Йън Ървайн
Пътят между световете (29)

28. Покушението

След две нощи една забулена в сенки фигура се промъкна в цитаделата и слезе на първия етаж в подземието, където бяха дали работна стая на Лиан. Еламай вече бе проверила точно къде е помещението. Ключалката се оказа съвсем простичка и само след минута тя влезе.

Затвори вратата, около пръстите й се появи призрачно сияние и тя се зае да дири книгата на Ялкара. Видя я почти незабавно, оставена на открита лавица. Точно каквато я описа Фейеламор, с особените, смътно напомнящи нещо знаци, толкова омразни за всеки фейлем, че сякаш напираха да скочат от страницата към Еламай.

Тя затвори рязко книгата, пъхна я в торбата на рамото си и излезе. Свърши една трета от работата, и то най-лесната. С малко късмет щеше да изпълни всички задачи още тази нощ и преди разсъмване да се махне от вонящата клоака, наречена град. Не и се искаше да осъществи замисъла. Постъпката й щеше да бъде ужасяваща подлост спрямо Мейгрейт, но нямаше избор — от нея зависеше оцеляването на народа й. Смяташе да пререже гърлото на Каран, както спи, после да повтори същото с Мейгрейт.

Еламай влезе лесно в стаите на цитаделата, където бяха настанени Каран и Лиан — уелмите не ги охраняваха от известно време, а вратата дори не беше залостена. Прекоси безшумно дневната с нож в ръка и се спря внезапно. В спалнята беше светло. Надникна внимателно — Лиан седеше в леглото и четеше. Къде ли беше Каран? В банята? Нямаше я и там. След малко Лиан духна свещта и се настани за сън. Сам.

Еламай прокле безмълвно Каран. Нямаше да приключи тази нощ, изсули се тихомълком и тръгна към стаята на Мейгрейт.

Мейгрейт спеше неспокойно, ако това неприятно мятане и обръщане можеше да се нарече сън. Нощите й бяха наситени с тревоги, откакто се върна със златото. Повечето сутрини се будеше изцедена докрай. Не намираше изход от противоречията. Искаше да помогне на задругата в начинанието им, дори се стремеше да отвори портал към Аакан и отново да събере Шанд и Ялкара.

Нима можеше да има друга цел пред себе си освен сътворяването на нова златна флейта? Нали така най-добре щеше да сбъдне собственото си предназначение — да премахне без вреда Възбраната и да възстанови равновесието. Но захванеше ли се с това, неизбежно щеше да се опълчи срещу Рулке и своята каронска кръв. А помислеше ли за Рулке, пробуждаше се онзи плашещ копнеж. Как да намери изход?

 

Обърна се на хълбок към прозореца и стана чудесна мишена за Еламай, която пристъпи без никакъв шум през прага. Не се прикриваше с илюзия, защото тъкмо така Мейгрейт би я усетила. Застина задълго, дебнеше за знак, че набелязаната жертва е будна. Но Мейгрейт лежеше неподвижно, дишането й беше спокойно.

Еламай извади ножа и го стисна с острието надолу, за да го плъзне под брадичката и с един замах да среже меките тъкани на шията. Досега не бе убивала, отбягваше дори мисълта за такова деяние, но не виждаше по-добър начин. Мейгрейт не би успяла да извика, а кръвта щеше да пръсне встрани от Еламай. Четири крачки, три, две…

Мейгрейт се завъртя на другата страна и опря глава на едната си подгъната ръка. Ставаше по-трудно — ръката закриваше гърлото наполовина. Еламай поумува. Да и пререже шията отстрани? Да я наръга между ребрата или да забие ножа в гърба, за да прониже сърцето? Прецени, че пак е най-лесно да посегне към шията, иначе в този сумрак върхът на ножа можеше да се плъзне по ребро. Не биваше да даде на Мейгрейт дори нищожен шанс.

Жертвата въздъхна и се сгуши в леглото. Толкова детински звук… Еламай се закова на място — спомни си какво бе изтърпяла Мейгрейт като малка. С всяка секунда убийството ставаше по-немислимо.

„Направи го! — пришпори се тя мислено. — Бъдещето на Талалейм е в опасност. Не мисли, а свършвай и си върви.“ Направи още крачка, но заради изопнатите си нерви подритна неловко чашата, оставена до леглото.

