Тад Уилямс
Градът на златната сянка (40)

ШЕСТА ГЛАВА
НОВ ДЕН

МРЕЖА/НОВИНИ: „Критопонг електроникс“ — САЩ, настояват за повече места.

(Картина: Капитолият, Вашингтон, САЩ.)

Диктор: „Критапонг електроникс“ заплашват да изнудват Сената, докато не получат по-широко представителство в него.

(Картина: вицепрезидентът на „Критапонг“ Порфирио Васкес-Лоуъл на пресконференция.)

Васкес-Лоуъл: Местата е Камарата на представителите се определят съобразно населението. Най-големите щати получават повечето от местата в Камарата. А местата в Сената са в зависимост от бизнеса. Цената на „Критапонг“ е нараснала поне пет пъти за десетилетието от приемането на поправката за индустриалния сенат насам, така че заслужаваме повече места. Много е просто. Освен това искаме да си поговорим малко и с колегите ни от британската Камара на предприемачите.

 

Всичко изглеждаше от странно по-странно. Орландо, който беше станал, за да се опита да накара другите да проумеят нещата, сега можеше само да седи и да оглежда стаята, изведнъж сякаш обзета от лудост.

Домакините им — семейство Атаско — бяха изчезнали от виртуалните си тела, а Селърс — окончателно. Жената отсреща пищеше непрекъснато и болезнено. Това късаше сърцето му и го ужасяваше. Някои от гостите със симове седяха — също като Орландо — онемели от почуда. Други си крещяха един на друг сякаш бяха обитатели на лудница.

— Фредерикс? — Орландо извърна главата си, която пулсираше, и затърси с поглед приятеля си. В невероятния хаос беше започнал да го залива нов пристъп на треска и той се опитваше да се пребори със съня. — Фредерикс? Къде си? — изпитваше отвращение от жалния си тон.

Приятелят му изникна иззад масата. Беше закрил ушите си с ръце.

— Орландо, цялата тази работа страшно смърди. Трябва да се махаме оттук!

Пронизителните писъци спряха, но развълнуваното дърдорене продължаваше. Орландо се изправи на крака.

— Как? Нали ми каза, че не можем да се изключим. Освен това не чу ли какво рече тоя тип Селърс?

Фредерикс разтърси глава.

— Чух, ама няма да го слушам. Хайде!

Щом дръпна Орландо за ръката, стаята изведнъж утихна. Орландо погледна през рамото на Фредерикс и забеляза, че Атаско пак се е раздвижил.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи — някой използваше сима, но гласът не беше на Атаско. — Най-лошото за вас е да се опитате да си тръгнете.

— О, не! О, Господи! — изстена Фредерикс. — Това е… Ние сме…

Нещо стана в горния край на масата — нещо бързо и насилствено, което Орландо не можа да схване съвсем, но жената на Атаско изчезна от полезрението му.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — продължи новият глас. Звучеше страшно доволен от стореното от него зло — като някой лош герой от анимационен филм. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

Дълго време никой не помръдна. Гостите си зашепнаха уплашено, а Атаско или онова, което преди беше Атаско, взе да оглежда всички подред.

— А сега защо не ми кажете имената си? И ако не се дърпате, може да се държа добре с вас.

Екзотичната жена, която Орландо беше забелязал по-рано, високата дама с орловия нос, която той мислено наричаше Нефертити, кресна:

— Я върви по дяволите!

Орландо се възхити от духа й в тази напрегната обстановка. Само с малко усилие можеше да си въобрази, че всичко това е някаква особено сложна и изобретателна игра. Ако беше така, то Нефертити явно беше принцесата воин. Имаше си дори и другарче — ако говорещата маймуна беше с нея.

„Ами аз? Има ли такава категория — умиращ герой?“ Фредерикс се беше вкопчил в ръката на Орландовия сим толкова здраво, че той наистина чувстваше болка — въпреки гаденето и машините. Опита се отново да се отърси от хватката на приятеля си. Време беше да се изправи на крака. Време беше да умре прав в последната битка. Таргор би искал да си отиде така, макар и да беше само въображаем герой.

Орландо стана. Трепереше. Очите на фалшивия Атаско се стрелнаха към него, после изведнъж главата с пернатата корона се издаде леко напред, сякаш някой я беше фраснал с невидима бухалка. Тялото на бога крал се надигна отново. След това бързо се прекатури на пода. Ужасеното бърборене на гостите отново започна. Орландо направи няколко замаяни, залитащи крачки, после изправи гръб и тръгна към Нефертити и нейния приятел маймунката. Трябваше да мине покрай клоуна в черно, който се беше представил като Сладкия Уилям — той се караше с лъскавия сим-робот. Сладкия Уилям стрелна Орландо с предупредителен поглед, когато раменете им се сблъскаха.

„Този идиот направо би се влюбил в Двореца на сенките — помисли си Орландо. — Ей, те сигурно щяха да си го обявят за папа.“

Щом стигна до Нефертити, Фредерикс го настигна — явно не му се искаше да остава сам сред цялата тази лудница. Тъмнокожата жена беше приклекнала до жената, която пищеше, държеше ръката й и се опитваше да я успокои.

— Имате ли представа какво става тук? — попита Орландо.

Нефертити поклати глава.

— Но нещо очевидно се е объркало. Мисля, че трябва да намерим начин да се измъкнем — не беше много сигурен, но акцентът й му се стори африкански или карибски.

— Най-после някой да каже нещо умно! — тросна се Фредерикс. — Аз откога…

Изведнъж го прекъсна изненадан вик. Всички се обърнаха към вратата, откъдето се беше появил белият призрак на сима на Селърс. Той вдигна безформените си ръце във въздуха и хората, които стояха най-близо до него, се дръпнаха уплашено.

— Моля ви! Чуйте ме! — Орландо си отдъхна: гласът много приличаше на гласа на Селърс. — Моля ви, нямаме много време!

Синовете се скупчиха напред — все се провикваха с въпроси. Нефертити тресна с юмрук по масата и призова за тишина. Още двама — трима се присъединиха към нея, включително и Сладкия Уилям — с изненада установи Орландо. След малко залата утихна.

— Не зная, но като че ли ни откриха — Селърс полагаше страхотни усилия да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Островът, домът на семейство Атаско в реалния свят, е атакуван. И двамата ни домакини са мъртви.

Роботът изпсува цветисто на чист очилатковски. Някой изкрещя от учудване и страх. Орландо усещаше как истерията се надига наоколо му. Ако се чувстваше като Таргор, крайно време беше да вкара на тези лигльовци малко здрав разум с шамари. Ала той не само че не се чувстваше като Таргор, но и сам беше доста ужасен.

Селърс се мъчеше да овладее паниката.

— Моля ви. Спомнете си, че атаката се провежда в Картахена, Колумбия — в реалния свят, а не тук. Вие не сте в непосредствена опасност. Нас не могат да ни намерят — иначе опасността би била твърде-твърде реална. Предполагам, че тази атака е работа на Братството на Граала и че те знаят какво търсят. Ако е така, имаме само няколко минути, преди да са ни връхлетели.

— И какво ще правим? — обади се някой. Беше маймуната. Пискливият й гласец изглеждаше по-спокоен от всички. — Та ние едва започнахме да говорим за Адърланд.

— Адърланд ли? Ама ти какви ги дърдориш? — викна жената, която по-рано се беше противопоставила на Атаско. — Трябва да се махаме оттук! По-скоро! Как да се изключим? — тя заопипва шията си, сякаш беше нападната от невидими насекоми, но очевидно не можеше да напипа невроканюлата си.

Последва ново избухване. Явно никой не можеше да напусне симулацията.

— Тишина! — Селърс вдигна ръце. — Разполагаме само с минути. Ако искате самоличността на всеки от вас да е защитена, трябва да си свърша работата. Аз не мога да остана тук, нито пък вие. Темилун вече няма да бъде светилище — Братството ще го разруши до основи. Трябва да се измъкнете оттук и да проникнете в Адърланд. Аз ще ви прикривам, докато намерите начин да се измъкнете изобщо от мрежата.

— Но как ще се измъкнем оттук? — попита Нефертити. Тя и четириногият й другар се справяха доста добре с емоциите си, но Орландо долови в гласа й пукнатина, която заплашваше да се разшири. — Този Темилун е колкото една малка страна. През границата ли ще минаваме? А и как се минава тук от една симулация в друга?

