Йън Ървайн
Пътят между световете (13)

12. Фейлемите

Няколко дни по-късно Мейгрейт седеше край реката и поправяше една кошница. Рядко показващото се зимно слънце сгряваше гърба й, ромоленето на водата беше като музика в ушите й. Неочаквано усети някого зад себе си. Обърна се бавно, защото не долови заплаха, и огледа трите фигури до бивака — две жени и мъж, наглед нито млади, нито стари.

Жените бяха по-ниски от Мейгрейт, а мъжът — със същия ръст като нея. Застиналите им пози издаваха безпокойство. Колкото и да се различаваха по телосложение, цвят на косата и външност, осведоменият веднага би разпознал в тях фейлеми по розовата кожа и стаените в очите им незнайни столетия живот. Освен това Мейгрейт помнеше добре жените.

Изправи се припряно. Десетки години минаха, откакто бе срещала друг фейлем освен Фейеламор, но в душата й се бе вкоренило детското страхопочитание. Не би позволила обаче да се досетят за чувствата й.

А фейлемите на свой ред като че се притесниха при вида на уверената, уж съвсем млада жена, която закрачи към тях и тъмнокестенявата й коса се разпиля по раменете. Очакваха да заварят тук Фейеламор. Е, да, познаваха Мейгрейт, но тя отдавна не беше стеснителното, вечно омърлушено момиченце.

Не спазваха обичая на ръкостискането, този път обаче стоящата отпред подаде ръка.

— Приветствам те, Мейгрейт. Аз съм Еламай, ако си ме забравила. С мен са сестра ми Халал и братовчед ми Гетрен.

Мейгрейт стисна десницата и, но след това прегърна всеки, както подобаваше между фейлеми. Пренесе раниците им в бивака и им поднесе ферментирал нектар в дървени чаши. Новодошлите вдигнаха наздравица и похвалиха питието, придържайки се към безукорната учтивост. Едва тогава Халал изрече думите, за които се бе подготвила Мейгрейт.

— Къде е Фейеламор? — Въпросът прозвуча като трошене на лед под тежка длан. — Заповядахме й да остане тук.

Тя стисна устни, в очите й тлееше едва сдържан гняв.

— Отиде в Каркарон да узнае какво прави Рулке.

Бяха минали месеци, откакто Фейеламор успя да се свърже със сънародниците си.

— Защо?!… — зафъфли Халал от бяс. — Защо тя не се подчини на волята на фейлемите?

— Рулке е в Каркарон. Страхуваше се, че замислите му може да са много опасни. И е твърдо решена да си върне една книга…

— Стига с тази книга! — сопна се Гетрен, но се овладя. — Ще ни разкажеш всичко поред по-късно. Сега искаме да се нахраним.

— Ще дойдат ли и други? Тримата се спогледаха напрегнато.

— Почти половината фейлеми на Сантенар. Ще бъдат стотици. Но те са много по-назад. Ние бързахме да подготвим мястото за тях. Макар че от Мириладел дотук са поне триста левги, не си дадохме нито ден отдих по пътя.

Разположена до Големите планини в континента Лоралин, Мириладел беше земя на безкрайни гори, безбройни езера и мочурища и голи канари. Зиме я сковаваха люти студове, лете я налягаше влажен задух, а и приютяваше какви ли не пълзящи и хапещи буболечки. Но фейлемите я бяха избрали за свое убежище още след появата на Възбраната. Мейгрейт живя там в детството си и не помнеше Мириладел с добро.

Халал наистина изглеждаше изтощена. Взря се в Еламай, която безмълвно поклати глава.

Мейгрейт пак се зачуди защо липсваше всякаква прилика между двете. По-младата Еламай имаше много светла коса, почти прозрачна, и сиви очи вместо кафяви. Макар и нисичка, беше яка. Дори когато беше спокойна, очите й гледаха палаво. Халал пък просто беше изморена и угрижена.

И двете подканиха с поглед Гетрен. Той се отличаваше с черни вежди, дълги ресници и тъмнозлатисти очи. Имаше и бръчки по челото.

