Тад Уилямс
Градът на златната сянка (41)

СЕДМА ГЛАВА
СИН ОГЪН

МРЕЖА/РАЗВЛЕЧЕНИЯ: Нещо ново за „Второ зрение“.

(Картина: встъпителните кадри на „Ето, идва!“)

Диктор: Известната ясновидка Фавзи Робинет Мърфи, водеща на популярните в мрежата шоута „Второ зрение“ и „Ето, идва!“, обяви, че се оттегля, защото й се е явил „краят на света“.

(Картина: Мърфи се качва в красива лимузина.) Когато я попитахме с какво се различава този апокалипсис от досега предсказваните от нея, Мърфи отговори кратко и по същество.

(Картина: Мърфи се разхожда пред един замък в графство Глостър.)

Мърфи: Защото този път наистина ще се случи…

 

Брегът се плъзгаше покрай тях. Гъстата зеленина на джунглата и дърветата с дълги корени пиеха краищата на пясъчните насипи. Всичко това не й беше съвсем непознато — по африканския бряг Рени беше виждала места, които се различаваха от това съвсем слабо. Ято фламинго кацна при едно солено мочурище, сякаш беше въздушен ескадрон, който се прибира в базата. Докато наблюдаваше птиците с яркорозови краски, смекчени от сумрака, тя се притесни, защото знаеше, че тук нищо не е истинско.

„Просто ми дойде твърде много, за да мога да го приема. То е… изкусително, това е.“ Тя се облегна на парапета и се надвеси надолу. Свежият вятър я облъхна цялата — без онази част от лицето й, покрита от маската във V-резервоара. Дори тази странна нечувствителност — един вид сляпо тактилно петно, мъртво за света, който виждаше навсякъде около себе си — беше започнала да изчезва, сякаш мозъкът й вече подпълваше преживяното, също както става истинско и сляпото зрително петно. В определени моменти би могла дори да се закълне, че наистина усеща вятъра по лицето си.

Беше трудно да не се възхитиш от завършеността на тази мечта, на невероятната сръчност и усилията, вложени в нея. Наложи й се да си напомни, че Атаско, човекът, на когото принадлежеше заслугата да бъде построено това чудо, вероятно беше най-свестният от феодалните владетели на Адърланд. Макар и да беше егоист и твърде арогантен, той все пак беше достатъчно човечен, за да не навреди на никого в преследването на собственото си удовлетворение. Другите… Сети се за краката на Стивън, които атрофират, за ръцете му, превърнали се в тънки пръчки; спомни си смазаното и осакатено тяло на Сюзън. Другите, построили това място, бяха чудовища. Канибали, които живееха в замъци, изградени от костите на жертвите им.

— Трябва да ти призная нещо ужасно, Рени.

— !Ксабу! Стресна ме.

— Съжалявам. — Той се изкатери на парапета до нея. — Искаш ли да чуеш нещо, което ме смущава?

Тя сложи ръка на рамото му. Потисна импулса си да го погали и я остави така, отпусната върху гъстата му козина.

— Разбира се.

— Откакто дойдох на това място, естествено, се тревожа за нашата безопасност и се страхувам от по-голямото зло, за което ни говореше онзи Селърс. Но през цялото това време почти също толкова силно усещам и голяма радост.

Изведнъж Рени се почувства несигурна накъде отива всичко това.

— Радост?

Той се завъртя на задните си крака и протегна ръка към потъващия в мрак бряг — жест, странно немаймунски.

— Защото се убедих с очите си, че мога да осъществя своята мечта. Колкото и зло да са сторили тези хора или да възнамеряват да го сторят — а сърцето ми подсказва, че то е наистина много голямо, — те са също и причината да бъде създадено нещо невероятно. Ако аз имах такава власт като тях, със сигурност наистина бих успял да опазя жив моя народ.

Рени кимна бавно.

— Това не трябва да те смущава. Но тази власт…, ами хората, които притежават нещо подобно, не биха го отстъпили на никого. Те го пазят само за себе си. Както винаги са правили.

