Тад Уилямс
Градът на златната сянка (19)

ОСМА ГЛАВА
ОБАЖДАНЕТО НА ДЖЕРЕМАЯ

МРЕЖА/НОВИНИ: Карибски младеж подписва договор за „опитно зайче“.

(Картина: Бандо играе баскетбол на пръстен корт.)

Диктор: Соломон Бандо, дванайсетгодишно доминиканско момче, ще бъде първото дете, което ще се подложи на хормонално въздействие, платено и прилагано от компания за професионален спорт. Семейството на Бандо е подписало договор с „Енсенада АНВАК клипърс“ от Световната баскетболна асоциация, според който техният син, избран като най-подходящ измежду неколкостотинте кандидати, ще бъде подложен на серия от боди-билдинг хормонални процедури и присаждане на кости с цел да му се помогне да достигне краен ръст поне 2,30 метра.

(Картина: Роланд Кринци, вицепрезидент на „Клипърс“.)

Кринци: Ние градим бъдещето, а не се интересуваме само от непосредствените резултати. Феновете оценяват това.

 

Рени се опита да пренареди пакетите си по-удобно за носене. Автобусът изхърка и бавно потегли на спадналите си гуми, за да откара още няколко души няколко ъгъла по-нататък, като странно животно, маркиращо територията си.

Откакто се качи автобуса, беше станало още по-горещо, макар че слънцето вече почти докосваше хоризонта — потта се стичаше по врата и по гръбнака й. Преди пожара спирката й беше само на няколко пресечки от апартамента, въпреки че в края на работния ден разстоянието й се виждаше ужасно дълго и изморително. Сега — две седмици по-късно — си спомняше старите времена с носталгично умиление.

Улиците в ниската част на Пайнтаун бяха препълнени както обикновено по това време на деня. Хора на всякаква възраст висяха по входовете или по стълбищата, разменяха си клюки със съседите или дори през улицата и крещяха мръсотии, така че всеки да се включи във веселбата. Група младежи играеха футбол в средата на платното, а тайфа деца следеше играта отблизо и търчеше нагоре-надолу по тротоара заедно с топката, която прелиташе ту към единия, ту към другия край на улицата, а публиката по стъпалата поглеждаше от време на време към тях. Повечето играчи бяха само по шорти и опърпани таки. Докато наблюдаваше плувналите им в пот тела и слушаше смеховете и виковете им, Рени усети дълбок, неясен копнеж някой да я прегърне и да я люби. „Губене на време, момичето ми. Имаш прекалено много работа.“ Един от играчите, слаб и с бръсната глава, приличаше малко на старото й гадже Дел Рей, дори напомняше с нещо нахалната му грациозност. За миг си помисли, че това е той, макар да знаеше, че момчето, което беше привлякло вниманието й, е с години по-младо. Запита се какво ли прави истинският Дел Рей, къде ли е в този момент. Не беше се сещала за него от доста време и не беше сигурна дали това й е приятно. Дали беше отишъл в Йоханесбург, както се бе заричал? Едва ли нещо би могло да го спре да си пробие път във властта и да се изкачи по стълбицата на уважението — открай време си беше страшно амбициозен. Или все още беше тук, в Дърбан, и се връщаше от работа вкъщи при очакващата го жена — негова съпруга може би. Не беше го виждала най-малко от пет години — достатъчно време, за да се случи какво ли не. Може би имаше и деца. А можеше и да е умрял — всичко беше възможно.

Потръпна и усети, че е спряла насред тротоара. Младежът, който сега тичаше пред цялата група и дриблираше с мръсната топка, прелетя покрай нея. В разкривената му от усилието уста проблесна злато. Всъщност не приличаше кой знае колко на Дел Рей.

Група малки деца профучаха покрай нея като океанска вълна, преследвайки втурналия се към вратата младеж, който не беше старото й гадже. Стисна здраво пакетите, докато кряскащата тайфа се изниже, и продължи. След като измина неколкостотин метра покрай верандите, стигна до малкия и потискащ търговски квартал. Някаква рокля на една витрина привлече вниманието й. Забави крачка. Светлият плат странно проблясваше — косите слънчеви лъчи сякаш пробягваха по него. Стори й се необикновена и учудваща и тя се спря да погледне отблизо. Отдавна не си беше купувала други освен ежедневни дрехи.

Поклати глава с някаква мъченическа жертвоготовност. Ако някога й се беше налагало да пести парите и да не си позволява неща, които просто биха й доставили удоволствие, то беше тъкмо сега.

Някакво движение в или зад отражението привлече погледа й в мига преди да се обърне отново към тротоара.

В първия момент й се стори, че там има някой, но когато погледна под друг ъгъл, видя, че във витрината има само манекени. Нещо беше помръднало точно зад нея. Обърна се рязко, но видя само някаква черна дреха, която потъна в странична уличка на десетина метра от нея. На отсрещния тротоар две млади жени гледаха през рамо с известно недоумение, сякаш озадачени от видяното.

Рени нагласи чантата си и закрачи малко по-целенасочено. Не че беше се стъмнило или пък беше сама на улицата. Пред пазарчето на ъгъла, само на стотина крачки от нея, се беше събрала малка тълпа, а още по-наблизо имаше поне пет — шест души. Нищо чудно нещо да я заплашваше, но щеше да е ужасно да започне да си мисли, че някой я следи.

Докато чакаше да прекоси улицата, обърна се уж случайно и погледна назад. Строен мъж в тъмен костюм и очила с метални рамки се беше втренчил във витрината на магазина за дрехи. Не погледна и не показа с нищо, че я забелязва, но тя изпита усещането, че вниманието му е насочено именно към нея.

Да не беше започнала да се страхува от сенки? Но нали точно така наричаха онези, които следят някого — „сенки“?

„Опасно е да си мислиш, че някой те следи, но може би е опасно и да го изключваш…“

Влезе в бакалията на ъгъла, макар че вече беше напазарувала покрай политехниката, където магазините бяха по-добри. Когато излезе с бутилка безалкохолно в ръка, мъжът с тъмния костюм не се виждаше никакъв.

