Тад Уилямс
Градът на златната сянка (38)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
БЛЕСТЯЩАТА ВРАТА

МРЕЖА/ЛИЧНИ: Търси се: разговор.

(Картина:, лицето, което дава обявата, М. Дж., стандартен безполов сим.)

М. Дж.: Ей, ами просто исках да разбера имали някой там. Някой да иска да си поприказваме? Щото се чувствам малко… такова, де… самотен. Та си помислих, че може да има и някой друг такъв самотен като мене…

 

Беше си ударил главата и му беше трудно да мисли за каквото и да било. Той падаше, а Големият канал надвисваше над него и се въртеше. После през болката и искрящия мрак Пол усети как всичко се мести встрани. Силен спазъм, който сякаш го заля и щеше да го разкъса на парчета.

За миг всичко спря. Всичко. Вселената беше застанала под невъзможен ъгъл, небето под него приличаше на купа, пълна със синьо нищо, червената земя и водата се бяха килнали над главата му. Гали висеше замръзнал във въздуха — малкото му телце беше сгърчено, ръцете — разперени, едната докосваше пръстите на Пол. Другата ръка на Пол беше протегната към неподвижния канал, потънала до китката в стьклоподобната вода. Втвърдената като маншет вълна стигаше кажи-речи до лакътя му.

„Всичко… спря“ — помисли си Пол. Изведнъж силна, ярка светлина запали всичко, което виждаше, изпепели всичко и той отново започна да пада.

Един миг мрак, после — ярка огнена светлина, мрак, светлина, мрак — смяната им като в стробоскоп все повече се ускоряваше. Падаше през нещо — падаше между нещо. Усещаше Гали някъде извън обхвата си, усещаше ужаса на момчето, но беше безпомощен.

След това изведнъж отново застина неподвижно — на четири крака върху студен, твърд камък.

Пол вдигна очи. Пред него се издигаше гладка бяла стена. На нея висеше едно-единствено червено-черно-златно знаме с герб. Потир, обвит с два преплетени розови стръка. Над тях — корона, а отдолу с калиграфски букви беше изписан девизът „Ad Aeternum“.

— Аз… аз съм бил тук и преди.

Макар че шепнеше, бавните, смаяни думи отекнаха във високия таван. Очите му се напълниха със сълзи.

Не беше само знамето, не беше само нарастващото чувство, че мястото му е познато. В главата му се тълпяха и други мисли, образи, чувства — неща, които падаха върху напуканата земя на паметта му като освежителен дъжд.

„Аз съм… Пол Джонас. Роден съм… в Съри. Баща ми се казва Ендрю. Майка ми се казва Нел и е много болна.“

Споменът пускаше корени там, където досега беше празнота, напълваше, разцъфваше. Разходка с баба му — днес малкият Пол не е на училище и се преструва на мечка зад плета. Първото му колело със спаднали гуми и изкривена рамка и ужасният му срам, че го е повредил. Майка му с химическия респиратор и погледът й, в който се чете уморено примирение. Луната, увиснала в рамката от клонките на напъпилата слива пред апартамента му в Лондон.

„Къде съм?“ Огледа белите голи стени и знамето със странно преливащите се цветове. Изплуваха нови спомени — отчетливи, ярки, назъбени като парчета счупено огледало. Война, която сякаш продължава с векове. Кал, страх, полет над непознати земи, сред непознати странни хора. А сега и това място. Беше идвал тук и преди.

„Къде съм бил? Как попаднах тук?“

Старите спомени се срастваха с новите, но в средата имаше белег, оголено място, което те не можеха да покрият. Всичко в главата му беше ужасно объркано, но най-ужасно беше това бяло петно.

Приклекна и захлупи лицето си с ръце, закри очите си — мъчеше се да осъзнае всичко възможно най-ясно. Какво беше станало? Животът му… животът му преди беше обикновен. Училище, някоя и друга любов, прекалено много време, прекарано в мотаене с приятели, които имаха повече пари от него и биха могли да си позволят дългите пиянски обеди и среднощните гуляи. Диплома по… момент… по история на изкуството, получена без особени усилия. Работа като най-нисш помощник-куратор в галерията „Тейт“, скромен костюм, колосана якичка, туристически групи, които искат да цъкат пред инсталацията „Нов геноцид“. Нищо необичайно. Той беше Пол Робърт Джонас, нямаше нищо друго освен себе си, ала това не го превръщаше в нещо особено. Той беше никой.

