Кармен Рийд
Много гот (19)

Глава 19

Когато Ив пристигна в къщата на баща си по обяд, както се бяха разбрали, по-малката й сестра вече бе там. Беше дошла поне преди два часа, съдейки по почистената и подредена къща.

Джейни я посрещна на вратата, облечена в жълта домашна роба.

— Здравей, Лини. — Прегърна я, а Ив се зачуди не за пръв път как се бе сдобила с това умалително име в младостта си. — Деца! — поздрави ги тя, защото Джейни, макар и да бе майка на две, продължаваше да се обръща към малките общо, а не по име.

Ана я целуна любезно, но Роби се скри засрамен зад краката на Ив.

— Татко е в хола — обърна се тя отново към Ив, но не ги придружи. — Ще довърша в кухнята.

Ив се постара да не въздиша. Петнайсетте години брак бяха превърнали Джейни в истерична майка и досадна чистница. След около половин ден, прекаран с нея, на Ив й идваше да изкрещи, че не всичко на този свят може да бъде подредено и безупречно почистено.

Господи! Дали Джейни не влизаше сутрин в съда и не заявяваше:

— И така, ваша чест, ако избършем праха от дървените части, ако минем с прахосмукачка зад бюрото ви, мисля, че този процес ще протече значително по-гладко.

На Ив не й беше приятно, че двете със сестра й не са вече близки както едно време. Джейни изглеждаше изтощена, както обикновено бе малко тъжна, не съвсем във форма и като че ли загубила цвят.

Дори днес огледа Ив — мрачна (поне така си мислеше) и облечена в тъмночервена кадифена пола и розова блуза на цветя, със сплетена на опашка коса — развеселена и зацъка с език.

Ив остави саковете в антрето и влезе в хола, последвана от Ана и Роби. Баща й се бе настанил в един фотьойл, „Сънди Телеграф“ бе сгънат и оставен до него. Всичко й се стори напълно нормално. И холът, и вестниците, и той самият.

Възрастният човек се изправи и разпери леко ръце. Тя го целуна по бузата, а той я стисна за раменете.

— Здравей, Ивлин, радвам се да те видя — каза. — Ана, колко си пораснала, ами малкият Роби, и той много е пораснал.

Ана се усмихна мило и го целуна любезно, а Роби продължаваше да се крие зад краката на Ив и заплашваше да я събори, ако тя направи някоя по-рязка крачка.

Ив се настани на средата на канапето, а децата седнаха от двете й страни. Загледа баща си и двамата заговориха за незначителни общи неща.

Стори й се уморен и може би малко поотслабнал под задължителните риза, вратовръзка и пуловер с шпиц деколте. Това бяха спортните дрехи на неговото поколение. Попита:

— Как си татко? — и усети как гърлото й се свива.

— Не съм много зле. Не много… наистина. Ана, искам да ми разкажеш всичко за училище. Какво четеш?

— Къде е гнус куче? — попита Роби, срамежливостта му се бе стопила се най-неочаквано.

— Роби! — Ана го сръчка. — Той се казва Харди.

— Той вони! Къде е той, дядо?

— Боже. Надявам се да е навън — отвърна баща й.

Кучето Харди, което наистина смърдеше — защото пърдеше непрекъснато, оригваше се и се търкаляше във всяка мръсотия, която подушеше, имаше някакъв проблем с ухото, който допринасяше още повече за смрадта, — се бе появило при баща й преди няколко години, когато негов приятел бе починал и му бе завещал домашния си любимец.

— Какъв нагъл тип — бе възкликнал тогава баща й. — Много добре знаеше колко много мразя това проклето куче.

Само че макар и с неудоволствие, двамата си правеха компания и макар баща й да се оплакваше непрекъснато от Харди, той го разхождаше по два пъти на ден, хранеше го с най-деликатесната кучешка храна и нямаше никакво намерение да изпълни заканата си някой ден да му види сметката.

