Тад Уилямс
Градът на златната сянка (15)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СИНЪТ НА ДЪЩЕРЯТА НА ЕЛАНДА

МРЕЖА/ИНТЕРАКТИВНО КИНО: IEN, серия 4(Ев, НАм) — „УДАР В ГЪРБА“.

(Картина: Кенеди тича през градината на имението, преследван от торнадо.)

Диктор: Стабак (Карълъс Кенеди) и Ши На (Уенди Йохира) отново се опитват да избягат от имението крепост на тайнствения доктор Метуселах (Мойше Райнер). Джефрис и още шестима второстепенни герои са на разположение. Свържете се с: IEN.

BKSTB. CAST.

 

— Долу на входа има някой.

Дългия Джоузеф надникна плахо от вратата на стаята й. Не му се искаше да се доближава до болната, независимо че болестта, която му бяха съобщили — нервно разстройство вследствие на стрес, — надали беше заразна.

— Казвал се Габа или нещо такова.

— Казва се !Ксабу. Приятел от политехниката. Пусни го.

Втренчи се начумерено за миг в нея, но се обърна и се затътри навън. Явно никак не му харесваше да отваря вратата и да й предава съобщения, но по свой си начин правеше всичко възможно. Рени въздъхна. Така или иначе нямаше сили да се ядосва — мнителността и лошото настроение си бяха типичните състояния на баща й. За негова чест, откакто тя си беше вкъщи, не очакваше от нея да става и да му готви. Естествено, приносът му в домакинството не беше нараснал кой знае колко. И двамата ядяха предимно студени тестени закуски или подгряваха полуфабрикати „Меню“.

Чу входната врата да се отваря. С мъка се поизправи в леглото, пийна вода и се опита да пооправи косата си. Дори и да си полуумрял, неудобно е да си със смачкана от лежането прическа.

За разлика от баща й бушменът влезе в стаята без никакво колебание. Спря на метър — два от нея, което по всяка вероятност беше израз на уважение, а не на нещо друго. Рени протегна ръка да го повика по-близо. Дланта му беше топла и й подейства успокоително.

— Много се радвам да те видя, Рени. Тревожех се за тебе.

— Всъщност се справям доста добре.

Стисна ръката му и я пусна, после се огледа къде да го настани. Единственият стол беше отрупан с дрехи, но той май се чувстваше удобно и прав.

— Трябваше да водя битка, за да ме пуснат вкъщи от спешното отделение. Ако ме бяха пратили в болница, не ми мърдаха няколко седмици карантина.

Щеше да бъде по-близо до Стивън, но тя знаеше, че това би й причинявало болка.

— У дома според мен си си най-добре — усмихна се !Ксабу. — Знам, че в една модерна болница могат да се направят чудеса, но все пак съм част от народа си. Ако ми се наложеше да остана на такова място, щях да се разболея още повече.

Рени вдигна поглед. Баща й пак се беше появил на вратата и оглеждаше !Ксабу. Лицето на Дългия Джоузеф имаше много странен израз, а щом забеляза, че Рени го наблюдава, изпита и неудобство.

— Отивам да видя Уолтър — и за доказателство й показа шапката си. Направи няколко крачки и се обърна. — Ще се справиш ли?

— Няма да умра, докато те няма, ако това ме питаш. — Видя посърналото му лице и съжали за думите си. — Всичко е наред, татко. Не пийте много с Уолтър.

Баща й пак оглеждаше !Ксабу и се намръщи едва-едва.

— Не се грижи за мене, момиче.

!Ксабу продължаваше търпеливо да стои прав, когато вратата се хлопна зад Дългия Джоузеф. Очите му грееха върху сериозното му личице. Рени потупа леглото.

— Моля те, седни. Притесняваш ме. Съжалявам, че досега не успяхме да си поговорим, но от хапчетата постоянно ми се спи.

— Ама сега си по-добре, нали? — погледна я внимателно той. — Духът ти е здрав. Когато се върнахме от… от онова място, много се бях уплашил за тебе.

— Беше само аритмия — не истински инфаркт. Вече се чувствам достатъчно добре, щом започват да ме хващат дяволите. Видях ги, !Ксабу — копелетата, които държат онова място. Видях какво правят в онзи клуб. Все още нямам ни най-малка представа защо го правят, но ако и двамата не бяхме само на ей тоничко… — и тя показа с два пръста — от онова, което се е случило със Стивън и с кой знае колко други още, ще си изям шапката. — !Ксабу я изгледа смутено. Рени се разсмя. — Извинявай. Това е идиом, означава „сигурен съм, че съм прав“. Не си ли го чувал?

Бушменът поклати глава.

— Не. Но непрекъснато научавам нови неща, почти започнах да мисля на този език. Понякога се питам какво ли губя. — Той най-после седна. Беше толкова лекичък, че Рени едва усети помръдването на матрака. — А сега как ще действаме, Рени? Ако си права, някакви лоши хора вършат много лоши неща. Ще кажем ли на полицията или на властите?

— И затова също исках да те видя. Ще ти покажа нещо. Тя бръкна под възглавниците и заопипва за комуникатора си. Отне й малко време, докато го измъкне от дупката между матрака и стената, където се беше заврял. Изненада се колко слаба е все още, след като и най-малкото усилие я караше да се задъхва.

— Донесе ли очилата? — попита тя. — На плосък екран се работи далеч по-бавно.

!Ксабу извади кутиите с емблемата на политехниката. Рени измъкна двата комплекта, не по-големи от чифт очила, издърпа един двоен разклонител от оплетените кабели до себе си и включи очилата и чифт ръкавици към комуникатора си.