И защо беше всичко това?

Полудял ли беше? Или си бе ударил главата? Може ли да има лудост, изпълнена с толкова подробности, толкова кротка? Е, не през цялото време беше толкова тихо и спокойно. Беше видял чудовища, ужасии — спомняше си ги също толкова ясно, колкото и въжетата с пране на покрива, които се виждаха през прозореца на студентската му квартира. Чудовища…

… Дрънчащи, скърцащи със зъби, вдигащи пара…

Пол се изправи — изведнъж се беше уплашил. И преди беше идвал на това място и тук живееше нещо ужасно. Освен ако не беше пленник на някакъв фалшив спомен, който не би могъл да проумее, deja vu с остри зъби, той беше идвал тук и мястото не беше безопасно.

— Пол! — Гласът беше тих, идваше отдалече, изнемощял от отчаяние, но той го позна още преди да се сети от коя част на живота му идваше.

— Гали?

Момчето! Момчето беше с него, когато паднаха от онзи летящ кораб, но се беше изплъзнало от паметта му при внезапния прилив на завръщащите се спомени. А сега? Дали онова огромно, невъзможно създание, машината гигант, беше успяло да наръга детето?

— Гали? Къде си?

Никакъв отговор. Насили се да стане и се спусна към вратата в дъното на залата. Реалност и спомен отново го нападнаха с болезнена сила. Прашни растения се протягаха във всички посоки и стигаха до гредите на покрива, покриваха всичко освен високите прозорци. Изгуби се сред джунгла на закрито. А отвъд нея — знаеше, помнеше — имаше един великан…

И жена, толкова красива, че можеше да разбие сърцето ти, и с криле…

— Пол! Помощ!

Запромъква се към гласа, като си проправяше път между сухите, пращящи клони. Листата се отместваха под ръцете му, превръщаха се в прах и той потъваше в пушиляка, който се вдигаше и се виеше при всяко негово движение. Гъсталакът се разтваряше пред него, клоните падаха, огъваха се, някои се чупеха, щом ги докоснеше, и разкриваха клетка от тънки златни пръти. Прътите бяха изпоцапани с черни и сиви петна и обвити с черни филизи. Клетката беше празна.

Въпреки че се боеше за момчето, Пол застина разочарован. Тук преди беше тя. Спомняше си я живо — блещукането на крилете й, на очите й. Но клетката беше празна.

Не, почти празна. В средата, почти скрито от преплетените лиани и корени, от нападалата шума, нещо проблясваше. Пол приклекна, промуши ръка през покритите с петна решетки и се помъчи да го достигне. Ръката му хвана нещо гладко, хладно и тежко. Щом го вдигна и го измъкна през решетките, прозвъняха нежни звуци.

Беше арфа — златна дъга със златни струни. Вдигна я и се загледа в нея. Тя започна да се стопля в дланите му, а после се засвива като хвърлено в огъня листо. Само след миг стана съвсем мъничка — колкото монета от двайсет пенса.

— Пол! Не мога…

Болезненият вик, който последва, беше остър и прекъсна изведнъж. Той се изправи, стреснат и разтреперан, стисна златния предмет в юмрук и тръгна, мачкайки по пътя си разпадащите се растения. Беше изминал само няколко крачки, когато пред него изникна врата, висока пет пъти колкото него. Докосна я и тя поддаде.

Помещението, огромно като хангар, имаше дървени колони и голи стени от струпани камъни. Бавно се въртяха огромни колела; грамадни лостове се люшкаха нагоре-надолу. Зъбчати колела колкото двуетажен автобус си пробиваха път по веригата от още по-грамадни, необозрими зъбчати колела, чиито зъбци се подаваха през огромни процепи в стените. Миришеше на масло, на мълния и на ръжда, а шумът беше като при бавно разпадане. Грохотът, силният ритмичен трясък, от който трепереха дебелите стени, монотонните удари на падащите грамадни тежести бяха песента на непонятния и неспирен глад на машините, които биха могли да смелят дори основите на Времето и Пространството.