Мейгрейт подскочи като ужилена. Еламай се хвърли към нея и замахна надолу, обаче не беше способна на такава пъргавина. Мейгрейт се метна на другата страна, запрати завивките в лицето й и се помъчи да види кой я напада.

— Еламай, недей! — кресна тя.

Еламай тънеше в срам, но си наложи да не мисли, че пред нея е Мейгрейт. Отхвърли омотаните около тялото й завивки и нападна със светкавичен удар. Отново пропусна, защото след дългогодишните неуморни упражнения Мейгрейт реагираше недоловимо за окото. Тя хвана и изви ходилото на Еламай, която усети нещо да се къса в коляното й. Опита се да изрита Мейгрейт, залитна и падна върху острието на ножа.

Наточената стомана проби без съпротива корема й и малко оставаше върхът да се покаже от гърба. Еламай се отскубна, защъка по пода на четири крака и се втурна към вратата, а дръжката на оръжието още стърчеше от тялото й.

Изтръгна ножа и затисна с пръсти ръбовете на раната. Болката я раздираше. Видя, че Мейгрейт я е подгонила. Обгърна се с илюзия и изчезна. А навън дъждът заличи следите й по скрития в мрака калдъръм.

Едва се добра до странноприемницата, където бе отседнала. Изгори книгата в огнището на стаята, стъпка пепелта и трескаво отправи мислен зов към Фейеламор. И когато преливаше от сили, трудно се справяше с този общуване на разстояние, но успя да съобщи, че книгата е унищожена, а Каран и Мейгрейт са живи и здрави. После рухна пред огнището. Когато кръвта й изтече, тя умря.

Каран не можеше да се опомни след Елудорската гора, а и от изпитанията в Каркарон. Всяка нощ в кошмарите си виждаше как войската крачи към гибел. С тях се смесваха по-стари сънища за Рулке и машината или за пиявицата от пустотата, опитваща се да изсмуче мозъка й. Ухото още я болеше и не чуваше много добре с него. Веднъж си припомни насън хрукса — сухия плод, който гашадите поглъщаха, преди да обединят умовете си. Събуди се обляна в пот, цялото й тяло жадуваше да го опита отново.

Все си оставаше разсеяна и не намираше облекчение в разговорите с Лиан или някой друг. Страхуваше се от всяка бъдеща постъпка, за да не навлече някому още страдания.

В утрото на деня преди нападението срещу Мейгрейт тя излезе и се заскита по улиците на Туркад. Интригите, от които гъмжеше цитаделата, й бяха безразлични. Не издържаше да е далеч от Готрайм.

Все пак май силните на деня решиха, че нейното участие в злополучния поход е достатъчна разплата — нито Мендарк, нито Игър поискаха да се възползват отново от дарбите и. Игър не и прости за провала, но Мендарк се държеше по-благо отвсякога, просто напук на вековния си враг.

По някое време Каран осъзна, че е дошла при огромните стари кейове. Тръгна по пристана с надеждата да зърне Пендер, но и след часове не откри никъде „Хлапето“, а хората по доковете не знаеха къде може да е капитанът на кораба с това име. Каран бе попаднала в неподходяща част от пристанището — тук по-големите морски съдове разтоварваха стоки от Крандор и по-далечни страни. Ней се вървеше цяла левга до другия край в този силен дъжд.

Рече си, че бездруго Пендер е предпочел да се приюти в някоя кръчма, щом денят е такъв. Ала как да го намери в стотиците моряшки свърталища?

Мина край мърляво пазарче, побрало петдесетина сергии, но купувачи се мяркаха рядко. Спря пред търговка на подправки и си купи чай с портокалови кори. Дребната женица, нанизала десетки гривни от сребърен филигран на едната си мургава ръка, я погледна засмяна и добави още една щипка чай в кесийката на кантара.

— Хубав ли е чаят? — попита Каран.

— Ъхъ — потвърди търговката с ослепителна усмивка, показала повече злато, отколкото зъби. — Хубав чай. Много хубав.