— Реката е границата — обясни Селърс, — но освен това тя е и пътят от една симулация в друга. — Той се умълча и се замисли, после се наведе над сима на Атаско, проснат на каменните плочи. След миг се изправи — държеше нещо в ръка.

— Вземете го — това е пръстенът печат на Атаско. Мисля, че в пристанището се намира един кралски шлеп.

— Аз го видях — извика Орландо. — Видях го, голям е.

— Помнете, тук Атаско е богът крал, господарят. Ако им заповядате и им покажете пръстена, ще ви откарат до реката — Селърс подаде пръстена на Нефертити. Орландо усети как нова задушаваща, замъглена вълна облива тялото му. Клепачите му се спуснаха наполовина.

— И само ще си плуваме по реката ли? — тросна се Сладкия Уилям. — Ама какво е това, да го вземат мътните, ще си играем на „Хъкълбери Фин“ ли? Къде отиваме? Ти ни набута в това, проклет дребосъко — сега как ще ни измъкнеш?

Селърс протегна ръце — сякаш по-скоро ги благославяше, а не молеше за тишина.

— Нямаме време за приказки. Враговете ни вече се опитват да разбият защитните системи, които съм сглобил. Има още много, което трябва да ви кажа. Ще се постарая с всички сили пак да ви намеря.

— Да ни намерите ли? — Фредерикс пристъпи напред.

— Вие няма ли да знаете къде сме?

— Няма време! — за първи път гласът на Селърс заприлича на крясък. — Трябва да тръгвам! Трябва да тръгвам!

Орландо се насили да заговори:

— Можем ли да направим нещо, за да спрем тези хора — или поне да разберем какво правят? Не можем… не можем да тръгнем да изпълняваме мисия, без да знаем каква е.

— Не бях подготвен за това. — Селърс си пое дъх на пресекулки. Безформеният му силует като че ли се прегърби. — Има един човек на име Джонас. Той беше пленник на Братството на Граала. Държаха съзнанието му в симулация. Успях да се свържа с него, когато той сънуваше. Помогнах му да избяга. Потърсете го.

— Значи трябва да душим за някакъв си сайело, пробил мрежата? — бойният робот размаха ръце. Острите като бръснач шипове по ставите му пробляснаха. — Що някой не ни сиксне нас? Ама ти си много голям краш!

— Не мога да повярвам, че имам нещо общо с този тук Бум-бам Железния пич — обади се Сладкия Уилям с лека паника в гласа, — но съм съгласен с него. За какво говорите?

Селърс вдигна ръце.

— Джонас знае нещо — трябва да го знае! Ако той не беше важен, Братството досега да го е убило. Намерете го! Вървете! Намерете го!

Хорът от въпроси отново се надигна, но симът на Селърс трепна рязко и изчезна.

Фредерикс покрусено поклати глава.

— Ужасно — също като някаква приказка, в която всичко свършва както не трябва!

— Трябва да се вдигаме бързо оттук — Орландо стисна приятеля си за лакътя. — Хайде, какъв друг избор имаме?

Забеляза, че Нефертити и маймуната помагат на приятелката си да стане.

— Тръгваме с тях — Орландо се изправи и за секунда изчака, за да се увери, че може да пази равновесие. Треската беше позатихнала. Чувстваше се слаб, но главата му се беше прояснила. — Отиваме на кораба — точно както ни каза Селърс — и Орландо заговори по-високо: — Вие, останалите, правете каквото искате. Но аз нямам намерение да вися тук, докато онези най-сетне ме издирят. Така че ако ще идвате, хайде с мене.

Сладкия Уилям отметна наметалото си през рамо.

— Ой, слънчице, кой умря и те направи Господин Щастливец?

Маймуната отново се беше покачила на масата.

— Времето за спорове свърши — рече тя. — Този мъж е прав — ще тръгваме или ще оставаме, това е.

— Не можем просто ей така да си излезем оттук — намръщи се Нефертити. — Ако постъпим така, някой ще дойде да разследва.

— Да разследва ли? — жената от другата страна на масата звучеше леко истерично. — Ами че те вече разследват — той нали ни каза!

— Говоря ви за тук — обясни Нефертити. — Отвън, в реалния свят, Братството или които ще да са там са пречукали Атаско. Но тук вътре хората на Темилун не знаят, че те не са истински, и изобщо не им пука какво става в РЖ. Те си мислят, че ние имаме среща с техния крал или нещо такова. Ако се изнесем с гръм, ще излезе, че нещо като че ли не е наред и никога няма да стигнем до пристанището.

Орландо кимна бавно — високата оценка, която вече беше дал на жената, стана още по-висока.

— Скрийте трупа — обади се той. — И двата трупа.

Отне им повече от няколко минути, защото вътре в симулацията изоставените симове си тежаха като истински трупове — трупове в напреднал rigor mortis, както забеляза Орландо, докато помагаше да замъкнат неудобното за носене, сковано в седнало положение тяло на госпожа Атаско. Малкото сили, които му бяха останали, бързо се изчерпваха в борбата с телата, а той нямаше и представа колко далече ще им се наложи да пътуват. Предаде на Фредерикс задачата си на импровизиран трупосъбирач и се присъедини към тези, които бяха започнали да търсят скривалище. Маймунът откри малка стаичка, скрита зад параван, и останалите благодарно напъхаха симовете на семейство Атаско вътре.

Въпреки очевидното недоволство на Сладкия Уилям после всички се строиха зад Орландо и Нефертити.

— А сега се правете на много спокойни! — каза високата жена, щом стигнаха до вратите.

Стражите отстъпиха встрани и гостите се изнизаха през вратата. Орландо доволно забеляза, че Фредерикс, макар и да се чувстваше нещастен, запази каменно, непроницаемо изражение. Някои от останалите обаче не успяваха да прикрият чак толкова добре нервността си, а това, че острите погледи на стражите бяха толкова близо, изобщо не помагаше. Някой зад Орландо се опитваше да потисне риданията си. И стражите го бяха забелязали, ако съдим по това как започнаха да въртят глави и да търсят откъде идва шумът.

Орландо пристъпи към онзи, който предполагаше, че е капитанът — стражът с най-високия шлем и най-дългото и яркоцветно наметало от пера. Прехвърли наум набора си от реплики от игрите, за да намери някакви подходящо мелодраматични думи.

— Молбите ни бяха отхвърлени — рече той. — Великият и Свещеният в своята мъдрост ни каза, че времето още не е дошло — надяваше се, че гласът му звучи така, сякаш едновременно се чувства и разочарован, и поласкан от високата чест да му е била дадена аудиенция. — Благословен е той.

Капитанът вдигна вежди. Сладкия Уилям пристъпи напред; целият беше в рюшчета и фльонги. Капитанът пак вдигна вежди, а сърцето на Орландо сякаш потъна надолу.

— Да, благословен е той — обади се привидението в черно в доста убедителен опит за изразяване на смирение. — Всъщност нещастната ни делегация го разгневи и той любезно сдържа гнева си, за да можем да се върнем по нашите земи и да съобщим на господарите си волята на бога крал, че недоволството му от нашите господари е голямо. Заповяда да не ни закачат до залез слънце.

Орландо мислено записа червена точка срещу името на Сладкия Уилям. Този тип можеше да мисли бързо и гладко, когато поиска — трябваше да му се признае.

Капитанът не изглеждаше съвсем убеден. Прокара пръст по каменното острие на една брадвичка, която въпреки свидетелствата за далеч по-модерни технологии, от които гъмжеше навсякъде, изобщо не изглеждаше като ритуална част от униформата.

— Но слънцето вече залязва.

— А… — обади се Сладкия Уилям, стъписай за миг. — Залязва.

Орландо скочи.

— Много зле владеем вашия език. Без съмнение богът крал имаше предвид „изгрев слънце“. Във всеки случай той не искаше да го безпокоят — Орландо се наведе към стража в най-добрия конспираторски стил. — Ще кажа нещо за Мъдрия. Той беше много-много разстроен. Не бих желал аз да съм онзи, който би прекъснал мислите му и би го разстроил още повече.

Капитанът кимна леко, като продължаваше да се мръщи. Орландо отново застана в колоната — отзад, точно зад Сладкия Уилям.

