Кармен Рийд
Много гот (25)

Глава 25

Джоузеф лежеше в тясното легло на Ив и откри, че не може да заспи, въпреки че бе станал в шест сутринта, когато Роби нахлу с гръм и трясък, но щом го видя, изпищя и избяга обратно навън.

Бе само единайсет вечерта, но бе изтощен до припадък от първия цял ден, който бе прекарал с децата си. Неговите деца! Имаше две деца и за пръв път бе сам и с двете. Досега Ив не му бе поверявала грижата и за Ана, и за Роби, защото била „съсипия“.

Този пръв ден откри, че това е пълен ужас. Закуската започна в седем и те си поискаха сложни неща като попара от овесени ядки, варени яйца, прясно изцеден сок от ябълки и моркови. Отчасти остана впечатлен, че Ив ги гледа така здравословно, но отчасти й беше бесен. Как успяваше да се справя тази жена и едновременно с това да ходи на работа? Проклетата съвършена родителка. Той се въртеше из кухнята, търсеше кафе, но най-силното нещо, което откри, беше чай „Ърл Грей“ на пакетчета.

Бе забравил какви изчанчени неща държеше тя из шкафовете: сушени праскови без консерванти, пакетчета слънчогледово семе, органична царевица за пуканки и безброй пакетчета овес… да не би да криеше някой кон? Когато без дори да се замисли хвърли пакетчето чай в боклука, Ана му се скара, затова той го извади и го хвърли в кофата за хранителни отпадъци. Всички бутилки и кутии от консерви трябваше да бъдат измити и прибрани в съответния шкаф, готови за рециклиране. Как можа да забрави?

Помисли си за живота си с вечерите навън, еднократните чаши кафе, пластмасовите кутии, в които си купуваше суши, бутилките вино, небрежно захвърлени в боклука… Всъщност, тя го дразнеше с всичко, което държеше в кухнята. Но пък едно не можеше да отрече: бе невероятна. Бе номер едно, неповторима. Никога не бе срещал друга като Ив. Тя все още бе в сърцето му. А тези малки сладурчета, които се тъпчеха със здравословната си закуска, те бяха негови. Бяха здрави и също бяха в сърцето му. През по-голямата част от деня бяха навън в парка, обядваха в едно кафене, а когато към пет следобед се прибраха, той мечтаеше да полегне на канапето и да погледат анимационни филмчета, но се оказа, че трябва да спретнат вечеря. Въпреки че бе първата му вечер като дежурен и му се искаше да сготви сам, бе прекалено уморен, не бе купил продукти, но знаеше, че във фризера има достатъчно прилежно подредени кутии и канчета, в които бяха супите на Ив, яхнии и дори пудинги, затова извади няколко, макар и с чувство на вина, и ги подгря.

Когато дойде време за къпане, трябваше да си говори с Роби, който изведнъж започна да любопитства.

— Какво е това татко?

— Ами… — Това бе първият опит за отговор, докато се чудеше как да обясни на едно тригодишно дете какво означава разделени родители.

— Какво прави таткото? — бе попитал Роби и погледна Джозеф, докато той се опитваше да му втрие шампоан в косата, без очите му да се напълнят с пяна.

— Амиии…

— Те играят ли футбол?

— Да! — Май нямаше да се окаже прекалено трудно. — Татковците играят футбол, четат приказки, гъделичкат те… — кикот. — И те носят на гръб. — Нов кикот.

— Добре — каза най-сетне Роби с театрална дълбока въздишка, когато Джозеф отми шампоана. — Можеш да ми бъдеш татко.

Джозеф му помогна да излезе от ваната и уви малкото момче в хавлия.

След това Роби продължи.

— А татковците спят ли в леглата на майките?

— Не. Не през всичкото време.

— Но ти спиш в леглото на мама.

— Нея я няма… Когато се върне, ще се прибера в моята къща.

— Защо?

— Роби, какво ще кажеш за една игра на криеница?

 

Най-сетне Джозеф си легна и забеляла, че стаята се е променила от времето, когато живееше тук с Ив. Тя я беше пребоядисала в наситенорозово, а огледалото над скрина в златна рамка, по която висяха всякакви нанизи с мъниста и верижки, бе ново. Сега тук бе много по-широко, след като днойното им легло го нямаше, Ив го бе сменила със значително по-малко, застлано със скандално момичешки млечнорозови чаршафи, а завесите бяха в розово и златно.

Не се бе сдържал и бе отворил гардероба, за да прегледа дрехите: някои ги помнеше, но повечето бяха нови. Освен черните костюми, с които ходеше на работа, подредени спретнато от лявата страна, тя купуваше евтини дрехи и ги сменяше често. Дънково яке, гарнирано с розови кожички, най-различни елечета, тесни блузки — все още го даваше съвсем хипарски. Дрехи като за четирийсетгодишна бяха редом до дрешките от „Топ Шоп“.

Прегледа библиотеката и купчината до леглото — книга от Далай Лама привлече погледа му — не отвори нито едно от чекмеджетата, защото знаеше, че там тя държи документи и дневници и разни лични неща, в които нямаше право да се рови.

Все още пазеше трийсетсантиметровата снимка на него и на Ана, поставена в рамка, на нощното шкафче до по-голяма снимка на Ана и Роби, както и поизбеляла снимка от училище на Дени и Том без предни зъби. И чаршафите, и калъфките за възглавници бяха нови, но щом се отпусна, усети мириса на лавандула, на сандалово дърво и роза, останали от капчиците, които тя ръсеше, за да заспи по-лесно. Имаше и още нещо, ванилията, нейната любима миризма. Зарови нос иъв възглавницата и се опита да вдъхне, но колкото повече се опитваше, толкова по-неуловим ставаше ароматът.