Гали стоеше на единственото празно място насред помещението. От двете му страни бяха застанали две фигури — единият беше кльощав, а другият — невероятно тлъст.

Щом Пол тръгна към него, пред очите му се разля отчайващ мрак. Гали се мъчеше да се изтръгне, но онези двамата го държаха без всякакво усилие. Кльощавият беше целият от блестящ метал, с нокти като куки — не приличаше на човек, главата му нямаше очи и приличаше на бутало. Другият беше толкова дебел, че мазната му кожа се бе опънала чак до прозрачност и светеше със своя собствена лоена, жълтеникавосивкава светлина като огромен оток.

Устата на дебелия, пълна с грамадни като бивни, изпочупени зъби, се разпълзя в усмивка, чиито краища се губеха в напращелите бузи.

— Върна се при нас! Изминал си целия този дълъг път — и то по своя свободна воля! — Той се захили и бузите му се разтресоха. — Представи си, Никелирана чинийо, сигурно страшно сме му липсвали! Колко лошо, че Стареца го няма, за да се порадва на този миг.

— Много правилно, че тоя Джонас се върна — обади се металният. Една вратичка се отваряше и затваряше в четириъгълната му уста. — И би трябвало да съжалява, след като ни отвори толкова работа, палавникът му с палавник. Трябва да ни се помоли да му простим. Хайде, помоли ни се.

— Пуснете момчето!

Пол никога не ги беше виждал, ала ги познаваше добре и ги мразеше така силно, както и рака, който бавно бе убивал майка му.

— Нали искате мене?

— О, Боже, ама ние вече не искаме само тебе — обади се металният. — Нали така, Буца масло?

Дебелият поклати глава.

— Първо ни дай онова, което държиш. Заменяме момчето срещу него.

Пол усети твърдите ръбове на арфата под пръстите си. Защо изобщо се пазаряха? Тук, където силата беше на тяхна страна — защо ли си правеха труда?

— Недей! — изкрещя Гали. — Те не могат… — Съществото, наречено Буца масло, стегна пръстите си, прилични на голи охлюви, около ръката му и момчето запищя, загърчи се и се разтрепери, сякаш лежи върху релси, по които минава ток.

— Дай ни го — обади се Никелирана чиния — и тогава може би Стареца ще се смили над тебе. Някога ти беше добре, Пол Джонас. Можеш пак да си добре.

Пол не можеше да гледа зиналата уста на Гали, агонизиращите му очи.

— Къде е жената? В онази клетка имаше жена.

Никелирана чиния обърна почти гладката си, безлична физиономия към Буца масло, завзира се в него мълчаливо, после пак се извърна:

— Няма я. Отлетя — но не далече и не задълго. Искаш ли да я видиш пак? Можем да го уредим.

Пол поклати глава. Знаеше, че изобщо не бива да се доверява на тези двамата.

— Само пуснете момчето.

— Не и преди да си ни дал онова, което държиш.

И Буца масло стисна Гали така, че той отново се сгърчи. Ужасен, Пол им подаде арфата. И двете лица — и хромираното, и восъчното — алчно се извърнаха към нея.

Стаята се разтресе. В първия миг Пол си помисли, че огромните машини са започнали да се срутват. След това самите стени като че ли се заразпадаха и го обзе внезапен, още по-силен страх.

Стареца?…

Но Никелирана чиния и Буца масло също гледаха със зяпнали уста как самите равнини с геометрична форма започнаха да се разпукват около тях. Пол продължаваше да стои с протегната ръка, Никелирана чиния направи рязка, дълга до невъзможност крачка към нея, блестящият му нокът се устреми към арфата. Гали, който се беше свлякъл на пода, обви ръце около лъскавите крака на Никелирана чиния. Съществото се препъна и се строполи върху камънака с тежък металически грохот.

Стаята, Пол — всичко отново потрепери, разпадна се и се сви.

Пак беше замръзнал във въздуха над небето, а Големият канал и червената пустиня пак се извисяваха над главата му — но там, където преди беше увиснал Гали, сега имаше само въздух. Ръката му, която Гали преди докосваше с протегнатите си пръсти, сега беше свита в юмрук.