— Не беше зле, симпатяго — театрално прошепна Уилям през рамо, щом вече не можеха да ги чуят. — Ние двамата можем да си спретнем екипче — на кея ще ги оставим ухилени. Ще пееш ли с мене?

— Върви, върви — прошушна му Орландо.

Щом стигнаха до ротондата точно пред входната врата, Орландо избърза напред. Високата жена очевидно се дразнеше от бавната крачка на приятелката си, но с всички сили се стараеше да си придава умишлено достоен вид.

— Знаеш ли накъде да вървим оттук нататък? — попита я шепнешком Орландо.

— Нямам никаква представа — тя му хвърли бегъл поглед. — Ти как се казваше? Извинявай, каза ми, но аз забравих.

— Орландо. А ти?

Тя се поколеба за миг, след това отговори:

— О, Боже мой! Какво ли значение има вече? Рени.

Орландо кимна.

— Аз те наричах наум Нефертити. Рени е по-лесно.

Тя го изгледа странно и след малко се вторачи в ръката си с дългите пръсти.

— Аха. Симът. Да, да — вдигна поглед към огромната порта. — И сега какво? Ще си обикаляме насам-натам и ще се опитваме да разберем къде са доковете? Но дори и да разберем, как ще стигнем дотам? Знам, че тук имат автобуси, аз се возих на автобус, ама някак си ми се вижда доста странна идеята да бягаш с автобус, за да си спасиш живота.

Орландо бутна портата, но не успя да я отвори. Фредерикс също натисна и тя се разтвори широко. От подножието на внушителното парадно стълбище се простираше булевард, целият осветен от фенери.

Орландо вече беше започнал да се задъхва.

— Бягството с автобус няма да е най-странното нещо, случило ни се досега — каза той.

— А вероятно няма да е и най-ужасното — отбеляза Фредерикс.

 

 

Феликс Жонгльора, напоследък по-известен като Озирис, Бога на живота и смъртта, се опитваше да реши къде се намира.

Това не беше объркването на оглупелия или на объркалия посоките, а по-скоро доста труден философски въпрос. Всъщност въпрос, с който често се бореше в моменти на леност.

Онова, което виждаше около себе си, беше биещото на очи великолепие на Западния дворец, чиито огромни прозорци изпълваше вечният сумрак. От двете страни на масата пред него се бяха подредили животински лица — неговите съдружници, енеадите. Но дори и, когато продължително, замислено си пое дъх, истинските му дробове от плът и кръв си вършеха работата в запечатаната хипербарокамера в най-високата кула на уединеното му имение в Луизиана заедно с останалата част от тялото му. (Дробовете бяха подпомагани в своите усилия от най-доброто медицинско оборудване, което можеше да се купи с пари, защото дробовете на бога бяха много, много стари, но това беше сърцевината на съвсем друг метафизичен въпрос.) Така че, както винаги, въпросът оставаше следният: къде беше той, Феликс Жонгльора — онзи, който наблюдаваше горещата бяла точка в центъра на пламъка на свещта?

Ако съдим по това, че физическото му тяло се намираше в реалния свят, той беше в най-южната част на Съединените щати. Но съзнанието му почти изцяло живееше във виртуалните светове и най-вече в любимия му виртуален свят, въображаемия Египет, заедно с пантеона от богове, над които той властваше. Така че къде всъщност беше той? На брега на езерото Борн в Луизиана в готически приказен замък, построен върху пресушени блата? В електронната мрежа в още по-приказния замък в мистичния Западен Египет? Или на някое друго място, което би могъл да назове и да посочи още по-трудно? Жонгльора потисна въздишката си. Днес такива размисли бяха признак на почти непростима слабост. Беше малко нервен, макар че това надали беше учудващо. Онова, което щеше да стане на това събрание, засягаше не само амбицията на живота му, но съвсем вероятно щеше да засегне и цялата история на човечеството, когато бъде завършен, проектът „Граал“ щеше да притежава почти невероятни рам-параметри. Така че беше много трудно да успее да запази самообладание: засега собственото му непоклатимо убеждение толкова дълго беше надделявало, че проектът като нищо щеше да се провали без него.

Зачуди се дали известна част от съпротивата срещу дългото му управление над Братството би могло да бъде повече от копнеж по нещо ново. Въпреки всичките си богатства и огромна лична власт енеадите бяха показали, че притежават многобройни други човешки слабости, и беше трудно търпението на човек да издържи, когато става дума за проект, проточил се толкова много години.

Може би напоследък не им беше правил достатъчно шоу.

Някакво раздвижване в долния край на масата го разсея. Едро гротескно тяло с лъскава глава на бръмбар се надигна, прокашля се и след това учтиво каза:

— Ако ни позволите, да започнем?

Жонгльора отново се превърна в Озирис. Господарят на живота и смъртта кимна.

— Ще започна с това — каза човекът бръмбар, — че е голямо удоволствие да бъда отново във вашата компания. Да бъда сред равни — кръглата кафеникава глава внимателно се извърна и огледа всички. Богът едва се сдържа да не се разсмее на глас на опитите му за политическо достойнство, сериозно подкопани от въртящите се черни очи и люлеещите се щипци. Озирис беше уцелил с бога, персонаж на Рикардо Клемент. Бръмбарът Кепера беше изражение на слънчевото божество, но въпреки това си беше просто торен бръмбар — същество, което си прекарва живота в бутане на топчици от лайна, а това превъзходно характеризираше аржентинеца. — Днес имаме да обсъждаме много неща, затова няма да ви губя времето с ненужни приказки — Клемент се облегна на масата като бръмбар дюкянджия от някоя детска книжка — много подходящо сравнение, тъй като беше натрупал състоянието си с отглеждане на органи за продан на черния пазар.

— Тогава недей — Сехмет извади ноктите си и изящно се почеса по брадичката. — Та за какво става въпрос?

Ако лицето на бръмбара беше с отчетливи черти, може би погледът, който й хвърли, щеше да я засегне повече.

— Бих помолил председателя за текущ доклад по проекта „Небесен бог“.

Озирис отново преглътна кикота си. Аржентинецът беше станал страшна досада, що се отнася до „Небесен бог“, защото смяташе, че това си е негова територия — даваше купища калпави съвети и безсмислени лични препоръки. Но Озирис умишлено се мъчеше да му изразява благодарности за помощта. В крайна сметка и един глас си беше глас.

— Благодарение до голяма степен на тебе, Рикардо, нещата вървят наистина много добре. Очаквам включване преди края на събранието. Така че би ли ми позволил да отложа за тогава по-задълбочените дискусии…

— Разбира се, председателю — човекът бръмбър се поклони и седна на стола си.

Озирис наблюдаваше Птах и Хор, които не помръдваха. Подозираше, че американците са заети с малка странична комуникация. Зачуди се какво ли ги бе направило толкова нетърпеливи, че да преместят по-напред датата на днешното събрание.

Обичайните работи вървяха бързо — консорциум, който трябваше да се организира колкото се може по-добре, за да се заобиколят определени наложени от ООН ограничения за превоза на благородни метали; току-що приватизиран източник на мощност в Западна Африка, който трябваше да се купи на изгодна цена; неколцина свидетели по съдебен процес в Индия, които трябваше да бъдат подкупени или премахнати. Озирис започваше да си мисли, че може би е надценил американските си съперници. Очакваше добри резултати от Колумбия всеки момент и си мислеше как ли да оркестрира най-добре съобщението, когато жълтоликият Птах изведнъж се изправи.

— Преди да сме приключили, председателю, има още едно нещо.

Богът замръзна за миг — практически незабележим миг.

— Да?

— Ако си спомняте, на последното събрание говорихме за загубен субект — онзи, който по някакъв начин изчезна в системата на Граала. В ТМКС беше изнамерена някаква вътрешна информация, тъй че си помислихме, че моментът е подходящ да ни кажете как върви вашето собствено разследване на инцидента — усмивката му беше напрегната, ала широка. — Така Братството ще получи актуалната необходима информация, която можем да си споделим.

Така. Сега жицата се виждаше, а това означаваше, че според Уелс и Якубиан примката не може да бъде избягната. Озирис трескаво запрехвърля наум последните резултати, които бяха малко. Накъде ли биеха?

