Йън Ървайн
Пътят между световете (20)

19. Пръстенът

Мендарк направо подскочи в креслото си.

— Чакайте! Току-що се сетих нещо!

Излезе забързано и скоро се върна с пакет и свитък от дебела хартия, прихванат със сребърен пръстен.

— Намерих ги в Хависард — обясни, докато слагаше предметите на масата. — Разгъна ярешката кожа и взе малка подвързана книга. — Фейеламор я изтърва в библиотеката. Помните ли какво ви разказах, след като се върнах от пътешествието на изток? — Тикна книгата в ръцете на Лиан. — Виж дали ще успееш да я разгадаеш някой път, когато ти остане свободно време. Опитай се да откриеш защо Фейеламор искаше да я прибере.

Мендарк се обърна към Шанд.

— Попаднах и на това. — Даде му свитъка и пръстена. — Тогава си помислих, че може да са интересни само за някой летописец. Но сега се питам дали пазителят на Огледалото няма да знае повече… Какво ще кажеш?

Шанд беше озадачен.

— Този стил на гравиране ми е познат… — промърмори, след като огледа пръстена.

Пусна го на масата и разгъна свитъка.

— „Мой скъпоценни Гилиас…“ Той извика неволно, сякаш хартията опари пръстите му. По гърба на Лиан плъзна ледена тръпка.

Шанд се зазяпа сляпо в нищото, мислите му се лутаха из миналото. Лиан надникна през рамото му и зачете на глас:

 

— „Мой скъпоценни Гилиас,

Как бих желала да ти кажа това, виждайки очите ти, но ти все не се връщаш, а не ми остава време да чакам. Фейеламор ме нападна отново и този път беше необикновено силна. Нанесе ми рана и се тревожа дали не е смъртоносна. Единственият ми шанс за спасение е да избягам през портала на Аакан. Пази се от Фейеламор!

Уви, делото ми не е завършено и се боя, че това никога няма да се случи. Умолявам те, вземи Огледалото и го пази добре, защото все някога би се появил някой, способен да възстанови равновесието, което Рулке наруши със своята златна флейта. Заключих Огледалото. Тайните му са недостъпни за всички освен за Единствения, който ще има ключа.

Вземи този пръстен — направих го със собствените си ръце от руда, която пречистих в Хависард. Среброто, златото и платината са от мините под града. Той пък е ключът за твърдината и дава някаква защита срещу моята неприятелка. Нека бъде за тебе знак, който сгрява сърцето в мрака и ти напомня за моята вечна обич.

Тъжно ми е да си тръгна така, но съм принудена.

Сбогом завинаги.

Ялкара“

 

А показалецът на другата ръка на Шанд поглаждаше разсеяно лунния символ — бавно, леко движение. От Огледалото внезапно изригна светлинен сноп, който открои всяка бръчка по обветреното старо лице, всяко косъмче в брадата му. Той изтърва металния лист, все едно беше нажежен. Всички видяха показалия се образ.

Поразително красиво, издължено женско лице, буйна тъмна коса със сребърни нишки и индигови очи. Тя вдигна поглед, сякаш бе видяла Шанд, и се усмихна печално. Същото лице, което Каран зърна за пръв път в Огледалото във Физ Горго.

— Мейгрейт! — възкликна Игър. — Мейгрейт, какво те е сполетяло?! Толкова си състарена! — Недоумението го накара да млъкне. — Мейгрейт?…

— Не — успокои го тихо Шанд. — Това е Ялкара. Любима, как копнея за тебе…

Двамата мъже се спогледаха.

— Да, това е Ялкара — потвърди Шанд. Старческите очи се наляха със сълзи. — Бяхме любовници през цяла епоха в този свят. Такава я видях последния път… и такава си тръгна.

— Шанд, не мисля, че можеш да криеш тайната и занапред — промълви Игър с учудила всички благост.

