Йън Ървайн
Пътят между световете (22)

21. Гилиас

Снежната буря принуди фейлемите да се скрият в другия заслон и Мейгрейт престана да чува разговора им. Тя ту задрямваше, ту се будеше до края на деня. Опомни се по здрач. Фейлемите отново седяха около огъня. Сега си приказваха за южните земи и думите им й напомниха отдавнашни случки. Отиде при тях.

— Трябва да си направим по-добър бивак — каза Гетрен. — Ако изобщо решим да останем, тук не можем да настаним стотици.

— По-нагоре в долината има пещери — успокои го Мейгрейт. — Там скалите се събират към реката. Достатъчно просторни са да подслонят стотици хора през зимата, макар и по-натясно.

— Ние предпочитаме да сме всички заедно, но ще имаме затруднения с храната. Това, което си натрупала, ще стигне за не повече от седмица.

— В тези гори има дивеч — отвърна тя.

— По-добре да не седим бездейно.

Тъкмо този ден беше хид, но отмина незабелязано, защото от плътните облаци се сипеше сняг. Но в часа, когато луната изгря, Мейгрейт се поддаде на плашещо предчувствие.

Не прекарваше много време с фейлемите, които бяха заети да ловят дивеч и риба и да опушват месото. Беряха и всякакви ядки от гъстите храсти край входа на долината, а и подготвяха пещерите. Тези занимания запълниха още две седмици.

Фейлемите се бяха върнали току-що в бивака — уморени, но натоварени с прясно месо и пълни торби ядки, когато Фейеламор Докуцука при огъня. Тътреше се като саката старица. Талия я бе ударила лошо в гърба, когато се стовари върху нея.

Мейгрейт бе слязла при реката да налее вода. Върна се с две пълни дървени кофи на кобилица и завари тримата си гости в странно наежени пози да спорят разгорещено с Фейеламор.

— Само триста?! — нададе вой тя. — Ами другите?

— Заклеха се да останат на Сантенар — осведоми я Еламай, макар че под напора на гнева й се огъна назад като фиданка в ураган. — Няма да направят и една крачка под твое водачество, дори ти да им предлагаш единствения път към дома.

Фейеламор се разтресе от главата до петите. Мейгрейт се шмугна зад близкото дърво с опасението, че нейната господарка ще изпадне в поредния си пристъп, но Фейеламор се овладя.

— А вие какво имате да ми кажете?

Впи във всекиго поред поглед, който би могъл да разтопи стъкло. Тримата обаче й се опълчиха.

— Мейгрейт ни разказа за твоя позор — натърти Гетрен. — Щом намерим книгата, която си благоволила да загубиш, отиваме си у дома. Тоест в Мириладел!

— Мириладел не е наш дом! — разпищя се Фейеламор. — Ние сме фейлеми. Нямаме друг дом освен Талалейм.

Тримата се врътнаха и се отдалечиха с изопнати гърбове. Тя продължи да им крещи, но никой не я погледна.

— Мейгрейт! — провикна се тогава Фейеламор.

Мейгрейт остави кофите на земята. Знаеше какво и предстои. Фейеламор пак щеше да я унижава и да и напомня колко е безполезна. Отново щеше да и отнеме чувството за собствено достойнство, което бе градила с толкова терзания.

„Не и този път!“ Другите фейлеми й бяха сторили голяма добрина. Подготвяше се усърдно, развиваше силните страни в съзнанието си и опознаваше докрай слабостите си. Стоеше пред прага на отърсването от оковите.

— Какво има, Фейеламор? — невъзмутимо се обади тя и излезе иззад дървото.

— Ти си ме предала! Заповядах ти да не им казваш нищо!

— Та те са от твоя народ — опита да се оправдае Мейгрейт. — Защо да не им отговарям, когато задават въпроси?

Розово-златистата кожа на Фейеламор потъмня до цвета на меДен съд.

— Твоят дълг е към мен! Единствено към мен! — И защо да имам дълг към тебе?

— Защото те храних и обличах, а по-добро обучение не би получила от никой друг на Сантенар. Отдадох ти сто години от живота си!

— Не си го правила заради мен, а за да осъществиш гнусните си замисли.