Подслонът беше бивше депо за камиони, но все още беше запазил усещането за някаква топлина и интимност. Високите дванайсет метра тавани зееха на места — където евтините вълнообразни фиброплоскости не пасваха. Бетонният под беше почернял на места от стари маслени петна. Отделът за социални грижи на Голям Дърбан беше направил, каквото може най-вече с доброволен труд — огромното пространство бе преградено с фиброплоскости, на които можеха да се окачат завеси, а в широката, застлана с килим обща площ в ъгъла имаше стенен екран, голяма газова камина, мишени за стрелички и овехтяла билярдна маса, — но сградата беше преустроена набързо по време на наводнението преди три години и оттогава не беше пипана. Тогава бе предназначена за временно настаняване на останалите без дом от ниските квартали, но след оттичането на водата местните власти решиха да я оставят. В останалото време я наемаха за танци и политически митинги, макар да си имаше и постоянни обитатели, които нямаше къде другаде да живеят.

Това, че бяха го запазили, не означаваше, че бяха подобрили условията за живот. Рени сбърчи нос, докато прекосяваше откритата площ пред входа. Как беше възможно вътре да духа толкова силно в студено време и така да се нагрява и да вони през лятото?

Тръсна пакетите в кабинката четири на три метра, която бе временният им дом. Баща й го нямаше, но и не очакваше да го завари. Извади цигара, срита обувките и дръпна завеската, за да свали работните си дрехи — така ги запазваше относително чисти. След като се преоблече в шорти и широка риза, прибра покупките в малкия хладилник, сложи чайника на нагорещената плоча и угаси цигарата, тръгна да търси Дългия Джоузеф.

Седеше пред стенния екран с обичайната тайфа мъже — някои на неговата възраст, други — по-млади. Гледаха футболен мач, който се играеше върху зелен тревен терен някъде си — състезание между високоплатени професионалисти на някой комерсиален стадион в недостижими земи, които съществуваха само в предаванията; сети се за истинския мач на улицата, който се играеше съвсем наблизо. Какво превръщаше онези момчета, които ритаха под слънцето, в тези малко по-големи млади мъже, които рядко отронваха по някоя дума, но винаги бяха готови да избухнат, не се замисляха за нищо, доволни да седят цял следобед в някакъв спарен склад и да изкъркат по три — четири бири? Как тези млади, силни и жизнени мъже така се вкисваха след това?

Баща й я видя, че приближава, и с жест, който издаваше чувство за вина, се опита да скрие бирата си. Тя се направи, че не забелязва.

— Сложила съм кафе, татко. После трябва да отидем да видим Стивън.

Той погледна крадешком към шишето, което притискаше до крака си. Беше почти празно. Другите мъже не откъсваха очи от екрана. Рени беше чула нейна колежка да казва, че мъжете са като кучетата — ако наистина беше така, това си личеше най-вече, когато следяха движенията на топката. Дългия Джоузеф отпи последната глътка и с предизвикателен жест остави бутилката на цимента.

— Ще дойда. Трябва да видим момчето.

Докато вървяха през широкото празно пространство, на Рени й се стори, че пак мерна мъжа с черната риза — този път застанал на входната врата, — ала не беше сигурна, защото светлината отвън й пречеше. Потисна надигащата се тревога. Дори да беше той, това не значеше нищо. В подслона живееха поне петстотин души, а имаше и много, които се мотаеха тук през деня. Познаваше само онези, които живееха в техния изгорял блок.

Погледна пак, когато светлината вече не я заслепяваше, но него го нямаше.

— Беше хубаво — обади се неочаквано баща й. — Всеки ден. Хубаво беше.

— Кое?

— Когато работех. Като бях електротехник. Свърша, наредя си инструментите, седна да пия по едно с приятели. Хубаво е да си си свършил работата. Но после си ударих гърба.

Рени не каза нищо. Баща й си беше ударил гърба — или поне така твърдеше — след като почина нейната Ума Бонгела, нейната баба, която бе поела грижите за децата след смъртта на майка й при пожара в магазина. Нараняването съвпадна и със засиления му интерес към пиенето и късното прибиране вкъщи след среднощните му почерпки, когато Рени обикновено взимаше малкото си братче в своето легло, за да не плаче. Винаги се беше съмнявала в тази история с ударения гръб.

Вярно, че дълго беше превивал гръб от тежката работа, която никога не свършваше, а после се бе добавил и почти непосилният товар от загубата на жена му и тъща му и той беше останал сам родител на две малки деца и накрая сигурно бе настъпил моментът, когато вече не можеше да се изправи. В известен смисъл това също можеше да се нарече увреден гръб.

— Все още би могъл Да го правиш.

— Какво?

Крачеше разсеяно, загледан пред себе си.

— Да работиш като електротехник. Бог знае колко хора тук имат такива проблеми. На бас се хващам, че биха се зарадвали, ако им помогнеш.

Той й хвърли бърз гневен поглед и пак се втренчи напред.

— Гърбът ми.

— Просто не прави нищо, което би ти навредило. Сигурна съм, че и много други неща би могъл да правиш. Инсталациите на половината обитатели на тази сграда са претоварени — стари кабели, некачествени уреди… Можеш да пообиколиш и да огледаш…

— Дявол да го вземе, момиче, ако искаш да се отървеш от мене, просто ми го кажи! — внезапно се разгневи той и сви юмруци. — Няма да обикалям и да врънкам хората да ми дадат работа. Искаш да ми кажеш, че парите, които получавам, не стигат, така ли?

— Не, татко. — Едва прехвърлил петдесетте, той започваше да се превръща в свадлив старец. Прииска й се да го погали, но не посмя… — Не, татко. Просто ми хрумна. Просто би ми се искало да те видя…

— Полезен? Аз съм си полезен за себе си, момиче. А ти си гледай твойта си работа.

Стигнаха до местенцето си мълчаливо. Дългия Джоузеф седна на леглото и дълго време оглежда критично пантофите си, а в това време Рени наля две чаши с разтворимо кафе. Когато таблетките се разтвориха напълно, подаде едната чаша на баща си.

— Мога ли да те попитам нещо или смяташ да се мусиш цяла вечер?

— Какво? — погледна я той над чашата си.

— Как изглеждаше онзи мъж пред нашия блок? Спомняш ли си? Онзи, дето си го видял да чака в колата вечерта, когато дойде !Ксабу.

— Откъде да знам? — сви рамене той и взе да духа кафето си. — Тъмно беше. Беше с брада, с шапка. Защо питаш?

Мъжът, който я следеше като сянка, беше без брада, но това нищо не доказваше — всеки може да се обръсне.

— Аз… притеснена съм, татко. Май някой ме следи.

— К’ви са тез глупости, — намръщи се той. — Що ще те следи? Кой?

— Не знам. Но… но може и да съм ядосала някого. Опитвам се да разбера какво се случи със Стивън. Разследвам на своя глава.