!Ксабу не отговори нищо.

Последните лъчи на деня угасваха. Двамата останаха заедно, загледани в реката и брега, които се превръщаха в неделима голяма сянка под звездите.

Сладкия Уилям сякаш изпитваше извратено удоволствие от ролята си.

— Същински Джони Айспик съм — каза той приповдигнато и размаха заплашително пистолета към капитана и флотския адютант на краля бог — служителя, който ги бе посрещнал на кея. Двамата се свиха. — Иначе не съм такъв, скъпички, но току-виж започнало да ми харесва.

Рени се зачуди кое плашеше повече темилунците — пистолетът или видът на Уилям като клоун на смъртта.

— Колко далече сме от края на водите? — попита тя капитана.

Той поклати глава. Беше дребничък и кьосе като всички останали, но лицето му беше покрито с черни татуировки и на устната му висеше внушителна каменна обеца.

— Само за това питате непрекъснато. Край няма. От другата страна на водите е Земята на бледоликите. Ако продължим покрай брега, ще прекосим Карибско море… — Рени усети как програмата за превод се забави за част от секундата, преди да произнесе името — … и ще стигнем до Мексиканската империя. Край няма.

Тя въздъхна. Ако, както беше казал Атаско, симулацията имаше определен край, то тогава и самите кукли не го знаеха. Вероятно те просто преставаха да съществуват и се появяваха отново „на връщане“ с глави, пълни с подходящи спомени.

„Разбира се, същото може да се отнася и за мене. И как да го разбера?“

Колкото и да беше трудно да гледаш брега и да вярваш, че е чисто дигитална реалност, още по-трудно беше да си представиш, че капитанът и адютантът на краля са изкуствени. Един бряг, дори и покрит с изобилна растителност, можеше да се създаде фрактално, макар че тази изпипаност превъзхождаше всичко, видяно от нея досега. Но хора? Как дори и най-съвършените програми, най-усърдно еволюционната за И-живот среда, биха могли да създадат такова разнообразие, такава привидна автентичност? Капитанът имаше развалени зъби, потъмнели вероятно от дъвкане на листата на някаква билка. На дебелия му врат висеше очевидно любимата му дрънкулка — рибешки прешлен. Адютантът имаше тъмночервен белег по рождение точно зад ухото и миришеше на лакрицова отвара.

— Женен ли си? — попита тя капитана.

Той примигна.

— Бях. Пенсионирах се, защото тя искаше. Три години останах на брега в Кибдо. Не можах да се удържа и се върнах във флотата. Тя ме напусна.

Рени поклати глава. Моряшка история, толкова обичайна, дори банална. Но от леката горчилка в гласа му — като белег от стара рана — личеше, че той явно си вярва. И всеки един в тази симулация — във всяка от незнайния брой симулации, съставляващи Адърланд — си имаше своя собствена история. И всеки вярваше, че е жива и неповторима личност.

Това й идваше твърде много, за да може да го проумее.

— Имаш ли някаква идея как да се справим с този кораб? — попита тя Сладкия Уилям.

— Всъщност страшно просто е — каза той, усмихна се лениво и се протегна. Иззвънтяха скрити звънчета. — Тука има една ръчка. Бутни, дръпни, напред, назад — мога и насън да го правя.

— Тогава ще изпратим тези двамата и останалите от екипажа зад борда. — За миг се стресна от яростната реакция на адютанта, после осъзна недоразумението. — В спасителните лодки. Като че ли са достатъчно.

— Да! Да! — Уилям самодоволно отдаде чест. — Когато сте готов, адмирале.

Леглото във внушителната каюта на Облагодетелствания преди всички имаше размери, подходящи за една небесна кралска особа. Мартин и Орландо лежаха от двете му страни, така че онези, които се грижеха за тях, да ги достигат лесно; копринени чаршафи — широки близо три метра, се простираха между тях. Орландо спеше, но според Рени това не беше здрав сън. Вдишваше и издишваше с хъркане през зейналата си уста, а мускулите на пръстите и на лицето му трептяха. Тя допря дланта си до широкото му чело, но не усети нищо по-необикновено от простия факт на виртуалната осезаемост.