Когато подаде единия чифт очила на !Ксабу, той не ги взе веднага.

— Какво има?

!Ксабу бавно поклати глава.

— Аз се загубих, Рени. Не се справих на онова място.

— Изобщо няма да се приближаваме до там. А и това са само оптична картина и звук — не интегрална среда. Просто ще посетим инфобанките на политехниката и няколко други подмрежи. Няма нищо страшно.

— Спира ме не толкова страхът, макар че ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Има и още нещо. Трябва да ти кажа някои работи, Рени — за това, което се случи с мене на онова място.

Тя изчака — не искаше да го разпитва. Въпреки способностите му всичко това беше още съвсем ново за него, докато за нея беше напълно обичайно.

— И аз трябва да ти покажа някои неща. Обещавам ти, че няма да е по-опасно от работата в училищната лаборатория. Горя от нетърпение да чуя след това какво имаш да ми казваш.

Тя отново му подаде очилата и този път !Ксабу ги взе.

Празното сиво пространство незабавно се превърна в подредените многоъгълници на персоналната й система — проста обстановка, която напомняше домашен кабинет, далеч по-непретенциозна от онова, с което разполагаше в политехниката. Бе я разнообразила с няколко картини по стените и с аквариум с тропически рибки, но все пак излъчваше служебна функционалност — удобна за човек, който винаги бърза. Засега не смяташе да я променя.

— Прекарахме на онова място колко — три часа? Или четири?

Задейства ръкавиците и единият многоъгълник се превърна в прозорец. След миг се появиха емблемата и указанието на политехниката. Рени въведе кода си за достъп и моментално изникна обстановката на библиотеката в най-големи подробности.

— Малко търпение — обади се тя. — Свикнала съм да работя със собствените си ръце, но днес трябва да се примирим с тези ръкавици, които са доста примитивни.

Необичайно й беше да се движи сред познатата обстановка, лишена от възможността за директно въздействие; когато искаше да борави с някой условен предмет, вместо да протегне ръка, трябваше да мисли за съвсем различни неща, указани в упътването.

— Ето това исках да ти покажа — каза най-сетне тя, щом отвори информационния прозорец, който й трябваше. — Записите на политехниката от въпросния ден. — Пред тях потекоха редици от числа. — Ето го дневника на контактната зала — всички включвания. Ето ни и нас — отбелязани сме. Това е моят код за достъп, нали така?

— Виждам. — Гласът на !Ксабу беше спокоен, но отдалечен.

— Така, прегледай това. Списъка на обектите. Нищо освен контакта с вътрешната система на училището.

— Не разбирам.

— Това значи, че според списъка ние никога не сме се включвали в мрежата, нито пък изобщо някога сме влизали в онова местенце „При господин Дж.“. Всичко, което преживяхме — басейна, морското чудовище, онази огромна зала, — нищо такова не се е случвало. Поне така излиза според дневника на политехниката.

— Объркан съм, Рени. Може би още не съм чак толкова наясно с тези неща, колкото си мислех. Как така няма запис?

— И аз това се питам!

Рени задейства ръкавиците. Записите на политехниката изчезнаха и се отвори нов прозорец.

— Виж това — личните ми сметки, дори тези, които въведох специално за случая, са анулирани. Не е таксувано никакво контактно време нито на мен, нито на училището — никъде! Няма абсолютно никакъв запис на онова, което сме правили. Нищо.

Тя си пое въздух и се сети, че трябва да запази спокойствие. От време на време все още й се виеше свят, но с всеки изминал ден се чувстваше по-здрава и всичко това я потискаше още повече.

— Ако не намерим записите, не можем да предявим оплакване, нали разбираш? Само си представи каква ще е реакцията: „Това е много сериозно обвинение, госпожо Сулавейо, особено след като очевидно изобщо не сте посещавали въпросното място.“ Абсолютно безнадеждно.

— Иска ми се да предложа нещо, Рени, да ти помогна някак, но не ми достигат знания.

— Можеш да ми помогнеш. Можеш да ми помогнеш да се опитаме да разберем какво се случи. Все още съм слаба и се уморявам, когато се взирам по-дълго. Но ако ти искаш да бъдеш моите очи, можем да пробваме някои неща, които досега не успях да направя. Не се предавам толкова лесно. Тия копелета сториха зло на брат ми и за малко да докопат и нас двамата.

Рени лежеше облегната на възглавниците. Беше си взела лекарството и както винаги й се спеше. !Ксабу беше седнал по турски на пода с нахлупени очила и пръстите му се движеха с учудваща сръчност по клавишите на ръкавиците.

— Няма нищо подобно — наруши мълчанието той. — Никакви скокове, никакви повторения. Всички пролуки са запушени, както каза.

— По дяволите!

Тя отново затвори очи, опитвайки се да намери друг подход за решаване на проблема. Някой беше изтрил целия запис на случилото се с нея и !Ксабу, след това беше изфабрикувал нов и го бе вмъкнал там, без да остави нито драскотинка. Времето, което бяха прекарали в клуба, бе сякаш отлетяло като сън до последната, секунда.

— Плаши ме не само това, но и фактът, че са открили всичките ми двойници и също са ги изтрили. Това просто е неосъществимо, дявол да го вземе!

!Ксабу продължаваше да се движи из данните. Очилата върху тясното му лице изпъкваха като очи на насекомо.

— Щом са открили фалшивите ти самоличности, не могат ли да открият и теб?