Е, поне Харди, мислеше си Ив, внася известен хаос в спретнатия подреден дом на баща й. Кучето бе някакъв рошав светлорижав, много космат шпаньол. Светлата му козина полепваше навсякъде, животното обикновено се появяваше изневиделица, пръдваше, изтръскваше се, а не бяха малко случаите, когато без каквато и да е причина започваше да вие посред нощ.

— Кажи сега, какво казаха лекарите? — попита Джейни и си сипа кафе, след като Ив бе завила децата да спят.

— Налага се да ме отворят и да проверят за какво става въпрос. Не дават кой знае какви надежди. Това е истината — отвърна баща й с крива усмивка, след като отпи дълга глътки от напитката си.

— Значи се съмняват за рак? — попита Джейни и ето че тази грозна дума бе изречена и всички се замислиха.

Последва дълго мълчание, докато всички се опитваха да осьзнаят чутото. Рак… Рак. Какъв ужас.

— Налага се да почакаме, за да разберем. Няма никакъв смисъл да се тревожим предварително — каза баща й, но те, разбира се, се притесняваха. — Поне ми остава достатъчно време, за да сложа нещата в ред — сега вече говореше адвокатът. — Смятам да продам фирмата на Джак, да внеса парите в банка и да погледна отново завещанието. Да знаете и да сте готови, ако новините не са добри. Но пък всички ще си отидем един ден. — Той събра трохите на покривката в тънка редичка. — Доволен съм, че разбрах предварително… а не както стана с горката ви майка. Така че… Това е.

Ив и Джейни не можеха да дишат и да продумат.

— Вие двете как сте? — попита след кратко мълчание той. — Това ме тормози мен, как се справяте вие.

Ив знаеше, че притесненията му са заради нея. Кариерата на Джейни вървеше добре, бе омъжена за Дейвид, бракът им бе здрав и щеше да си остане здрав още дълги години, освен ако Ив не грешеше.

Ив слушаше, докато сестра й обясняваше за повишението на Дейвид и колко добре вървели в училище тийнейджърите Рик и Кристин. След това дойде и нейният ред.

— Всичко е наред, татко — започна тя. — Работата ми върви, децата са добре. Казах ли ти, че Том ще се жени през юли? Това е най-очакваното събитие. — Май моментът не бе особено подходящ, за да им съобщи за бременността на Дийпа.

— Сериозно? — Възкликнаха едновременно и баща й и Джейни.

— Не е ли още прекалено млад? — обади се Джейни.

— За днешно време, да… Но той иска да се ожени и има благословията ми. Ще им помагам и на двамата с каквото мога.

— Надявам се, нямаш предвид финансово — каза баща й. Боже, а пък тя се надяваше да го развесели с тази новина. А ето че намери за какво да се притеснява.

— Виж, честно, ние сме съвсем добре — успокои го Ив.

— Какво правят сега Дени и Том? — попита баща й. Отговори му със свито сърце, защото както обикновено очакваше да чуе: „Не трябваше ли и двамата да запишат право?“

— Фотография и компютри? Виж ти — каза той, извил устни в някакво подобие на усмивка. — И мислиш ли, че ще преуспеят с подобна работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали светът все още ще се нуждае от фотографи и компютърни програмисти след десет години?

Аха… сега вече го разбра. Не беше като да си адвокат.

— Никой не знае какво ни очаква — каза тя с надеждата да прекрати този разпит. — Изборът на работа не е нещо, което е веднъж и завинаги, както едно време, и според мен това е добре. Много се гордея и с двамата.

Оглушителна тишина.

— Виж — Ив си наложи да говори спокойно. — Дошли сме, за да се видим с теб. Нека не се занимаваме с други неща.

— Защо не се качиш да се изкъпеш, татко? — прекъсна разговора Джейни. — Двете с Лини ще разтребим.

След като двете сестри останаха сами в кухнята. Джейни зашета напред-назад, както обикновено. Започна да търка тенджери, пусна радиото и се опитваше да се държи жизнерадостно, а това бе последната сламка за Ив, защото пред очите й бе сватбената снимка на родителите й, избеляла, сложена в семпла рамка на стената. Свали я, остави я на кухненската маса и я огледа добре. След това й се прииска да не го бе правила, защото се разплака.