!Ксабу се покачи на леглото и също докосна лицето му, ала сякаш мислеше нещо по-различно от Рени, защото задържа там дълго чувствителната си маймунска длан.

— Изглежда много болен — каза Рени. Стройният мъж, наричан Фредерикс, който седеше на един стол до Орландо, вдигна поглед и каза:

— Наистина е много болен.

— От какво? Нещо, което е хванал отвън — искам да кажа, в РЖ? Или се дължи на влизането му в мрежата?

Фредерикс мрачно поклати глава.

— Много лоша болест. В истинския живот. Онази болест, от която остаряваш много рано. Орландо ми беше казал как се казва, но аз забравих. — Той избърса очите си. Когато заговори отново, гласът му беше много тих: — Мисля обаче, че точно сега се е разболял от пневмония. Каза ми… каза ми, че умира.

Рени се вгледа в лицето на спящия мъж, излязло сякаш от анимационен филм, в квадратната челюст и в дългата черна коса. Макар че се познаваха толкова кратко, мисълта, че ще умре, й причиняваше болка. Извърна се безпомощна и покрусена. Твърде много жертви, твърде много страдащи невинни хора, а нямаше сили да спаси нито един от тях.

Куан Ли, която държеше ръката на Мартин, се изправи, щом Рени заобиколи огромното легло.

— Иска ми се да можех да направя още нещо за приятелката ви. Поуспокои се малко. Мислех да й дам малко вода… — гласът й заглъхна. Нямаше нужда да завършва. Също като всички останали Мартин би трябвало да получава храна и вода в реалния живот. Ако не беше така, нито китайката, нито някой друг можеше да й помогне.

Рени приседна на ръба на леглото и леко стисна ръката на Мартин. Французойката бе припаднала, когато Сладкия Уилям бе грабнал пистолета и притиснал дулото му към главата на адютанта, за да подсигури качването им на шлепа. Рени я пренесе на ръце на борда с помощта на Куан Ли, а едрия Орландо се наложи да го пренасят трима моряци. Заболяването на Мартин беше по-тайнствено и от това на Орландо.

— Ще качим капитана и екипажа в лодките и ще ги освободим — обади се след малко Рени.

— Достатъчно ли сме, за да управляваме кораба? — попита Куан Ли.

— Уилям разправя, че той горе-долу сам плувал, но предполагам, че ще имаме нужда от достатъчно хора, за да поддържаме вахта. — Тя се намръщи и се замисли. — Колко казах, че сме? Деветима? — Рени се обърна. !Ксабу продължаваше да клечи до Орландо, разперил ръце върху гърдите му. Едрият млад мъж като че ли дишаше малко по-леко. — Е, тук сме шестима. Уилям, макар че него кажи-речи можем да го броим за двама — каза тя и се усмихна уморено — колкото заради Куан Ли, толкова и заради себе си. — Роботът — той как каза, че му било името — Т-четири-Б ли беше, какво беше? И жената, която се качи да застъпи на вахта на въжетата. Да, деветима сме. Освен това пълният екипаж щеше да е от значение, ако имахме представа къде отиваме…

Млъкна — беше осъзнала, че лекият натиск върху пръстите й се засилва. Мартин беше отворила очи, но погледът й все още беше разфокусиран.

— Рени…?

— Тук съм. На кораба сме. Надяваме се скоро да излезем от симулацията Темилун.

— Аз… аз съм сляпа, Рени — изговаряше думите с големи усилия.

— Знам, Мартин. Ще се постараем с всички сили да намерим начин да… — Рени млъкна. Мартин беше стиснала ръката й много силно.

— Не, ти не разбираш. Аз съм сляпа. Не само тук. От много години съм сляпа.

— Искаш да кажеш… в истинския живот?

Мартин бавно кимна.