— Както знаете, мои агенти оперират в системата — отговори той. — Те направиха няколко непълни идентификации — които за беда се оказаха достатъчни, за да стартират възвръщане. Вероятно това са били просто роботи за статистическо подобие — обърна се и фокусира репликите си върху Тот, Сехмет и другите от азиатския контингент. Знаеше, че азиатците обичат личните гаранции. — И все пак съм напълно уверен — напълно, — че съвсем скоро ще имаме резултати — пак се обърна към Птах и разпери ръце като баща, който дразни своите млади, твърде ентусиазирани синове: — А сега вие какво имате да добавите?

— По време на една проверка на охраната на ТМКС — ставаше дума за нещо, което няма абсолютно никаква връзка, така се случи — се натъкнахме на някои аномалии в достъпните записи на проекта „Граал“. Да го кажем просто, открихме несъответен достъп — Птах го каза угрижено и беше възнаграден с подобаващи угрижени възклицания по цялата маса. — Моля ви, отбележете си, че казах „несъответен“, а не „непозволен“. Да, разбира се, че енергията и ресурсите, които влагаме, за да опазим целостта на проекта „Граал“, да не говорим за неговата секретност, са огромни — и ние си мислехме, че нищо не би успяло да ги надвие.

Озирис си мълчеше. Никак не му харесваше накъде отива тази работа. Защото това, че Уелс си беше признал пробив в охраната на собствената си операция пред събрания елит на Братството, означаваше, че той си мисли, че има нещо, което би могъл да обърне в своя полза. Иначе просто щеше да го премълчи. Избягалият субект не означаваше почти нищо за всички освен за Озирис.

— Много лошо — издаде се напред крокодилската муцуна на Собек. — Много, много лошо. Как е могло да се случи?

— Има само един начин да се получи достъп до системата — започна да обяснява Птах — и маркира лек подигравателен поклон към Озирис. — Дори и онези мои подчинени, както и тези на председателя, които работят по проекта всеки ден, трябва да получават разрешение преди смяната си и повторно, след като изтече почивката им. Това разрешение се дава под формата на постоянно променящ се кодов ключ, генериран от запечатани черни кутии — кодови генератори. Има само два такива генератора. Единият е у мене. Другият — у председателя.

Собек кимаше нагоре-надолу с издължената си муцуна. Владетел на една западноафриканска държава, на чийто народ той и семейството му десетилетия наред бяха смукали кръвта и златото, той много добре разбираше концепцията за централизация на властта.

— Карай по същество. Какво общо има това с някого, който се набърква в нашия проект?

— Точно както достъпът до системата е строго ограничен, така и всяко нагаждане в системата трябва също да идва чрез кодово разрешение от някой от нас двамата. — Птах говореше внимателно заради такива като Собек, чието място в Братството по-скоро беше свързано с наличните им ресурси, отколкото с технически познания. — Ако бягството на субекта не е било случаен инцидент, значи е било насочено. Ако е било насочено, самото действие се е нуждаело от одобрение. Системата не позволява никакви външни модификации, които идват без одобрение.

Озирис все още се чудеше, но усещаше, че Птах се приближава към онова, което според него е смъртоносният удар.

— Мисля, че всички вече добихме представа — изрече той високо и отчетливо. — Може би сега би могъл да минеш от общото към частното. Какво точно сте открили?

Хор се изправи и златистите му очи пробляснаха.

— Аномалии — това сме открили. Действия, предприети от двама различни служители на ТМКС седмица преди субектът — или го наричайте, както искате — да избяга. — Американският генерал беше толкова деликатен, колкото и бягащо стадо подплашени говеда. Озирис реши, че Уелс трябва да е доста уверен, щом оставя част от атаката в ръцете на своето приятелче — особено когато наемниците на Уелс можеха някак си да бъдат обвинени. — Макар че още не можем да схванем как точно тези двамата са изпуснали субекта от радара и са го изгубили в системата, доста сме сигурни, да му се не види, че е станало точно това. Няма друго обяснение за действията им, няма други видими резултати и не можем да намерим никакви причини те да са предприели тези действия. Е, това не е съвсем вярно. Всъщност те са имали доста основателна причина да постъпят така.

Господарят на живота и смъртта нямаше намерение да позволи на някакво си безродно парвеню лукса да прави драматични паузи.

— Всички ви слушаме като омагьосани, уверявам ви! Продължавайте.

— И двамата са действали по кодирана заповед на председателя. — Хор се обърна и втренчи поглед в Озирис. — По твоя заповед…

Озирис остана абсолютно невъзмутим. Ако се ядоса и се развилнее, с нищо няма да потуши появилия се шепот и съмненията.

— За какво намекваш?

— Ти ни кажи, председателю! — Птах беше видимо доволен. — Ти ни обясни как така един субект — субект, който на първо място ти искаше да включиш в системата, макар че не си направи труда да споделиш с нас основанията си — се е измъкнал на свобода, излязъл е изпод контрола на кодирана заповед, която само ти можеш да генерираш.

— Аха! — обади се Хор, неуспял да се сдържи да не досмели основното. — Би ли ни обяснил, а? Ужасно много хора са вложили ужасно много пари в този проект. Може да искат да знаят дали не си решил да го превърнеш в свое лично място за игри.

Озирис усети шока на насядалите около масата, мъката и надигащия се гняв, който бе насочен предимно към него. Дори и Тот, обикновено толкова спокоен и тих, че беше почти невидим, сега мърдаше на стола си.

— Така ли да го разбирам: че обвиняваш мене за всичко това? За това, че съм уредил бягството на субекта? И очакваш от мене да реагирам на тези опасни глупости, за които нямаш никакво доказателство освен собствените си думи?

— Да не прибързваме — примирително се обади Птах. Озирис си помисли, че може би той вече съжалява, че е отпуснал каишката на Якубиан. — Официално не сме те обвинили в нищо. Но ние свободно предоставяме данните от своето разследване на Братството и въз основа на тях могат да възникнат някои много сериозни въпроси — махна с ръка и пред всеки участник се появи малка светеща точка, посочваща наличните файлове. — Мисля, че бремето на доказателството лежи върху тебе, председателя — поне да ни обясниш как така твоят код издава заповеди, които нямат друга видима цел, освен да улеснят бягството на субекта.

Под неизменната полуусмивка на маската си Озирис използва дългата пауза, за да прелисти набързо доклада, който току-що им беше предоставил Уелс. Съдържаше някои притеснителни подробности.

— Тук има нещо повече от притеснения за този субект — каза той най-накрая. Щеше да има далеч по-добри шансове, ако можеше да инжектира и лична нотка във всичко това — американците не бяха чак ужасно популярни. — Греша ли, като си мисля, че според вас на моето ръководство нещо му липсва? — обърна се към цялата маса: — Без съмнение всички вие видяхте колко се дразни нашият колега от моя начин на ръководене. Птах Майстора е бил най-умният от египетските богове, а и нашият тук не е по-малко умен. Със сигурност си мисли, че би могъл да върши и по-добра работа, че ако може някак си да ме свали, той и дръзкият Хор биха могли да придадат известна жизненост в ръководството на Братството — остави в гласа му да се промъкне горчива нотка. — Той, разбира се, е глупак.

— Моля ви, председателю — обади се Уелс. Личеше си, че му е доста забавно. — Стига реторика. Имаме нужда от отговори.

— Аз никога не бързам така, както вие — Озирис заговори с най-спокойния си тон: — Обаче понякога стигам точно там, където и вие, макар и моята крачка да ме отвежда дотам по-бавно. И сега е така.

— За какво говориш? — сега Птах изгуби равновесие.

— Ами просто за това: ако онова, което ти казваш, е вярно, то тогава аз изобщо не заслужавам доверието на Братството. По този въпрос сме съгласни един с друг. Нито пък проектът би могъл да върви по-нататък, без помежду ни да има солидарност. Така че предлагам да изследваме всичко това колкото се може по-пълно, да прегледаме всички доказателства и после да гласуваме. Днес. Ако Братството гласува срещу мене, аз веднага ще се оттегля. Съгласни ли сте?

Хор кимна отсечено.

— Звучи ми справедливо. Да, справедливо.