— Не мога — съгласи се старецът. — Да я тая в душата си, се оказа по-тежко, отколкото да я разглася. — Той избърса сълзите. — Аз съм… или поне бях Гилиас. Ще ви разкажа историята си.

Мендарк се опули.

— Ти си бил великият Гилиас?! Шанд дори не кимна.

— През вековете Ялкара и Фейеламор влизаха в сблъсък неведнъж, но силите им бяха почти равни и никоя не успяваше да смаже другата. Преди малко повече от три столетия Ялкара откри изкривяване във Възбраната — път за бягство от Сантенар. Тайна, която Фейеламор неистово се стремеше да научи. Последната им схватка започнала в развалините на Тар Гаарн, недалеч от Хависард, могъщата твърдина на Ялкара. За нея това противопоставяне беше крайно нежелано по много причини, и сред най-важните беше нейната бременност, наближаваща края си. В тази ужасна битка Ялкара пострадала по-зле, отколкото би посмяла да се издаде. Никой друг не знаеше за бременността й, най-малко пък Фейеламор. Такава вест би я накарала да се развихри до безумие. И аз не знаех, защото бях в другия край на света по онова време. Отсъствах половин година.

Ялкара надделяла над Фейеламор, но с тежки поражения в тялото си, докато се мъчила да съхрани тайната. Призова ме и аз потеглих незабавно, но бях далеч. Ялкара била сама в покоите си, когато родила хубаво момиченце. Плакала и над рожбата си, и над нашата участ — нито можела да остане на Сантенар, нито да пренесе безопасно детето през портала. Подготвяла се дни наред с надеждата аз да се върна навреме.

Когато пристигнах, тя вече чакаше до портала. Втурнах се да я прегърна, а тя ме възпря:

„Съжалявам, Гилиас.“

„Какво се случи?“ — слисах се аз.

„Ранена съм тежко и никой в този свят няма да ми помогне. Остана ли, ще умра след няколко седмици. Обичам те безкрайно, но още по-силно съм привързана към своята раса. Непоносимо е да дочакам края си тук, далеч от моите сънародници, а не мога да прехвърля и тебе на Аакан. Уви, трябва да се разделим завинаги. Но аз имам дар за тебе. Най-прекрасния дар, който можеш да получиш от една жена.“ Тя преви рамене и закри лицето си с длани. Когато се изправи отново, видях колко е изтерзана. Взе от широка кошница малко вързопче, увито в кожи, и ми го поднесе. А аз стоях стъписан и само гледах. Накрая отдръпнах пелените и съзрях прекрасно мъниче, наследило очите на майка си. Единственото ми дете.

„Тя е наша дъщеря — каза Ялкара. — Името й е Аелиор. Грижи се за нея и бди винаги. Порасне ли достатъчно, дай й Огледалото, научи я да си служи с него. Оставих послание, което ще намери, за да й бъде утеха и насока, защото тя ще има своя задача в бъдещето, ако се сбъдне едно предсказание. Вземи и този мой подарък за нея — златните накити. Винаги съм ги носила. Предай й ги, като му дойде времето, нека тя също ги носи.

Ще ти дам и частица от моята сила и живот. Дано не станат твърде тежко бреме за тебе в идните епохи.“ Обгърна лицето ми със своите хладни и силни, но загрозени от белези пръсти. Потрепери и нещо се прехвърли от нея в мен. После ме целуна леко по бузите и по челото.

„Не забравяй — пази Аелиор всеки миг и щом съзрее, нека получи каквото й се пада по рождение. Но дотогава останете тук, в Хависард. Настроих крепостта да ви закриля. Имам още един малък подарък за тебе — пръстен, с който ще можеш да излизаш и да се връщаш. Къде ли го сложих?“ Озърташе се, но не намери този пръстен и това писмо. А аз бях толкова наскърбен, че съвсем забравих за тях.

Заклех се да бдя над Аелиор и пак сведох поглед като омагьосан към невръстното създание в ръцете си.

