Тад Уилямс
Градът на златната сянка (14)

ТРЕТА ГЛАВА
В СВЕТА НА ОГЛЕДАЛОТО

МРЕЖА/НОВИНИ: Мултибраковете в Калифорния узаконени.

(Картина: две жени и един мъж тримата в смокинги, влизат в мемориалната църква „Глайд“.)

Диктор: Протестиращи крещяха пред една църква в Сан Франциско при сключването на първия от току що легализираните в Калифорния мултипартньорски бракове. Мъжът и двете жени заявиха, че това е велик ден за хората, които не поддържат традиционния тип връзки между двама души.

(Картина: преподобният Пилкър на амвона.)

Не всички одобряват това. Преподобният Даниъл Пилкър, лидер на фундаменталистката група „Царство днес“, нарече новия закон „неоспоримо доказателство, че Калифорния е задният вход на ада…“.

 

Пол пристъпи напред и излезе. Златната светлина помръкна и той отново се озова сред пустошта.

Мъглата се разпростираше във всички посоки все така плътна и пуста, но нямаше нищо друго. Нямаше ги нито Финч, нито Мълет, което беше голямо облекчение, но Пол се надяваше да намери нещо повече от другата страна на сияйната порта. Не беше съвсем сигурен какво точно означава „у дома“, но подсъзнателно се бе надявал да се намери тъкмо там.

Свлече се на колене, после се наведе и накрая се просна по очи върху коравата еднообразна земя. Мъглите се кълбяха покрай него. Затвори изтощен очи — без надежди, без идеи — и се предаде за малко на мрака.

Следващото, което долови, беше тих шепот — сякаш шумолене на тънка хартия, — изникнал от тишината. Топъл бриз погали косата му. Пол отвори очи и се надигна изумен. Около него се беше появила гора.

Дълго време се наслаждаваше на гледката, без да помръдне. Толкова отдавна не беше виждал нищо друго освен изровени кални полета, че пейзажът на непрекършени дървета с гъсто преплетени клони и листа по тях утоли духа му, както глътка вода — ожаднелия. Какво от това, че повечето листа бяха жълти или кафяви и много от тях вече бяха окапали по земята и килимът от шума стигаше чак до глезените му? Самото възвръщане на цвета беше безценен дар.

Изправи се. Усети изтръпналите си крака като захвърлени от някого ненужни вещи, които му се налагаше да използва по принуда. Пое дълбоко въздух и вдъхна мириса на влажна земя, на съхнеща трева и едва доловимия дъх на дим. Ароматите на оживелия свят го замаяха и усети глад. Запита се откога ли не беше ял. Тлъсто говеждо и бисквити му бяха познати думи, но какво ли означаваха? Във всеки случай нещо отдавнашно и твърде далечно.

Въздухът беше топъл, но в себе си той усети лек хлад.

Къде беше досега? Спомняше си някакво мрачно, ужасяващо място, но му се изплъзваше какво беше правил там и как се бе измъкнал.

Отсъствието на спомени никак не го притесни. Слънчевите лъчи се процеждаха през листата и хвърляха отблясъци, които плуваха от полъха на вятъра наоколо му като златни рибки. Откъдето и да идваше, това място беше живо, въздухът беше прозрачен и чист, земята бе застлана с килим от сухи листа и дори — той вдигна глава — някъде далече чуруликаше птиче. Щом не можеше да си спомни кога беше ял за последен път, това беше още една причина да потърси нещо за ядене. Да се поразмърда.

Погледна надолу. Беше обут в груби кожени обувки, които му се сториха познати и по мярка, но нищо друго и облеклото му не беше съвсем както трябва. Носеше дебели вълнени чорапи, панталони, дълги малко под коляното, както и дебела риза и жилетка — също вълнени. На пипане платът беше необичайно груб.

Гората се простираше във всички посоки и не се виждаше нито път, нито дори пътечка. Опита се да си спомни накъде бе вървял, преди да спре тук, но и този спомен се бе изпарил като тягостната мъгла, която единствено съществуваше със сигурност, преди да се появи гората. Изправен пред свободен избор, той погледна сенките и обърна гръб на слънцето. Така поне щеше да вижда ясно пътя.

Дълго чуваше накъсаната птича песен, докато най-накрая видя и самия певец. Беше се навел, за да откачи чорапа си от един къпинов храст, когато точно пред него нещо проблесна през сноп светлина — зелена светкавица, едновременно по-плътна и по-ярка от мъха, покриващ дървесните стволове и камъните. Изправи се да го види, но то беше изчезнало сред сенките на дърветата; остана само тихото чуруликане — сякаш отглас от ехото му.

Измъкна се непохватно от къпинака и забърза натам, където беше изчезнало птичето. Тъй като нямаше никакви пътеки, реши, че ще е по-добре да тръгне след нещо красиво, отколкото да се лута без посока и цел. Беше бродил из необятната гора часове наред, без да забележи каквато и да е промяна.

Птицата нито веднъж не се приближи достатъчно, за да я види съвсем ясно, но и не изчезваше от погледа му. Прехвърчаше от дърво на дърво на десетина крачки от него. Когато кацаше да си почине на някой облян в слънце клон, той зърваше как яркозелените й пера греят с ослепителен блясък, сякаш излъчваха някаква вътрешна светлина. Виждаше и други багри — мътнопурпурно като свечерено небе и някакъв по-тъмен оттенък на качулката. Чуруликането й му се струваше не съвсем обикновено, макар да не си спомняше никаква друга птича песен за сравнение. Всъщност почти нищо не си спомняше за каквито и да е птици, но знаеше, че това е птица, че песента й го успокоява и примамва, и това му стигаше.

Следобедът преваляше и слънцето се търкулна през пролуките на върхарите към невидимия хоризонт. Така се бе улисал в преследването на зелената птица, че отдавна бе престанал да се тревожи откъде грее то. Едва когато започна да се смрачава, той си даде сметка, че се е загубил насред девствена гора, над която се спускаше нощта.