При друга сергия Каран си избра голямо парче пчелна пита. Отчупи едно крайче и го пъхна в устата си, докато вървеше нататък по пристана. Восъкът омекна в устата й, усети прекрасния наситен вкус на мед. Каран предъвкваше восъка и си мислеше, че в Туркад не си е на мястото. Лиан сигурно и в момента ровеше в архивите. Не и се връщаше в стаята, за да се налива с чай сама.

Някак ненадейно осъзна, че е в подножието на стъпалата, по които двамата с Шанд бяха избягали от войниците на Игър миналата година. Помнеше всяка крачка от онази отчаяна борба с безумието и пълната безпомощност. Нямаше намерение да продължи нататък, но неусетно тръгна по хлъзгавата площадка, като заобикаляше поизгнилите греди и дъски. Загледа се във великанските подпори на пристанищния град. По намазаното с катран дърво лепнеха миди и водорасли. Влезе още по-навътре във вонящия сумрак, но спря стреснато. Двама дългурести, облечени в роби хлуни — господарите на това странно място — се взираха изпитателно в нея.

Тогава тя се боеше от тях. Имаше защо — войната бе застрашила и техния живот. Оттогава обаче многоетажните кейове се бяха върнали в привичното русло на всекидневието си. Неочаквано за самата себе си тя реши какво иска да направи.

Протегна ръце с дланите нагоре и изрече бавно и отчетливо:

— Дойдох да се видя с телтите! Името ми е Каран.

Пазачите я гледаха безизразно. Внезапно се сети, че в пристанищния град може би има хиляди телти. А и нали тогава косата й бе боядисана черна? Как се казваше онази млада жена, която се държа толкова мило с нея?…

— Искам да се видя с Клуфер от телтите. Бях тук с Шанд преди година.

Не личеше имената да означават нещо за тези двамата. Все пак я хванаха за ръцете, без да се държат грубо, и я поведоха към голямата, облицована с дъски стая, където я бяха разпитвали и тогава. Наложи се да почакат, но накрая тя застана пред двамата възрастни хлуни, отново седнали на своите столове от червен кедър.

— Шанд е мой приятел — обясни на старейшините. — Аз съм Каран Фърн от Банадор.

Този път никой не криеше, че я познават, но щом изслушаха молбата, я изгледаха с недоумение. Дали никой никога не навестяваше телтите?

— Коя е Клуфер?

Тя с досада изписа името с намокрен пръст по стената. Мъжът го произнесе тихичко и се разкикоти.

— Аа, Клуфер — изрече той с друго произношение.

Жената се усмихна с изопнати устни и даде знак на хлуните, които я доведоха. Те тръгнаха пред Каран по влажните гниещи коридори и проходи, накрая й посочиха стая като много други наоколо — просто кутия от неодялани греди, чийто под приливът наводняваше, затова имаше издигната площадка с половин дузина бурета и купчини медузи. Там се трудеха десетина телти — нисички, стройни, с бледа кожа, тъмни коси и широки носове. И мъжете, и жените носеха само набедрени превръзки от вехт плат. Те обаче често се усмихваха въпреки наглед твърде нерадостния си живот.

В ноздрите на Каран веднага проникна острата миризма на отделено настрана, негодно за храна желе от медузи. Всички се обърнаха и я зяпнаха. Не я познаха.

— Аз съм Каран — напомни им тя.

Извади кесийката с чай и восъчната пита, поднесе им ги като подарък. Щом чу гласа и, Клуфер се ухили до ушите. Всички зарязаха работата, измиха се в морската вода и един по един стиснаха дланите й между своите. Младият мъж, когото Каран помнеше като любим на Клуфер, отиде да запали мангалчето.

Този път телтите бяха по-сдържани, все се споглеждаха, но отбягваха да срещнат очите Каран. Тя разбираше, че не знаят как да тълкуват появата й. Миналата година не се различаваше особено от тях — притежаваше само взета назаем набедрена превръзка. Сега сигурно им се струваше, че е прекалено богато облечена и положението й в света ги разделяше прекомерно.

Хрумна й нещо. Набързо смъкна палтото, ризата, ботушите и чорапите, нави крачолите на панталона до коленете и пак седна на голите дъски, макар и притеснена. Голата и кожа настръхна. Питаше се какво ли ще направят телтите.

А те запляскаха с ръце и започнаха да я прегръщат. После пиха от нейния чай с портокалови кори и подправки — чаша след чаша чак до здрач. Запалиха две мънички лампи.