— Вчера щях да съм категорична, че не биха могли да го направят и за милион години, но вече не съм толкова сигурна. Ако разберат, че е някой от политехниката, няма да им е много трудно да стеснят кръга дори без да влизат във вътрешните данни. — Тя прехапа устни притеснено.

Хрумването й я разтревожи — беше малко вероятно управата на „При господин Дж.“ да се задоволи със сплашващо предупредително известие.

— Когато въвеждах двойниците, опитах се да ги разгранича максимално от себе си, прекарах ги през странични разклонения и всевъзможни други трикове, Изобщо не ми мина през ума, че биха могли да ме открият чак в политехниката.

!Ксабу изненадано зацъка с език. Рени се надигна.

— Какво?

— Тук има… — не довърши той и пръстите му зашаваха бързо. — Тук има нещо. Какво означава, когато в кабинета ти мига оранжева светлина? Също като светулка! Току-що се появи.

— Включили са се антивирусите.

Рени се наведе и въпреки че й се зави свят, вдигна другия чифт очила от пода. Разклонителят между нея и !Ксабу се опъна.

— Сигурно някой се опитва да проникне в системата ми.

Пролази я нервна тръпка. Дали вече не я бяха открили? Кои бяха тези хора?

Отново влезе във ВР-базата на системата — триизмерния кабинет. Мигаше алена точица — като тлеещо въгленче. Протегна се, заопипва слепешката коляното на !Ксабу и натисна няколко бутона. Светлата точка експлодира във вихрушка от символи и текст, изпълнили голяма част от пространството.

— Каквото и да е, вече е в системата, но още не е задействано. Вероятно е вирус.

Ядоса се, че някой е проникнал в системата й и сигурно я е заразил непоправимо, но същевременно интервенцията й се стори необичайно плаха за типове като притежателите на подобни клубове. Подаде команда на защитното устройство да открие кода на нарушителя. Не се наложи да чака дълго.

— Какво, по дяволите…?

!Ксабу усети, че е озадачена.

— Какво има, Рени?

— Не му е мястото там.

Далеч по-релефен от плоската кабинетна обстановка, във виртуалното пространство висеше прозрачен шлифован предмет, проблясващ в жълто.

— Прилича на жълт диамант.

Сянка, неуловима като съновидение, се понесе към нея — съвършено бял силует, очертания на човек от светлина — и отново изчезна.

— Да не е компютърна болест? Да не го изпращат онези хора?

— Не знам. Мисля, че си спомням нещо подобно точно преди да се изключим, но в главата ми е каша. Почти не си спомням какво се случи, след като се върнах в пещерата да те прибера.

Жълтият диамант се взираше втренчено в нея като изцъклено златно око.

— Наистина трябва да говоря с теб, Рени — обади се унило !Ксабу. — Трябва да ти разкажа какво се случи с мене там.

— Не сега.

Насочи анализатора си към камъка — или поне към онова, което той представляваше. Когато след няколко секунди резултатите започнаха да кръжат като малки планети от букви около фасетъчното диамантено слънце, тя свирна през зъби от изненада.

— Това е код, но е напомпан до спукване. Натъпкан е с невероятно количество информация. Ако е някакъв вирус разрушител, вътре има достатъчно информация, за да пренапише система, много по-голяма от моята.

— Какво смяташ да правиш?

Рени не отговори веднага — трескаво проверяваше предишните си връзки.

— Откъдето и да е дошло, сега е прикрепено към системата ми. Но не виждам никаква следа от него в моя парцел от мрежата на политехниката, което е по-добре. Господи, комуникаторът ще се пръсне, почти не ми е останала памет — прекъсна връзката с училището тя. — Според мен дори не мога да задействам това нещо в малката ми система тук, така че в нея то вероятно е неутрализирано, макар да не мога да проумея защо му е на някой да напъхва вирус в система, с която не може да оперира. По същата причина не мога да проумея защо му е на някой да създава такъв огромен вирус — все едно да изпратиш слон да претършува телефонна кабина.

Изключи системата, махна очилата и се тръшна обратно в леглото. Малки петънца жълта светлина като миниатюрни копия на диаманта затрепкаха пред очите й. !Ксабу също свали очилата си и изгледа подозрително комуникатора, сякаш очакваше нещо гадно да изпълзи от него. След това погледна разтревожен Рени.

— Изглеждаш бледа. Ще ти налея вода.

— Трябва да намеря система, достатъчно мощна, за да се активира това нещо — заразмишлява на глас Рени, — но да не е свързана с друга; нещо голямо и изолирано, стерилно. Мога да го уредя в някоя от лабораториите на политехниката, но ще ми се наложи да отговарям на куп въпроси.

!Ксабу внимателно й подаде чаша вода.

— А защо не го унищожиш? Ако са го направили онези хора, от онова ужасно място, сигурно е нещо опасно.

— Но ако е от клуба, то е единственото ни доказателство, че сме били там! Нещо повече — това е код, а хората, които пишат кодове от висок порядък, имат свой собствен стил — също като режисьорите и художниците. Ако успеем да разберем кой създава задкулисната структура на „При господин Дж.“… все ще ни послужи за начало. — Изпразни чашата на две големи глътки и се изненада колко беше ожадняла. — Няма да им се дам само защото ме поуплашиха — отпусна се отново върху възглавниците тя. — Лесно не се давам.

!Ксабу продължаваше да седи на пода с кръстосани крака.

— И как ще го направиш, щом не използваш училището? — умърлушено попита той, сякаш се сбогуваше с някого, когото не се надяваше да види отново.

— Мисля. Имам две — три идеи, но трябва да узреят.