— Що за щуротии дрънкаш, момиче? — заклати глава все така намръщен Дългия Джоузеф. — Кой те следи? Някой откачен доктор ли?

— Не — обгърна тя с длани чашата си, странно зарадвана на топлината въпреки горещия ден. — Според мен с него се с случило нещо в мрежата. Не мога да го обясня, но така мисля. Затова ходих да се видя с бившата си преподавателка.

— И какво ти помогна тая дърта бяла вещица?

— Дявол да го вземе, татко, опитвам се да разговарям с теб! Не знаеш абсолютно нищичко за доктор Ван Блийк, така че просто млъкни!

Той понечи да стане и разля кафето си.

— Да не си посмял да станеш! Говоря ти за нещо важно. Ще ме изслушаш ли? Аз не съм единствената роднина на Стивън — той е твой син.

— И тази вечер ще отида да го видя.

Дългия Джоузеф преливаше от накърнено достойнство, независимо че това щеше да е едва петото му посещение, и то благодарение на настоятелните подканвания на Рени. Все пак се отпусна отново върху леглото, нацупен като нахокано дете.

Разказа му, каквото сметна за необходимо, като пропусна по-мистериозните моменти, и изцяло премълча преживяното през последния час в „При господин Дж.“. Беше достатъчно възрастна и прекалено самостоятелна, за да и забрани някой да се занимава с всичко това, но не пренебрегна възможността той да реши да я предпази от самата нея, повреждайки комуникатора й например или някаква друга апаратура, след като пийне и си припомни, че отчасти произхожда от войнствените зулуси. Ако се наложеше, можеше да продължи разследването и на работното си място, но вече бе намесила политехниката повече, отколкото й се искаше, пък и беше доста изостанала с работата заради болестта.

Когато приключи, Дългия Джоузеф остана странно умълчан.

— Не се учудвам, че за малко не си се претрепала, като бачкаш по цял ден, а после се блъскаш с тая каша — обади се той най-сетне. — За мене това е пълна лудост. Нещо в някакъв си компютър да разболее момчето? Никога не съм чувал такова нещо!

— Не знам, просто ти споделям какво мисля и какво правя. Нямам никакви доказателства.

„Освен някаква размазана снимка на град — помисли си тя. — И то само защото взех и комуникатора си при Сюзън. И само защото не си бях вкъщи, когато избухна пожарът.“

— Мислиш, че някой е дошъл и ни е подпалил апартамента? — каза неочаквано баща й, сякаш прочел мислите й.

— Ами… не знам. Не ми се ще да мисля, че е толкова сериозно. Иска ми се да вярвам, че става въпрос за обикновен пожар — нали разбираш, нещастен случай.

— Ако си се забъркала, с когото не трябва, могат да те ликвидират. Знам го, момиче. Виждал съм го.

Дългия Джоузеф протегна крака и се вторачи в чорапите си. Въпреки високия си ръст изведнъж й се стори много смален и много стар. Наведе се и тихо изсумтя, докато търсеше обувките си.

— И сега си мислиш, че някой те следи?

— Може би. Не знам. В момента нищо не знам.

Той вдигна навъсен и малко уплашен поглед към нея.

— И аз не знам какво да ти кажа, Ирене. Хич не ми се ще да мисля, че дъщеря ми е нещо мръднала, но и другото хич не ми харесва — надигна се той, стиснал в ръка обувките си. — Чакай да ги обуя и да вървим при момчето.

След посещението заведе баща си в съблекалнята, за да свали защитния костюм, после внимателно съблече своя, сгъна го и го пусна в маркирания улей. Щом се преоблече, отиде в тоалетната, седна на чинията и заплака. Отначало кротичко, но след малко почти не можеше да си поеме дъх. Дори носът й протече, но тя изобщо не се притесни.

Той беше някъде там. Нейният Стивън, малкото момченце с учудени очи, което се промъкваше в леглото й, беше някъде там, вътре в това тяло. Светлинките на апаратурата, мониторите, следящи черепа му, целият инструментариум на съвременната медицина — или поне онази част от нея, която се намираше в болницата в предградията на Дърбан — свидетелстваше че мозъкът му не е мъртъв. Все още не. Но с всеки ден крайниците му се сгърчваха все повече, а пръстите му се бяха свили в стегнати юмруци въпреки физиотерапията. Каква беше онази ужасна, ужасна фраза? Да — „постоянно вегетативно състояние“. Като съсухрен корен. Нещо, забито в земята, черно и неподвижно и отвън, и отвътре.

Не можеше да го усети — това беше най-ужасното. !Ксабу беше казал, че душата му е някъде другаде и макар че това беше една от онези спиритуалистични проповеди, по време, на които тя кимаше, а в себе си ги презираше, трябваше да признае, че и на нея й се струва, че е точно така. Тялото беше на Стивън и все още беше живо, но истинския Стивън го нямаше вътре. Но каква беше разликата между това и постоянното вегетативно състояние?

Беше уморена, толкова уморена. Колкото повече тичаше, толкова по-силно изпитваше усещането, че стои на едно и също място, и не знаеше откъде да намери сили, за да продължи да тича. В такива моменти дори ужасната смърт на майка й изглеждаше същинско блаженство в сравнение с това — поне жертвата намираше мир и покой, а и за опечалените беше някакво освобождение.

Рени откъсна парче груба тоалетна хартия и си издуха носа, после откъсна още и избърса очите и бузите си. Баща й сигурно беше започнал да се изнервя. Старите списания, разхвърляни из чакалнята, не бяха точно от онези, които можеха да задържат вниманието му. Защо ли беше така? Само любезни стари дами ли снабдяваха болниците със списания? Оскъдицата на спортни новини и полуголи жени показваше, че те никога не бяха подбирани от мъже.

Поизтри още малко лицето си пред огледалото. Миризмата на дезинфекционни средства беше толкова силна, че й се стори, че очите й пак ще започнат да сълзят. „Страхотно — ядоса се тя, — толкова усилия, за да не ти проличи, че си плакала, и накрая излизаш от тоалетната и от очите ти пак се леят сълзи.“ Изтри клепачите си за последен път.

Баща й наистина се беше изнервил, но си беше намерил занимавка. Досаждаше на добре облечена жена, малко по-възрастна от Рени, която се беше дръпнала чак в другия край на канапето, за да избегне авансите на Дългия Джоузеф. Щом Рени се приближи, баща й светкавично се премести малко по-близо до нея.