— О, Лини… — Сестра й сложи длан на рамото й. — Недей така. Трябва да сме силни заради татко.

— Защо? — попита Ив.

— Нали не искаме настроението му съвсем да се скапе? Тук сме, за да му помогнем да изплува над водата.

— Така ли? А според теб, Джейни, как може човек да не се сдуха при мисълта, че ще умре?

— Все още не сме сигурни дали е толкова страшно — отвърна сестра й.

— Джейни… та той е на седемдесет. Няма да живее вечно. — Ив притисна очи, за да се опита да спре сълзите. — Скоро ще настъпи денят, когато ще се сбогува с всички ни, с дома си, с приятелите си и с всичко, което обича.

— Кой знае? Може пък да види там мама. — Още щом го каза, и на двете им се прииска да повярват на тези думи, но така и не успяха.

— Може мама да е срещнала друг. — Ив усети облекчение при тази шега. — Тя е била сама доста време. А там има толкова много велики личности… Бинг Кросби, Спенсър Трейси… Елвис.

— За Бога. Направо не мога да повярвам. Първо си изплакваш очите, а след това дрънкаш пълни дивотии. — Джейни зареждаше съдомиялната и сипваше гореща вода върху тиганите, накиснати в мивката.

— Права си. Извинявай — съгласи се Ив, а след това разговорът продължи в съвсем различна посока. — Ти щеше да си направо незаменима по време на войната, Джейни.

— Това пък какво е сега? — сопна й се Джейни, без дори да вдига поглед от заниманието си.

— Не, казах го в добрия смисъл. Ти си изключителна, умееш да повдигнеш духа на човек и да се справиш с всичко. Ана не би одобрила, но май това е то бойният дух. Аз щях да се паникьосам и да се чудя какво да правя, особено ако се наложеше моите синове да заминат, за да се бият. Ужас! Не, щях да си поставя за цел да ги разубедя и щях да им се моля денонощно да си останат вкъщи при мен.

— Господи — възкликна Джейни, вече много по-ядосана, и то с право. Това бе смешно. Още една семейна разправия, която след малко щеше да стигне до нацистите и защо Ив би предпочела да е с тях, вместо да прати синовете си на фронта, а Джейни щеше да й се сърди години наред и да й натяква всяка Коледа. Това беше пълен абсурд и трябваше да му се сложи край.

— Извинявай. Наистина извинявай. Май не съм много в час — каза Ив. — Кажи ми ти как си.

— Струва ми се, че съм все още в шок — отвърна Джейни и затърка ожесточено тигана в мивката. — Татко изглежда добре. Не мога да повярвам, че може да се окаже рак и че ще ни се наложи да преживеем всичко това. Та той дори не се е пенсионирал още. Само на седемдесет и две е! Не е чак толкова стар.

— Знам, знам. — Ив стана и прегърна сестра си.

— Ако е рак… Господи. Не знам дали съм достатъчно смела за подобна новина — проплака Джейни, облегната на рамото на Ив.

— И аз. Но се налага да бъдем. Поне сме двете да се подкрепяме, нали? Двете ще се подкрепяме — каза приглушено Ив. Притисна сестра си, след това подсмъркна. — Май няма да е зле да проверим какво е скрито в барчето на татко.

— Добра идея — съгласи се Джейни.

Първо пиха порто, след това „Бейлис“, след това мартини и доста топла лимонада в метални кутии, това заради доброто старо време, а после станаха по-дръзки.

— По един „Адвокаат“? — предложи Ив, отвори бутилката и я помириса.

— Господи, изобщо не го пипай. Сигурно е развалено. То е с яйца.

Ив бе коленичила, за да измъкне бутилките, поставени най-навътре в шкафа.

— Син „Болс“? Сигурно е тук поне от седемдесетте. Я, има и от онова, дето го правят монасите. — Измъкна прашна запечатана бутилка с богато украсен етикет и надпис „за момента, когато халюцинациите са добре дошли“. — Има и сироп от мента — добави тя. — Мама не го ли обичаше?