Бушменът безмълвно гледаше пода. Най-накрая вдигна очи. Погледът му беше неспокоен, челото — набръчкано. Рени изведнъж си даде сметка, че е някак необичайно потиснат.

— Искаше да ми кажеш какво се е случило.

Той кимна.

— Много съм объркан, Рени, и имам нужда да поговоря с някого. Ти си ми приятел. Мисля, че ми спаси живота.

— А ти спаси моя — знам го със сигурност. Ако се беше забавил да извикаш помощ…

— Не ми беше трудно да разбера, че духът ти е много слаб, че си много болна — сви смутено рамене той.

— Давай тогава. Кажи ми защо твоят дух е слаб, ако това е проблемът.

Той кимна със сериозен израз.

— Откакто се върнахме от онова място, не чувам слънцето да звъни. Така казва моят народ. Когато престанеш да чуваш звъна на слънцето, духът ти е в опасност. От много дни го усещам.

Първо трябва да ти разкажа за себе си някои неща, които не знаеш — те са част от моя живот. Казах ти, че баща ми е умрял, а майка ми и сестрите ми живеят с моя народ. Знаеш, че съм учил в градски училища. Аз съм част от народа си, но усвоих и езика и мислите на хората от градовете. Понякога ги усещам като отрова в себе си, като нещо студено, което може да спре сърцето ми.

Той млъкна и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Каквото и да се канеше да й разкаже, то очевидно го измъчваше. Рени усети, че стиска здраво юмруци, сякаш наблюдаваше свой близък да извършва опасен номер на голяма височина.

— Съвсем малко са оцелелите от моя народ — продължи той. — Старата кръв почти се изгуби. Изпоженихме се за високите жени, а понякога отвличаха жените ни насила, затова хората като мен малко по малко изчезват.

Малцина живеят по старому. Дори истинските бушмени, с чиста кръв, почти до един отглеждат овце или работят в говедовъдните ферми около Калахари или в делтата на Окаванго. Оттам е и родът на майка ми — от делтата. Имали овце, няколко кози, ловели риба в делтата и я продавали в близкия град, за да си купят неща, които според тях им били нужни — неща, на които предците ни биха се изсмели. Как щяха да се смеят само! Радиоапарати, един дори си беше купил стар телевизор, който работеше на батерии — все неща с гласа на белия човек и на черния човек, който живее като бял. Нашите предци нямаше да разберат това. Гласовете на града заглушават звуците на живота, който народът ми е живял някога, и ни пречат да чуваме звъна на слънцето.

И така, семейството на майка ми, както повечето бедни черни хора в Африка, живеело край земите, които някога били негови. Сега белите не управляват Африка или поне вече не седят в правителствените канцеларии, но всичко, което донесоха със себе си, управлява вместо тях. И ти го знаеш, макар че живееш в града.

— Знам го — кимна Рени.

— Но все още има хора, които живеят като едно време — както са живели ранните раси, Мантис, Таралежа и Кваманга Дъгата. Баща ми и неговият род живеели така. Били ловци и пътували из пустинята, където не стъпвал кракът нито на белия, нито на черния човек, подир светкавиците, дъждовете и стадата антилопи. Продължавали да живеят така, както е живял народът ми от първите дни на Сътворението, но само защото градските хора не искат нищо от пустинята. В училище научих, че по света все още са останали няколко такива места — където не свири радио и няма следи от гуми, — но тези места се стапят като вода върху плоска скала под лъчите на слънцето.

За да съхрани начина си на живот и да опази старите си обичаи, родът на баща ми бил принуден да отбягва всички, дори онези наши сънародници, които напуснали пустинята и свещените хълмове. Някога цяла Африка е била наша и сме я кръстосвали заедно с другите племена, с антилопите и лъвовете, с газелите и песоглавците, и всички други. Но последните останали от нас могат да оцелеят само ако се крият. За тях градският свят е истинска отрова. Тя ще ги погуби.

Преди много-много години, преди ти и аз да сме били родени, настанала ужасна суша. Изпепелила цялата земя, но най-вече сухите земи, където живеел родът на моя баща. Продължила цели три години. Огромните стада газели напуснали тези земи, антилопите — също: някои измрели, други избягали. И родът на баща ми страдал. Пресъхнали дори кладенчетата, в които само бушмените можели да намират вода. Старците вече се били предали на пустинята, за да оцелеят младите и здравите, но и те започнали да измират. Децата били хилави и болнави, а нови не се раждали, защото при голяма суша нашите жени стават безплодни.

Баща ми бил ловец — в разцвета на силите си. Бродел дни наред надлъж и нашир из пустинята, за да намери нещо, с което да нахрани семейството си, братята и сестрите си, племенниците си.

Но всеки път, когато излизал на лов, трябвало да търси дивеч все по-надалече и всеки път си носел все по-малко храна, която да го крепи, докато ловувал. Черупките от щраусови яйца, в които народът ми носи водата, били почти празни. Така ставало и с другите ловци и жените се трепели от сутрин до мрак — изравяли оцелелите от ужасната суша корени и събирали насекоми, за да има с какво да нахранят децата. През нощта всички се молели дъждовете отново да се завърнат. Били много нещастни. Не пеели песни, а след време престанали да разказват и приказки. Нещастието им било тъй голямо, та някои взели да мислят, че дъждът е напуснал земята завинаги и е отишъл някъде другаде, че самият живот е към своя край.