— Но аз имам… Системата ми е снабдена с модификации, които ми позволяват да намирам пътя си в мрежата. Виждам данните по свой собствен начин — тя замълча; очевидно й беше трудно да говори. — В някои отношения това ме направи по-добра в онова, с което се занимавам, отколкото щях да бъда, ако можех да виждам. Разбираш ли ме? Но сега всичко е много зле.

— Заради обема на информацията, както каза ли?

— Да. Аз…, откакто дойдох тук, сякаш хора пищят и в двете ми уши, сякаш ме брули свиреп вятър. Не мога… — Закри лицето си с треперещи ръце. — Полудявам. Ах, дано добрият Господ ме спаси, иначе ще полудея. — Лицето й се сгърчи, въпреки че в очите на сима й не се появи нито една сълза. Раменете й се разтресоха. Рени можеше само да я прегърне.

Двете големи спасителни лодки доста удобно побраха корабния екипаж — близо трийсетина души. Рени се изправи на палубата. Усещаше трептенето на мотора под краката си и гледаше как последният моряк скача от стълбата в лодката с развята черна плитка.

— Сигурни ли сте, че не ви трябва още една лодка? — извика на капитана. — Няма да е толкова претъпкано.

Той я погледна — очевидно не можеше да схване такова мекушаво отношение от страна на пирати.

— Брегът не е далече. Ще се оправим. — Зае се да наглася обецата на устната си, като ругаеше наум. — Знаете, че патрулните лодки ни следват на известно разстояние, за да пазят живота на екипажа. Ще ви спрат и ще се качат на борда минути след като ние вече сме в безопасност.

— Не се тревожим — каза Рени. Опита се гласът й да прозвучи уверено, но от цялата им компания само !Ксабу беше наистина спокоен. Малкият мъж беше намерил парче ремък в кабината на капитана и оживено плетеше някаква сложна фигура.

Намерението на Рени да пусне заложниците, преди корабът да стигне до края на симулацията, беше предмет на дълга дискусия, но тя беше непреклонна. Не би рискувала да извади темилунците от техния свят. Може би техниката на Адърланд не би могла да ги компенсира при тези особени обстоятелства и те щяха да престанат да съществуват. Щеше да е не по-лошо от масово убийство.

Капитанът сви рамене и седна. Даде сигнал на един от хората си да запали мотора. Лодката се плъзна напред, после започна да набира скорост и да застига лодката на адютанта, която се бе превърнала в бяла точка на фона на мрака.

Лъч светлина проряза мъглата в далечния край на шлепа и проблясна по голямата мачта.

— Е, готово, тръгнаха си, сладурче — обади се Сладкия Уилям. Вдигна конфискувания си пистолет и го погледна тъжно. — Това няма да свърши кой знае каква работа срещу кралската пероглавеста флота, а?

Появиха се още светлини, неподвижни като спуснали се ниско звезди. Няколко големи лодки ги застигаха. Едната изсвири продължително и плътно с парна свирка. Звукът отекна чак в костите на Рени.

!Ксабу беше оставил въжето.

— Може би трябва да се замислим дали…

Така и не успя да довърши предложението си. Нещо изсвистя покрай тях и цопна във водата. След миг в дълбините разцъфна огнено кълбо, от крайбрежните води бликна фонтан и щом звукът стигна до повърхността, се разнесе приглушен взрив.

— Обстрелват ни! — изкрещя Фредерикс от един люк. Рени го похвали наум за наблюдателността в бойни условия и тогава забеляза, че избухналият снаряд е оставил след себе си неочаквани последици. Във водата блещукаха неонови сини точки.

Дъхът й секна. Помъчи се да си спомни името на робота Очилатко, който в момента се намираше в рубката на носа на шлепа, ала не успя.

— Кажете на онзи — как му беше името? — пълен напред! — изкрещя тя. — Мисля, че стигнахме!

Още един снаряд прелетя над тях и цопна във водата — този път много по-близо. Взривът разлюля кораба и Рени и Уилям се вкопчиха в парапета. Но тя усети, че макар и бавно, корабът започва да набира скорост.