Отдъхваше си сред тези хора, които нищо не очакваха от нея. Преди да усети, вече бърбореше със своите приятели за какво ли не — и за важни, и за незначителни неща, защото сега по-лесно разбираше говора им.

Един от по-младите мъже изтича навън и скоро донесе голяма черна бутилка, запечатана с восък. Каран подаде ножа си и всички телти го разгледаха възхитени. Остъргаха восъка и го прибраха, после сипаха в чашите за чай по малко от гъстата, млечнобяла течност.

Каран се взря нерешително в своята чаша. Това питие явно беше от по-силните и щеше да и замае главата. Клуфер, седнала срещу нея, вдигна чашата си, другите последваха примера й извикаха мощно нещо като „Каранда!“ и изляха напитката в гърлата си.

— Каранда! — провикна се Каран и също изгълта всичко на един дъх.

Питието се оказа страховито — много горчиво, парещо и наситено със спиртни изпарения, а и така залютя чак в носа, че напомняше за горчица. От очите й бликнаха сълзи. Всички се разкикотиха.

Телтите след минута-две наляха втори път. Докато се опомняше и от тази глътка, Каран се облегна на стената, раменете й опираха в други топли рамене от двете страни.

Чудеше се на телтите. Какво ли искаха от живота? Мечтаеха ли да се отърват от пристанищния град? Не знаеше дали няма да е нелюбезно да ги попита. Питието сякаш пулсираше във вените й. Унасяше се и май щеше да заспи, ако дъските под задника й не бяха толкова мокри и студени.

— Каранда? — предложи й пак Клуфер.

Каран поклати глава с усмивка и без да се обидят, домакините запушиха бутилката с дървената тапа.

Свариха още чай от остатъците в кесийката. Каран изпи чашата с радост, защото замръзваше. Ставаше късно. Клуфер я хвана за ръка и я отведе в спалното помещение, където всички се приготвяха за сън.

У Каран се събуди сянка на предишната паника, защото помнеше как бе треперила тук на влажните водорасли. Но това беше минало. Телтите свалиха набедрените си превръзки, изпраха ги и ги провесиха да съхнат. Каран смъкна панталона и постъпи като тях. Един от мъжете й посочи купчината одеяла, изплетени от водорасли — предлагаше й почетното място. Тя се пъхна под едно одеяло и всички се настаниха около нея.

По средата беше приятно топло, макар че трудничко свикваше с острия дъх на рибено масло, с което те мажеха косите си. Питието най-сетне я потопи в дълбок сън.

Два пъти се стряскаше през нощта от кошмарите. Дружески ръце обгръщаха раменете й и я галеха по косата, за да прогонят страха, вината и безсилието. По-късно се събуди пак и лежа дълго с отворени очи. От всяко движение водораслите шумоляха. На който му станеше студено отвън, се провираше където имаше местенце между телата и всички пак заспиваха.

Сутринта тя се събуди умиротворена и спокойна, както не се бе случвало от месеци. Благодари на домакините и облече дрехите си. Но те не я пуснаха да си тръгне без подарък. Донесоха от най-хубавите си фигурки, резбовани от дърво, и я умоляваха да си избере. Каран си взе мъничко смеещо се дете, което си играе с раче. Малко й домъчня, че никога няма да види своя рожба да се весели така.

Но тя също искаше да им остави дар, равен на техния. Една-единствена от вещите й подхождаше — чудесният нож, който Малиен й подари вместо загубения в Катаза. Той бе изкован от най-яката аакимска стомана. Поднесе го на телтите и те приеха със смях, сълзи и прегръдки.

Каран побърза да си отиде, защото знаеше, че Лиан сигурно е пощурял от тревога за нея. Съзнаваше какъв е най-скъпоценният дар от гостуването при телтите. Те винаги се подкрепяха и утешаваха помежду си. Помнеше как се опълчиха на хлуните миналата година, когато искаха да я прогонят от пристанищния град. Изобщо не си ги представяше да се уплашат от последиците на някое свое решение. Трябваше да постъпва като тях. Олекна й неописуемо, когато проумя това.

Така се избави от страховете си, ако не и от угризенията за грешките, и кошмарите вече не я измъчваха.