Спря и птицата кацна на една клонка на не повече от три крачки разстояние. Вирна глава — качулката й наистина имаше тъмна окраска — и изви мелодични трели, зад чиято жизнерадост той долови някакъв неясен въпрос, който неочаквано му навя печал за изгубената памет, за безцелното бродене, за самотата му. Накрая птицата разпери опашка, при което се показаха тъмнопурпурните пера отдолу, изпърха и се стрелна в прощална спирала, за да се стопи в дрезгавината. Последните й печално-очарователни трели се спуснаха над него и заглъхнаха.

Той седна върху един дънер и опря глава на ръцете си, налегнат от някаква непонятна мъка. Все още седеше така, когато един глас го накара да подскочи:

— Хайде стига! Това са хубави, здрави дъбове, а не плачещи върби!

Непознатият беше облечен не по-различно от него — в груби зелено-кафяви дрехи, но около едната му ръка беше вързана широка бяла лента — като превръзка или знак. Очите му имаха странен, котешки кафявожълтеникав оттенък. В едната си ръка държеше лък, в другата — кожен мях, а над рамото му стърчеше колчан със стрели.

Тъй като новодошлият не се държеше враждебно, той реши, че може да го попита кой е. Въпросът разсмя непознатия.

— Тук не се задават такива въпроси. Ами ти кой си, щом си толкова умен?

Отвори уста, но не можа да си спомни.

— Ами…, ами не знам…

— Разбира се, че не знаеш. Тук е така. Преследвах една… не съм съвсем сигурен, но май беше сърна. И няма да си спомня как се казвам, докато не си тръгна от тук. Шантава гора. — Той му подаде меха. — Жаден ли си?

Течността беше кисела, но освежителна. Когато върна меха на непознатия, се почувства по-добре. Разговорът го смущаваше, но поне приказваше с някого.

— Накъде си тръгнал? Знаеш ли изобщо? Аз се изгубих.

— Нищо чудно. Мене, ако питаш накъде съм тръгнал — иска ми се да изляза от гората. Не е хубаво да замръкнеш тук. Май си спомням едно местенце в края на гората, до което си струва да се добере човек. Може би тъкмо това ти трябва — кимна непознатият. — Тръгвай с мен. Може пък и да ти свърша работа.

Пол скочи, уплашен, че ако се забави, онзи може да се откаже от поканата си. Непознатият вече се провираше през гъсталак от млади дръвчета, опасали като жив плет останките на един рухнал техен по-стар роднина.

Известно време вървяха, без да разговарят, докато привечерният сумрак постепенно се сгъстяваше в плътен мрак. Добре че непознатият забави крачка — явно можеше да върви много по-бързо — и дори в здрачевината Пол виждаше тъмния му силует на три — четири крачки пред себе си.

Отначало помисли, че спусналият се нощен хлад е причина за по-различните звуци и миризми. После осъзна, че в главата му се бяха разшавали по-различни мисли.

— Бях… на някакво друго място. — Гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Май беше някаква война. Избягах.

— Война, казваш — измърмори спътникът му.

— Да. Започвам да си спомням… поне отчасти.

— Приближаваме края на гората, затова. Значи избяга, а?

— Но не… не поради обичайните причини. Поне така ми се струва.

Замълча. Нещо много важно се опитваше да изплува от дълбините на съзнанието му и той изведнъж се уплаши, че може да го стресне с припряността си и то отново да потъне в мрака.

— Бях на война и избягах. Минах през… една врата. Или нещо друго. Огледало. Празно място.

— Огледалата са опасно нещо. Непознатият се разбърза.

— И… и… — Той стисна юмруци, сякаш паметта беше мускул, който можеш да стегнеш. — И… се казвам Пол — разсмя се с облекчение. — Пол!

Непознатият го погледна през рамо.

— Ама че смешно име! Какво означава?

— Да означава ли? Ами нищо не означава. Просто така се казвам.

— Значи идваш от някое много смахнато място.

И непознатият млъкна, но продължи с широка крачка и Пол се разбърза, за да не изостане.

— Аз съм Горянина — обади се той най-сетне. — Понякога съм Джак от горите или Джак Горянина. Така ми викат, щото съм изръшкал всичките гори нашир и надлъж — дори тази, макар че не я харесвам много-много. Страшничко е да си загубиш името. Освен ако то нищо не значи.

— Пак си е за страх.

Пол се опита да подреди мислите, които бяха бръмнали в главата му.

— А сега къде съм? Що за място е това?

— Безименната гора, кое друго? Как иначе да се казва?

— И къде се намира? В коя страна?

Джак Горянина се разсмя.

— В царските земи, къде другаде. На стария цар, но се надявам, че имаш достатъчно акъл да не плещиш така пред непознати. Но на Нейно благородие можеш да й кажеш, че съм го изтърсил, ако случайно я срещнеш — проблесна за миг сред сенките усмивката му. — Ама ти май наистина си от много далече, щом си се загрижил за такива даскалски неща, кое как се казвало. — Той спря и протегна ръка. — Ей го там, както се и надявах.

Бяха спрели на едно възвишение над тясна долина.

Дърветата се спускаха по полегатия склон. Пол за първи път видя празно пространство пред себе си. На дъното на долината, сгушена сред хълмовете, блещукаше купчинка светлини.

— Какво е това?

— Хан. Добро местенце — потупа го по рамото Джак Горянина. — Оттук лесно ще се оправиш.

— Ти не отиваш ли там?

— Аз — не, тази вечер — не. Имам си работа, пък и смятам да спя другаде. Но мисля, че ще намериш там, каквото ти трябва.

Пол се вторачи в мъжа, за да види изражението му в нощния мрак. Дали зад думите му не се криеше нещо друго?

— Щом ще се разделяме, искам да ти благодаря. Май ми спаси живота.

Джак Горянина отново се разсмя.

— Не ми стоварвай такова тежко бреме, добри ми господине. Там, закъдето съм тръгнал, трябва да стигна с леко сърце. Хайде, сбогом — обърна се той и се заизкачва по хълма.

След секунди Пол вече не чуваше нищо освен шепота на листата.