— Сигурно това е нейната бутилка — предположи Джейни.

Кой знае защо този факт им се стори и на двете безкрайно смешен и те се разтресоха от смях. Междувременно Харди се дотътри, за да провери каква е цялата тази суматоха, пръдна и отново излезе.

Ив махаше с ръка пред лицето си, а по бузите й се стичаха сълзи от смях.

— О, не… — едва промълви тя, когато най-сетне се успокои и успя да заговори. — Татко все още не умрял, защото знае, че ще ме накараш аз да взема кучето, нали?

Джейни я замери с една от възглавниците от канапето и Ив се сети, че не е виждала сестра си на градус от години, което бе наистина жалко, защото я харесваше много повече, когато си беше пийнала.

Настаниха се на канапето с нова бутилка „Бейлис“ и Джейни я заразпитва за сватбата на Том.

— Аз съм просто майката на младоженеца — започна Ив. — Дадох им чек и им казах да се оправят. Едва ли ще науча кой знае колко, преди да пристигнат поканите. Според мен, това е просто чудесно, въпреки че ако имат нужда, ще им помогна, стига да поискат помощ, но не ми се захваща с онази въртележка, която започва при всяка сватба. Дийпа и семейството й са индийци — казала ли съм ти? Нямам представа дали това не означава, че сватбата ще стане още по-голяма лудница от обикновено. Когато се срещна с тях, съм сигурна, че ще разбера.

— Те индуси ли са? — полюбопитства Джейни.

— Не… изглежда са в англиканската църква. Не че за нас това има кой знае какво значение. Дийпа е наистина много приятно момиче — добави. — Аз много я харесвам.

— А семейството й как приема бременността и всичко останало?

— Според Том и Дийпа, започвали да свикват. Доста шокиращо е, когато двайсетгодишният ти син се появи на вратата и заяви, че ще става баща, от мен да знаеш. Затова предполагам, че е още по-зле, когато става въпрос за дъщеря ти, заради допълнителните притеснения… Раждането… дали двете с бебето ще са добре? Дали бащата ще бъде до нея, или ще я остави да се оправя сама? Страшничко е. Според мен роднините й са малко шантави. Тя учи медицина и още не е решила дали да продължи след прекъсването, изобщо какво ще прави.

— Господи.

— Но знаеш ли, много са сладки, когато са заедно. Мисля, че всичко ще се получи. Поне така се надявам. — Ив отпи от чашата. За Том това беше огромен скок и тя искрено се надяваше той да не изостави жена си и детето в някой момент. — А, да… още нещо, за което да имаш да натякваш — добави Ив. — Денис Ли, за когото бях омъжена едно време, се кани да дойде на сватбата със съпругата и дъщерите си.

— Не може да бъде! Не е възможно!… Денис? — В първия момент Джейни не беше сигурна дали е чула правилно.

— Много ме кефи изражението ти — усмихна се Ив.

— Не може да бъде… не мога да повярвам, че наистина ще дойде. Как смее? Той ще вгорчи цялото тържество…

— Не ставай мелодраматична, Джейни. Сигурна съм, че ще бъде доста интересно. Няма да дойде само за церемонията. Пристига от Америка със съпругата си и дъщерите си няколко дни предварително, затова всички ще имаме възможност да се… аклиматизираме.

— Господи. Ти не познаваш нито жена му, нито дъщерите му, нали?

— Не. Нали знаеш, че съм го виждала само няколко пъти след като…

— Боже Господи — не спираше да повтаря Джейни. — Не мога да повярвам, че ще го видим отново. Това гадно животно.

— Знам. — На Ив вече й беше смешно, когато мислеше за него. — Доста дръзко от негова страна да се изправи пред всички нас заедно със съпругата си и дъщерите си тийнейджърки.

— Тийнейджърки ли? — замисли се Джейни над тази подробност. — Толкова ли време мина, откакто те напусна?

— Шестнайсет години, нали така? Не спомена нищо за деца, когато се появи след три години и поиска развод. Само че тях сигурно ги е имало, иначе нямаше да са тийнейджърки, нали?