Един ден, когато баща ми бил на лов и цели седем дни не се бил връщал, явило му се невероятно видение — огромна антилопа еланд, най-красивото от всички създания, стояла на ръба на пустинна котловина и отгризвала от кората на трънливо дърво. Знаел, че антилопата ще осигури на семейството му храна за дни наред, а и водата, просмукана в тревата в стомаха й, ще утоли жаждата на децата поне за известно време. Но знаел също колко е странно, че животното е само. Еландът не се движи на огромни стада като другите антилопи, но където и да отиде, семейството му е винаги с него — също като нашия народ. Еландът нито бил болен, нито ребрата му се броели въпреки ужасната суша. Баща ми се зачудил дали животното не му е специален дар от прататко Мантис, който създал първия еланд от кожата на сандала на Кваманга.

Докато се чудел, еландът го видял и се стрелнал надалече. Баща ми го подгонил.

Цял ден го преследвал и когато най-сетне той спрял да си почине, баща ми се промъкнал възможно най-близо, намазал една стрела с най-силната си отрова и я пуснал. Стрелата го уцелила миг преди да побегне. Когато приближил до мястото, където преди малко стояла антилопата, баща ми видял, че стрелата я няма, и сърцето му се преизпълнило с радост. Бил я улучил. Тръгнал по следите й в очакване отровата да подейства. Но еландът нито забавил бяг, нито показвал някакви признаци на слабост. Целия следващ ден го преследвал, но нито веднъж не се приближил достатъчно, за да пусне друга стрела. Антилопата се движела бързо. Щраусовите черупки на баща ми били празни и сушеното месо в торбата му било свършило, но нямал време да търси вода и храна.

Още два дни преследвал животното през пясъците под горещото слънце и студената луна. Еландът препускал все на югоизток, където пустинята свършвала край голямо блато около делтата на някаква река. Баща ми никога не се бил приближавал толкова много до Окаванго — народът му, който навремето изминавал хиляди километри всеки сезон, сега обитавал само най-недостъпните вътрешни райони на пустинята заради своята безопасност. Почнал да полудява от глад, умора и страх или пък го бил обладал някой дух. Бил твърдо решен да хване еланда. Вече бил сигурен, че той му е дар от Мантис и ако го занесе на народа си, дъждовете ще рукнат.

Най-накрая, на четвъртия ден от гонитбата, той се запрепъвал из покрайнините на пустинята по хълмовете към бреговете на блатото Окаванго. Но блатото също било пресъхнало от голямата суша и баща ми не намерил нищо освен напукана кал и сухи дървета. Но еландът все тъй се носел пред него, неуловим като сън, и следите от копитата му личали в праха. И той продължавал.

Вървял цяла нощ през това непознато място. Крокодилски и рибешки кости белеели на лунната светлина. Народът на баща ми живеел по старому — знаел всеки камък и всяка пясъчна могила, всяко дърво и трънак в пустинята така добре, както градските хора знаят прищевките на децата си или обстановката в домовете си. Но сега баща ми бил на непознато място и преследвал огромен еланд, който мислел за дух. Бил слаб и уплашен, но бил ловец и народът му се намирал в ужасна беда. Помолил се на прамайките звезди да му изпратят мъдрост. Когато Зорницата, най-великият от всички ловци, изгряла накрая на небето, баща ми се помолил и на нея.

— Влей сили в сърцето ми — помолил звездата той.

Молел се да му даде смелост, за да оцелее, защото се чувствал много слаб.

Щом слънцето се издигнало на небето и отново взело да изпепелява земята, баща ми съзрял силуета на еланда до бистър ручей. От гледката на толкова много вода и на тъй близкия дух на животното на баща ми му прилошало и той се строполил на земята. Запълзял към еланда, но краката и ръцете му не го държали и не могъл да допълзи до него. Миг преди сетивата му да угаснат, видял, че антилопата се е превърнала в красиво момиче — момиче от нашия народ, но с непознато лице.

Това била моята майка, която станала рано, за да отиде за вода. Дори делтата на огромната река била почти пресъхнала от сушата и майка ми и семейството й трябвало да ходят далеч от малкото селце край пътя, за да донесат вода. Майка ми видяла ловеца, който дошъл от пустинята и припаднал в краката й, и си помислила, че той ще умре. Дала му да пие вода. Той изпразнил стомната й, после почти пресушил поточето. Когато се изправил, тя го завела при семейството си.

По-старите все още говорели на неговия език. Докато родителите на майка ми го хранели, старците непрекъснато му задавали въпроси и цъкали в почуда, че виждат човек, изскочил все едно от спомените им. Хапнал, но не казал много. Макар че тези хора много приличали на него, поведението им било странно, но той почти не забелязвал какво правят. Не отделял очи от майка ми. А тя, която никога не била виждала мъж от старите времена, също не отделяла очи от него.

Баща ми можел да остане там. Бил изгубил антилопата, но поне щял да занесе вода на своето семейство и на народа си. Пък и непознатите го притеснявали със своята говореща кутия, със странните си дрехи и с непознатия си език. Майка ми, която не обичала и не уважавала баща си, защото я биел, избягала с моя баща и предпочела да отиде да живее с неговия народ, вместо да остане при своето семейство.

Макар и да не я карал да напуска семейството си, той бил много щастлив, че тръгнала с него, защото я харесал още при първата им среща. Наричал я Дъщерята на еланда и те се смеели, нищо че отначало не се разбирали какво говорят. Когато накрая, след като вървели много дни и намерили народа му, семейството на баща ми било поразено от неговата история, посрещнали майка ми добре и много я харесали. Същата нощ над пустинята отекнал гръм и проблеснала светкавица. Дъждовете се завърнали. Сушата свършила.

!Ксабу млъкна. Рени почака, но не издържа и се обади:

— И после какво станало?