На табелата, която вятърът клатушкаше над входната врата, бе изписано „Сънят на царя“. Беше съвсем нескопосана, сякаш набързо я бяха окачили на мястото на друга. Дребната фигурка, изрисувана под името, беше забола брадичка в гърдите си, а короната бе килната над очите й. Пол се спря за миг пред петното светлина, хвърляна от фенера пред вратата — усещаше мощното дихание на мрачната, неизбродна гора, притаена като огромен звяр зад гърба му — и пристъпи в светлината.

В прихлупената стая имаше десетина души. Трима бяха войници, облечени в гарвановочерни туники, също като недогорялата цепеница в огнището. Момченцето, което обръщаше шиша с плешката — така омазано със сажди, че бялото на очите му блесна заплашително, — го погледна крадешком и бързо се извърна с израз, който издаваше облекчение. Войниците също го огледаха и единият се поотмести върху пейката към пиките им, подпрени на варосаната глинена стена. Другите посетители, облечени в груби селски дрехи, го изгледаха, както биха изгледали всеки непознат, без да откъсват очи от него, докато крачеше към тезгяха.

Жената, която го очакваше там, беше стара, а бялата й коса, разрошена от горещината и потта, напомняше руното на овца, изгубена в бурна нощ, но ръцете й изпод запретнатите ръкави изглеждаха силни, а дланите й бяха зачервени, мазолести и енергични. Седеше отпуснато зад тезгяха, но погледът й беше проницателен.

— Нямаме свободни легла — ухили се неестествено тя, което му се стори странно. — Ей онези хубави войничета току-що заеха последните.

Единият от чернодрешковците се оригна. Другарите му се разсмяха.

— Бих искал да хапна и да пийна нещо.

В главата му зашава смътен спомен как ставаха тези неща. Изведнъж се сети, че джобовете му са празни — нямаше нито портфейл, нито пари.

— За съжаление нямам никакви пари. Бих могъл да свърша някоя работа.

Жената се наведе да го огледа.

— Откъде си?

— От много-много далеч. От другата страна на… на Безименната гора.

Тя понечи да го попита още нещо, но един войник изкряска за още бира. Стисна устни от яд и — както му се стори — от още нещо.

— Стой тука — нареди му тя и тръгна да се оправя с войниците.

Пол огледа стаята. Хлапакът до огнището пак го гледаше напрегнато и в очите му се четеше не толкова любопитство, колкото желание да го прецени. Пол обаче беше изморен и гладен, а и не се доверяваше особено на превъзбудените си сетива.

— Я да видим сега каква работа можеш да свършиш — рече жената, щом се върна. — Ела с мен отзад, там не е толкова шумно.

Поведе го по тесни стълби към изба, която явно беше нейната стая. Стените бяха опасани с полици — те, както и всичко останало, бяха отрупани с макари и чилета, буркани, кутии и кошници. Ако не се смяташе малкият сламеник в ъгъла и трикракото столче, стаята приличаше повече на магазин, отколкото на спалня. Стопанката се тръшна на столчето, изтупа грубата си вълнена пола и изу обувките си.

— Капнала съм — изпъшка тя. — Не мога да стоя на краката си. Дано нямаш нищо против да постоиш прав — столчето ми е само едно.

Пол поклати глава. Вниманието му привлече прозорче с дебело стъкло. През кривото стъкло отвън под лунната светлина проблесна плискаща се вода. Ханът очевидно се намираше на брега на някаква река.

— Казвай сега — сепна го резкият глас на старицата — кой те праща! Не си тукашен.

Пол се извърна. Стопанката стискаше шиш за плетене и въпреки че май нямаше намерение да скочи от стола и да го погне, нямаше и кой знае колко дружелюбен вид.

— Горянина му е името. Джак Горянина. Срещнах го в гората.

— Я ми го опиши.

Пол се постара да го опише максимално точно, но нямаше кой знае какво за описване, тъй като се бяха срещнали на смрачаване, а после се беше стъмнило. Чак когато си спомни за бялата превръзка на своя спасител, жената си отдъхна.

— Той е бил, няма кой друг. Каза ли ти да ми предадеш нещо?

Отначало не му хрумна нищо.

— Знаете ли коя ще да е „Нейно благородие“?

Жената се усмихна тъжно.

— Аз съм, че коя друга.

— Каза, че тая гора била на стария цар, но не трябвало да го казвам на никого освен на Нейно благородие.

Тя се изкикоти и метна шиша в един панер, пълен с шишове.

— Това е моят Джак. Моят верен рицар. И защо те е изпратил при мен? Къде е това място, откъдето идваш оттатък Безименната гора?

Пол се вгледа в нея. Чертите й изразяваха не само обикновена умора. Лицето й някога бе имало по-мек израз, но някаква сурова зима го бе сковала в дълбоки бръчки.

— Не знам. Аз… нещо не е наред. Бях на война — само това помня. И избягах.

Тя закима сякаш в такт с някаква стара и позната мелодия.

— Джак го е разбрал. Нищо чудно, че те е харесал — въздъхна тя. — Но вече ти го казах: нямам къде да те сложа. Тия проклети черни косове заеха последните ми легла и на всичко отгоре плащат само по петаче за всичките ми тревоги.

— Как може да постъпват така? — намръщи се Пол.

Тя се засмя унило.

— Могат да правят, каквото си искат. Това вече не е моя земя, а нейна. Дори и тук, в жалката ми бърлога, праща надутите си пуяци да ме унижават. Няма да ми направи нищо — какъв смисъл има да тържествуваш, ако го няма единствения човек, който би могъл да оцени победата ти? Но ще ме унижава по всички възможни начини, на които е способна.

— Коя е тя? Изобщо не разбирам за какво говорите. Старицата стана с пъшкане.

— По-добре, че не знаеш. И по-добре да не се заседяваш много наоколо. Тук вече не е за странници. — Тя го поведе между разхвърляните вехтории към вратата. — Бих те оставила тук, на пода в стаята ми, ама това само ще накара ония тьпоглавци горе да се чудят с какво толкова ми е станал интересен някакъв непознат. Можеш да спиш в яхъра. Ще кажа, че утре ще ми изтеглиш мрежите, за да не разпитват много-много. Поне ядене и пиене ще ти дам — заради Джак. Обаче на никого не разправяй, че си го срещнал, нито пък казвай каквото ти е рекъл.