— Няма значение защо съм го правила.

— А фейлемите казват, че…

— Фейлемите са овце! — презрително процеди Фейеламор. Мейгрейт прибягна до по-убедителния си довод.

— Аз изобщо не принадлежа към вашия народ. Немислимо е да имам дълг към тебе. Отричам се от тебе окончателно.

Тя затаи дъх в очакване на нападението. Очите на Фейеламор просветнаха и тя вдигна ръка. Мейгрейт вече разпознаваше принудата, макар че още не знаеше как да и противостои.

— Ти ще… — започна господарката и, но млъкна и се завлече към входа на пещерата. — Има някой там — прошепна и златистите й очи сякаш зяпнаха в безкрая. — Познавам това излъчване, тази защита. Невъзможно! Тя не може да се е върнала.

Измъкна се навън с превити рамене.

Мейгрейт си рече, че се връщат фейлемите, но у нея напираше неясно вълнение. В застиналия въздух се рееха пухкави снежинки, които незабелязано покриваха в бяло скалите. Мейгрейт видя как Фейеламор се промъква нагоре и изчезва от очите й насред крачка. Вдигна рамене, сгъна кожуха си върху един дънер и седна до пещерата. Случваше се снопове слънчеви лъчи да огреят това място за малко.

Извади сребърния писец от Хависард и го завъртя разсеяно между пръстите си. Спомни си как го използва да се съсредоточи на връщане преди няколко месеца. Питаше се дали двете каменни игли, които бе издялала, още са непокътнати. Фейлемите може и да ги бяха съборили. Разяриха се, когато чуха за портала на Фейеламор, но Мейгрейт не успя да прецени как се отнасят към нейния. Все едно. Тя вече не се нуждаеше от такива приспособления.

Бръкна в джоба си и каменното яйце удобно се намести в шепата й. Внезапно я обзе увереност, че то е предостатъчен фокус, а входът на пещерата й стига, за да отвори портал. Толкова време се заседя в тази долина и чакаше някакво вдъхновение да й подскаже накъде да продължи. А шансът, който се откриваше, внезапно я накара да прозре, че е свободна. Защо пък не? Време беше за нов живот… на ново място. Фейеламор й повтаряше до полуда, че е негодна. Нека сега сама се оправя с несгодите си!

Мейгрейт стисна каменното яйце между свитите си длани, вдиша дълбоко и прикова съзнанието си в тази точка, за да създаде портал. И незабавно околността заплува пред очите й, още преди дори да е намислила къде иска да се прехвърли. Но в гората над нея изпука съчка. Кой ли идваше? Фейлемите бяха прословути с уменията си да се прокрадват безшумно. Мейгрейт се подвоуми. Нямаше време да довърши портала, а не искаше да я сварят как се занимава с това. Тя се отказа, от опита.

Фейеламор се хлъзна по склона, приличаше на съживен насила труп.

— Някой се промъква! — избълва задъхана. — Усетих същото изкривяване на пространството както в Хависард. Сигурно е Мендарк, дошъл е да ми отнеме златото.

От челото й капеше пот. Мейгрейт не спомена, че Фейеламор е доловила отварянето на портала. Наслаждаваше се на явния й ужас.

Фейеламор влезе, гребна вода от кофата и я изгълта на един дъх. Застина, после започна да се олюлява едва забележимо — понякога изпадаше в подобие на транс, за да се успокои. Мейгрейт я гледаше, но лек полъх я накара да настръхне. Обърна се бавно и видя старец само на три-четири крачки. Сивата брада и провисналата шапка бяха отрупани със сняг и лед. Зелените му очи сияеха. В едната си ръка стискаше тояга от тъмно дърво, но Мейгрейт не почувства никаква уплаха.

Пристъпи, готова да възкликне: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“, но старецът я изненада — завъртя глава и опря показалец в устните си.

А в пещерата зад гърба й дървената паница изтрака на пода. Фейеламор нададе пресеклив вик. Мейгрейт не се озърна. Старият мъж я ободри с поглед, после очите му продължиха да следят всяко Движение на Фейеламор, която се скова. Вместо Мендарк пред нея стоеше човек, когото отдавна бе забравила.