През всички онези години не бях виждал Ялкара да плаче, но сега сълзите се стичаха по бузите й. Отново докосна лицето ми с върховете на пръстите си и тогава усетих колко е слаба, колко близо до смъртта. Целуна Аелиор, усмихна ми се и пристъпи в портала. Извика напевни римувани слова, които не схванах, и изчезна от живота ми.

Взирах се в портала дълго след като се затвори, но накрая Аелиор изхленчи и ме накара да се опомня. Предстоеше ми да науча ново изкуство.

 

Още същата вечер излязохме от опустелия Хависард, защото исках да покажа на дъщеря си залеза над Тар Гаарн — града на аакимите, който дори в разрухата си оставаше най-красивият, построен някога на Сантенар. Ала когато опитахме да се върнем, Хависард беше недостъпен за нас. Напуснах твърдината без подаръка на Ялкара, а защитата не е отслабнала и до днес.

Това беше само първата ми недомислица. Двамата с Аелиор останахме сами насред широкия свят. Но тогава нищо не ме притесняваше. Чувствах се могъщ. Никой не можеше да ми навреди!

Живеехме и пътувахме неразделни. Наистина бдях над своята скъпоценна Аелиор и радостта, която тя ми даваше, поне малко разсейваше тъгата. Но в онези времена още се смятах за твърде важен, за един от хората, които определят бъдещето на Сантенар. Неведнъж се отправях към места, където беше неразумно и опасно да водя Аелиор. За нея се грижеха приятели, на които имах непоклатимо доверие. Заливах ги с толкова наставления и молби как да я пазят, че сигурно им проглушавах ушите. — Устните на Шанд се изкривиха от неприязън към самия себе си. — Но веднъж, завръщайки се от поредното перчене с власт, преливащ от самодоволство, аз намерих приятелите си убити. Аелиор я нямаше!

— Съжалявам, Лиан. — Старецът погледна безстрастно младия летописец. — Винаги съм обвинявал за това зейните. Там намерих предостатъчно доказателства, че злодеянието е тяхно, пък и имаха доста силни подбуди да го извършат. Тогава бях сред най-злите им врагове. Два пъти разкривах на света къде са се притаили в дългото си скиталчество и им стоварвах ново изгнание. Заради мен твоят народ е подложен на гонения и до ден днешен.

Аелиор още беше дете, когато я изгубих. Рожбите на кароните съзряват бавно. Можеха да я помислят за момиче на дванадесет години от коренната раса, макар възрастта й да беше далеч по-голяма. Както и да е, още не беше жена, но вече изглеждаше досущ като Ялкара. Пазеха я, но не както аз бих бдял…

Колко дълго я търсих! Понякога долавях съзнанието й и изглеждаше, че е потопено в безкрайни сънища. Веднъж или два пъти едва не достигнах до нея в моите сънища, но нещо ме отблъскваше. Диренето продължи десетилетия и една нощ я чух да ме вика, писъците й звънтяха в кошмарите ми. Страданието й беше ужасно. И оттогава вече я няма.

Пазете децата си дори с цената на своя живот — завърши Шанд и вглъбеният в скръбта му поглед се спря поред на всекиго. Лиан се извърна и продължи да пише в бележника си, за да попълва преданието.

— Макар че се заклех да защитавам Аелиор — горчиво продължи старецът — и да съхраня Огледалото за нея, нехайството ми провали всичко. Предадох я и търся вината преди всичко у себе си, затова се отказах от предишния си живот. Скрих Огледалото и всички нейни вещи. Отрекох се от Тайното изкуство, от пътя на властта и тръгнах да бродя в горест и самота. А накрая дори Огледалото бе намерено и отнето. И след време попадна в твоите ръце, Игър. Не те обвинявам, обаче предсказанието за Рулке се сбъдна. Аелиор не е тук да си послужи с оставеното й наследство, както Ялкара се надяваше. Отиде си, а аз нямам нищо. Ялкара ми дари частица от живота си и днес съм по-стар, отколкото изобщо ми се е искало. Силите ми чезнат, с тях гасне й разумът ми. Жадувам смъртта, но животът още ме измъчва.