— Благодаря. Много сте любезна.

Тя изсумтя и се затътри по стълбите.

— Като паднеш до такова ниско положение, така става — очите ти се отварят за много неща. Започваш да разбираш колко временно и несигурно е всичко.

Заведе го в шумната обща стая, където ги посрещнаха грубите подмятания на войниците и втренченият поглед на момчето до огнището.

Птица в клетка, високо дърво, къща с много стаи, някой крещи, реве, връхлита го като гръм…

Пол изплува от съня като удавник и на повърхността го посрещна мирис на влажно сено и тропот на уплашени коне. Надигна се и се опита да се отърси от объркания си сън. Вратата на яхъра беше открехната и върху ивицата звездно небе се очертаваше тъмна сянка.

— Кой е там? — Той затърси пипнешком оръжието си, подтикнат от някакъв смътен спомен, но сграбчи само шепа слама.

— Тихо — прошепна някой, явно не по-малко изплашен, отколкото съквартирантите на Пол. — Аз съм, Гали — приближи се сянката. Беше съвсем дребничка. — Прислужникът.

— Какво искаш?

— Не съм дошъл да те обера, повелителю — обидено прозвуча гласът му. — Ако беше така, щях да вляза по-тихо. Ида да те предвардя.

Сега Пол виждаше очите му, които блещукаха като седефчета.

— Да ме предвардиш ли?

— Онези войници. Прекалиха с пиенето и сега се надумват да идват при тебе. Не зная защо.

— Копелета! — скочи Пол. — Госпожата ли те прати?

— Не-е-е. Заключила се е в стаята си. Чух ги да се наговарят. — Той се изпъна, щом Пол пристъпи към вратата. — Къде ще ходиш?

— Знам ли. Сигурно пак в гората.

И тихо изруга. Поне не носеше нищо, което да забави бягството му.

— Ела с мене тогава. Ще те заведа на едно място. Царските хора няма да те проследят там — не и по тъмно.

Пол застана, опрял ръка на вратата. Откъм двора на хана наистина се чуваше тупурдия и тя много напомняше трополенето на пияни хора, които се опитват да се движат безшумно.

— Защо? — прошепна Пол.

— Защо ти помагам ли? Че защо не? — Момчето сграбчи ръката му. — Никой от нас не харесва тия черни косове. Нито пък повелителката им. Ела с мене.

Без да чака отговора на Пол, момчето се плъзна навън и се запрокрадва бързо, но безшумно край стената. Пол притвори вратата и забърза подире му.

Гали го заведе зад яхъра, спря и го докосна по ръката, преди да го поведе надолу по тясно каменно стълбище. Осветяваше ги единствено полумесецът. Пол едва не цопна в реката, но Гали отново го хвана за ръката.

— Лодка — прошепна момчето и поведе Пол към една полюшваща се сянка.

Когато седна на влажното дъно, спасителят му внимателно вдигна един прът, оставен на малкия кей, и избута мъничката лодка в тъмната вода.

Изведнъж някъде горе блесна фенер, нещо издрънча и вратата на яхъра се отвори с трясък. Пол затаи дъх. Гълчавата на разочарованите войници постепенно утихна зад тях.

Дърветата по близкия бряг се плъзгаха тихо край тях.

— Няма ли да си навлечеш неприятности? — попита Пол. — Няма ли да те уличат, като видят, че те няма?

— Господарката ще се застъпи за мен. — Момчето се наведе, сякаш търсеше някакъв знак в непрогледния за Пол мрак. — Пък и така се бяха натряскали, та надали ще се сетят къде съм отишъл. Ще кажа, че съм легнал в коша за пране, за да не чувам врявата им.

— Много съм ти благодарен. Къде ме водиш?

— У нас. Е, не само аз живея там. Всички живеем там.

Пол се облегна. Внезапното му събуждане и бягството му на косъм от опасността вече бяха зад гърба му и той изпита наслада от нощния покой и от усещането, че се плъзга под другата, огромна небесна река.

Обгръщаше го спокойствие и особено чувство на близост.

— И кои са тези „всички“? — попита най-сетне той.

— О, моите приятели — отговори Гали с нотка на гордост. — Момчетата от Стридената къща. Ние сме воините на Белия цар — всички до един!

Вързаха лодката на обширен кей, проточен доста навътре в реката. Мястото, където кеят докосваше брега, и тесните стълби, които водеха нагоре, бяха осветени от един-единствен фенер, поклащан от все по-усилващия се вятър.

Пол вдигна поглед към потъналата в мрак масивна постройка на брега.

— Там ли живеете?

— Вече да. Доскоро беше празна.

Пъргав като катеричка, Гали се измъкна от лодката и скочи на кея. Протегна ръка и извади от дъното една торба, която Пол не беше забелязал. Остави я на кея и подаде ръка на Пол.

— Едно време всички лодки спираха тук — мъжете пееха, мятаха мрежите…

Пол го последва по склона. Стълбите бяха изсечени в твърдата скала, стъпалата бяха тесни и хлъзгави от нощната роса. Пол откри, че може да се изкачва само ребром, като стъпва по дължината на стъпалата. Погледна надолу. Далече в ниското светеше фенерът. Лодката се беше мушнала под кея.

— По-живо — подкани го Гали. — Трябва да влезем. Тук идват малцина, но ако нейните войници са тръгнали подире ти, никой не трябва да те вижда.

Пол се приведе и за да се качва колкото може по-бързо, се опираше на по-горните стъпала. Макар да носеше торбата, момчето току се връщаше да го подканва. Най-после стигнаха горе. Тук нямаше фенер и сградата се виждаше като тъмен масив на фона на звездите. Гали дръпна Пол за ръкава и след малко той чу да скърцат дъски под краката му. Гали спря и почука по нещо, което явно беше врата. След секунди изникна някакво привидение с бледо, изкривено четвъртито лице, което стигаше до коленете на Пол.

— Кой е там? — почти изписука гласчето.

— Гали. Водя човек.

— Не мога да те пусна, без да кажеш паролата.

— Парола ли? — възмутено изсъска Гали. — Сутринта, като тръгнах, нямаше никаква парола. Отваряй.