Рени се наведе, присви очи и се втренчи в тъмните дълбини. Сега искрящите сини светлини бяха по-ярки. Сякаш цяло ято от екзотични биолуминесцентни рибки бяха обкръжили кралския шлеп.

Нещо избухна точно под тях. Предният край на шлепа се надигна, сякаш отдолу го буташе някаква гигантска ръка. Рени падна на палубата и се плъзна надолу. Шлепът се килна настрани; после — като живо същество — намери центъра на тежестта си и отново падна върху вълните. Водата, която се надигаше наоколо, също сякаш беше жива и пулсираше със синя светлина.

Беше жива, наелектризирано жива, лъчиста и туптяща, блестящо жива…

Всички звуци — на морето, на кораба и на избухващите снаряди — рязко секнаха. При пълна тишина и синьо сияние те преминаха отвъд.

Първата мисъл на Рени беше, че са хванати в безкраен миг на експлозия, заседнали в мрачното сърце на събитие, което никога няма да свърши. Ярката светлина — сега no-скоро бяла, отколкото синя — беше толкова ослепителна, че трябваше да затвори очи от болка.

Когато след малко внимателно ги отвори, светлината все още не беше изчезнала. Тя осъзна, че това е просто яркосиньо дневно небе. Нощта беше останала зад тях, в Темилун.

Второто нещо, което си помисли, бе, че последният взрив е отнесъл цялата горна част на шлепа. Те продължаваха да се клатят във водата. Брегът, осветен от кристално чиста дневна светлина и покрит със смайващо огромни дървета, високи и дебели колкото небостъргачи, се виждаше съвсем ясно.

Рени осъзна, че стои на колене и че сега се е вкопчила в нещо извито, покрито с влакна и дебело колкото ръката й. Понадигна се, за да погледне нататък, където преди беше останалата част от шлепа — рубката на мостика, кралският апартамент…

Спътниците й лежаха в средата на нещо голямо и плоско, което иначе никак не приличаше на шлеп — нещо ръбесто и набръчкано като огромна модерна скулптура. Под дланта си Рени усети нещо, завито по краищата, твърдо и люспесто като крокодилска кожа.

— !Ксабу? — обади се тя. — Добре ли си?

— Всички оцеляхме — каза той. Все още беше със сима на маймуна. — Но…

Останалата част от изречението беше заглушена от силно тупкане, идващо някъде отгоре. Тя огледа плоската платформа, върху която лежаха, почти назъбените й краища, които се извиваха нагоре над водата, и се сети на какво й прилича онова, на което плаваха. Изобщо не беше лодка, а… листо…

Тупкането ставаше все по-силно и по-силно. Все по-трудно й беше да мисли. Огромните дървета на далечния бряг… тогава значи всичко се връзваше… Значи не ставаше въпрос за някакъв номер, резултат на изкривяване… или заради далечното разстояние… Дали мястото беше твърде голямо, или тя и нейните спътници…

Звукът дрънчеше в ушите й. Рени вдигна поглед и видя, че горе във въздуха се носи нещо, голямо колкото едномоторен самолет. То увисна за миг над тях и вятърът едва не я събори, а после отново се понесе във въздуха, блеснало на яркото-преярко слънце като огледално стъкло.

Беше водно конче.

 

 

Джеремая го откри да пребърква шкафчетата в кухнята вероятно за дванайсети път и да търси нещо, което и двамата знаеха, че не е там.

— Господин Сулавейо?

Бащата на Рени дръпна последната вратичка и взе да разбутва консервите с индустриални размери и пакетираните дажби. Работеше с трескава напрегнатост. Когато разчисти една дупка, бръкна вътре чак докато мишницата му опря о предната полица и заопипва в мрака дъното на шкафчето.

— Господин Сулавейо. Джоузеф.

Той се обърна и втренчи зачервените си очи в Джеремая.

— К’во искаш?

— Малко помощ. Седя пред конзолата от часове. Ако ме смениш, ще направя нещо за ядене.

— Не ща да ям. — Дългия Джоузеф отново затърси. След малко изпсува високо, измъкна ръката си и се захвана със следващата полица.