Млъкна. Изглеждаше смазан и останалите не намираха какво да кажат. Шанд изведнъж вирна глава.

— Игър, ти я нарече Мейгрейт. Защо? И коя е тази Мейгрейт, прословутата ученичка на Фейеламор ли?

— Не е Мейгрейт — промълви Игър, вторачен в Огледалото. — Сега ми е ясна тази стряскаща прилика. Старче, вече мога да ти разкажа и останалото — обеща той. — Грозна история… Няма да ти донесе радост, освен може би в самия край. Натъкнах се на първите откъслечни сведения, докато търсех Огледалото. Преди двадесет години заедно с намирането му научих още нещо. А след като срещнах Мейгрейт, накарах моите шпиони да изровят каквото могат. И едва днес, щом чух твоя разказ, всичко се подреди в ума ми.

Шанд, напразно си обвинявал зейните. Нямали са нищо общо, въпреки че хитро са ти били пробутани фалшиви улики. Фейеламор ти е отнела Аелиор.

— Фейеламор ли?! Сигурен ли си? — Този път погледът на Шанд към Лиан гореше от срам. — Говори де!

— Не може да има съмнение. Фейеламор е лежала болна месеци наред след онази битка с Ялкара. Изгаряла я омразата, натрупана от вековните провали на фейлемите, особено от причинените от Ялкара. В нея виждала източника на всичките си беди. Незнайно как Фейеламор научила за Аелиор и в главата й се пръкнал извратен замисъл — щяла хем да си отмъсти на Ялкара, хем с малко късмет да постигне целите си. Всички знаете, че я води едно желание — да върне своите сънародници на Талалейм, от който са откъснати толкова отдавна. Но вече нямало да човърка за някаква слабост във Възбраната. Канела се да я разбие окончателно, пък каквито ще да са последиците за този свят! Пътят й бил подсказан от древно пророчество на фейлемите — то гласяло, че съдбата на Талалейм зависи от едното, събрало три в себе си.

За да разкъса Възбраната, тя се нуждаела от особено творение, надарено със сила чрез Тайното изкуство. Такива са златната флейта или машината на Рулке. На фейлемите обаче е забранено да прибягват до подобни устройства. Фейеламор измислила как да заобиколи забраната. Щяла да си създаде човешко устройство, трикръвна — „едното, събрало три в себе си“. Само че трикръвни се срещат извънредно рядко, а и мнозина от тях полудяват и не се поддават на контрол. Единственото решение — да създаде своя трикръвна и да я обучава от самото й раждане. И как да го постигне? Тя знаела, че Аелиор е мелез, рожба на Сантенар и Аакан. Значи чрез нея щяла да получи своята трикръвна, а и да си отмъсти на Ялкара.

Фейеламор отвлякла Аелиор и… мъчно ми е да ти го кажа, Шанд, но се отнасяла с нея зверски. Едва дочакала тя да съзрее достатъчно и против волята й я съешила с един от фейлемите. От такова чифтосване рядко се раждат деца, но Фейеламор все ще да е измислила нещо и продължавала черното си дело, докато не получила каквото искала. Аелиор нарекла дъщеря си Мейгрейт и, както научих от своя шпионин, дори й се радвала. Но Фейеламор не би допуснала между майката и детето да укрепне връзка, иначе как да подчини трикръвната на волята си? Откъснала Мейгрейт от майчината гръд. От скръб и срам Аелиор убила фейлема, с който я събрали насила — още по-опозорен дори от нея. После посегнала и на своя живот.

— Знаех, че се е случило нещо страшно, когато я чух да ме вика — изплака Шанд. — Аелиор…

Игър го остави да се справи с мъката си и се обърна към един страж. Скоро влязоха слуги с пълни чаши ласий. Шанд изпи своята на един дъх и попита Игър:

— Какво е сторила Фейеламор на моята внучка?