— Но откъде да знам, че си ти?

Лицето, което Пол сега виждаше ясно, надничаше през капак във вратата, смръщено от комично усилие да изглежда строго.

— Да не си се побъркал? Пусни ни, Пойнтър, или ще бръкна и ще ти строша тиквата. Много бързо ще ме познаеш.

Капакът хлопна и миг по-късно вратата се отвори. Лъхна ги слаб мирис на риба. Гали вдигна торбата и се вмъкна вътре. Пол го последва.

Пойнтър, дребничко бледо момченце, отстъпи няколко крачки, вторачено в новодошлия.

— Кой е този?

— С мене е. Ще преспи тук. Какви са тия шашми с пароли?

— Мияги го измисли. Много непознат народ се изтърси днес.

— Ами откъде да знам паролата, като не съм бил тук? Гали протегна ръка и грубо разроши чорлавата коса на Пойнтър, след което го бутна в тъмния коридор пред тях.

Последваха дребосъка в широка стая с висок таван, голяма като църковна зала. Светеха само няколко свещи, така че само тук-там имаше осветени местенца и доколкото Пол можа да види, тя беше празна, просмукана от острата миризма на влага и речна тиня.

— Всичко е наред — изчурулика Пойнтър. — Гали е. Води някого.

От сенките се заизмъкваха тъмни силуети, първо два — три, после все повече, също като елфи, които изскачат от горските си скривалища. За секунди около Пол и водача му се скупчиха трийсетина хлапета, втренчили в него сериозни погледи, а много от тях търкаха подутите си от съня очи. Най-големите бяха на възрастта на Гали, а повечето бяха доста по-малки. Имаше и няколко момичета, но преобладаваха момчетата и всички до едно бяха мръсни и мършави.

— Мияги! Каква е тая парола и не смяташ ли, че можеше да ми кажеш?

Напред пристъпи ниско, закръглено момченце.

— Не сме искали да те оставим навън, Гали. Разни типове се навъртаха наоколо — не сме ги виждали досега. Накарах ситните да си траят и казах на всички да не пускат никого, ако не каже „крем-карамел“.

Някои от малките повториха думата и в приглушеното потрепване на гласовете им се усети възбудата от тайната или от смътния спомен за онова, което тя означаваше.

— Добре — отсече Гали. — Е, вече съм тук, а това е моят приятел… — Той се намръщи и затърка саждите по челото си. — Как ти е името, повелителю?

Пол му го каза.

— Точно така — моят приятел Пол. И той е за Белия цар, така че няма от какво да ви е страх. Вие там, сложете повечко дърва в огъня — тука е студ на бучки. Господарката праща хляб и сирене. — Гали пусна на пода торбата. — Не можеш да научиш имената на всички. Мияги и Пойнтър вече ги видя. Оня там е Чесапийк — пак заспа дръвникът му с дръвник! Онази е Блу — сестрата на Пойнтър, — а това е брат ми Бей.

Последният представен — кльощаво чипоносо момченце с къдрава рижа коса — направи противна гримаса. Гали вдигна крак уж да го ритне.

Пол наблюдаваше как момчетата — и момичетата — от Стридената къща се пръсват в различни посоки, докато Гали, роден генерал, им разпределяше задачите. Когато останаха отново сами, Пол се обърна към водача си и попита тихо:

— Какво искаше да кажеш с това, че съм за Белия цар? Нямам никаква представа — аз съм чужденец.

— Може и тъй да е — ухили се Гали, — но щом избяга от войниците на Черната царица, едва ли ще си окачиш нейния герб, нали тъй?

Пол поклати глава.

— Нищо не знам за това. Дори не знам как дойдох в този град, в тази страна. Един човек ме намери в гората и ме изпрати в хана — такъв един със странни очи, казва се Джак. На за царе и царици нищичко не знам.

— Джак ли те изпрати? Значи имаш да казваш още много неща. С него ли се би във войната?

Пол отново поклати глава безпомощно.

— Бих се… бих се в някаква война. Но не беше тук. Вече не си спомням.

Той се отпусна тежко на дъсчения под и опря гръб о стената. Вълнението беше отминало и го налегна умора. Беше дремнал само два — три часа, преди Гали да го събуди.

— Не се кахъри, повелителю. Ще те уредим някак.

Гали му подаде хляб и сирене, но Пол беше ял вече и макар отново да беше гладен, не искаше да отнема от оскъдния пай на децата. Бяха толкова дребни и недохранени, че го болеше да ги гледа как ядат. Но бяха изключително възпитани хлапета и всяко чакаше кротко реда си да получи коричка хляб.

Когато огънят лумна и стаята най-после се позатопли, на Пол страхотно му се доспа, но децата бяха твърде възбудени от среднощните събития и не бързаха да си лягат.

— Песен! — извика някое и другите подеха: — Да, песен! Накарай го да ни изпее нещо.

Пол поклати глава.

— Боя се, че не си спомням нито една. Иначе — с удоволствие.

— Не се притеснявай — каза Гали. — Блу, изпей нещо. Има най-хубавия глас, нищо че не е най-силният — добави той.

Момиченцето се изправи. Тъмната коса се спускаше на сплъстени кичури по раменете му, привързана с мръсна бяла лента на челото. Намръщи се и лапна пръстче.

— Коя да е?

— Онази за откъдето сме дошли.

Гали седна по турски до Пол като някой туземен принц, решил да позабавлява чуждоземен сановник.

Блу кимна замислено, извади пръстчето от устата си и запя с висок, сладък и леко потрепващ гласец:

Ах, тъмен, бурен океан!

Дойдохме ний отвъд,

оттам зад този океан голям

Земята на съня е там.

Далеч, далеч, далеч, ехей!

Те викаха след нас в захлас.

Далеч, далеч, далеч, ехей!

Но няма връщане за нас…

Сгушен сред това невръстно племе, заслушан в гласа на Блу, който се извиваше като искриците на огъня, Пол изведнъж усети как самотата му го обгръща като облак. Защо да не остане тук? Да им бъде като баща, който се грижи да не гладуват и да не се страхуват от света зад стените на старата им къща.

Нощ тъмна, дълга, без луна

— води ни, песен светлина!