— Ужасна суматоха, нали разбирате… пожарни, хеликоптери, линейки…

Разказваше за пожара в блока. Рени се усмихна леко и се запита дали с появяването си не му беше попречила да разкаже как е изнесъл от сградата всичките онези жени и деца сам-самичък.

— Хайде, татко — подкани го тя и позна майката на Соки, Патриша Мвете.

Не си бяха говорили от онзи злощастен разговор, когато приятелят на Стивън внезапно припадна.

— О, здравей, Патриша — поздрави тя учтиво. — Татко, това е майката на Соки. Извинявай, че не те познах веднага.

Жената я загледа в лицето — явно още влажно от сълзите въпреки всичките й усилия — със странна смесица от страх и неловко съчувствие.

— Здравей, Ирене. Приятно ми е да се запознаем, господин… — кимна предпазливо на Дългия Джоузеф тя, очевидно все още не съвсем сигурна дали той няма да продължи да се примъква към нея.

Рени млъкна — не знаеше какво да каже. Искаше й се да попита Патриша какво прави тук, но преднамерената, почти суеверна тържественост на болничните чакални не го позволяваше.

— Дойдохме да видим Стивън — каза вместо това.

— Как е той?

— Все същото — поклати глава Рени.

— Карат те да навличаш някакъв тъп костюм — намеси се Дългия Джоузеф. — Като че ли момчето ми има треска или кой знае какво.

— Не е заради това… — започна Рени, но Патриша я прекъсна.

— Соки е на изследвания. Три дни, две нощи. Профилактично. — Тя изстреля последната дума дръзко, сякаш предизвикваше Рени да й възрази. — Но се чувства много самотен и след работа минавам да го видя. — Тя вдигна един пакет. — Донесла съм му плодове. Грозде.

Сякаш и тя за малко щеше да се разплаче.

Рени беше сигурна, че проблемите на Соки не са нито толкова дребни, нито толкова временни, както твърдеше Патриша при последната им среща. Искаше й се да я поразпита повече, но не смяташе, че моментът е подходящ.

— Е, предай му много поздрави от мен. Ние трябва да тръгваме. Утре ме чака тежък ден.

Щом баща й започна очевидно сложния процес на ставането, Патриша неочаквано докосна ръката й.

— Твоят Стивън… — започна тя и веднага млъкна. Изразът на овладяна тревога беше изчезнал от лицето й — от него струеше ужас.

— Да?

Патриша преглътна и потръпна, сякаш всеки миг можеше да припадне. Официалният й делови костюм като че ли единствен я държеше изправена.

— Много се надявам да се оправи — довърши тя с немощен глас. — Надявам се всички да се оправят.

Дългия Джоузеф вече наближаваше изхода, Рени го наблюдаваше с известно безпокойство, все едно и той беше болно дете.

— И аз, Патриша. Няма да забравиш да поздравиш Соки от мен, нали?

Патриша кимна, отпусна се отново на канапето и заопипва да вземе списание, без да поглежда към масичката.

— Искаше да ми каже нещо — подзе Рени, докато чакаха автобуса. — Или пък искаше да ме попита нещо за Стивън.

— За какво говориш? — Баща й подритна една захвърлена пластмасова торбичка.

— Синът й Соки… И с него се е случило нещо. Докато е бил в мрежата. Също като Стивън. Видях веднъж как получи припадък.

— И синът й ли е в кома? — Дългия Джоузеф погледна към болничния портал.

— Не. Каквото и да му се е случило, било е различно. Но мозъкът му е засегнат. Знам го.

Седяха и чакаха мълчаливи, докато автобусът пристигна. Щом се настани на седалката, баща й се обърна към нея:

— Някой трябва да ги намери тия от мрежата и да ги накара да отговарят. Някой трябва да направи нещо.

„Аз правя нещо, татко!“ — прииска й се да каже, но знаеше, че той няма предвид нея.

 

 

Беше тъмно. Дори звездите мъждукаха едва-едва като люспи слюда в черен пясък. Единствената светлина в цялата Вселена изглежда беше малкият огън в центъра на подредените в кръг камъни.

Чу гласове и разбра, че това са собствените й деца, но в същия момент бяха някаква тайфа от странници, банда, която пътешестваше из невъобразими земи. !Ксабу беше един от тях и макар да не го виждаше, знаеше, че седи до нея — един от тихите шепоти на невидими души.

Далечният хоризонт бе потънал в още по-непрогледен мрак и върху него не потрепваше нито една звезда. Имаше формата на огромен триъгълник, на пирамида, и се източваше невъобразимо високо, като да бяха седнали съвсем близо до основата й. Докато се взираше в огромната сянка, гласовете около нея шепнеха и припяваха. Знаеше, че всички долавят присъствието на тази невероятна тъмна маса. Страхуваха се от нея, но се страхуваха и да я изоставят, тъй като беше единственото понятно нещо в надвисналата нощ.

— Какво е то? — прошепна тя.

Отговори й глас, май че гласът на !Ксабу.

— Това е мястото, където живее Изпепеления. Тази нощ той ще дойде.

— Трябва да бягаме!

Внезапно тя осъзна, че в мрака отвъд огъня нещо се движи — нещо, което обитава мрака, както рибите — водата. Дебнеше ги нещо огромно и тъмно и пламъчетата на този малък огън бяха единствената чиста светлинка сред цялата помръкнала Вселена.

— Но той ще вземе само неколцина — обади се гласът. — Другите ще се спасят. Само неколцина.

— Не! Няма да му позволим да вземе нито един! — протегна ръка тя, но ръката, която сграбчи, стана безплътна като дим.

Шепотът се усили. Нещо се приближаваше — нещо огромно, което трошеше дървета и камъни и хриптеше. Опита се да издърпа приятеля си, но той сякаш се разпадна в ръцете й.

— Недей! Не отивай!

Старицата Нощ се спускаше над тях, разтворила алчно челюстите на мрака…

Рени се надигна задъхана. Шепотът все още изпълваше ушите й, придружен от ръмжащи гласове. Нещо се блъскаше тежко в тъмнината до нея. Не знаеше къде се намира.

— Ей, тихо там! — кресна някой и тя си спомни, че е в подслона.

Но звуците идваха съвсем отблизо. Само на метър от нея на пода се боричкаха тела.

— Татко!

Напипа фенерчето и го включи. Видя на светлината му размахани крайници, които се мятаха, търкаляха и удряха в плоскостите от фибропласт. Мерна й се бледата раирана пижама на баща й, както и някакво захвърлено фенерче, чиято светлина се изливаше като от катурната чаша. Изтърколи се от леглото и стисна нападателя на Дългия Джоузеф за врата.