— Поела грижите за нея и я подготвяла да изпълни великата задача. Фейлемите обаче се чувствали обезчестени. Отчуждили се от Фейеламор, отбягвали и Мейгрейт, която дълго живяла с нея в самота и бавно израствала в жена. Дори не знаела коя е и макар че била несравнимо по-умна от околните, а и по-могъща, бояла се да използва волята и силата си. Когато пък се престрашавала, винаги прекалявала и привличала нежелано внимание. Може би злодеянията на Фейеламор ще доведат до собствения й провал… — замисли се Игър. — Мейгрейт има и дарбите, и мощта да изпълни задачата, но вероятно й липсва сила на волята.

Първото важно поръчение, което Фейеламор възложила на Мейгрейт, било да открадне Огледалото, защото си знаела, че в него може да бъде намерена тайната на Ялкара. Аз плених Мейгрейт във Физ Горго и още там започнах да се досещам за произхода й. Очите на кароните ги издават с това неописуемо преливане между виолетово и алено. Фейеламор бе дала на Мейгрейт отварата калаш, за да прикрива цвета, но моите уелми й я отнеха. И когато поех Мейгрейт в прегръдката си, видях очите и каквито са. Веднага се досетих, че е потомка на карон, но чия? По едно време имаше немалко мелези на кароните, само че при Прочистването те бяха издирени и изтребени почти до последния. Рекох си, че може да са я крили векове, които почти не биха я състарили, преди да я пратят за Огледалото.

— Векове, да — потвърди Шанд. — Минаха 309 години, откакто Ялкара се прехвърли през портала.

— Дори не знаех, че Ялкара си е избрала мъж тук — с досада вметна Мендарк.

— Това беше наша тайна. А и както споменах, тогава ме познаваха под друго име. Дори имах няколко имена. На изток — Гилиас, но на запад в дните на могъществото си бях познат като Чезойт. Истинското ми име, известно и на тебе, Мендарк.

— Тогава ти си прочутият Архивар! — възкликна Лиан.

— Да, аз бях Архиварят. Много време ти трябваше да се досетиш.

— Всички знаете останалото за Мейгрейт — реши да приключи разказа си Игър.

— Мейгрейт… — прошепна Шанд. — Дъщерята на нашата дъщеря, а аз дори не подозирах. Каран често говореше за нея. 0, какъв прекрасен ден! Ако я видя, ще умра щастлив. — Той въздъхна. — Лиан, отнесох се с тебе крайно несправедливо. От самото начало обвинявах зейните, а в тебе винаги съм се съмнявал. Настроих всички тези хора срещу тебе, посях съмнението дори в душата на Каран, както от столетия се стремя да стъпча твоя народ. С нищо не мога да залича злото, но поискай каквото и да е от мен и ако е по силите ми, ще го направя.

— Искам да си върна Каран — промърмори Лиан, — това обаче не ти е по силите.

Той опря чело на скръстените си ръце и веригата издрънча. Игър кресна на стражниците:

— Я донесете чук и клин! Веднага махнете тези окови! Всички гледаха свалянето на белезниците. Мендарк се зъбеше.

— И все пак не можеш да напускаш цитаделата — отсече той, — преди да научим истината за Каран.

Лиан му отвърна с груб жест. Усещаше се толкова лек, че сякаш би могъл да се зарее под тавана.

— Значи затова знаеше за транкса и пустотата — подхвърли той на Шанд. — Открай време долавях, че у тебе е скрито нещо особено.

— Ялкара сподели много знания с мен — отвърна старецът. — Ето го отговорът на някои от твоите въпроси за мен, макар и не на всички. Тъй и не престанах да копнея за нея — да я върна тук или да я последвам на Аакан. Що за безплодни мечтания!

Той затвори очи и млъкна задълго.

— Шанд! — реши да го изтръгне от унеса Игър. Старецът се отърси от виденията.

— Знае ли някой къде е Мейгрейт сега?