Нощ тъмна, дълга, а отвъд е тя

— Земята на съня…

Пол долавяше скритата тъга — някакво ридание, което се прокрадваше в мелодията. Сякаш слушаше писукането на птиче, паднало от гнездото, което надаваше вопли през безнадеждната далечина към топлината и сигурността, които беше изгубило завинаги.

Отвъд морето и нощта

ний дирим светлина сега

— да пази спомена ни тя,

ах, за Земята на съня…

Далеч, далеч, далеч, ехей!

Те викаха след нас в захлас.

Далеч, далеч, далеч, ехей!

Но няма връщане за нас…

Песента продължаваше, а очите на Пол започнаха да се затварят. И той заспа под звуците на ромонящия в нощта гласец на Блу.

Птица се блъскаше в прозореца — крилете й трескаво пърполеха по стъклото. В капан! Беше в капан! Мъничкото телце трептеше в зелени и пурпурни оттенъци, удряше се безпомощно в стъклото, пърхаше и туптеше като замиращо сърце. Някой трябва да я пусне на свобода, Пол го знаеше — или тя ще умре. Цветовете, прекрасните багри, щяха да станат пепелявосиви и после да изчезнат, отнасяйки завинаги със себе си късче от слънцето, от света…

Внезапно се събуди. Гали беше коленичил до него.

— Тихо — прошепна момчето. — Отвън има някой. Може да са войниците.

Щом се надигна, някой отново почука — глух шум, който обиколи огромната Стридена къща.

„Може изобщо да не са войниците — помисли си Пол, все още замаян от талазите на съня. — Може да е умираща птица.“

— Качи се горе — посочи разнебитена стълба Гали, която водеше към една галерия. — Скрий се. Който и да е, няма да казваме, че си тук.

Пол се заизкачва по скърцащите стъпала, които се залюляха заплашително. По тях явно отдавна не беше се изкачвал толкова тежък човек. Плахото почукване прозвуча отново.

Гали изчака, докато Пол стигна до потъналите в сумрак горни стъпала, после взе тлееща главня от огъня и тръгна крадешком към вратата. През прозорчето над вратата се процеждаше дрезгава синя светлина. Зазоряваше.

Последва мълчание, сякаш онзи, който чукаше, не бе очаквал отклик. После се дочу напевен и по детски крехък глас, но въпреки това Пол настръхна.

— Ние сме почтени хора. Търсим един наш приятел.

— Не ви познаваме — помъчи се да говори твърдо Гали. — Тук няма да намерите приятели.

— А… да, но може да сте виждали този наш приятел?

— Кои сте вие, дето хлопате по вратите по никое време?

— Просто пътници. Виждали ли сте нашия приятел? По-рано беше войник, но го раниха. Нещо не е наред с главата, хич не е наред. Жестоко ще е да го криете от нас. Ние сме негови приятели и можем да му помогнем.

Гласът беше добродушен, но зад думите се прокрадваше нещо друго — нещо хищно. Необясним страх скова Пол. Прииска му се да изкрещи на онова нещо отвън да се маха и да го остави на мира. Вместо това захапа юмрука си и стисна зъби с все сила.

— Никого не сме виждали и никого не крием. — Гали се мъчеше да приказва тежко и нехайно, но без особен успех. — Това е нашият дом. Ние сме работни хора и имаме нужда от почивка, така че си вървете, преди да сме насъскали кучетата.

Зад вратата се чу мърморене, някакъв припрян разговор. Вратата изскърца, после — още веднъж, сякаш някой я подпираше с нещо тежко. Като се опитваше да обуздае ужаса си, Пол се запромъква по галерията към вратата, за да е близо до Гали при нужда.

— Добре тогава — обади се най-накрая гласът. — Наистина съжаляваме, че ви обезпокоихме. Тръгваме си. Тъжно е, но ще трябва да потърсим приятеля си в някой друг град, щом не е тук. — Вратата пак изскърца и резето изтрака. Невидимият странник продължи съвсем спокойно, сякаш нищо не се бе случило: — Ако срещнете такъв човек, кажете му да пита за нас в „Сънят на царя“ или по странноприемниците покрай реката. Джойнър и Тъск — така се казваме. Много искаме да помогнем на приятеля си.

Пред прага проскърцаха тежки ботуши, след това настъпи тишина. Гали посегна да отвори вратата, но Пол се наведе над парапета и му махна да не я пипа. След това се приближи до прозорчето над вратата и надникна навън.

Там стояха два силуета, загърнати в тъмни наметала. Единият беше по-едър, но Пол не можа да различи нищо повече в предутринната дрезгавина. Усети, че сърцето му задумка още по-бързо. Трескаво замаха на Гали да не помръдва. В полуздрача видя, че някои от децата се бяха събудили и надничаха от разпръснатите си из Стридената къща леговища с ококорени от страх очи.

По-дребният силует килна глава, сякаш се ослушваше. Без да знае защо, Пол отчаяно се замоли тези хора да не го намерят. Сърцето му щеше да изхвръкне. В паникьосаното му съзнание изплува един образ — огромна празнота, пустош, в която съществува само той — той и двамата му преследвачи…

Дребният силует се наведе към едрия, сякаш му пошепна нещо, след което двамата се обърнаха и тръгнаха надолу, докато се стопиха в мъглата, надигаща се откъм реката.

— Значи, двама? Да не са онези, които си видял?

Мияги закима енергично. Гали дълбокомислено свъси чело.

— Досега не се е случвало такова нещо — каза той най-сетне. — Напоследък се навъртат какви ли не — ухили се на Пол. — Не се стряскай… Но ако не са войници, значи са шпиони или някакви такива. Ще продължат да обикалят, обзалагам се.

Пол си помисли, че момчето сигурно има право.

— Значи остава само едно. Ще се махна и те ще тръгнат след мен — каза небрежно той, но мисълта, че трябва да си тръгне толкова скоро, го разстрои.

Глупаво беше да се надява, че толкова лесно ще намери покой. Доколкото изобщо си спомняше нещо, отдавна не бе попадал на място, където да се почувства у дома си.