— Помощ! Помогнете ни! — разкрещя се тя.

От другите помещения се дочуха още по-шумни оплаквания, но някои от обитателите им като че ли се поразмърдаха. Продължаваше да стиска врата на непознатия, вкопчи пръсти в косата му и дръпна силно. Той изпищя от болка и заби нокти в ръката й.

Баща й използва момента и се измъкна. Непознатият успя да се изтръгне от хватката й, но вместо да побегне, изпълзя до единия ъгъл, сви се там и стисна с ръце главата си, за да се предпази от нови удари. Рени насочи фенерчето към него и видя баща й да се приближава с дълъг тъп нож в ръка.

— Татко! Недей!

— Утрепвам го това копеле! — каза той, дишайки тежко. Тя усети острия мирис на пот и алкохол, който лъхаше от него. — Да следи дъщеря ми!

— Не сме сигурни! Може да е сбъркал стаята. Спри се, да му се не види!

Тя пристъпи към свития непознат.

— Кой сте вие?

— Знаеше какво прави. Чух го да шепти името ти — изръмжа Джоузеф.

Внезапен ужас обзе Рени — да не би да беше !Ксабу, дошъл да я търси? Но дори в сумрака непознатият изглеждаше твърде едър. Тя протегна предпазливо ръка и докосна рамото му.

— Кой сте вие?

Мъжът вдигна глава и замига срещу фенерчето. Имаше рана на главата и по челото му се стичаше кръв. Отне й доста време да го разпознае.

— Джеремая? — възкликна Рени. — От дома на доктор Ван Блийк?

Той се втренчи в нея — явно не можеше да я види от светлината на фенерчето.

— Ирене Сулавейо?

— Да, аз съм. Какво, за Бога, става тук?

Тя се изправи. Няколко души от съседните помещения се бяха събрали пред завеската. Някои носеха оръжие в ръка. Тя излезе да им благодари и им обясни, че е станала грешка. Един по един те се разпръснаха успокоени. Някои измърмориха ругатни по адрес на впиянчения й баща.

Върна се и видя облегнатия на стената Джеремая Дако, вперил недоверчив поглед в баща й. Откри малката електрическа лампа и я включи, след което подаде на Дако салфетка да избърше кръвта от лицето си. Баща й, който не откъсваше очи от неканения гост, сякаш очакваше той всеки миг да се превърне в космато и зъбато чудовище, се остави да бъде отведен до един сгъваем стол.

— Познавам този човек, татко. Работи при доктор Ван Блийк.

— Каква работа има тук по никое време? Да не ти е гадже?

Дако изсумтя възмутено.

— Не, не ми е гадже. Какво правиш тук в… — Рени погледна часовника си — един часа през нощта?

— Доктор Ван Блийк ме изпрати. Не можах да намеря телефона ви, за да ви се обадя.

— Тя има телефона ми — озадачено поклати глава Рени, — сигурна съм, че го има.

Джеремая се втренчи в напоената с кръв салфетка в ръката си, а след това запримигва срещу Рени.

„Днес всички реват — помисли си тя. — Какво е това?“

— Доктор Сюзън е в болница — каза внезапно той, разгневен и отчаян. — Много е зле много.

— О, Божичко!

Рени откъсна, без да мисли, още няколко салфетки от рулото и му ги подаде.

— Какво се е случило?

— Пребиха я. Проникнали в къщата с взлом. — Дако държеше салфетките, но не ги използва. Към веждата му се стичаше вадичка кръв. — Помоли ме да ви заведа — затвори очи той. — Мисля… мисля, че може да умре.

Самодоволно заел ролята на защитник на семейството, Дългия Джоузеф отначало настоя да ги придружи. Едва след като Рени заяви, че може да им се наложи да чакат няколко часа в болницата, той се съгласи да остане в подслона като бариера срещу друг евентуален, този път злонамерен, натрапник.

— Не знам как са влезли тия копелета. Отидох да видя майка си — вечер винаги ходя при нея. Вече е много стара и обича да ходя при нея и да свърша това-онова.

Върху тъмното му чело се белееше парченце салфетка, накъсано от засъхналата кръв.

— Не знам как са влезли тия копелета — повтори той. Очевидно го приемаше като лична вина независимо от отсъствието си.

Рени знаеше, че при подобни обстоятелства икономът и останалият персонал бяха първите заподозрени, но човек трудно би се усъмнил в искреното страдание на Дако.

— Обир ли е било?

— Почти нищо не са взели — някакви бижута. Но са намерили доктор Сюзън в лабораторията й на долния етаж, така че сигурно са знаели за асансьора. Предполагам, че са се опитали да я накарат да им каже къде държи парите. Потрошили са всичко. Всичко! — изхлипа той, след което сви устни и продължи да шофира безмълвно.

— Унищожили са всичко в лабораторията?

— Всичко са потрошили! — намръщи се той. — Същински животни. Не държим пари в къщата! Ако са искали да крадат, защо не са откраднали машините? Те струват повече от няколкото ранда, които държим за момченцата, дето носят продуктите.

— А как разбра, че иска да ме види?

— Каза ми, докато чакахме линейката. Почти не можеше да говори — разтърси го ново ридание. — Тя беше просто една стара жена! Що за човек е този, който е направил това?

— Ужасни хора — поклати глава Рени.

Не можеше да заплаче. Плъзгащите се покрай тях улични лампи я унасяха, сякаш беше призрак, вмъкнал се в собственото си тяло. Какво ставаше? Защо на всички около нея постоянно им се случваха кошмарни неща?

— Ужасни, ужасни хора! — повтори тя.

Заспалата Сюзън Ван Блийк приличаше на извънземно създание. Цялата беше окичена в сензори и тръбички и май само бинтовете, с които бе опакована като мумия, поддържаха останалото без цвят, потрошено тяло в подобие на човешка форма. Дъхът й влизаше и излизаше с хриптене от полуоткрехнатите й устни. Джеремая отново се разрида и се отпусна на пода до леглото й, стиснал главата си, сякаш за да не се пръсне от мъка.

Колкото и ужасяваща да беше гледката на нейната приятелка и преподавателка, Рени все още се намираше в състояние на хладна отчужденост. Днес за втори път попадаше в болница, застанала над тялото на свой безмълвен близък. В Университетския медицински център „Уествил“ поне нямаше карантина „Букаву“.

Млад чернокож лекар със зацапана престилка и с очила с прикрепен към тях офталмоскоп надникна вътре.