Той я погледна — едва доловима тъжна усмивка трепна на устните му.

— Не те ли уморявам с тази дълга история, Рени? Това просто е моята история — за това, как съм се появил на този свят и как дойдох тук.

— Да ме уморяваш ли? Тя е… тя е прекрасна. Като приказка.

Усмивката му угасна.

— Млъкнах, защото това според мен е бил най-щастливият миг в живота им. Когато рукнали дъждовете. Семейството на баща ми вярвало, че майка ми наистина е Дъщеря на еланда и че с нея е довел добрите времена. Но ако продължа, историята ще стане тъжна.

— Щом искаш да ми я разкажеш, нека да я чуя, !Ксабу. Моля те.

— Така да бъде — разпери ръце той. — Известно време всичко било чудесно. С дъждовете се завърнали и животните, растенията избуяли отново — по дърветата покарали нови листа, никнели цветя. Дори пчелите си дошли и започнали да правят прекрасния си мед и да го крият сред скалите. Това било знак за силата на живота — бушмените много обичат мед, затова толкова обичаме и малката птичка, която се казва меден водач. Та всичко вървяло добре. Скоро майка ми и баща ми заченали дете. Появил съм се аз и ме кръстили !Ксабу, което означава „сън“. Бушмените вярват, че животът е сън, който ни сънува, и родителите ми искали да почетат добрата съдба, която сънят им изпратил. И другите жени в семейството родили деца, така че първите си години прекарах сред свои връстници.

После се случи нещо ужасно. Баща ми отишъл на лов с племенника си. Денят бил добър — убили голяма хубава антилопа. Били щастливи, защото знаели, че щом се върнат, ще има пир и месото ще стигне за няколко дни. На връщане видели един джип. Били чували за такива неща, но никога не ги били виждали и отначало не смеели да се приближат. Но мъжете в него — трима черни и един бял, все високи и облечени в градски дрехи — явно били в опасност. Приличали на примиращи от жажда и баща ми и племенникът му отишли при тях и им помогнали.

Мъжете били учени от някакъв университет — предполагам, че са били геолози и са търсели петрол или нещо друго, което се цени от градските хора. Джипът им бил ударен от светкавица и двигателят и радиото не работели. Без помощ несъмнено щели да умрат. Баща ми и племенникът му ги завели до едно селище в края на пустинята. Не биха дръзнали да го сторят, но баща ми помнел, че веднъж вече е напускал пустинята, без да му се случи нещо. Смятал да ги заведе до края на градчето и да ги остави да се оправят, но докато вървели, съвсем бавно, защото градските хора не можели да бързат, пристигнал друг джип — с правителствени лесничеи. Освен че използвали радиостанцията си, за да повикат помощ за спасените от баща ми мъже, те арестували него и племенника му за това, че са убили антилопа артибист. Излиза, че артибистът е защитен от закона. Бушменът — не.

Необичайната ожесточеност на тона му накара Рени да трепне.

— Арестували са ги? След като са спасили онези мъже? Това е ужасно!

!Ксабу кимна.

— Учените протестирали, но лесничеите се страхували да нямат неприятности, ако някой ги уличи, че са пуснали нарушителите, затова арестували баща ми и племенника му и ги откарали. Просто ей така. Дори взели и антилопата за доказателство. Докато стигнали града, тя се вмирисала и лесничеите я изхвърлили.

Учените така се засрамили, че взели на заем друга кола и отишли да кажат на семейството на баща ми какво се е случило. Не го открили, но срещнали други бушмени и скоро майка ми и семейството ни научили какво е станало.

Макар да не бе живяла в града, майка ми все пак знаела едно-друго за него и решила, че трябва да отиде да се разбере с правителството — представяла си го като белобрад мъдрец, който живее в някакво голямо село — и да му каже, че трябва да пусне баща ми. Всички я предупреждавали да не ходи, но тя ме взела и тръгнала към града.

Разбира се, баща ми вече бил изпратен в големия далечен град и докато майка ми успее да отиде там, бил осъден за бракониерство. Двамата с братовчед ми били пратени в затвора, в една килия с мъже, извършили ужасни престъпления — избили семействата си, измъчвали и убивали деца и старци.

Всеки ден мама ме вземала на ръце и отивала да се моли да освободят баща ми и всеки ден я прогонвали с груби думи и с юмруци от съда, а после и от затвора. Намерила за нас някаква барака в края на града — две стени от шперплат и лист ламарина за покрив — и ровела из бунищата за храна и дрехи заедно с другите бедняци, твърдо решена да не си тръгне, докато не освободят баща ми.

Не мога дори да си представя какво е изпитвала. Бил съм толкова малък, че почти нищо не съм разбирал. Имам съвсем бегли спомени от онова време — ярките светлини на камион през пролуките между дъските, гласовете на хора, които се карат или пеят в съседните бараки. Но тя сигурно се е чувствала ужасно — сама и толкова далече от хората си. Но не се предавала. Била сигурна, че само да намери, когото трябва — „истинското правителство“, както си мислела, — грешката най-после ще бъде поправена и ще освободят баща ми.

Баща ми, който познавал града по-зле и от майка ми, се разболял. След няколко посещения му забранили да се вижда повече с майка ми, макар че тя продължила да ходи всеки ден в затвора. Той дори не знаел, че тя все още е в града, само на неколкостотин метра от него. Той и племенникът му се отчаяли, престанали да говорят. Духът им станал много слаб и спрели да ядат. Много скоро, само след няколко месеца в затвора, баща ми умрял. Племенникът му живял по-дълго. Казвали са ми, че го убили при някакво сбиване няколко месеца след това.