— Как най-лесно да напусна този град? Всъщност какво има извън него? Нямам никаква представа.

— Не е толкова лесно да се движиш из квадратите — отвърна Гали. — Откакто дойдохме тук, нещата се промениха. Ако тръгнеш ей така, ще се натресеш на войниците на Черната царица и пандизът не ти мърда, а може и по-лошо да стане — поклати глава той и замислено прехапа устни. — Не, трябва да попитаме някой, който е наясно с нещата. Според мен трябва да идем при епископ Хъмфри.

— Кой е той?

— Да го водим при стария трътльо? — развесели се Мияги. — При тоя дърт пърдел?

— Той е наясно с нещата. Знае къде е най-добре да отиде повелителят. — Гали се обърна към Пол, сякаш очакваше от него да разреши спора. — Епископът е умна глава. Знае всички имена, дори на нещата, за които не би предположил, че имат имена. Какво ще кажеш?

— Ако можем да му се доверим…

Гали кимна.

— Вярно, че е стар пърделник, но е важна клечка и черните косове не го закачат. — Той плесна с ръце, за да привлече вниманието на децата, и те се скупчиха около него. — Отивам да заведа моя приятел при епископа. Докато ме няма, никакво иди ми — дойди ми и никакво пускане на никого тук. Тая работа с паролата е добра — не отваряйте на никого, дори и на мене, докато не ви каже „крем-карамел“. Ясно ли е? „Крем-карамел.“ Мияги, ти отговаряш. Бей, изтрий тая тъпа усмивка от мутрата си. Престани най-после да се правиш на кретен!

Гали го изведе през задната врата. Тя водеше към синорите и към борова гора, която стигаше току до зидовете на Стридената къща. Момчето се огледа внимателно и махна на Пол да го последва между дърветата. Само след секунди навлязоха в толкова гъста гора, че изгубиха масивната сграда от погледа си.

Утринната мъгла все още беше гъста и се стелеше ниско над земята. Гората беше неестествено тиха — Пол не чуваше нищо освен своите стъпки, които проскърцваха по килима от окапали иглички. Момчето пристъпваше почти безшумно. Никакъв ветрец не поклащаше клоните. Никакви птици не приветстваха изгряващото слънце. Докато си проправяха път под дърветата и мъглата се кълбеше около глезените им, Пол си представи, че скита сред облаците по небето. Представата му навя някакъв смътен спомен, но какъвто и да беше, той не можа да го задържи и да го избистри.

Вървяха близо час, предимно се спускаха. Изведнъж Гали, който вървеше на няколко крачки пред Пол, му махна да спре. Направи му знак с малката си ръка да мълчи и се върна тихо назад.

— Кръстопътят е малко по-нататък — прошепна той. — Но ми се стори, че чух нещо.

Продължиха надолу по склона, докато излязоха на равното и видяха сред дърветата просека, посред която се източваше лентата на червеникав път. Гали го поведе внимателно по него, все едно пристъпваха покрай заспала змия. Изведнъж падна на колене и протегна ръка да дръпне Пол.

Бяха стигнали до кръстовище с друг прашен път. Две табели, които Пол не можа да разчете, сочеха в една и съща посока. Гали запълзя напред и се скри зад един храст на петдесетина крачки от кръстопътя, откъдето можеше да го наблюдава.

Чакаха в мълчание толкова дълго, че Пол тъкмо понечи да стане и да се протегне, когато чу шум. Отначало слаб и равномерен като пулс на сърце, но постепенно все по-силен. Стъпки.

От мъглата сред дърветата изникнаха два силуета — приближаваха от посоката, сочена от двете табели. Вървяха, без да бързат, а наметалата им се влачеха по влажния от росата прах по пътя. Единият беше много едър и странно тътреше крака. Снощните му познати, които бе видял от прозорчето над вратата. Усети, че му се повдига. От ужас дъхът му спря.

Двамата стигнаха до кръстопътя, подвоумиха се за момент и поеха в посоката, откъдето бяха дошли Пол и Гали.

Мъглата се виеше около краката им. Носеха безформени шапки и развлечени пелерини, но Пол забеляза, че на лицето на дребничкия проблясват очила. Едрият имаше някак сивкав тен и сякаш беше лапнал нещо, защото онова, което издуваше горната му устна и очертаваше челюстта му, беше твърде голямо за зъби.

Пол се притисна плътно към килима от иглички и заора с пръсти в земята. Зави му се свят, стори му се, че всеки миг ще започне да го тресе. Беше сигурен, че по този път го преследва смъртта… не, нещо по-лошо от смъртта, нещо много по-пусто, неумолимо и безпределно от смъртта.

Сякаш усетили мислите му, двете фигури изведнъж спряха насред пътя точно срещу скривалището му. Пулсът на Пол, вече мъчително ускорен, закънтя в слепоочията му. Дребничкият се приведе и изпружи врат сякаш се превърна в същество, което трябва да се движи на четири крака. То бавно завъртя глава. Пол вид лещите да проблясват, проблясват, проблясват от отражението на всяка светлинка сред потъналите в сенки дървета. Времето сякаш спря.

Едрата фигура отпусна сивкавата си длан върху рамото на своя спътник и изръмжа нещо — във вцепенението си Пол долови само някакво „восък за печати“, — след което се затътри по пътя толкова бавно, сякаш глезените му бяха свързани с въже. След миг дребният се изправи и го последва с превити рамене и навъсено сведено лице.

Пол издиша въздуха, който прогаряше гърдите му, чак щом двата силуета се стопиха в мъглата, и остана да лежи неподвижно още известно време. Гали също не бързаш да се изправи.

— Връщат се в града — прошепна момчето. — Това е добре. Няма начин да не се забавят там. Но все пак няма да излизаме на пътя.

И Гали скокна. Пол стана и се олюля, сякаш беше паднал от високо.

След време пресякоха пътя и Гали го поведе по тясна странична пътека, която криволичеше между дърветата по едно възвишение. На самия връх, сред брезова горичка, се издигаше миниатюрен замък, чиято централна кула стърчеше като островърха шапка. Мостът над рова беше спуснат, а портата, не по-голяма от врата в обикновена къща, беше отворена.