— Тя има нужда от почивка — намръщи се той. — Има мозъчно сътресение и много счупени кости. — Той посочи към пълното със спящи пациенти помещение. — А и сега не е време за посещения.

— Поискала е да ме види — обясни Рени. — Казала е, че е нещо важно.

Той се намръщи отново и вероятно замислен за нещо съвсем друго, се отдалечи.

Рени взе един стол до съседното легло. Пациентът в него — мъртвешки блед кльощав младеж — се събуди, примигна и втренчи в нея поглед на затворен в клетка звяр, но нито каза нещо, нито помръдна. Тя се върна до леглото, седна така, че да може да я наблюдава, и пое по-малко бинтованата ръка на Сюзън.

Беше полузадрямала, когато усети леко стискане. Сепна се. Очите на доктор Ван Блийк бяха широко отворени и се движеха във всички посоки, сякаш беше заобиколена от бързо препускащи фигури.

— Аз съм, Рени — нежно стисна ръката й тя. — Ирене. Джеремая също е тук.

Сюзън се втренчи в нея и се отпусна. Устата й беше отворена, но покрай тръбичката излизаше само слаб шум като подмятана от вятъра празна книжна кесия. Рени стана да потърси вода, но коленичилият до нея Дако й посочи окачената на рамката на леглото табелка, на която пишеше: „Нищо през устата.“

— Сложили са тръба в устата й.

— Няма нужда да говориш — каза й Рени. — Просто ще постоим тук с тебе.

— О, мъничка бабо — притисна чело Джеремая към покритата с тръбички ръка. — Трябваше да съм там! Как допуснах да се случи това?

Сюзън издърпа ръката си, повдигна я бавно и докосна лицето на Дако. Сълзите намокриха бинтовете й. След това отново бавно напъха ръката си в ръката на Рени.

— Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Стискане.

— Две стискания за „не“. Ново стискане.

— Джеремая каза, че си искала да ме видиш.

„Да.“

— Заради онова, за което говорихме ли? Заради града?

„Да.“

На Рени й хрумна дали не се заблуждава в отговорите й, тъй като Сюзън стискаше ръката й само по веднъж. Лицето й беше толкова подуто, че беше трудно да схванеш какво изразява — движеха се само очите й.

— Искаш ли да си отида и да те оставя да спиш? Две стискания — доста категорични.

„Не.“

— Добре, чакай да помисля. Откри ли къде се намира?

„Не.“

— Но си разбрала нещо за него.

Стискането беше леко и продължително.

— Може би?

„Да.“

Рени се поколеба.

— Мъжете, които те нападнаха… свързани ли са по някакъв начин с това? За което говорихме?

Отново продължително, бавно стискане.

„Може би.“

— Опитвам се да измисля други въпроси, на които се отговаря с „да“ или „не“. Много е трудно. Мислиш ли, че ще можеш да пишеш с ръка или на машина?

Дълга пауза, последвана от две стискания.

— А трябва ли да говоря с някого? Който ти е дал информацията и който може да я даде и на мен?

„Не.“

След това — само след миг — допълнително стискане.

„Да.“

Рени набързо изреди всички колеги на Сюзън, за които се сещаше, но за всички получи отрицателен отговор. Опита с различни полицейски и мрежови агенции, но резултатът беше същият. Докато отчаяно обмисляше колко време би отнел процесът на елиминиране, осъществен единствено чрез двоичен ръчен код, Сюзън набута още по-навътре ръката си в ръката на Рени и я обърна така, че всичките й пръсти да докосват дланта на Рени. Раздвижи ги на пресекулки като крачетата на умираща пеперуда. Рени стисна ръката на старицата, за да я успокои. Сюзън изсъска.

— Какво?

Сюзън ван Блийк размърда с усилие пръстите си в дланта на Рени. Докато стисканията се разгадаваха лесно, тези движения бяха толкова леки и толкова неразчленими, че не напомняха нищо друго освен гърчове. Рени се разстрои.

— Това е ужасно. Трябва да има някакъв по-добър начин — печатане, писане на бележки.

— Не може да пише на клавиатура — обади се мрачно Джеремая. — Дори докато все още можеше да говори, вече не можеше да пише. И аз опитах. Дадох й комуникатора й, когато ми каза да ви извикам, но не можеше да натиска достатъчно силно бутоните.

Сюзън отново притисна немощно ръка към дланта на Рени и хвърли гневен поглед иззад моравочервената си маска.

Рени я погледна вторачено.

— Ами да! Тя прави точно това! Набира!

Сюзън разтвори ръка и стисна пръстите на Рени.

— Но само с дясната ръка?

Две стискания. „Не.“ Сюзън натисна с длан дланта на Рени, после с мъка повдигна ръка и я преметна през тялото си. Рени я хвана внимателно и я върна обратно.

— Схванах. Като натиснеш така, означава, че все едно сменяш ръцете. Нали така?

„Да.“

И все пак беше мъчително. На Сюзън й беше много трудно да накара Рени да разбере кои клавиши на скуизъра натискаше с дясната си ръка като с лява. Отне й близо час с чести прекъсвания за редактиране и поправки по системата „да — не“, преди да успее да й предаде съобщението. Междувременно се измори много и през последните петнайсет минути едва помръдваше пръсти.

Рени се загледа в буквите, които беше надраскала в полето на болничното диетично меню.

— С-Н-Ь-Т-О-К-Ч-П-С-Т-Н-Н-К-В-Н-М-В-Й. Няма никакъв смисъл. Сигурно има някакви съкращения.

Последно изморено ръкостискане.

Рени се изправи, наведе се и докосна с устни покритата със спукани капиляри буза на Сюзън.

— Ще го разшифрован някак си. Твърде дълго те държахме будна. Имаш нужда от сън.

Джеремая също се изправи.

— Ще ви откарам. — Той се наведе над Сюзън. — Връщам се веднага, малка бабо. Не се плашете.

Сюзън издаде звук, прозвучал почти като стон. Той се спря. Тя се втренчи в него — явно разстроена, че не може да каже нито дума, — след което премести поглед върху Рени. Примигна бавно — веднъж, втори път.

— Да, уморена си. Сега поспи.

Дако също се наведе да я целуне.