А изражението му се промени в сурова студенина. Той доближи и на Мейгрейт й се прииска да го докосне.

— Гилиас! — ахна Фейеламор. Старецът кимна.

— Така ме наричаха преди време. Сега съм известен като Шанд. Дойдох да си върна онази, която е от моя род.

Шанд!… Мейгрейт харесваше това име, чувала го бе и преди като приятел на Каран. Фейеламор се изплю на пода.

— Гилиас, дори в разцвета на силите си не можеше да ми се опреш, а оттогава минаха много векове. Макар очевидно да ти е дарен дълъг живот, той те е похабил. — Гласът й загрубя с последната дума, но тя отхвърли страха. — Старец. И то глупав! Сега ще усетиш как треперят схванатите ти колене и как се замъгляват помътнелите ти очи.

Тя размаха ръка във въздуха.

Коленете на Мейгрейт омекнаха като масло, всичко се сля пред очите й. Беше толкова жалка, че трудно си спомняше името си. Фейеламор имаше на разположение ужасяващи дарби, нейните илюзии вдъхваха безумие на всекиго. Мейгрейт не искаше Шанд да пострада, а в същото време копнееше той да остане тук, да отблъсне Фейеламор, както никой не бе успявал.

Старецът се разкикоти и илюзията се разсея като захвърлен парцал. Той също направи жест и защитният пръстен на Ялкара блесна в мимолетен слънчев лъч. Пренебрежителното движение подчертаваше отказа му да повярва в илюзията.

— Ти ми отне дъщерята — изръмжа Шанд. — Най-скъпоценния човек в живота ми. Погуби я. А сега идвам за разплатата.

Фейеламор сплиташе видения, от които Мейгрейт се свлече в гърчове на земята. Шанд не трепна. Противничката му опитваше какви ли не заблуди, но те се крепяха на самоувереност, а нейната просто се изпаряваше пред каменното хладнокръвие на стареца. Внушенията й пък бяха безсилни пред гнева му.

Мейгрейт виждаше как се изчерпва смелостта й. Да отстъпи пред Шанд за Фейеламор беше по-зле, отколкото сама да си отреже дясната ръка, но тя беше победена и го знаеше. Прикри се с илюзия за невидимост и изчезна. Старецът просто разпери пръсти към нея и си послужи с Тайното изкуство. Тутакси премахна прикриващото въздействие. Тя веднага възстанови заблудата и Шанд не повтори заклинанието си, но Мейгрейт зърна лицето й за миг. Стори й се, че Фейеламор вие безмълвно от мъка и дори и стана неловко, че видя слабостта й.

Очите на Шанд проследиха бягството на уж невидимата противничка.

— Няма да се върне скоро! — промърмори той.

Мейгрейт се почувства напълно объркана, но в душата й бушуваше радост. По-прекрасен ден не бе имало в живота и. Тръгна бавно към Шанд, който свали шапката от главата си. Оказа се, че не е по-висок от нея.

— Защо дойде? — промълви тя плахо. — И кой си ти, Шанд? А той я гледаше прехласнато.

— Аз съм твоят дядо. — Протегна ръка и тя я стисна. — Ялкара и аз сме родителите на Аелиор, твоята майка.

Прегърна я и топлотата му, увереността заляха Мейгрейт като вълна, от която бликнаха сълзи в очите й. Двамата слязоха смълчани към любимото й място при реката — малка площадка от сив камък, подаваща се над късата трева. Тя не пускаше ръката му. Когато се обърна отново към него, лицето й беше мокро.

— Не съм плакала от дете. Фейеламор не търпеше сълзи. Струваше й се, че ще се пръсне от нетърпеливо очакване. Шанд знаеше отговорите на най-важните за нея въпроси — коя е, как се е появила.

— Разкажи ми за Аелиор. И за моя баща. Разкажи ми всичко! — Но преди той да отвори уста, Мейгрейт го спря: — Чакай, искам да ти покажа нещо. Моите малки съкровища, макар и да не знам защо са толкова ценни за мен.

Извади внимателно сребърния писец и подложката за писане, вече доста поомачкана, на която се виждаше единствената дума „Аелиор“.