— Защо, по дяволите, Том го е поканил на сватбата?

— Ами баща му е. Том ще има дете, преживя много и реши, че иска да опознае баща си. Мен това не ме учудва. Но и не мога да кажа, че го чакам с нетърпение.

— А според теб той чувства ли се виновен?

— Денис ли? Ами… не. Тази дума просто не съществува в неговия речник. Е, понякога нещо го бодва, в такива моменти им написва по един чек, изпраща го и веднага съвестта му се успокоява. — Ив разклати напитката в чашата си, след това отпи. — Има обаче нещо, което ме притеснява — призна. — Момчетата винаги са идеализирали баща си. Това е истината. И сега, след като вече пораснаха, почти… — Тя така и не успя да свикне с мисълта, че Дени и Том са вече големи мъже. Кога ли идва моментът да погледнеш на децата си като на възрастни хора? — Както и да е… Според мен, този път ще го видят в истинската му светлина — продължи тя. — И е много възможно да останат силно разочаровани.

— Това е абсолютно сигурно. Но не е важно — каза Джейни. — Поне ще разберат каква страхотна майка си имат. Ти се справи великолепно с тях, Ив, трябва да се гордееш.

— Я виж ти какво чувам! Благодаря ти. Но стига сме приказвали за мен. Как сте вие с Дейвид и двете прекрасни умни дечица? — попита Ив.

— Добре сме. Съвсем добре — отвърна Джейни с усмивка, но чашата й завибрира леко на масата и Ив се зачуди дали сестра й не крие нещо.

— Може ли да те попитам нещо за Денис? — ненадейно зададе въпрос Джейни.

— Разбира се. Няма нищо скришно.

— Все още ли си разстроена заради всичко онова, което се случи?

— Боже, май не съм — отвърна веднага Ив. — Всичко се получи чудесно. За всички ни.

— И не си останала с разбито сърце след това.

— Какво разбито сърце? Не, разбира се, че не съм. Денис не е в живота ми три пъти по-дълго, отколкото беше част от него. Не, няма такова нещо. — След това Ив развълнувано сподели: — Единственият на тази сватба, който ще ми напомня за разбитото ми сърце, е Джозеф.

— И Джозеф ли е поканен? — Джейни за малко не разля напитката си върху пуловера.

— Разбира се, че е поканен. Та той е част от семейството. Нали е баща на Ана… и на Роби.

— Съжалявам, Ив. Винаги съм харесвала Джозеф.

— Да, аз също — усмихна се тя и се опита да се отърси от всички тъжни мисли, които й навяваха спомените за него.

— Значи между вас всичко е свършило, така ли?

— Така ми се струва. Наскоро се е сгодил.

— Ооо… Значи булката ще бъде бременна индийка; ще довтаса отдавна потъналият вдън земя бивш съпруг, бившият любовник и новата му годеница — това ще бъде върхът на сватбите! — заяви Джейни в опит да разведри настроението.

— Джейни! Казваш го само защото не живея във викторианска къща в Уинчестър със съпруга си адвокат и двете си деца! — подхвърли Ив. — Положението ми е напълно нормално напоследък. Ти си тази, която е извън стандарта, хем моногамна, хем омъжена.

И двете се разсмяха.

— Ами гадже? — попита Джейни.

— Какво!

— Не трябва ли да си доведеш и гадже? Нали Денис ще бъде с жена си, Джозеф — с някаква нова кака…

Ив кимна.

— Честно, трябва да си заведеш гадже. Няма ли кой да… — Джейни се приведе любопитно напред.

— Има един с известен потенциал — Ив й се усмихна. — Само че не е достатъчно сериозен за сватбата на Том. Налага се да отида сама… Сама! Представяш ли си! — Изсмя се при тази мисъл. — Имам четири деца и никога, ама абсолютно никога не съм сама! Както и да е, кажи сега, какво ще правим утре?

— Ще се поразходим с колата, ще си направим пикник, стига времето да е хубаво. И ако татко иска — предложи Джейни.

— Браво, страхотна идея.