— О, !Ксабу, колко ужасно!

Той вдигна ръка, сякаш не приемаше съчувствието на Рени.

— Майка ми дори не могла да откара тялото на баща ми в пустинята. Погребали го в някакво гробище край бордея. Майка ми отбелязала гроба с пръчка, на която закачила гердан от черупки на щраусови яйца. Ходих там, но не успях да намеря гроба му.

Мама ме взела и поела по дългия обратен път. Не можела да се върне пак в пустинята, която за нея била свързана с баща ми, затова отишла при своето семейство, където отраснах. Не мина много време и тя си намери друг мъж, добър човек. Беше бушмен, но народът му беше напуснал пустинята много отдавна. Не познаваше старите обичаи и почти не говореше езика. Родиха им се две дъщери — моите сестри. И тримата ходехме на училище. Майка ни настояваше да опознаем градския живот, за да можем да се предпазваме от него, за разлика от баща ми.

Майка ми не прекъсна напълно връзките си със семейството на моя баща. Когато в селото идваха бушмени от по-отдалечените райони, за да търгуват, майка ми им изпращаше вести по тях. Един ден — сигурно съм бил на десет години — от пустинята дойде чичо ми. С благословията на майка ми той ме заведе да видя роднините си.

Няма да ти разказвам за годините, които прекарах при тях. Научих много неща за баща си и за неговия свят. Обикнах хората, но и започнах да се боя за тях. Бях още малък, но виждах, че са обречени. И те го знаеха. Често си мисля — те никога не ми го казаха и не биха го сторили, — че чрез мен са се надявали да спасят нещо от мъдростта на прататко Мантис, нещо от старите обичаи. Като човек, изхвърлен на някой остров, който пише писмо и го слага в бутилка, искаха да ме изпратят обратно в града с нещо, което съм съхранил в себе си от техния живот.

!Ксабу наведе глава.

— За мой най-голям срам години след като се върнах в селото на майка си, аз не се сещах за тях. Не, не е вярно — често си мислех за времето, прекарано с народа на баща ми, и винаги ще си мисля. Но не ми идваше на ум, че някой ден те ще изчезнат, че от стария свят няма да остане почти нищо. Бях млад и смятах живота за нещо безкрайно. Нямах търпение да науча всичко и не се страхувах от нищо — възможностите на градския живот и всичките му чудеса изглеждаха далеч по-примамливи от живота сред храсталаците. Учех се усърдно в малкото училище и един влиятелен човек в селото ме забеляза. Той съобщи за мене на една група, наречена „Кръгът“. Това са хора от цял свят, които се интересуват от „аборигенски култури“. С тяхна помощ успях да постъпя в едно училище в града, където бе умрял баща ми — добро училище. Майка ми се страхуваше за мен, но разумът я накара да ме пусне. Поне аз си мислех, че това е разумно.

Така се запознах и с други начини на живот. Запознах се с неща, с които вие сте свикнали както с водата и въздуха, но за мен те отначало бяха странни и почти вълшебни — електрическата светлина, стенните екрани, канализацията. Запознах се със знанията на хората, изобретили тези неща, понаучих нещо от историята на белите и на черните хора, но в нито една книга, в нито един филм по мрежата не се споменаваше почти нищо за моя народ.

Всяка година се връщах при семейството на майка ми, когато училището свършваше, за да помагам при пашата на овцете и да хвърлям мрежите за риба. Хората от пустинята все по-рядко и no-рядко идваха да търгуват в селото. Годините минаваха и аз започнах да се питам какво ли е станало с народа на баща ми. Все още ли живееше в пустинята? Дали чичо ми и братята му все още играеха танца на еланда, когато убиеха някое от тези големи животни? Дали леля ми и сестрите й все още пееха песни за земята, която тъгува за дъжда? Реших отново да ида да ги видя.

И това беше вторият ми голям срам. Макар че годината беше добра, макар че дъждовете бяха обилни, а пустинята — гостоприемна и пълна с живот, докато ги търсех, едва не умрях. Бях забравил много от наученото — приличах на човек, който остарява и зрението и слухът му отслабват. Пустинята и сухите хълмове криеха тайните си от мен. Оцелях, но след големи мъки, след много жажда и глад. Мина доста време, преди отново да усетя ритъма на живота така, както семейството на баща ми ме беше научило, преди отново да почувствам в гърдите си тръпката от близостта на дивеча, да подушвам водата под пясъка. Постепенно си припомних много неща, но не открих нито семейството на баща ми, нито други скитащи бушмени. Най-накрая отидох в светилищата — хълмовете със скалните рисунки, — но отдавна никой не беше минавал оттам. Тогава наистина се уплаших за роднините си. Те всяка година отиваха там, за да изразят почитта си към духовете на първите хора, а от много време не бяха идвали. Народа на баща ми вече го нямаше. Може би всички бяха мъртви.

Напуснах пустинята, но нещо в мене се беше променило завинаги. Обещах си, че животът на моя народ няма да изчезне просто ей така, че легендите за Мангустата Таралежа и Зорницата няма да бъдат забравени и старите обичаи няма да бъдат затрупани от пясъците така, както вятърът затрупва следите на човек след смъртта му. Реших да направя всичко възможно, за да съхраня поне частица от тях. За да го постигна, щях да изуча науката на градските хора, която, бях убеден в това, можеше да постигне всичко. Хората от „Кръга“ отново проявиха щедрост и с тяхна помощ дойдох в Дърбан, за да науча как градските хора създават свои собствени светове. Защото тъкмо това искам да направя, Рени, трябва да го направя — трябва да създам отново света на моя народ, света на ранната раса. Той никога няма да съществува отново на тази земя, но не трябва да бъде забравен завинаги!