Изрече с кроткия си мелодичен глас:

— Не знаем нищо. Нека първо чуем нейната история. Мейгрейт губеше увереността си. Фейеламор често се домогваше безогледно до целите си, без да я интересуват последствията. Тези хора не се държаха така — избраници на прастара човешка раса, които не започваха нищо, без да претеглят всяка възможност. Но и те излъчваха самонадеяност, свикнали да заповядват и да очакват подчинение. Тя се опита да отложи сблъсъка.

— Искате ли да се измиете и да си починете, докато приготвя храната?

Гетрен отказа с нехаен жест.

— Стига ни да сме в тази долина, за да се отморим. Ти си седи, ние ще сготвим.

С няколко думи успя да отнеме на Мейгрейт положението на домакиня. Тя седна неловко, сякаш наистина беше на гости в собствения си бивак, а фейлемите започнаха да опразват учудващо обемистите си раници. Скоро вкуси от превъзходните им гозби, на които не се бе наслаждавала толкова години.

Фейлемите предпочитаха да се засищат с всевъзможни растения. Не че отбягваха месото, но слагаха от него по мъничко, по-скоро като подправка. Когато бяха на път, по неволя се задоволяваха със сушени и пушени продукти.

Докато хапваха, приказваха си на по-безобидни теми — красотата на убежището, подбрано от Фейеламор, трудните последни дни на похода през планините, прелестната игра на светлината сред дърветата.

Щом изпиха по чаша вино, което пътниците бяха купили преди седмица, прибраха всичко и измиха паниците и чашите. Мейгрейт усещаше как и тримата са се вторачили в нея, особено Гетрен, чийто поглед беше непроницаем от преживените векове.

— Сега ще ни разкажеш за Фейеламор — изрече той с напевния си глас.

Мейгрейт се озова между чука и наковалнята.

— Д-дългът ме обвързва с Фейеламор — заекна тя. — Целият ми живот се върти около дълга — това е първият урок, който тя наби в главата ми, и го повтаря неуморно. Нареди ми да не казвам повече от това, което вече чухте от мен.

— Фейеламор има дълг към фейлемите, защото тя се пребори за честта да ни води и се закле да не опетни тази чест. А ти не й дължиш нищо, това е немислимо! Ти не принадлежиш към нас. Самото ти съществуване е тежък грях!

— Какво говориш?! — прошепна Мейгрейт.

Казано от него, онова, което отдавна трябваше да е проумяла, проби през вкоренените в ума и внушения като мълния.

— Ти не си се родила, за да изпълняваш дълга си, както е присъщо на нашия народ. Задължена си на Фейеламор единствено за обучението и отглеждането ти, отплатила си се отдавна. А и не си се заклела по своя воля да ни служиш. Фейеламор те възпита според своите желания и не може да се смята, че наистина имаш дълг към нея.

Мейгрейт ги зяпаше объркана.

Еламай се смръщи. Тя беше най-откровена в проявата на чувствата си.

— Дългът сам по себе си не означава нищо. И ти не си й задължена просто защото тя ти е повтаряла това до втръсване. — В сравнение с Гетрен говореше отсечено и грубовато. — А тъкмо Фейеламор се провали в изпълнението на дълга си… към фейлемите. Дългът да бъде една от нас. Открай време се съобразява единствено със себе си. Извърши големи злини, спрямо тебе също. Разкажи ни каквото знаеш и не пропускай нищо.

— Тя ме уверяваше, че фейлемите са като кошер и тя е царицата-майка, а вие сте пчелите-работнички, просто изпълнявате нейните заповеди и нямате собствена воля.

Еламай стовари длан по масата.

— Прекалено се е възгордяла, време е да и наложим смирение. — Вторачи се в Мейгрейт така, сякаш я бодеше с игли. — Тя какво си е въобразявала, че сме правили през вековете, откакто я прогонихме за нейните злодеяния?

— Всъщност защо я прогонихте? — плахо попита Мейгрейт.

Открай време размишляваше над това. И до ден днешен не знаеше дали е свързано с престъплението, извършено от нейните родители, нито бе научила коя и каква е тя — тяхната дъщеря.