Рени си помисли дали не я целува за първи път. Докато вървяха към колата, изведнъж осъзна, че знае какво означаваха нейните примигвания. „Сбогом.“

Когато Дако я закара, вече минаваше четири часът. Изпълваше я яростен унищожителен гняв, за да може да заспи, и прекара часовете до зазоряване втренчена в комуникатора си, опитвайки се по всевъзможни начини да открие някакъв смисъл в поредицата от букви, които й беше продиктувала Ван Блийк. Банките с данни в мрежата бълваха стотици имена от целия свят — само от Бразилия се появиха десетина и горе-долу също толкова от Тайланд, — които действително съдържаха повечето от продиктуваните букви, но като че ли нито едно не съвпадаше особено. Но ако не попаднеше на по-добра информация, щеше да се наложи да се свърже с всеки един от тях.

Гледаше как алгоритъмът за разшифроване, който беше заредила от библиотеката на политехниката, правеше хиляди комбинации, съответстващи на част от буквите — смайващо изобилие, от което я заболяха очите и й се наду главата.

Рени пушеше и наблюдаваше екрана, докато въвеждаше хрумналите й въпроси. Дневната светлина започна да се процежда през пукнатините на покрива. Баща й хъркаше щастливо в леглото си все още по пантофи. В някакъв край на подслона друг ранобудник си беше пуснал радиото и слушаше новините на някакъв азиатски език, който не можа да разпознае.

Тъкмо се готвеше да позвъни на !Ксабу, за когото, знаеше, че става на разсъмване, и да му съобщи какво се бе случило със Сюзън, когато внезапно проумя очевидното, което й беше убягвало. Последните пет букви от заплетеното съобщение на доктор Ван Блийк: В-Н-МВ-Й. „Внимавай.“

Сграбчилият я страх бързо измести раздразнението от собствената й недосетливост. Доктор Ван Блийк — откарана в болницата с опасни наранявания, причинени й по всяка вероятност от същите хора, които Рени бе засегнала — беше положила огромни усилия, за да съобщи на бившата си студентка нещо, което се подразбираше от само себе си. Сюзън ван Блийк дори когато се намираше в отлично състояние, не бе от хората, които хабят усилията си напразно, да не говорим, че сега и най-малкото движение й костваше огромни мъки.

Рени отново пусна алгоритъма без последните пет букви, след което се обади на !Ксабу. Отговори хазайката му, без да включва екрана, и троснато й съобщи, че го няма в стаята му.

— Той ми каза, че понякога спи на друго място — каза Рени. — Знаете ли дали случайно не е там?

— Този дребосък изобщо не е тук, повтарям ви — нито вътре, нито вънка. Честно казано, снощи май изобщо не се е прибирал.

И линията прекъсна.

Уплашена още повече, тя провери пощата си за евентуално съобщение от !Ксабу. Нямаше, но за нейно удивление имаше устно съобщение от доктор Ван Блийк.

„Здравей, Ирене. Съжалявам, че мина толкова време, докато ти се обадя.“ Гласът на Сюзън звучеше силно и бодро и за миг Рени се почувства напълно объркана. „Довечера ще се опитам да се свържа директно с теб, но точно сега съм по средата на нещо и нямам много време за приказки, затова ти пращам само следното.“

Записът беше отпреди нападението. Съобщение от един друг свят, от един друг живот.

„Не съм открила нещо определено засега, но имам няколко връзки, които може да се окажат полезни. Да ти кажа, мила, цялата тази работа наистина е много странна. Не мога да намеря никъде нищо, което да съвпада с твоята картинка, а прегледах внимателно де що има градска площ по земното кълбо. Научих разни неща за Рейкявик, които и рейкявикчаните — или както там си се наричат — не ги знаят. И макар да знам, че не беше съгласна, претърсих и банките с образи, в случай че е нещо скърпено — я за някой сим-свят, я за кримка по мрежата. Пак без късмет.

Обаче постигнах известен успех с проучванията за статистическото подобие — нищо определено, само някои интригуващи попадения. Мартин трябва да ми се обади скоро и може да са й хрумнали някакви идеи. Така или иначе, не казвам нищо повече, докато не получа отговор на някое от запитванията си — твърде стара съм, за да ми се нрави да приличам на глупачка, — само ще ти кажа, че съм на път да подновя някои стари познанства. Много стари. Както и да е, мила, това е засега. Просто исках да знаеш, че работя по въпроса. Не съм забравила. И се надявам, че ти самата не си затънала чак дотам, че да забравяш да ядеш и да спиш. Едно време имаше ужасно лошия навик да наваксваш първоначалния си мързел със залягане в последната минута. Тази схема не я бива, Ирене.

И умната. По-късно ще си поговорим лично.“

Линията прекъсна. Рени гледаше втренчено комуникатора си и й се искаше да го накара да каже още нещо — само да можеше да натисне нужния клавиш, преподавателката й щеше да се обади отново и да й каже всичко, което бе премълчала. Сюзън действително поговори лично с нея по-късно, от което шегата звучеше още по-зловещо.

Стари познанства. Какво би могло да означава това? Вече беше пробвала с имената на всички нейни колеги, за които можа да си спомни.

Рени пусна компютъра да претърсва архивите на преподавателската гилдия и започна да сравнява продиктуваните от Сюзън букви с имената на колегите й в различните институции, в които бе работила. Очите й се замъглиха от взиране в мониторчето, но нямаше какво друго да прави, докато тръгне на работа. За нищо на света не би могла да подремне в това си състояние. А и работата я отвличаше да не се притеснява за !Ксабу.

Пушеше седмата или осмата си цигара от сутринта и тъкмо наблюдаваше как таблетката кафе се разтваря в чашата й, когато някой леко почука по преградата до завесата, която служеше за врата. Тя се сепна и затаи дъх. Огледа се за нещо, което може да й послужи за оръжие, но фенерчето беше изчезнало някъде. Реши, че ще трябва да се задоволи с чашата гореща вода в ръката си. Докато се приближаваше тихо към завесата, баща й се прокашля насън и се обърна по корем.

Тя дръпна рязко тежкото перде. !Ксабу я изгледа уплашен.

— Събудих ли те…? — започна той, но не можа да довърши изречението.

Рени пристъпи и го прегърна толкова бурно, че плисна кафе по ръката си. Изруга и изпусна чашата, която се строши на цимента.

— По дяволите! Ох, извинявай! — Тя размаха опарената си ръка.

— Добре ли си? — пристъпи към нея !Ксабу.

— Само се изгорих — лапна пръстите си тя.

— Не, имам предвид… — Той влезе и дръпна плътно завесата. — Аз… сънувах много странен сън. Уплаших се за теб. Затова дойдох.

Тя го огледа. Наистина изглеждаше зле — дрехите му бяха изпомачкани и явно навлечени набързо.

