Не. Веднъж-дваж се случи да почувствам други с дарбата, но тъй и не ги намерих.
— Сигурно се чувстваш доста самотна — подхвърли Рулке проницателно, — след като не познаваш други като тебе.
На Каран й омръзна той да използва за своя изгода преживелиците й. — Не ми казвай какво чувствам, доволна съм от живота си. Рулке обаче не й позволи да печели време.
— За какво са ни тези празни приказки? Ти си тук, друг няма. А дори да можех да избирам измежду мнозина, вероятно пак щях да се спра на тебе. Някога познавах Пътя към Аакан, но всичко се промени толкова неузнаваемо, че загубих способността си да го следвам. Да започваме.
Каран настръхна.
— Не се стряскай така — рече й каронът. — Ето какво ще направим. Първо ще насоча силата на машината, за да отвори проход във Възбраната. Задължително е да бъде мъничък, за да не се промъкне някоя твар — пустотата гъмжи от безмилостни изчадия, каквито не можеш и да си представиш. После… Ще се опиташ да напипаш със съзнанието си Пътя между световете, както те научих. Заедно ще дирим пролука към Аакан. За да успеем, аз също ще изцедя докрай силата и ума си. — Рулке не спомена какво е намислил да върши, след като си осигури достъп до Аакан. — А сега нека настроя машината. Не се подчинява на волята ми толкова лесно, колкото ми се иска. Не ми е леко да я управлявам.
Каран отново потискаше угризенията си. Последствията от досегашните й постъпки бяха твърде лоши — гашадите се пробудиха, Шазмак бе превзет, Рулке се изтръгна на свобода. Нали уж затова се зарече повече да не се бърка в световните дела?
А сега ставаше съучастница в далеч по-страшно престъпление, и то от себични подбуди. Заради Лиан, за да заличи несправедливостта си към него. И защото го обичаше. Дали следващите сто поколения, смазани от робския гнет, щяха да проклинат името й? Дали дори Лиан би я намразил?
Но не би отрекла, че я тласкаше напред и любопитството — какво всъщност означава да е трикръвна. Как да устои на такова изкушение? Искаше да знае и какво са се надявали да постигнат в Каркарон старият Басунез и баща й.
Питаше се не е ли предопределено тъкмо Рулке да избави Сантенар от дребнавите вражди и дрязги. Как да познае бъдещето? И как да избере? Не можеше, затова предпочете да остане вярна на Лиан и да спази уговорката с Рулке.