Птах също се съгласи, но малко по-бавно — душеше за капан. Озирис нямаше да поставя никакви капани — все още беше доста стъписан от разкритията от последните няколко минути, — но още много отдавна бе решил, че е по-добре да умреш, впил зъби в гърлото на врага си, отколкото да се измъкнеш. Досега не му се беше налагало да прави нито едното, нито другото.

— Първо — каза той, — въпреки че докладът ви изглежда толкова подробен, че е достоен за възхищение, сигурен съм, че Братството би искало лично да изслуша двамата служители — другите гости закимаха и той любезно наклони в отговор собствената си маскирана глава. — Разбира се, вие сте ги задържали.

— Разбира се. — Птах вече се чувстваше уверен — лош знак. Озирис донякъде се бе надявал, че предишните вътрешни разпити в ТМКС са били твърде темпераментни. Въпреки холографските записи беше трудно да обвиняваш, опирайки се на мъртви свидетели. В днешно време данните се манипулираха толкова лесно. Не че ВР в реално време беше имунизирана срещу манипулации, но процесът беше много по-труден.

— Е, доведете ги, моля. Отделно, изолирани един от друг, разбира се. И тъй като изложеното от вас е равносилно на обвинение срещу мене, позволете ми аз да ги разпитам. Може ли?

— Естествено — съгласи се Птах, но сега другарчето му с главата на сокол не изглеждаше особено доволен. Озирис изпита малко удоволствие от това — на някакво равнище те продължаваха да се страхуват от него, разтревожени от легендарната му ловкост. Ще се постарае с всички сили да оправдае тревогите им.

Господарят на живота и смъртта махна с ръка и масата изчезна. Сега енеадите бяха насядали в кръг, всеки — на подобния си на трон стол. След миг две фигури трепнаха и се появиха в средата на кръга. Едната — пълна, другата — стройна, но и двете — неподвижни като статуи. Имаха съвсем човешки вид и това изглеждаше странно, някак си не на място, сред алчните зверски лица на животни. Както се полага на смъртни в земята на боговете, те бяха два пъти по-дребни от най-дребния сред енеадите.

— Моите служители Шумейкър и Милър — представи ги Птах. — В нашия доклад се съдържат всичките им лични данни.

Озирис се наведе напред и протегна божествения си пръст. Онзи от двамата, който изглеждаше по-възрастен, с брада и яко телосложение, трепна, сякаш се пробуждаше от кратка дрямка.

— Дейвид Шумейкър — произнесе богът, — единствената ти надежда е съвсем честно да отговориш на всички въпроси. Ясен ли съм? — Очите на мъжа се разшириха. Без съмнение след последния си разпит той беше изпратен направо в мрака на насилствения сън. „Такова събуждане ще му подейства най-малкото объркващо“ — помисли си Озирис. — Казах, ясен ли съм?

— Къде… къде съм?

Богът на двете земи замахна. Мъжът се сгърчи, стисна здраво очи и зъбите му се оголиха в агония. След като предизвиканата болка отшумя, Озирис продължи да наблюдава как мускулите на мъжа се свиват конвулсивно. Знаеше, че и останалите членове на Братството гледат. Никога не беше зле да им напомни на какво е способен… Тук той беше бог, притежаваше сила, каквато другите нямаха дори в собствените си царства. Никога не беше зле да им го напомни.

— Ще опитам пак. Единствената ти надежда е да отговориш на всички въпроси съвсем честно. Разбра ли ме? Съвсем честно!

Брадатият кимна. Симът му, генериран от холоклетката, в която беше затворен, вече беше пребледнял от ужас.

— Добре. Моля те също да разбереш и това, че онова, което мога да ти сторя, не е като обикновената болка. Тя няма да увреди тялото ти. От нея няма да умреш. Това означава, че мога да те подложа на нея толкова дълго, колкото си поискам. — Млъкна, за да успее онзи да попие това, дето му каза. — А сега ще ни разкажеш всичко за събитията, довели до намесата ти в нормалния ход на системата „Граал“.

Следващия час Озирис направи педантично разследване на работата на Шумейкър и на Глен Милър като инженери по системата на мрежата „Адърланд“. Забавянето на отговорите, дори колебанията, когато затворникът се опитваше да си спомни някоя дребна подробност, беше посрещано с незабавно активиране на болезнения рефлекс, който Озирис често задържаше като оркестрова нота, преценявайки каква продължителност е достатъчна за бърз и честен отговор. Въпреки постоянните остри като бръснач пристъпи на агония Шумейкър се придържаше към версията, която вече беше разказал на охраната на ТМКС. Той получил законна заповед да модифицира проследяващите елементи, които изпращаха обратни данни за местонахождението на субекта в системата, но нямало никакъв начин да разбере, че промените всъщност ще направят проследяването невъзможно. Заповедта дошла по законните канали на мениджмънта — макар че охраната на ТМКС по-късно бе доказала, че одобрението на мениджмънта е било съвсем очевидно подправено и — най-критичното — е съдържало личното разрешение на председателя, което не може да се имитира.

На председателя, живия господар на двете земи, никак не му хареса това, че пак го обвиняваха.

— Разбира се, ако беше шпионин в системата, ти би казал абсолютно същото. И ако прагът на болката ти е достатъчно висок, ще продължаваш да го твърдиш, без значение какво вкарвам аз в централната ти нервна система — хвърли намръщен поглед към задъхания, треперещ сим. — Може дори да си получил един вид постхипнотичен блокаж или нервна модификация. — Обърна се към Птах: — Предполагам, че сте сканирали и двамата?

Жълтото лице се усмихна.

— В доклада е. Няма видими модификации.

— Хммм… — Озирис отново махна. От пода изскочи редица от лъскави метални ръце, които се протегнаха към затворника. — Може би е нужен по-изтънчен подход — нов жест изкара още повече ръце, всяка обвита от прозрачна тръба и завършваща с огромна игла. — От служебния ти профил разбрах, че се страхуваш от медицински процедури и от лекарства. Вероятно се дължи на някое лошо преживяване в детството? — и посочи с пръст; една по една ръцете започнаха да се навеждат като челюстите на някакво странно, огромно насекомо и иглите се забиха в различни меки части от тялото на затворника. — Може би това ще ти помогне да премислиш историята си, която за жалост аз намирам за неадекватна.

Затворникът, който се мъчеше да изкара някакъв звук от гърлото си, най-после успя. Щом разноцветните течности запулсираха по тръбите и занастъпваха неумолимо към него, той нададе такъв писък, че всичко се разтресе. Когато черно-зелени петна разцъфнаха покрай иглите и започнаха да се разстилат под кожата му, пронизителният писък на Шумейкър, който можеше да пукне тъпанчетата на всички, се изкачи на ново, още по-високо равнище на лудост.

Озирис поклати глава. Снижи пресекливите викове на мъжа до тихо свистене, после съживи втория затворник.

— Няма да ти кажа къде се намираш, така че не си и прави труда да ме питаш — богът беше започнал вече да се ядосва. — Вместо това сега ти ще ми кажеш някои неща. Виждаш ли го твоя приятел?

Вторият, чиято тъста черна коса и високи скули предполагаха азиатски произход, кимна, облещил очи в очаквателен ужас.

— Е, Милър, вие двамата наистина сте се проявили като големи палавници. Набъркали сте се в нормалното функциониране на проекта „Граал“ и — най-лошото — направили сте го без разрешение.

— Но ние получихме разрешение! — извика Милър. — О, Исусе, няма ли никой да ни повярва?

— Защото е много лесно да излъжеш — Озирис разпери пръсти и изведнъж Милър се озова в стъклен куб, висок три пъти колкото него. Неколцина от енеадите се наведоха напред — зрители на вечерен забавен спектакъл. — Но не е лесно да лъжеш, когато се бориш да запазиш собствения си разум. В досието ти пише, че изпитваш болезнен страх от удавяне. Така че докато премисляш кой те е накарал да се впуснеш в тази малка лудория, ще ти предоставя възможност да изследваш този страх от първа ръка.

Кубът започна да се пълни с вода. Затворникът, който сигурно знаеше, че физическото му тяло продължава да е затворено някъде из офисите на „Телеморфикс“ и сега измъчват само ума му, ала не можеше да се радва на това разделение, започна да удря по прозрачните стени.

— Чувам те. Разкажи ни, каквото знаеш. Виж, водата вече ти стига до коленете.

