Кармен Рийд
Много гот (22)

Глава 22

В деня преди операцията на баща им Ив и Джейни бяха с него и се опитваха да не се паникьосват, че изглежда зле — слаб, уморен, лицето му прежълтяло както никога досега.

Следобед слънцето се показа иззад облаците, затова извадиха шезлонги и едно кресло навън на поляната и седнаха с него, за да пият чай. Ив оглеждаше градината: една от онези строги провинциални градини с грижливо окосена поляна, рози, различни храсти и лехи с цветя, разположени само отстрани.

— Децата ми — чу тя Джейни да се оплаква. — Сигурно ще прекарат целия уикенд в хола, на пуснати завеси, ще гледат телевизия и ще се тъпчат с царевичен чипс със сирене.

— Това е период — успокои я Ив. — След някой и друг месец ще започнат да ядат само органична храна и ще станат заклети вегетарианци, ще обещават пред всеки, че „никога повече няма да вкусят жертва на мъчение“ или да се вържат на „тази лицемерна експлоатация на масите, която правителството прокарва чак в домовете ни“.

При тези думи Джейни изсумтя.

— Вечер не мога да ги накарам да си легнат, а сутрин да станат.

— Това вече е нормално — усмихна й се Ив. — Всички тийнейджъри имат право да си поспиват, поне така е според Женевската конвенция, или нещо подобно. Том ще преживее страхотен шок, когато бебето… — Премълча останалата част от изречението. Баща й не знаеше всичко, а тя нямаше никакво намерение да му го съобщава точно сега. И без това не му беше добре.

Обърна се към Джейни и положи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи, но бащай като че ли не бе чул.

— Ана много ми напомня за майка ви — каза най-неочаквано той и вдигна поглед от вестника. — Същата руса главица, също толкова сериозна. Опитва се да командва и е задълбочена. — Усмихна се на Ив. — Елси щеше да я хареса.

Баща й може би нямаше да доживее да види как Ана расте. Тази мисъл надигна глава — грозна, болезнена, и тримата усетиха, че ги задушава.

В четири сестрите го откараха в болницата и му помогнаха да се настани, за да прекара там нощта преди операцията. Поседяха малко в ревеноворозовото отделение, без да обръщат внимание на чая в кафяви пластмасови чашки, и се опитаха да си приказват весело.

Щом се върнаха в къщата, Ив и Джейни се заеха да вършат нещо, за да не мислят: почистиха шкафовете в кухнята, изгладиха. Бяха напълнили хладилника с храна, но решиха да излязат да похапнат навън, защото така щяха да променят обстановката.

Същата вечер, когато Ив си легна, в мислите й бяха хората, които обичаше, както и безспорният факт, че един ден ще трябва да се сбогува с всички тях.

Мисълта й се стори непоносима. Докато лежеше в тъмното, не можеше да отблъсне най-ужасния си страх, че някое от децата й ще почине преди нея. Имаше четири. Шансът това да се случи беше четири пъти по-голям. Обикновено успяваше да потиска тази мисъл, да тя отблъсква, но тази вечер тя заплашваше да не я остави на мира. Но пък, от друга страна, предполагаше тя, това бе животът, винаги знаеш, че смъртта дебне. Не можеш да й затвориш очите нито с хубава къща, нито с модерна кола, нито с усета си към красивото…

— Господи, май съм в средата на будистка проповед. — Вглеждаше се в тавана и очакваше да види призрак, седнал в положение лотос. Бе прочела прекалено много наръчници по йога, но й се искаше да намери единение с вселената, да предизвика добрата карма, да погледне напред към прераждането и тям подобните.

Дали нямаше някой курс по тези въпроси, на който да се запише? Може дори да убеди Джен да ходи с нея. А пък коя ли вечер ще може да отдели? И кой ще гледа децата?

Затова никога няма да мога да медитирам, камо ли да заспя — каза си тя. Време бе да стане и да си свари чай от лайка. Само че… Само че беше в къщата на баща си… и тук такива неща нямаше. Отникъде нямаше помощ.

На сутринта стана ясно, че Джейни също е будувала през голямата част от нощта. Беше бледа, с кръгове от умора под очите.

— Добре ли си? — попита я Ив, докато препичаха хляб и правеха бъркани яйца в кухнята.

— Аха… — Джейни с усилие успя да сдържи сълзите си. — Добре съм. Мислех си… — след това продължи шепнешком. — Много се страхувам за него.

— Знам… — Ив я прегърна. — Знам.

 

Денят се влачеше невъзможно бавно, докато най-сетне дойде време да го посетят след операцията. Той бе по-зле, отколкото предполагаха — бе в полусъзнание, подпрян в чисто бялото легло в малка стая в страничен коридор, към двете му ръце бяха прикрепени системи, помпа за обезболяване, а под завивката, се подаваше друга тръбичка, която Ив чак след малко се сети, че е катетър.

На пръв пъти заприлича на умиращ. Щом го видя, усети как сълзите напират и опипом намери стола до леглото му. Джейни сложи ръка на рамото й и каза нещо успокоително, нещо незначително и банално като за болен, а Ив долови шума на системата: кап-кап, кап-кап на морфиновата помпа и скърцащ звук, пауза, отново стържещ звук, който бе от дишането на баща й. Приближи стола до леглото и взе ръката му в своята. Беше топла и много суха, като хартия. Докато я галеше, се замисли, че не бе правила това десетки години. Не бе държала ръката му, откакто бе малко момиченце.