Щом обърканият му ум се опита да осъзнае резкия преход от механичната къща на великана към този съвършен покой, светът оживя. Цветовете започнаха да се просмукват и потекоха. Твърдата материя се превърна във въздух, въздухът — във вода, и погълна Пол с гигантско студено жвакане.

Той се носеше — дробовете му бяха толкова пълни, че щяха да се пръснат, боляха го. Самият мрак, който го обкръжаваше, беше хладен и тежък. Не схващаше къде е горе, къде е долу. Видя някакво мъждукащо жълто сияние — можеше да е и слънцето — и залитна към него, загърчил се като змиорка. За миг светлината го обгърна, а после пак се намери сред мрак, но този път студът беше убийствен. Видя отново светлина — хладно синя — и с мъка си запробива път към нея. Надигнеше ли се, виждаше стройните върхари на черни дървета и сиво, облачно небе. След това ръката му се удари в нещо и отскочи. Той зарита, протегнал глава към светлината. Драскаше с нокти, но между него и въздуха имаше нещо твърдо, което го задържаше в мразовитата вода.

Лед! Тресна го с юмрук, но той дори не се пропука. Дробовете му сякаш бяха пълни с живи въглени, главата му — с тлеещи сенки.

Давеше се. Някъде, някак — и никога нямаше да разбере защо.

„Знанието ще умре заедно с мене. За Граала.“ Нелепата мисъл трепкаше във все по-сгъстяващия се мрак в главата му като лъскава рибка.

Водата изсмукваше всичката топлина от тялото му. Не чувстваше краката си. Притисна лице към леда, молеше се за глътка въздух, но с краткото вдишване в него нахлу само още мокър студ. Нямаше смисъл да се бори повече.

Отвори уста, за да погълне водата, която щеше да сложи край на мъките му, после замря за сетен миг и се опита да съзре късчето небе. Нещо черно покри дупката и в същия този миг ледът, небето, облаците се стовариха върху му, блъснаха го назад и изкараха въздуха от напрегнатото му тяло. Задъха се и водата се втурна навътре, изпълни го, задави го, заличи го.

Люшна се завеса — трепкащ оранжево-жълт екран. Опита се да фокусира погледа си върху нея, ала не можа. Колкото и напрегнато да се взираше, образът не ставаше по-отчетлив, беше все така размазан, невеществен. Затвори очи, почина си, после пак ги отвори и опита отново.

Усети, че нещо го докосва, но усещането беше някак странно отстранено, сякаш тялото му беше невъзможно дълго и го докосваха по някоя много далечна част. Зачуди се дали не е бил… не си спомняше думата, но вместо това в ума му изникна болнична стая, мирис на спирт, остра, кратка болка като ужилване.

Упоен. Но защо ще го…? Той беше…

Реката. Опита се да се надигне, ала не успя. Деликатните докосвания — толкова леки и далечни — продължаваха. Отново фокусира погледа си и най-накрая осъзна, че се взира в трепкащите пламъци на някакъв огън. Главата му като че ли беше свързана с тялото му само с няколко нерва. Усещаше нещо под себе си и можеше да определи, че повърхността е груба и неудобна, но тялото му се беше вцепенило и неудобството си беше чисто предположение. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само леко хъхрене.

Сякаш беше повикал някого — едно лице веднага изплува пред него, перпендикулярно на погледа му. Имаше брада и тежки, надвиснали вежди. Кафявите очи, хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, бяха кръгли като на бухал.

— Настинал си — рече лицето. Гласът му беше плътен и спокоен. — Щеше да умреш от студ. Ние ще те стоплим. — И то отново се плъзна извън полезрението му.

Пол събра мислите си, доколкото можа. Пак беше оцелял — поне досега. Помнеше името си и всичко, което се бе върнало в паметта му, щом бе коленичил пред хоругвата с розата и потира. Но къде е бил преди, все още не знаеше, а къде е сега — това беше една нова тайна.

Опита се да се надигне и да седне. Не можа, но успя да се претърколи на една страна. Усещанията започваха да се връщат в тялото му, рояци иглички го бодяха нагоре-надолу по краката, все повече му прилошаваше — започна ритмично да го втриса и да го връхлитат болезнени спазми. Най-накрая успя да види какво имаше зад огнената завеса, макар че трябваше да мине известно време, докато осъзнае какво е това.