Когато блудкавата вода стигна до кръста, гърдите, врата му, Милър забъбри с писклив глас за заповедта, която бил получил — да включи сплитера на таламуса; помислил си, че става въпрос за някакъв тест. Дори и за миг не решил, че сплитерът продължава да е блокиран и че това му действие окончателно ще освободи субекта. Дори когато беше принуден да скача, за да задържи устата си над водата, той се кълнеше, че не знаел нищо освен онова, което му било наредено да направи.

Кубът се пълнеше все по-бързо и по-бързо. Затворникът плуваше кучешката и пляскаше учестено с ръце, но всеки миг го приближаваше все повече към горния край на куба и намаляваше въздушното пространство. Озирис потисна въздишката си. Ужасът на Милър беше толкова явен, че почти се чувстваше неудобно, но човекът нито на йота не отстъпи от историята си. И още по-важно — Господарят на живота и смъртта бързо губеше доверието на събралото се Братство.

Кубът вече се беше напълнил догоре. Отчаяните крясъци на затворника, стигнали до върха си, изведнъж секнаха. Милър беше поел голяма глътка зеленикава вода в опита да избърза с края. След миг пое още една. Изписаната на лицето му трескава паника изведнъж стана още по-остра.

— Не, няма да умреш. Дробовете ти ще горят, ще се давиш, ще се бориш, но няма да умреш. И ще продължиш да се давиш, колкото аз поискам — Озирис не успя да скрие притеснението в гласа си. Погледна към другия затворник — подута буца от почерняла плът на петна, почти изгубила човешкия си вид, все още набодена с дузина игли. От разкъсания отвор, който някога е бил уста, продължаваха да излизат писъци. Но всичко това беше само страничен ефект. Тези хора не знаеха нищо.

Усещайки победата, Птах се изправи.

— Ако председателят няма повече въпроси към тези двама нещастници, вероятно би желал да му се предостави възможност да обясни всичко пред Братството?

— Само момент — престори се, че наблюдава с интерес трескавата борба на двамата служители от ТМКС, докато бързо прегледат отново доклада на Уелс и Якубиан. Експертните му системи изчитаха материала за аномалии и бяха съставили кратък списък на нещата, които се нуждаеха от изясняване. Докато информацията трепкаше пред очите му, на душата му стана тежко — експертната система не откри нищо освен шум, несъответствия в показанията, които надали означаваха нещо повече от човешка небрежност и неточност. Всичко друго съвпадаше с интерпретацията на Уелс. Само след мигове контролът над Братството и над проекта „Граал“ щеше да се изплъзне от ръцете на главния бог. В своя пашкул от метал и скъпи течности истинското тяло на Феликс Жонгльора се размърда, а сърцето му като че ли заби учестено. Озирис, безсмъртният бог, почувства колко е стар.

Колегите му мърмореха — търпението им се беше изчерпало. Отново равнодушно прегледа доклада, като се опитваше да се сети за нещо, с което би могъл да спаси ситуацията. Твърдо отричане? Не си струваше. Да протака? И това не вървеше. Сам той беше настоял да свършат бързо с надеждата да хване Уелс и Якубиан неподготвени за истинска битка. Не можеше да оттегли настояването си и те да не си помислят, че губи контрол. Би ли могъл да задържи в залог самия проект? На останалите щеше да им е трудно без неговите знания, опит и най-вече без контрола му над Другия, но един съсипан проект „Граал“ не му беше от никаква полза, а и без ресурсите на Братството никога не би повторил цялата свършена работа. Не и за нужното време.

Отчаяно запреглежда цитираното разрешение, като се надяваше противно на всякаква логика да забележи нещо, което експертната система е пропуснала. Датите бяха точни, „разрешенията за работа“ — истински, а съвсем ясно си личеше, че кодът на разрешенията е генериран от неговите машини.

— Председателю? Чакаме — рече Птах — беше в много добро настроение. Образно казано, той разполагаше с цялото време на света.

— Само момент — Озирис се втренчи в данните пред себе си, разсеяно осъзнал, че никой от Братството не е наясно с какво се занимава в момента, явно всички само виждат, че седи неподвижно. Може би се чудеха дали не е получил нервно разстройство. Извика и други записи и ги сравни с огненоярките цифри пред себе си. Някъде — може би в някоя друга вселена — сърцето му заби учестено — като древен звяр, пробуждащ се от дрямка.

Дори и най-добрите експертни системи можеха да правят предположения.

Озирис започна да се смее.

— Председателю?

Беше твърде съвършено. Спря, за да се наслади мълчаливо на тържеството си.

— Бих желал да привлека вниманието на Братството към въпросната последователност от кодове — той махна с ръка. На най-близката колона в залата на съвета започнаха да се появяват един след друг редове от цифри, вдълбани в самия камък като другите имена на властта, гравирани по стените и вратите на Западния дворец. Съвсем уместно: тези низи от числа бяха литаниите, които щяха да запазят най-величествената и най-дръзка мечта на Жонгльора. — Моля ви, проверете, за да се уверите, че точно това е последователността, предоставена и на вас, последователността, която е дала разрешение за това действие и е позволила на субекта да избяга.

Птах и Хор се спогледаха.

— Същите са, Председателю — обади се Тот с главата на ибис.

— Добре. Както виждате от доклада, между по-големите секции от случайни числа са вкарани и други, неслучайни последователности. Те сочат що за заповед е това, датата и времето, кой я е издал и т.н.

— Но ние вече установихме, че този код идва от собствения ти генератор. Ти го призна! — Хор не можа да сдържи нетърпеливия си гняв.

Ако погребалната му маска му позволяваше, сигурно щеше да му се ухили.

— Но вие не знаете всички последователности и какво означават те. Виждате ли, това наистина е разрешение за действие и наистина е дошло от мене, но то не е отишло при никое от онези… същества — каза той и посочи постоянно давещия се мъж и буцата трепереща пихтия. После се обърна към Хор: — Отишло е при тебе, Даниъл.

— За какво, по дяволите, ми говориш?

— Във всички заповеди, генерирани от мене, е включена кратка последователност, която сочи към кого са адресирани. Тези са били изпратени до военния клон на Братството, а не до ТМКС. Някой е проникнал в твоята система, Даниъл. Засекли са някоя вероятно доста незначителна заповед — например нещо по въпроса за бизнеса в Ню Рино, датите горе-долу съвпадат, — модифицирали са я леко и после са използвали кодираното разрешение, за да издадат своя собствена различна заповед до инженерния отдел на ТМКС.

— Това е нелепо! — Хор взе да опипва празния въздух, сякаш търсеше пура по бюрото си в РЖ.

Птах беше малко по-предпазлив.

— Но ние никога не сме знаели за вашите заповеди за разрешение, председателю. Това не е ли малко… малко твърде удобно за вас?

Озирис отново се разсмя.

— Донесете всички записи, които поискате. Нека прегледаме наистина внимателно предишните разрешения. И после ми кажете, че бъркам.

Птах и Хор се спогледаха. На дългата маса в Западния дворец мълчаха, но господарят на двете земи беше съвсем сигурен, че разговорите по страничните канали се бяха нажежили до бяло.

Когато най-накрая след час гласуваха, единодушно — дори и Птах, и Хор проявиха добро възпитание или политическа хитрост — го преизбраха за председател.

Озирис беше много доволен. Беше нанесъл тежък удар на амбициите и на двамата американци и известно време те щяха да си кротуват. Очевидно някой беше проникнал първо в собствената им система, а после се бяха опитали да прехвърлят вината за това върху почитаемия председател.

Особено приятно му беше да нареди на Хор да си провери охраната и да се залови с работата по намирането и определянето на проникването.

— И докато работите над това, премахнете тези двамата — той посочи Милър и Шумейкър. Никой от двамата вече не беше способен да издава какъвто и да било звук освен някакво бълбукане. — Предлагам катастрофа с кола. Двама колеги и приятели, тръгнали на някой ужасен, морално извисяващ пикник на ТМКС. Знаете как е, нали?

Птах прие с вдървена любезност и изпрати съобщение до охранителната си служба. Двата сима изчезнаха и те пристъпиха към нещо много по-приятно.