— Как си? — чу гласа си и усети, че гърлото я боли от усилието да проговори.

Всичко, за което си бе мислила, че ще му каже, как всеки от тях е обичал другия по свой начин, колко съжалява, че не са били по-прями… не каза нищо от това.

— Добре ли си, татко? — успя да изрече едва.

Все още не можеше да се каже какъв е резултатът от операцията, защото лекарят по случая не бе на смяна, затова нощният персонал ги посъветва да се обадят и да попитат сутринта.

 

След като вечеряха смълчани на масата в кухнята, Джейни отиде да се къпе, за да си легне рано. На Ив й се стори, че я чува да плаче в стаята и се зачуди дали да не влезе и да я успокои, но спомените от детството бяха прекалено силни.

Бяха загубили единия от родителите си и знаеха какво е. Скръбта, дрехите и вещите се слагат в кашони, снимките, превърнали се изведнъж в нещо много ценно, без да са вече част от живата действителност, неловкостта, обзела приятели и роднини по време на погребението, а и след това… Може би този път нямаше да е чак толкова трудно? Майка им бе починала една януарска сутрин, на четирийсет, след глупава и най-обикновена катастрофа с кола. Заледен участък на междуселски път, не бе имало друга кола. Бе медицинска сестра и пътуваше, за да може да посещава пациентите си, бе забравила да си сложи предпазния колан, и когато колата поднесла и се ударила в дърво, тя бе убита на място.

Нищо толкова смайващо и ужасно нямаше да се случи в живота на Ив, Джейни и баща им, никога.

Трябваха им седмици — дори месеци — за да осъзнаят какво е станало. През първия ден те си играха на кукли и се кискаха и всичко им се бе сторило странно възбуждащо. Нямаше да ходят на училище! Хората не спираха да идват със сладки и подаръци. Беше като Коледа. По-късно започна да им става мъчно за мама и едва тогава разбраха, че тя няма да се върне. Криеха се в нейната половина на гардероба, заравяха лица в кожените й палта и меките сака, вдъхваха аромата на парфюма, който все още се усещаше, плачеха и я молеха да се върне.

Ив се опита да се заеме с обичайните за всяка вечер задължения. Поразтреби, поговори и с четирите си деца по телефона, което й отне почти цял час, заведе Харди на разходка, след това излезе в градината, огледа розите на последната светлина, след това окоси края на поляната, въпреки че тревата едва ли бе пораснала повече от няколко милиметра.

Върна се в къщата, все още неспокойна, без да усеща умора, и седна с кръстосани крака в средата на бежовия килим в хола и се зае с упражнения за релаксация.

Мина енергичните поздрави към слънцето, горе, долу, докосна килима с брадичка, прилепила длани пред себе си. Изпълни поредицата няколко пъти, докато се усети по-лека и отпусната.

След това поза Котка: изпъна гръбнака и изпусна въздуха си.

— Всичко, което имаме, е настоящето — чу тя гласа на Пийт и неговата интонация. След това зае поза Куче и усети тежестта на тялото си върху ръцете. Така се разтягаха тазът, гърбът, ребрата, раменете и тя започваше да вдишва и да издишва.

— Отпусни се… освободи се от напрежението, освободи се от гнева, освободи се от притесненията. Освободи се. В живота няма нищо, за което да се захванеш, всичко се променя и винаги е различно… — отново кармичният поглед на Пийт.

Само че тази вечер бе убедена в правотата на думите му. Нищо не беше вечно… майка й, Денис, Джозеф… всички си бяха отишли. Баща й си отиваше… децата, те растяха и се отдалечаваха от нея с всеки изминал ден. О, Боже, тя се сви като дете и сведе глава между коленете. Това бе толкова потискащо.

Какво ще й липсва от баща й? Незадоволителните разговори, когато никой от тях не умееше да се изрази както трябва? Пътуванията през уикенда до тази потискаща къща, където всичко бе толкова прибрано, толкова ценно, че децата й не смееха да се отпуснат от страх, че могат да счупят или да развалят нещо.

Стана й жал за него. Той никога не се бе чувствал особено щастлив, никога не намери нова любов, нито стана близък с децата си. Искрено го съжаляваше, че бе живял толкова внимателно подреден и контролиран живот. Бе държал всички на една ръка разстояние. Но какво щеше да й липсва? Все още не знаеше. Миналото, може би? Детството?

Тя се отпусна и легна по гръб няколко минути преди да се изправи и да заеме стегнатата поза Воин. Беше силна. Беше във форма. Силно изпънати ръце, едното коляно присвито, другият крак стабилно стъпил. Разсея се, когато видя Джейни да надзърта.

— Какво правиш? — попита Джейни.

— Позите си… Не мога да заспя. Помага ми.

— Медитираш ли? — Джейни влезе в стаята и седна на дивана.

— Понякога. Само че аз не съм много добра… винаги ми минава през ума дали не съм включила пералнята… или какво има за вечеря… нали се сещаш… все някоя мисъл ми бръмчи из главата.

— Да — съгласи се Джейни. — Наистина бръмчат. Знам, че е така.

Последва кратко мълчание, докато Джейни не изхлипа:

— Страхувам се, че татко ще умре.

— Знам… и мен ме е страх. — Ив седна до нея на канапето.