!Ксабу млъкна, полюшвайки се напред-назад. Очите му бяха сухи, но явно изпитваше болка.

— Според мен това е прекрасно — обади се най-сетне Рени. Приятелят й не плачеше, но нейните очи бяха влажни. — Това е най-силният довод за съществуването на ВР, който някога съм чувала. Но след като си научил толкова много, след като си толкова близо до целта, защо сега си нещастен?

— Защото когато бях с тебе на онова ужасно място, докато ти се мъчеше да спасиш живота ми, аз посетих мислено един друг свят. Срамувам се, че те изоставих, но не можех да не го направя, тъй че не това ме натъжава. — Той втренчи поглед в нея и тя отново забеляза онзи страх. — Отидох в земята на първите хора. Не зная как и защо, но докато си преживявала всичко, което ми разказа в спешното отделение, аз бях на друго място. Видях благия прататко Мантис да язди между рогата на своята антилопа. И жена му Кауру беше там, и двамата му синове Кваманга и Мангустата. Но ме заговори Таралежа, любимата му дъщеря. Каза ми, че дори земята отвъд света, земята на първите хора, е в опасност. Преди да се появи Медения водач, за да ме отведе обратно, тя ми каза, че скоро мястото, където бяхме, ще се превърне в огромна пустош и че както градският свят, в който се намираме ние с тебе, постепенно е унищожил моя народ в пустинята, така ще бъдат унищожени и първите хора.

Ако е така, няма смисъл да създавам отново света на моя народ, Рени. Ако първите хора бъдат изгонени от земите им отвъд тази земя каквото и да направя, ще бъде само празна черупка, куха коруба на бръмбар, останала след неговата смърт. Не искам да използвам вашата наука, за да създам музей, Рени — място, където градските хора ще разглеждат онова, което някога е било живо. Разбираш ли? Искам да създам дом, в който нещичко от моя народ да просъществува завинаги. Ако изчезне домът на първите хора, тогава сънят, който ни сънува, ще престане да ни сънува. От живота на моя народ — от зората на всички неща — няма да остане нищо друго освен следи от стъпки в пясъка, които вятърът ще засипе.

Затова вече не чувам звъна на слънцето.

Известно време никой не каза нищо. Рени си наля нова чаша вода и предложи и на !Ксабу, но той поклати глава. Тя не го разбираше и й беше малко неловко — както щом колегите й християни говореха за рая или мюсюлманите — за чудесата на пророка. Но изпитваше съчувствие към болката на бушмена.

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш, но се опитвам — протегна ръка тя, вдигна отпуснатата му ръка и стисна сухите му пръсти. — Както ти ми помогна да се опитам да спася Стивън, така и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна — само ми кажи какво бих могла да направя. Ти си ми приятел, !Ксабу.

Той се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— И ти си моя добра приятелка, Рени. Не знам какво трябва да направя. Непрекъснато мисля… — Той внимателно отдръпна ръката си и разтърка очи. Явно беше уморен. — А трябва да отговорим и на твоите въпроси — толкова много въпроси имаме пред себе си! Какво ще правим с жълтия диамант, с това опасно нещо?

Рени се прозина дълбоко. Стана й неловко.

— Май познавам човек, който би могъл да ни помогне, но съм твърде уморена, за да се занимавам с това. Ще й се обадя, след като подремна.

— Тогава спи. Ще остана, докато се върне баща ти.

Тя му каза, че няма нужда, но не успя да го убеди.

— Няма да те притеснявам. — !Ксабу се изправи плавно, с едно-единствено движение. — Ще седна в съседната стая и ще помисля.

Отново се усмихна през рамо и затвори вратата след себе си.

Рени дълго мисли за странните места, които двамата бяха посетили — и двете съществуваха единствено в техните представи. Или поне така й се струваше. Но болката и копнежът, изписани върху сериозното, умно лице на !Ксабу, я караха да се усъмни в това.

Събуди се, уплашена от високата тъмна фигура, надвесена над нея. Баща й се отдръпна, сякаш заловен на местопрестъплението.

— Аз съм, момичето ми. Да видя добре ли си.

— Нищо ми няма. Взех си лекарството. !Ксабу тук ли е?

Той поклати глава. Лъхаше на бира, но стоеше сравнително стабилно на краката си.

— Тръгна. Ти какво, на опашка ли ги караш да чакат?

Тя го погледна с недоумение.

— Като се прибирах, отпред в една кола чакаше някакъв друг. Едър такъв, с брада. Като се приближих, потегли.

Внезапен страх разтърси Рени.

— Бял ли беше?

Баща й се разсмя.

— В тоя квартал? Не, чернилка като мене. Или оглежда местата наоколо, или е крадец. Когато ме няма, слагай веригата на вратата.

— Добре, татко — усмихна се тя. Рядко го виждаше толкова загрижен.

— Ще видя дали има нещо за ядене. — Той се спря за миг на вратата, после се обърна. — Тоя твой приятел… той е от дребните хора.

— Да, бушмен е. От делтата на Окаванго.

Баща й гледаше особено — беше си спомнил нещо.

— Те са древен народ, нали знаеш. Били са тук още преди да дойдат черните хора — преди ксоза, зулу и всички останали.

Тя кимна, заинтригувана от притихналия му глас.

— Никога не съм предполагал, че пак ще видя някой от тях. От дребните хора. Никога не съм предполагал.

И излезе с все същия отнесен израз и затвори тихо вратата след себе си.