Щом Кепера се изправи на задни крака и започна явно първото от цяла поредица излияния в чест на преизбрания председател, изявявайки в най-добра степен способността си да търкаля топчета от тор, за да обясни, че той изобщо не се бил усъмнил, бил смаян от обвиненията и т.н., богът получи сигнал по една определена външна линия. Любимецът му сред жреците, принуден да си спести изразите на почит след първите няколко напевни фрази, му съобщи, че Анубис има спешно съобщение за него.

Незабелязано от другите Озирис изслуша доклада на подчинения си, докато човекът бръмбар продължаваше да нарежда. Младият му любимец изглеждаше странно спокоен, което леко обезпокои Озирис. След подобен триумф Дред би трябвало да се перчи както никога. Да не би да е намерил нещо в архива на Атаско, което да му е подсказало някакви идеи?

Освен това го имаше и въпроса с истинския противник, личността, която толкова хитро бе измамила ТМКС и бе освободила Пол Джонас. Това щеше да е само по себе си предмет на многочасови размисли. И все пак Озирис знаеше, че някъде там, отвън, има враг, и в известен смисъл се радваше. Американците със сигурност се бяха оказали недостатъчно предизвикателство.

Когато Анубис свърши доклада си и се оттегли, Озирис вдигна обвитата си с тюл ръка, за да призове към тишина. Кепера млъкна, преди да е поднесъл почитанията си докрай. Известно време продължи да стои неловко, след това се смъкна обратно на стола си.

— Благодаря ти, скъпи приятелю, за вдъхновяващите думи — рече богът. — Никога няма да ги забравя. Но сега имам да ви съобщя нещо. Току-що ми докладваха, че проектът „Небесен бог“ е стигнал до успешния си край. „Шу“ е неутрализиран заедно с най-близкото си обкръжение и неговата система вече е наше владение. Загубите на информация са незначителни, разчистването е приключено. Накратко, пълен успех.

Западният дворец закънтя от радостни възклицания и поздравления, някои, от които — искрени.

— Мисля, че днес е благоприятен ден да обявим, че навлизаме в последния етап на проекта „Граал“ — той вдигна и другата си ръка. Стените на Западния дворец изведнъж изчезнаха. Сега енеадите седяха сред безкрайна сумрачна равнина. — Само след седмици работата ни ще бъде завършена и най-после ще получим плодовете на дългогодишния си труд. Системата „Граал“ ще влезе в действие. Сега наистина ще станем богове!

На далечния хоризонт се появи слабо червено сияние — Озирис разпери ръце, сякаш той го бе призовал — както всъщност си и беше. Разнесе се драматично думкане на тимпани, което се извиси до гръмотевично кресчендо.

— Радвай се, Братство! Нашият ден дойде!

Огромният диск на изгряващото слънце се заиздига в небесата. Небето побледня. Слънцето посипа със злато равнината и окъпа с огън гладните, издигнати нагоре морди на зверовете.

 

 

Пристанището беше съвсем недалеч от парадното стълбище на двореца — вероятно нямаше и километър, ако се съди по корабните фенери, които проблясваха между сградите. Орландо и новите му съюзници се постараха да оформят сплотена групичка, преди да тръгнат пеша нататък.

„Това наистина смърди! — беснееше Орландо. — Това е ВР-симулация, най-мощната, за която някой някога е чувал, и да ходим пеша! — Но всякакви примки за мигновено преодоляване на разстояния или други полезни трикове за преоформяне на реалността, които биха могли да са вградени в структурата на Темилун, не бяха известни нито на Орландо, нито на някой от спътниците му. — Ако някой от семейство Атаско беше с нас…“

Вървяха с възможно най-бързата крачка — точно на границата, при която нервната им припряност би започнала да се набива на очи. В този ранен вечерен час градът беше твърде оживен. Улиците бяха претъпкани с превозни средства — моторизирани и задвижвани от педали; по каменните тротоари се тълпяха темилунците, които се прибираха от работа. Но дори и сред тази навалица групата пътешественици привличаше внимание. „Няма нищо толкова за чудене — помисли си Орландо, — малко са градовете, и виртуални, и всякакви други, в които някой с такъв ярък скандален вид като Сладкия Уилям не би привлякъл окото поне за миг.“ Високата Рени пак го настигна.

— Мислиш ли, че Селърс искаше да ни каже, че веднага щом тръгнем по вода, ще преминем в друга симулация? Или ще трябва да плуваме с дни?

Орландо поклати глава и каза:

— Изобщо не знам.

— Какво ще им попречи да ни хванат по реката? — попита Фредерикс и надникна иззад рамото на Орландо. — Искам да кажа, все някога ще влязат в онази тронна зала и като тръгнат да търсят… — млъкна и опули очи. — Ами какво ще стане, ако ни убият там?

— Ще се изключиш и… — започна Рени и млъкна. Маймунът, който подскачаше до нея на четири крака, погледна нагоре.

— Мислиш си, че ако сега не можем да се изключим, няма гаранции, че виртуалната ни смърт би попречила на това? — попита той. — Или си мислиш за нещо още по-лошо?

Тя едва-едва разтресе глава.

— Мисля, че просто не е възможно. Не може да бъде. Болката е едно — тя може да се дължи само на хипнотично внушение, — дори и принудителната кома, но наистина не ми се иска да вярвам, че нещо, което се случва във ВР, би могло да те убие… — пак млъкна. — Не — каза го твърдо, сякаш сложи нещо в чекмедже и бързо го затвори. — По-късно ще имаме време да говорим за всичко. Сега от това няма никаква полза.

Продължиха мълчаливо. Тъй като високите сгради закриваха водата, Фредерикс изтича напред, за да огледа. Пуснал се по сюрреалиетичността на момента, Орландо се хвана, че се е втренчил в маймунския приятел на Рени.

— Ти как се казваш? — попита той маймунския сим.

— !Ксабу — в началото се чу прещракване, после — преглъщане. Орландо не можа да различи дали първата буква е „г“, „х“ или „к“. — А ти си Орландо — изражението на лицето му би могло да е маймунска усмивка.

Орландо кимна. Сигурен беше, че човекът, който се крие зад маймуната, може да разкаже интересни неща, но не му достигаха сили да се чуди какви ли можеха да са те. По-късно, както беше казала Рени. По-късно щяха да имат време да говорят.

„Ако има по-късно…“

Фредерикс бързаше обратно към тях.

— Точно зад ъгъла е — рече той. — Целият кораб е осветен. Ами ако не е готов да тръгне, Орландо?

— Готов е — отсечено отговори той. Нямаше представа дали е готов, но проклет да е, ако даде на тези хора още един повод да се тревожат. — Видях го, като ни караха.

Фредерикс го изгледа със съмнение, ала не каза нищо.

— Споко, споко, мъжки ~ измърмори снизходително роботът и попипа собствената си анодизирана шия — търсеше канюлата си. — Ще ни хванат, ще ни направят нещо лошо. Зле е, пич, много е зле!

Шлепът беше вързан на собствен док — самотно ярко цвете с помпозна, пъстра украса сред грубата функционалност на пристанището. Загледан в красивия кораб, Орландо усети как слабостта в крайниците му леко намалява, как тъпата болка в главата му затихва. Шлепът щеше да ги отведе далече, където враговете им не можеха да ги намерят. Щеше да има време да си почине, да възстанови силите си.

Рени гледаше над рамото на Орландо. Махаше с пръст във въздуха, сякаш дирижираше много малък оркестър.

— Какво правиш? — попита Фредерикс.

— Броя. Деветима сме. Правилно ли е, или бяхме повече, когато напуснахме двореца?

Фредерикс поклати глава.

— Не знам. Не съм си мислил за това.

— Трябваше да помислим. — Рени явно беше ядосана, но като че ли на себе си. — Може да сме загубили някого по пътя.

— Не мога да се притеснявам за това — безизразно отвърна Орландо. — Да се надяваме само, че на борда има някой, който разбира нещата.

Сякаш в отговор на това една група фигури започна да се събира на върха на рампата, която водеше от стълбището на дока към шлепа. Щом Рени събра пътешествениците в основата на рампата, две от фигурите на кораба се отделиха и заслизаха към тях. Единият изглеждаше като доста височък фанфарон с наметало, избродирано със сребърни рибешки люспи. За миг Орландо се зачуди дали той не е капитанът, но реши, че никой не би могъл да прекарва толкова време в открито море и да има такава необветрена кожа. Другият, незабележителен тип с проста къса пелерина — очевидно темилунският флотски еквивалент на бияч — също си имаше от ония големите, неприятни на вид брадви, затъкната в пояса му от едната страна, а на другото му бедро висеше нещо като кобур с пистолет със седефена дръжка.