— Добре тогава — няма да ядеш, но аз искам да ям. Във всеки случай там, в тоя резервоар, е твоята дъщеря, а не моята.

Една кутия със соево месо се прекатури на полицата и тупна на пода. Дългия Джоузеф продължи да тършува из шкафчето.

— И хич не ми приказвай за дъщеря ми. Знам кой е в резервоара.

Джеремая Дако изсумтя ядосано и се обърна да си ходи. На вратата се спря.

— Няма да вися там цяла вечност и да се взирам в екраните. Не мога. Не мога повече. И като заспя, никой няма да следи биенето на сърцата им. И никой няма да забележи, ако нещо се обърка.

— Мамка му! — Цяла редица от пластмасови торбички се плъзна по полицата и се катурна. Една се пукна и жълтият като сяра яйчен прах се посипа по цимента. — Мамка му на това място! Мамка му! — Дългия Джоузеф бутна другите торбички, после сграбчи една консерва, вдигна я високо над главата си и я запрати на пода с такава сила, че тя подскочи и чак тогава се кротна до задната стена. Изпод смачкания капак потече струйка сироп. — Що за място е това, по дяволите? — кресна той.

— Как би могъл човек да живее така в някаква си тъпа дупка под земята? — Дългия Джоузеф отново сграбчи някаква консерва, сякаш искаше да хвърли и нея. Джеремая трепна, но вместо това онзи я остави на мястото й и се втренчи в нея, сякаш току-що му я беше подал гост от Космоса.

— Гледай само каква лудост — рече той, взе консервата и я подаде на Джеремая. Джеремая дори не я погледна.

— Виж, пише „царевична каша“. Имат четирийсетлитрови консерви, пълни с тоя качамак! Достатъчно и слон да се задави, но една кьорава бира нямат — каза Дългия Джоузеф, дрезгаво се разсмя и пусна кутията на пода. Тя се търкулна и шумно се удари във вратата на едно шкафче. — Мамка му! Искам да пия. Вече пресъхнах.

Джеремая, изцъклил очи, поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Знам. Знам. Но понякога просто си е редно да провериш. — Дългия Джоузеф огледа бъркотията на пода. Като че ли аха-аха да се разплаче. — Като искаш да спиш, лягай си да спиш. И ми покажи какво се прави с тая тъпа машина.

— … Това е. Сърдечният ритъм и телесната температура всъщност са най-важното. Можеш да ги извадиш оттам, като само натиснеш това копче — каза Джеремая и повдигна капаците на резервоарите, — но дъщеря ти се разпореди да не го правиш, освен ако наистина не е в беда.

Дългия Джоузеф се втренчи в двата обвити с кабели саркофага — в момента и двата изправени.

— Не мога — рече той най-накрая.

— Какво? Как така? — в гласа на Джеремая се промъкна раздразнение. — Нали каза, че ще ме заместиш. Капнал съм от умора!

Дългия Джоузеф като че ли изобщо не го чу.

— Също като Стивън. Като синчето ми. Тя е там, но не мога да я докосна, не мога да й помогна. Нищо не мога да направя! Тя е там, а аз нищо не мога да направя!

Лицето му се сгърчи. Джеремая се втренчи в него и леко сложи ръка на рамото му.

— Дъщеря ти се опитва да му помогне. Тя е много смела.

Дългия Джоузеф се отдръпна и впери поглед в резервоарите, сякаш виждаше през плътните фибрамични капаци.

— Проклета глупачка. Ето каква е. Мисли си, че като е учила в университет, всичко знае. Аз се опитах да й кажа, че на тия хора не трябва да им се бърка. Ама тя не слуша. Никой никога не ме слуша.

Джеремая примигна, за да спре сълзите си.

— Всички деца ги няма. Всички деца са си отишли.

Джеремая понечи да протегне отново ръка към него, после я дръпна назад. След дълго мълчание се обърна и тръгна към асансьора. Дългия Джоузеф остана сам с безмълвните резервоари и ярко светещите екрани.