Шанд се вторачи смаян в реликвите.

— Аз подарих този писец на баба ти. Първият ми подарък за нея… Откъде го взе?

— Двете с Фейеламор се прехвърлихме в Хависард през портал. Тя се боеше, но аз се почувствах добре там.

— Този писец ме връща към прекрасни спомени… и към много тежки. За Ялкара нямаше по-скъпа вещ, но не можеше да я пренесе през портала.

— Разкажи ми за Аелиор.

Шанд сподели с Мейгрейт страшната история и я завърши с думите:

— Фейеламор я отвлече, за да я чифтоса с мъж от фейлемите и да има своя трикръвна.

— Аз ли съм трикръвна?! — ахна Мейгрейт.

— Да, ти.

— Като Каран!… Дали затова винаги ми се е искало да бъде нейна приятелка?

Шанд трепна, но не пожела да я разпитва.

— Каран… Това обяснява много неща. Ти приличаш на нея, но в същото време си съвсем друга. Ама че съвпадение! Или пък не… Твърде вероятно е вие двете да сте единствените живи трикръвни на този свят.

— Шанд, а кой е бил баща ми?

— Не знам. Това сигурно е известно само на Фейеламор.

Чак тогава Шанд си спомни за Игър, който бе чакал търпеливо цяла сутрин, за да не им попречи.

— Имам още една изненада за тебе.

Старецът се надигна пъргаво и кресна с все сила. Гласът му отекна из долината. Игър ги доближи, накуцвайки, без да крие колко е притеснен. Изглеждаше състарен, дебелите лещи на очилата изкривяваха очите му.

— Игър! — Мейгрейт скочи и се втурна към него. — Колко се тревожех за тебе! Фейеламор ме уверяваше, че си умрял в Катаза.

— Малко оставаше — отвърна той, — но това вече е минало.

Тя прегърна и него — без страст, съвсем приятелски. Доскоро не си позволяваше да проявява чувствата си, а сега това изобщо не я засягаше. Игър понечи да плъзне длан по хубавата й коса, но не се осмели.

 

Накрая Шанд се изправи.

— Не бива да оставаме тук. Дадем ли повече време на Фейеламор, ще измисли как да ни нападне. Мейгрейт, какви са твоите намерения?

Тя не знаеше какво да стори.

— А ти какво би искал от мен?

— Да искам ли? — учуди се Шанд. — Този твой живот приключи. Ти какво искаш да правиш отсега нататък?

Мейгрейт не можеше да свикне с мисълта, че може да е нужна някому, без той да се опитва да я използва. Представата за свобода още й изглеждаше чужда.

— Искам да знам коя съм, да науча всичко за своя род. Искам да намеря своето място в родовите Предания.

— Ще си тръгнеш ли оттук с нас? — почтително попита Игър. — Поне докато решиш накъде ще продължиш.

— Но защо ме питаш толкова нерешително? Все още сме приятели, дори ако не можем да бъдем по-близки.

— И твоят живот се промени коренно, и моят — тихо отвърна Игър. — Разминах се със смъртта — той се подсмихна криво, — макар и не на косъм, както са ти внушавали. Паднах до дъното и отново се изправих, не съм същият като преди.

— Потегляме ли към Туркад? — подкани ги Шанд.

— Щом предпочиташ да се запътиш натам — съгласи се Мейгрейт, — ще се радвам да дойда с вас. За мен всяко място е като всички други. Но бих искала да надникна в Огледалото, ако е у вас…

Шанд й го подаде безмълвно. Тя го разгъна на дланта си и понечи да го върне.

— То е твое — спря я Шанд.

— Мое ли?! — изуми се Мейгрейт. — Не мога да го проумея, но дори да е вярно, не ми се ще да го получа тук. Нека го взема, когато пристигнем.

Шанд прибра Огледалото и тримата излязоха от долината. Не припираха, но пък съзнаваха, че няма време за губене. Предстояха съдбоносни събития.

По пътя Игър най-сетне трябваше да признае пред себе си, че вече няма да бъде близък с Мейгрейт. Трудно се примири с изгубените надежди. И макар да не показваше това пред Мейгрейт, душата му отново загрубя като камък за всички останали.