Онзи, който му беше говорил, и още пет — шестима брадати мъже с хлътнали очи бяха приклекнали в полукръг около огъня. Каменен свод се простираше над тях, но не бяха точно в пещера, а по-скоро в някакъв дълбок скален навес на склона на хълм. Отвъд се ширваше свят, потънал в почти идеална белота, свят, покрит с дълбок сняг, простиращ се чак до редицата планински зъбери в далечината. В подножието на хълма, може би на около километър от тях, виждаше тънкия сивкав силует на замръзналата река и черната дупка, през която го бяха измъкнали тези мъже.

Погледна надолу. Онзи, който му беше говорил, режеше дрехите на Пол с парче черен камък, изсечено във формата на листо. Имаше могъщо телосложение, широки длани и плоски пръсти. Дрехите му бяха направени от парцаливи животински кожи, придържани от ремъци от жили.

„Неандерталци — помисли си Пол. — Пещерни хора, а това сигурно е ледниковият период или нещо такова. Също като музейна експозиция, да му се не види, само дето живея в нея. На петдесет хиляди години от всичко, което познавам.“ Преряза го ужасна болка. Беше жив, ала някак беше загубил живота си, истинския си живот, и очевидно беше обречен постоянно да скита из някакъв ужасен лабиринт без дори да знае защо. Очите му се напълниха със сълзи, те потекоха по бузите му. Дори трептенето и болката на пробуждащите се нерви се загубиха, надвити от болката от пълната, абсолютна загуба.

„Гали го няма. Ваала я няма. Семейството ми, моят свят — всичко си е отишло.“

Извърна лице, притисна го към камъка, вдигна длан, за да се скрие от втренчените погледи на брадатите мъже, и заплака.

Когато каменният нож разкъса и последното парче от ризата му, Пол успя да стане. Приближи с още една педя към огъня. Друг от неговите спасители му подаде голяма космата кожа, воняща на дим и мазнина, и той благодарно се загърна с нея. Треската му постепенно преминаваше в леко, но постоянно треперене.

Онзи с ножа подбра съсипаните, заледени дрехи на Пол и остави купчината встрани някак нервно и внимателно. Щом премести парцалите, нещо изтропа и се търкулна на пода. Пол се втренчи, после го вдигна, започна да го върти из ръцете си и да гледа как светлината на огъня искри по златните фасети.

— Видяхме те във водата — обади се онзи с ножа. — Помислихме те за животно, но Птицеловеца забеляза, че не си животно. Извадихме те от водата.

Пол стисна в шепа предмета, подобен на скъпоценен камък. Той се стопли, а след това един нежен глас изпълни пещерата и той подскочи.

— Щом си намерил това, значи си избягал — каза гласът. Пол се огледа — беше се уплашил, че спасителите му ще се ужасят, но те продължаваха да го гледат все така леко притеснено и сдържано. След миг се сети, че не чуват гласа, че гласът говори само на него. — Знай това. Ти беше пленник. Ти не си в света, в който си роден. Нищо около тебе не е истинско, ала въпреки това нещата, които виждаш около себе си, могат да те наранят или да те убият. Ти си свободен, но ще те преследват и аз мога да ти помогна само в сънищата ти. Трябва да не се оставяш да те хванат, докато не намериш другите, които ще ти изпратя. Те ще те търсят по реката. Ще те познаят, ако им кажеш, че златната арфа ти е говорила.

Гласът замлъкна. Когато Пол разтвори дланта си, лъскавият предмет беше изчезнал.

— Ти да не би да си речен дух? — попита го онзи с ножа. — Птицеловеца смята, че си удавник, който се е завърнал от земята на мъртвите.

— Земята на мъртвите ли?

Пол отпусна глава на гърдите си. Усети как изтощението го притиска тежко като каменистия склон над тях. Изведнъж се разсмя — смехът му прозвуча като пукот, мъжете се дръпнаха със сумтене и шепот. Сълзите отново бликнаха и замъглиха очите му.

— Земята на мъртвите. Добре звучи.