— Отблъснахме я заради прегрешението на твоята майка. И заради тебе. Оттогава се справяме доста добре и без царица-майка. Разказвай, моля те!

Мейгрейт започна от началото на събитията преди година и половина, когато Фейеламор я изпрати да открадне Огледалото от Игър. Описа им как изнуди Каран да тръгне с нея. Така се изниза следобедът. По здрач прегракна и Гетрен приготви вечерята. Еламай и Халала отидоха да се поразходят край реката. Една от двете — неясна сянка в отблясъците от огъня — посочи вечерното небе. Мъглявината Скорпион се спускаше към хоризонта, тъмната луна навлизаше в последната си четвърт. До хид оставаха няколко дни. Скорпионът подсети Мейгрейт за Рулке и тя потръпна.

Двете се върнаха и пак седнаха да слушат. Мъглявината се скри, луната се местеше недоловимо на запад. В късната нощ заваля сняг. Халал и Еламай станаха до донесат по-големи дърва за огъня.

Дочакаха и зората. Мейгрейт пресипваше, очите й се зачервиха. Стигна и до портала на Фейеламор.

— Възмутително! — процеди Гетрен.

Описа им и преживелиците си в Хависард. Не спомена само какво почувства там, нито пък за сребърния писец и късчето хартия с името Аелиор.

Разпитваха я придирчиво за златото и книгата. Мейгрейт обаче не знаеше нито защо Фейеламор е търсила златото, нито какво съдържа книгата.

— Ааканско злато, казваш… — промърмори Еламай.

— Убедена съм. Вдъхва неприятно усещане, а Фейеламор тържествуваше, когато го намери.

— Златните накити на Ялкара — натърти Гетрен, — които се смятаха за загубени, след като тя се прехвърли през портал на Аакан. Значи все пак не ги е взела!

— Могъщо творение — тихо добави Еламай.

— И твърде опасно! — натърти Гетрен, явно най-предпазливият от тримата. — Особено за нас. Къде е златото сега?

— Не знам. Може би в някоя от пещерите, които използваме за складове. Не съм го виждала от деня, когато се върнахме тук.

— Заведи ни там! — възкликна Халал. — Трябва да бъде надробено и разпръснато по целия свят, за да не бъде употребено никога.

Веднага отидоха в пещерите. Претърсиха всяко кътче, с дарбите си фейлемите провериха и за скривалища. Нямаше и помен от златото.

— Това не ми харесва — троснато каза Еламай. — Предчувствам, че тя ще извърши големи злини с него.

Върнаха се в бивака и Халал реши:

— Утре ще претърсим цялата долина. Трябва да бъде намерено. Гетрен направи палачинки и ги поля със сироп. Мейгрейт довърши разказа си.

— Сега Рулке е в Каркарон и Фейеламор отиде да научи защо се е преместил там. Беше уплашена.

— Като нас — сподели Гетрен. — През тази година ще настъпят огромни промени, но не се знае какви ще бъдат. Нищо няма да остане същото.

Дългият разказ опустоши бездруго изчерпаните сили на Мейгрейт. Млъкна и зачака. Но този път погледите им я отбягваха, а лицето на Еламай се помрачи за миг от сянка на съжаление. Хвана Мейгрейт за ръката и я отведе в колибата, дори й свали ботушите и се погрижи да е добре завита с одеялата.

Мейгрейт полежа заслушана в гласовете им. Мелодичната реч на Гетрен отново сякаш се противопоставяше на резкия говор на Еламай. А Халал изричаше думите с властна невъзмутимост — тя бе съперничила на Фейеламор за водачеството в прастари времена. И може би фейлемите нямаше да сбъркат, ако я бяха избрали. Мейгрейт долавяше стаеното у нея огорчение.

Унесе се постепенно. Стресна я по-разгорещен спор.

— Страхувам се и да мисля с какво се е захванала — призна Халал. — Отворила е портал! Как да и се подчиняваме след такива престъпления?!

— Трябва да се отървем от нея! — разпалено предложи Еламай.

— Боя се, че това ще ни съсипе — промълви Гетрен. — Да я изоставим и да се върнем в Мириладел.