Робърт Шекли
Среща на разуми (6)

5.

Вятърът утихна. Огромни сиви облаци се зададоха по небето откъм югоизток, предвещавайки гръмотевична буря. Върховете им се губеха във височината, а черните им кореми притискаха горещия въздух над острова. Слънцето загуби блясъка си. Кървавочервеният залез се плъзна над морето.

Високо над главите им се виеше самотна райска птица, но не можеше да бъде достигната с куршум. Тя се бе издигнала нависоко, след като Рестих бе застрелял първата.

Монти Байрнс бе застанал в края на поляната с пушка, готова за стрелба. Той бе поел първа смяна от нощната охрана. Останалите мъже хапваха набързо вечерята си в бараката под навеса. Соренсън и Дрейк бяха излезли, за да огледат какво е положението.

— Когато се стъмни ще трябва всички да се приберем в бараката — каза Дрейк. — Не можем да рискуваме някой да стане жертва на Кедак в тъмнината.

Соренсън кимна. Само за един ден той като да бе остарял с десет години.

— Утре сутринта ще измислим нещо — продължи Дрейк. — Ще… Какво има, Бил?

— Наистина ли мислиш, че имаме някакъв шанс? — попита Соренсън.

— Разбира се. Имаме, при това доста добър шанс.

— Бъди реалист — възрази Соренсън. — Колкото по-дълго продължава това, толкова повече животни ще хвърли Кедак против нас. Какво бихме могли да направим?

— Да го хванем и да го убием.

— Но това проклето нещо е с размерите на палеца ти — ядосано каза Соренсън. — Как ще го хванем?

— Все ще измислим нещо — отвърна Дрейк. Той започваше да се тревожи за Соренсън. И без това мъжете бяха отчаяни, а поведението на Соренсън не помагаше за повдигане на духа.

— Иска ми се някой да застреля тази проклета птица — каза Соренсън, вдигнал нагоре глава.

На всеки петнадесет минути райската птица се спускаше надолу, за да огледа лагера по-отблизо. После, преди пазачът да успее да стреля, тя се издигаше на безопасна височина.

— И на мен ми действа на нервите — успокои го Дрейк. — Но може би така е по-добре. Някой път като се спусне, ние ще…

Той млъкна рязко. Чу силното пукане на радио откъм бараката под навеса. И чу Ал Кейбъл да говори:

— Ало, ало, Тук остров Вуану. Имаме нужда…

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — извика му Дрейк.

Кейбъл се обърна и го изгледа. Възрозовото му тяло бе потънало в пот.

— Обаждам се по радиото за помощ. Това правя. Мисля, че се свързахме с някого. Обаче още нямам отговор.

Той завъртя усилвателя за звука. По радиото се чуваше някакъв ядосан глас да говори с британски акцент:

— Пионка на Е-четири, а? Защо никога не опитваш да започнеш по друг начин?

Последва силно пукане.

— Абе играй — каза един дебел басов глас. — Млъкни и играй.

— Добре — отвърна британският акцент. — Офицер на Д-три.

Дрейк разпозна гласовете. Бяха радиолюбители. Единият имаше плантация на Бугенвил, а другият притежаваше магазин в Рабул. Те всяка вечер играеха по радиото по една партия шах.

Кейбъл нетърпеливо почука по микрофона.

— Ало — заговори той. — Обажда се Вуану. Спешно повикване…

Дрейк влезе и взе микрофона от ръката на Кейбъл. Сложи го внимателно върху масата.

— Не можем да викаме помощ — каза той.

— Защо? — повиши глас Кейбъл. — Трябва да повикаме помощ!

Дрейк чувстваше силна умора.

— Виж, ако успеем да се свържем с някого, той веднага ще изпрати някой кораб… Но хората няма да са подготвени за този вид неприятности. Кедак ще ги обсеби и ще ги използва против нас.

— Можем да обясним проблема — възрази Кейбъл.

— Да обясним? Какво ще обясним? Че това насекомо е завзело острова? Та всеки ще помисли, че ни е хванала треска и сме откачили. Ще изпратят лекар с някоя шхуна, която обикаля островите.

— Дан е прав — намеси се Соренсън. — Никой няма да повярва на това, ако не го види със собствените си очи.

— А тогава ще бъде твърде късно — продължи Дрейк. — Икинс го бе разбрал преди Кедак да го хване. Затова ни каза да не изпращаме никакви съобщения.

— Но защо тогава ни накара да вземем предавателя? — усъмни се в думите му Кейбъл.

— За да не може той самият да изпраща никакви съобщения след като бръмбарът го хвана — каза Дрейк. — Колкото повече хора се навъртат наоколо, толкова по-лесно ще бъде всичко за Кедак. А ако имаше власт над предавателя, той веднага би повикал хора „на помощ“.

— Да, май си прав — нещастно се съгласи Кейбъл. — Но, по дяволите, ние не можем да се справим с това сами.

— Ще трябва. Ако Кедак успее да хване нас и се измъкне от острова, ще бъде заплашена Земята. Точка по въпроса. Няма да има никаква световна война, никакви водородни бомби или бедствия. Няма да има герои от съпротивата. Всички ще станат част от Обединението Кедак.

— Но все трябва да получим помощ отнякъде — упорито настоя Кейбъл. — Ние сме сами, изолирани. Можем да поискаме някой кораб, който да не влиза зад рифа…

— Няма да стане — каза Дрейк. — Пък и даже да искаме, не можем да търсим помощ.

— Защо?

— Защото предавателят не работи — каза Дрейк. — Ти говореше в скапан микрофон.