Най-добре да се отпусне по гръб, да поеме дълбоко дъх и да го изпуска по малко.

Не можеше да не й се възхити. Тя работеше, готвеше, боядисваше, грижеше се за градината, изглеждаше добре, отглеждаше децата безупречно и с всичко това се справяше сама. С чувство на вина си каза, че сигурно е заета всеки миг от деня. Собствените му вечери през седмиците бяха запълнени със срещи с познати и приятели, с ходене на кино или вечеря някъде навън с Мишел. А в този дом, вече знаеше, имаше къпане, приказка за лека нощ, зареждане на съдомиялната, прибиране на чорапи и отпускане на канапето в края на деня. Често се бе чудил защо не си бе намерила някой, който да заеме мястото му, но сега вече предполагаше, че просто не й остава време. Защо се натъжи, когато се сети за прибирането на чорапи? И какво, по дяволите, беше това пиукане?

Лежеше вече двайсет минути и беше решил, че тихото пиукане на всяка минута идва от улицата, но сега бе сигурен, че е от стаята.

Бийп… бийп… Опита се да проследи звука. Запали нощната лампа, стана и обиколи стаята.

Бийп… Под леглото? Вдигна покривката и видя малък черен пейджър, на който просветваше червена лампичка.

Хм… Махна задното капаче и извади противната батерия. Доколкото знаеше, тя нямаше такова чудо. Дори в надзорната служба бяха минали на мобилни телефони и бяха осигурили един на Ив. Остави пейджъра върху скрина и отново си легна, без да се замисля повече за него, докато късно на следващата вечер телефонът звънна и мъжки глас със силен акцент обясни, че е приятел на Ив и попита дали тя е вкъщи.

— Не, замина за няколко дни.

— Ясно…

— Искате ли дай предам нещо?

— Да… вие приятел на семейството ли сте?

— Аз съм Джо… бащата на Ана и Роби.

— А, ясно… ъ-ъ-ъ… — Мълчание. — Бихте ли казали на Ив, че се е обаждал Нилс и… точно сега няма да може да ми помогне… струва ми се, че съм си изпуснал пейджъра, когато бях там… когато бях на гости… преди няколко дни. — Прочисти гърлото си, за да прикрие колко неловко се чувства.

Колкото и да бе странно, Джозеф усети как стомахът му се обръща, когато разбра, че разговаря с любовника на Ив. Бе започнал да подозира, че около нея се върти някой мъж. Поне досега не му се бе налагало да се сблъсква с този проблем. Изпуснатият под леглото пейджър я бе издал.

— Всъщност има един пейджър, оставен в антрето. Малък, черен. Може би Ив го е намерила и е забравила да ви каже, преди да замине.

— Може.

— Искате ли да минете, за да проверите дали не е вашият? — Джозеф не можа да устои на любопитството.

Нилс сякаш се успокои и се разбраха да мине следващата вечер.

 

— Ветеринарят холандец, който се грижи за котките. Май му се иска да стане гадже на мама. — Джозеф не успя да изкопчи повече информация от Ана. Нилс не бе много по-различен от представата, която Джозеф си бе създал за него. Едър, рус, впечатляващ мъж.

Той запълни входната врата и тя заприлича на куклена. Стисна пейджъра в едрата си длан и след като го погледна бързо, го пъхна в джоба на якето.

— Здрасти, как са котките? — обърна се той към Ана и Роби, които се появиха, за да го поздравят. — Е, благодаря — каза на Джозеф. — Извинете за притеснението. Как е Ив? Скоро ли ще се върне?

— Не съм сигурен — отвърна Джозеф, доволен, че Ив не бе съобщила на Нилс къде отива. Очевидно не бяха чак толкова близки… О, за Бога. Защо се занимаваше с този въпрос? Защо трябваше да му пука? В същото време разбра, че му пука, но не бе сигурен как да обясни това чувство.

Когато по-късно Ив се обади, за да поговори с децата, след като й докладва за безкрайните събития от деня, той й каза:

— Твой приятел се отби, за да си вземе нещо, което бил забравил.

— Така ли?

— Нилс.

— Ясно… Какво си е забравил?

— Пейджъра. Ана го намери в хола — добави, защото не искаше да чуе от нея нито дума за този мъж, не желаеше да разбира дали той означава нещо за нея.

— Аха — долетя отговорът на Ив и тъй като знаеше, че двамата не бяха сядали в хола, се зачуди дали Джозеф не й казва, че го е намерил в спалнята. Не се сдържа и се изкиска.

— Нилс не е точно приятел — поясни тя.

— Така ли? — попита Джозеф.

— Просто понякога правим секс… — прошепна тя.

— Ясно.

— Точно сега не ми трябва връзка… По-скоро нещо като приключение, от време на време… — Гласът й се бе превърнал в шепот. Защо този разговор го караше да настръхва? — Крайно време е да те забравя. — Постара се думите й да прозвучат шеговито, Но това бе самата истина, голата истина, извадена наяве. Все още не можеше да го забрави.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и добави:

— Как е Мишел?

— А, добре. — Той не каза нищо повече.

— Радвам се — отвърна Ив, а след това помоли да поговори с децата.

И сега, докато лежеше в леглото, на Джозеф му бе трудно да забрави смеха й и думите: „Нещо като приключение… от време на време.“ Не искаше дори да си мисли, че тя се отдава на приключения с друг.

Не искаше тя да споделя тази стая с друг. Не желаеше Ана и Роби да обикнат мъжа, който щеше да спи в една стая с нея. Какво, по дяволите, искаше той? Живееше в друг град. Беше с друга… щяха да се женят, за Бога. Какво, по дяволите, очакваше Ив да направи? Да не го забравя ли? Може би никога?