Рени вдигна пръстена високо.

— Изпраща ни богът крал. Той ни даде това и заповяда да ни откарате, където искаме.

Служителят се наведе напред, за да огледа пръстена, като уважително задържа ръцете си на разстояние.

— Със сигурност изглежда като печата на Облагодетелствания преди всички. А кои сте вие, мога ли да ви запитам?

— Ние сме делегация от… — Рени се поколеба за миг.

— От Банановата република — припряно се обади Орландо. — Изпратена да моли за услуга Облагодетелствания преди всички. — Погледна нагоре — в горния край на рампата десетината очакващи моряци успяваха едновременно да стоят мирно и да наблюдават ставащото с интерес. — А сега ни изпращат обратно с вест до нашите господари.

— От Ба… — служителят поклати глава, сякаш му беше дошло много. — И все пак много странно, че не са ни предупредили.

— Богът крал — искам да кажа, Облагодетелстваният преди всички — взе това решение преди малко… — започна Рени.

— Разбира се — поклони се служителят. — Ще се свържа с двореца, за да получа разрешение. Моля ви, простете ми — не мога да ви пусна на борда преди това. Извинявам се искрено и дълбоко за неудобството.

Рени погледна безпомощно към !Ксабу, а после — към Орландо.

Орландо сви рамене — бореше се с огромната потискаща го умора. Беше подозирал, че ще се случи нещо такова — че не може да се разхожда със сима на Таргор, без да не наследи и някои негови отговорности. Наведе се малко по-близо до бияча, хвана с пръсти каменната брадва, измъкна я от пояса му, като съжаляваше, че не може да достигне и пистолета, който беше на другото бедро на мъжа, и бутна с рамо слисания невзрачник върху рампата.

— Дръжте го — каза той на Рени и останалите.

Моряците горе изреваха учудено и извадиха оръжията си. Орландо се надяваше да не стрелят от страх да не улучат този очевидно важен човек. Както и да е, не можеше да си позволи да ги остави да се сетят за някой друг начин да ги заловят. — След мен! — ревна той и се затича нагоре по рампата.

— Какво правиш — извика Фредерикс.

Орландо не отговори. Ако познаваше нещо добре, то това бяха виртуалните битки и личният му урок номер едно гласеше: „Избягвай излишните приказки.“ Сега му оставаше само да се моли известна част от силата и бързината, които вървяха със сима на Таргор, да са му останали, макар че и самият той беше болен, и въпреки ограниченията на непознатата система.

— Помогнете му! — викаше отдолу Фредерикс. — Помогнете му, ще го убият!

Орландо скочи от горния край на рампата, претърколи се по палубата и спъна първите двама моряци. Бързо замахна с брадвата в дъга и усети как острието й среща кост — беше счупил коляното на трети моряк, ала вече усещаше, че обикновено бързите му рефлекси са затормозени. Трите тела, които се гърчеха на палубата, му осигуряваха временно прикритие, от което той отчаяно се нуждаеше. Колкото му беше останала сила — а тя беше много по-малка от онази, която имаше със сима на Таргор, — бързо се изпаряваше. Дъхът вече изгаряше дробовете му. Щом се изправи на колене, някой скочи на гърба му и го събори така изведнъж и толкова рязко, че челото му се удари в палубата. За миг усети как крайниците му омекват, но се насили да се изправи и да клекне.

Мъжът на гърба му се опитваше да обгърне с ръка врата му. Докато Орландо се мъчеше да го отхвърли от гърба си, към лицето му замахна ръка с пистолет. Орландо я удари с брадвата и чу болезнен вой; пистолетът отскочи, изхвърча високо и цопна във водата. Орландо сниши глава, после хвърли мъжа обратно на палубата. След това посегна към колана на онзи, чието коляно беше разбил, и издърпа пистолета му от кобура.

Отвсякъде настъпваха сенки. Искаше да започне да стреля, да разчисти тези заплашителни фигури, но те му се видяха толкова по-убедително човешки от обичайните му врагове, че почувства почти фатална неохота да се поддаде на този подтик. Хвърли пистолета надолу по рампата.

— Дръжте! — той извика с надеждата някой от спътниците му да го види. Не знаеше дали е извикал достатъчно силно, за да го чуят. Главата му дълго кънтеше от ехото.

Изведнъж го сграбчиха за ръцете и краката. Един се хвърли върху него, заби коляно в гърба му и сключи силните си пръсти около гърлото му. Орландо успя да отхвърли неколцина от нападателите си, но на тяхно място прииждаха други. Бореше се диво да се изправи, ала успя само да се извърне с лице към небето, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Докато мракът над главата му все повече се сгъстяваше, светлините, накачени по въжетата на кораба, се разтягаха и трепкаха, сякаш бяха звезди, изпращащи умиращите си лъчи във вечната космическа нощ.

„Смешна работа — помисли си той. — Звезди, светлини… нищо не с истинско… всичко е истинско…“

Нещо удряше главата му — тъпи, ритмични удари, които сякаш разтърсваха целия му череп. Всеки стоварващ се удар изпращаше черна вълна, която обливаше мислите му, а приливът й всеки път ставаше по-силен. Чу, че някой вика — жената, как ли й беше името?

Нямаше значение. Изкарваха от него дъха му, живота му и той се радваше. Беше уморен — толкова, толкова уморен…

Стори му се, че чува Фредерикс, който го викаше, ала не можа да му отговори. Това поне беше малко тъжно. На Фредерикс светлините щяха страшно да му харесат — звезди, звезди бяха, нали? Щеше да му хареса как храбро горят в мрака. Фредерикс щеше да му липсва…

Намираше се на някакво място — междинно, както му се струваше. Може би място за чакане. Всъщност не можеше да мисли много свързано за всичко това, обаче нямаше значение.

Знаеше, че лежи на земята, но усети, че освен това стои прав, загледан в някакъв огромен каньон. Грамаден склон от сияещ мрак се спускаше стръмно под него и се скриваше в море от кълбяща се мъгла. От другата страна на каньона, едва различим зад надигащата се мъгла, беше златният град. Но някак си не беше същият град, който беше видял — сградите му бяха много по-високи и по-странни от всичко, което би могъл да си представи. Мънички лъчисти форми щъкаха напред-назад между спиралните кули — ярки точки светлина, които може би бяха светулки. Или ангели…

— Пак сън — помисли си той и се стресна, когато осъзна, че го е казал на глас. Не трябваше да говори тук — знаеше, че някой го слуша — някой или нещо, което търсеше, ала не искаше да среща.

— Не е сън — каза глас в ухото му.

Огледа се стреснато. Съвсем близо до него върху гладка черна повърхност седеше насекомо, голямо колкото кученце. Беше направено от лъскави сребърни жици, но някак си беше съвсем живо.

— Аз съм, шефе — рече то. — От часове се опитвам да се свържа с теб. Усилих те докрай и пак едва те чувам.

— Какво…? — Беше му толкова, толкова трудно да мисли. Меката като памук мъгла сякаш бе успяла да проникне и вътре в главата му. — Къде…?

— Бързо, шефе, казвай какво искаш. Ако някой влезе и ме излови как съм се насадил до теб, ще ме набутат в рециклатора.

Една мисъл, мъничка и трепкаща като далечните светлинки, изплува в ума му.

— Бийзъл?

— Казвай. Какво става?

Той се помъчи да си спомни.

— Аз съм… Затворен съм някъде… Не мога да се измъкна… Не мога да се върна…

— Къде, шефе?

Бореше се със заливащите го вълни от вцепенение и мрак. Далечният град вече беше изчезнал и мъглата се надигаше. Трудно виждаше дори насекомото, макар че то беше само на две педи от него.

— На онова място, което търсех… — опитваше се да си спомни някакво име, мъжко име, нещо с „а“ — …Атаско — успя да изрече той. Усилието беше изчерпало всичките му сили. След миг насекомото изчезна. Орландо остана сам с мъглата и сгъстяващия се мрак.