— Ти…, но защо не се обади?

Той заби поглед в краката си.

— Срам ме е да го кажа, но не се сетих. Събудих се, уплаших се и веднага тръгнах насам.

Той приклекна до стената с леко, плавно движение. В начина, по който го направи, имаше нещо, което припомни на Рени, че той не е изцяло от нейния свят — нещо, което си оставаше архаично въпреки съвременните му дрехи.

— Нямаше автобуси и дойдох пеша — добави !Ксабу.

— От Честървил до тук? О, !Ксабу, сигурно си страшно изморен. Аз съм добре. Поне съм здрава, но се случи нещо много лошо.

Разказа му набързо, каквото знаеше за нападението над доктор Ван Блийк и за последиците от него. Вместо да се облещи от изненада, !Ксабу присви очи, сякаш го принуждава да гледа нещо мъчително.

— Много тъжно — поклати глава той. — О! Сънувах, че тя пусна по тебе стрела, която прониза сърцето ти. Много силен сън, много силен. — Той плесна леко с ръце и плътно притисна длани. — Уплаших се, че те с наранило нещо, което сте правили двете.

— Тя ми изпрати нещо, но се надявам то да спаси хора, а не да ги убива — сви устни тя. — Или поне да ни помогне да разберем дали полудявам или не.

Когато разказа за съобщението, оставено от доктор Ван Блийк, и за всичко, което беше свършила през нощта, говорейки бързо, но тихо, за да не въвлича баща си преждевременно в цялата работа, малкият мъж остана приседнал на пода с наведена глава.

— В тази река има крокодили — обади се той най-накрая.

Рени беше толкова уморена, че не схвана веднага смисъла на казаното.

— Досега се преструвахме, се са само стърчащи над повърхността скали или плаващи пънове. Но вече не можем да не им обръщаме внимание.

Рени въздъхна. Беше се поуспокоила, след като видя !Ксабу жив и здрав. Изведнъж изпита желание да заспи — да спи цял месец, ако има възможност.

— Твърде много неща се случиха — съгласи се тя. — Изпуснах Стивън, приятелят му е с мозъчно увреждане, онова, което ни се случи в клуба, после изгоря блокът ни, Сюзън бе нападната и пребита. Ще сме идиоти, ако продължим да смятаме, че всичко е наред. — Тя усети прилив на мрачно раздразнение. — Но нищо не можем да докажем. Нищо! Трябва да подкупим полицията, за да не ни се изсмеят, когато им разкажем всичко това.

— Докато открием онзи град и узнаем нещо, когато го открием. Или се върнем отново там. — Лицето му беше странно безизразно. — На онова място.

— Едва ли бих могла някога да стъпя отново там — примигна сънливо тя. — Не, бих могла — заради Стивън. Но не знам каква би била ползата. Този път те ще ни очакват. Освен ако не намерим някой по-добър и по-прикрит начин да се промъкнем вътре… Тя млъкна и се замисли.

— Имаш ли някаква идея? — попита !Ксабу. — Без съмнение подобно място разполага с много добра… Как беше думата? Охрана.

— Да, разбира се. Не. Не мислех за това. Спомних си нещо, което ми каза веднъж Сюзън. Бях се забъркала в една глупост — бърниках из архивната система на колежа, ей така, за кеф, нищо повече. Както и да е, тя ужасно се вбеси — не защото съм го направила, както ми каза, а защото съм рискувала шанса си да излезе нещо от мен. — Рени прокара пръсти по екрана на комуникатора и извика опциите. — Каза ми, че онова, което съм направила, не било кой знае какво — всички студенти го правели. Тя — също, и дори много по-лоши неща била правила. По време на изграждането на мрежата била невероятно луда глава.

Дългия Джоузеф Сулавейо изсумтя, надигна се в леглото, втренчи поглед в Рени и !Ксабу, явно, без да ги вижда, после се строполи обратно върху тънкия матрак и след секунди отново захърка.

— Значи мислиш, че…

— Тя каза „стари познати, много стари“. На какво се хващаш на бас, че е говорила с някое от старите си приятелчета хакери? Какво залагаш? — загледа се в екрана тя. — Това, което трябва да направя, е да измисля някакъв начин за издирване на пенсионирани виртуални пакостници, да го съпоставя с буквите и да видим дали пък няма да се натъкнем на тайнствения източник на доктор Сюзън!

Отне й петнайсет минути, но резултатът, който излезе, й се стори убедителен.

— Мурат Сагар Сингх — я го виж откъде идва! Университетът в Натал — по едно и също време със Сюзън, после стаж в „Телеморфикс“ и маса по-малки компании през следващите двайсетина години. И една дупка от шест години — само няколко години след като завършва — на какво да се хванем на бас, че е работил в правителственото или военното разузнаване?

— Но този Сагар Сингх — буквите не съвпадат… Тя се намръщи.

— Да, ама я виж — имал е прякор! Това е кодово име, с което хакерите подписват работите си, за да скрият истинските си имена и да не стигнат до съд. — Тя обърна екрана така, че !Ксабу да вижда по-добре. — Синьото куче Пустинник. Светът сигурно е пълен с хора на име Сингх, но е знаела, че едва ли много народ се казва така. !Ксабу кимна.

— Май разгада загадката. Къде е този човек? Все още ли живее в тази страна?

— Е, тъкмо тук е проблемът — намръщи се Рени. — От двайсетина години няма никакъв адрес. Може да се е забъркал в някаква каша и да е изчезнал. Разбира се, един надарен хакер може да се покрие и на най-откритото място.

Тя въведе още няколко параметъра и се облегна в очакване на отговора.

— Момиче? — Дългия Джоузеф пак се бе надигнал, но този път наблюдаваше !Ксабу с очевидно подозрение. — Какво, по дяволите, става тук?

— Нищо, татко. Ще ти направя кафе.

Докато наливаше вода в чашата, тя се сети за парчетата от чашата си, все още пръснати в коридора, където някой можеше да стъпи върху тях. !Ксабу се изправи над комуникатора й.

— Рени — обади се той, вперил поглед в списъците, — тук една дума непрекъснато се повтаря. Може би е място или човек? Не съм го чувал.

— Какво е?

— Нещо, което се нарича Дървесна къща.

Преди да успее да отговори, телефонът на комуникатора започна да мига. Рени остави чашата и пакетчето с таблетки кафе и побърза да отговори.

Беше Джеремая Дако и плачеше. Преди да успее да каже нещо членоразделно, Рени вече знаеше какво се бе случило.