— Но се чуваше добре — усъмни се Кейбъл.

— Защото приемникът е в ред. Но когато сме го взимали от кораба трябва да сме повредили нещо. Не работи като предавател.

Кейбъл почука микрофона няколко пъти, след което го остави. Всички се събраха около приемника и се заслушаха в играта на шах, която провеждаха по радиото мъжете от Рабул и Буганвил.

— Пионка на Х-четири.

— Пионка на Це-три.

— Офицер на Е-три.

Последва внезапно стакато от статически разряди. После намаля и последваха нови три далечни шумотевици.

— Какво ли трябва да е това? — попита Соренсън.

Дрейк вдигна рамене.

— Може да бъде всичко. Започва буря и…

Той млъкна. Бе застанал до вратата на бараката. Когато приемникът изпука от статичното електричество, видя как райската птица се спусна, за да огледа по-отблизо. Когато тя се върна на предишната си висока позиция, шумът изчезна.

— Това е странно — каза Дрейк. — Ти видя ли това, Бил? Когато птицата се спуска, се чува и шум от статично пукане в приемника.

— Видях — потвърди Соренсън. — Мислиш ли, че това може да значи нещо?

— Не знам. Чакай да видя. — Дрейк взе бинокъла. Той увеличи звука на приемника и излезе навън, за да може да наблюдава джунглата. Зачака заслушан в звуците от играта на шах, провеждана на хиляди мили оттук.

— Хайде, играй.

— Чакай малко.

— Малко ли? Слушай, не мога да стоя пред този скапан приемник цяла нощ. Играй си…

Чу се силно пукане. Дрейк видя четири диви прасета да излизат от джунглата. Движеха се бавно, като разузнавачи, които търсят слабите места в отбраната на противника. Спряха. Спря и пращенето. Байрнс, който стоеше на пост с пушката си стреля по тях. Прасетата се обърнаха и когато тръгнаха към джунглата, радиото пак запращя. Когато райската птица се спусна, пак се чу статичният шум, а щом се издигна, и шумът спря. Дрейк свали бинокъла и се върна в бараката.

— Трябва да е така — каза той. — Статичният шум е свързан с Кедак. Мисля, че се появява, когато той насочва животните.

— Искаш да кажеш, че той ги контролира с някакви радиовълни ли? — попита Соренсън.

— Така изглежда — отвърна Дрейк. — Или са радиовълни, или нещо друго, с дължината на радиовълните.

— Ако е така, значи той е нещо като малка радиостанция, нали? — попита Соренсън.

— Разбира се. Но какво от това?

— Ще можем да го открием с радиолокаторите — каза Соренсън.

Дрейк кимна уверено. Той изключи приемника, отиде в ъгъла на бараката и измъкна един от преносимите радиолокатори. Настрои го на честотата, на която Кейбъл бе хванал предаването между Рабул и Буганвил. После го включи и се насочи към вратата. Мъжете гледаха как Дрейк върти бавно кръгообразната антена, разчита показанията върху екранчето и ги превръща в посока по компаса. После той седна до масата и постави пред себе си картата на югозападния Тихи океан.

— Е, Кедак ли е? — попита Соренсън.

— Трябва да е той — отвърна Дрейк. — Нулирах посоката почти точно на юг. Това е право пред нас в джунглата.

— Сигурен ли си, че не е точно в обратната посока?

— Проверих.

— Има ли начин сигналът да идва от някоя друга станция?

— Няма. Точно на юг следващата станция, която би могла да предава, е Сидни, а тя се намира на седемнадесет хиляди мили оттук. Твърде далеч е за този радиолокатор. Той просто не би могъл да я хване. Значи е Кедак.

— Значи имаме начин да го открием — каза Соренсън. — Двама души могат да навлязат в джунглата с радиолокатори…

— И да бъдат убити — каза Дрейк. — Ние можем да открием Кедак с локаторите, но животните могат да открият нас много по-бързо. В джунглата ние нямаме предимство.

Соренсън се омърлуши.

— Значи не сме на по-добри позиции от преди.

— Напротив. Много по-добри са — каза Дрейк. — Сега имаме шанс.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той контролира животните с радиовълни — отвърна Дрейк. — Ние знаем честотата му. Можем да излъчваме на същата честота. Можем да заглушаваме сигнала му.

— Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен ли? Разбира се, че не. Но много добре знам, че на едно и също място две радиостанции не могат да предават на еднакви честоти. Ако ние се включим на честотата на Кедак и правим достатъчно силен шум, за да заглушим сигнала му…

— Разбирам — каза Соренсън. — Може и да стане. Ако ние успеем да попречим на неговия сигнал, той няма да може да контролира животните. И тогава ние ще можем да го засечем чрез локаторите.

— Точно това е идеята — съгласи се Дрейк. — Има само една малка пречка. Нашият предавател не работи. Без предавател, ние не можем да предаваме нищо. А щом не предаваме, няма и да заглушаваме.

— Не можеш ли да го поправиш? — попита Соренсън.

— Ще опитам — отвърна Дрейк. — Но препоръчвам да не храним големи надежди. Икинс беше човекът, който разбираше от радио в тази експедиция.

— Ние взехме всички резервни части — настоя Соренсън. — Лампи, справочник, всичко.

— Знам. Ако имам достатъчно време, ще мога да разбера какво му е. Проблемът е колко време ще получим от Кедак.

Яркият тъмночервен диск на слънцето бе потънал наполовина в морето. Цветовете на залеза докосваха трупащите се гръмотевични облаци и изчезваха в краткия тропически здрач. Мъжете започнаха да барикадират бараката под навеса за през нощта.