Откриха епископа в предната стая сред лавици книги и вехтории. Четеше тънко томче на светлината, която струеше през вратата. Така удобно се бе наместил в креслото, та човек трудно можеше да предположи, че някога се надига от него. Беше огромен и плешив, с издадена долна устна и с толкова голяма уста, та Пол реши, че челюстите му имат повече кости от обичайното. Щом стъпките им прокънтяха по излъскания каменен под, той вдигна глава.

— Хммм… Точно във времето ми за поезия — моя твърде кратък миг за спокойно съзерцание. Спокоен и единствен…

Той затвори книгата и я остави да се плъзне там, където полукълбото на корема срещаше късите му крака — в този район нямаше нищо достатъчно плоско, за да бъде наречено „скут“.

— Аха… кухненският слуга, виждам. Ти беше Гали, нали така? Пазителят на готварския огън. Какво те води насам, хлапако? Да не би някое печено прасе да е решило да се изповяда? Огнената яма навява такива задни мисли. Хръмм-хръмм.

Пол не разбра веднага, че глухият звук, наподобяващ барабанен бой, всъщност е смях.

— Дойдох да ви помоля за помощ, епископ Хъмфри, вярно си е. — Гали се вкопчи в ръкава на Пол и го изтика напред. — Този господин имаше нужда от съвет и аз му рекох: „Питай епископ Хъмфри. Той е най-умният човек по тези места.“ И ето ни тук.

— Тъй, тъй.

Епископът извърна очичките си към Пол и след кратък проницателен оглед отново ги плъзна встрани. Не задържаше погледа си върху нищо, така че думите му звучаха някак разсеяно и раздразнено.

— Чужденец, а? Нов преселник в нашето скромно графство? Или може би ни посещавате за кратко? Мимоходом? Пътешественик?

Пол се поколеба. Въпреки уверенията на Гали Хъмфри го смущаваше. Имаше нещо отстранено в този човек — сякаш някаква крехка стъклена преграда го отделяше от останалия свят.

— Чужденец съм — призна най-сетне той. — Опитвам се да напусна града, но май се забърках в някаква неприятност между белите и черните… Някакви черни войници се опитаха да ми напакостят, макар да не съм им сторил нищо. Търсят ме и други хора, с които не искам да се срещам…

— … затова трябва да решим как най-лесно да излезе от квадратите — довърши вместо него Гали.

— От квадратите ли? — зачуди се Пол, но епископът явно беше наясно.

— О, да. И как се движите? — примижа той, след това вдигна към окото си монокъла, който висеше на ширитче върху обширния му тьрбух. В дебелите му пръсти той заприлича на дребно стъкълце. — Трудно е да се каже, тъй като сте иноземец като Гали и неговите дрипльовци. Хммм… Напомняте ми пехотинец, но също така и конник. А може да сте и нещо съвършено друго, разбира се, но всякакви размишления относно начина ви на придвижване биха били безплодни — все едно да питаш рибата дали предпочита карета или велосипед, ако схващате какво имам предвид. Хръмм-хръмм.

Пол нищо не разбра, но беше предупреден, че епископът е предразположен към приказки. Придаде си съсредоточен вид.

— Донеси ей онова там, момче. Голямото — посочи Хъмфри.

Гали скочи да изпълни нареждането му и домъкна с усилия подвързана с кожа книга, голяма почти колкото самия него. С помощта на Пол я отвориха, опряна върху ръкохватките на епископското кресло. Пол очакваше да види карта, но за негово изумление на двете страници имаше решетка от разноцветни квадрати, всеки запълнен със странни обозначения и ситни чертежи.

— Да видим сега… — И епископът прокара едрия си показалец по решетката. — Н ай-благоприятният курс за вас би бил да се придвижите бързо натам, диагонално от тук. Винаги съм уважавал дръзките диагонали — или поне от момента на ръкополагането си. Хръмм. От друга страна, носят се слухове, че в района обикаля някакъв неприятен свиреп звяр, следователно този избор едва ли е за предпочитане. Същевременно нямате кой знае какви възможности. Царицата има замък недалеч оттук, а както разбирам, нямате особено желание да се срещате с нейните любимци, хммм? — изгледа той лукаво Пол, който поклати глава. — Така и предполагах. А и самата дама посещава доста честичко това място. Придвижва се твърде изненадващо, тъй че е за предпочитане да не предприемате продължителни пътувания през любимата й територия, дори да се окаже, че тя временно отсъства.

Епископът се облегна назад и масивното кресло изскърца. Даде знак на Гали и момчето, пъшкайки, отнесе книгата.

— Трябва да поразмишлявам — заяви дебелакът и отпусна лоясалите си клепачи.

Мълча дълго. Пол си помисли, че може да е заспал, и заоглежда стаята. Освен с огромната колекция от великолепно подвързани книги стените бяха покрити с всевъзможни любопитни неща — стъкленици, натъпкани с изсъхнали растения, кости и дори цели скелети на непознати същества, парченца искрящи скъпоценни камъни. На отделна лавица беше поставен огромен буркан с живи насекоми — някои приличаха на корички хляб, други на суджучета. Докато наблюдаваше как странните същества се прескачат в запушения буркан, усети стомахът му да се присвива от глад, след което му прилоша. Беше гладен, но не чак толкова.

— Докато могат да се кажат твърде много неща за порядъка, който Нейно Катранено Величество наложи през този продължителен шахматен период — рязко започна епископът и Пол подскочи, — има какво да се каже и за по-либералната политика на нейния предшественик. Ето защо, тъй като самият аз съм в прекрасни отношения с нашата владетелка — в каквито бях и с предишната администрация, — разбирам, че вие може и да нямате такъв късмет. — Хъмфри млъкна и пое дълбоко въздух, сякаш останал без дъх от собствената си достойна за възхищение реторика. — Ако желаете да избегнете вниманието на нашата абаносова повелителка, препоръчвам ви да се възползвате от първата алтернатива която ви предложих. В такъв случай бихте могли да прекосите този квадрат и да се озовете право на границата на нашата земя. Ужасният звяр, за който се твърди, че обитава тази област, без съмнение е плод на фантазията на селяните, широко известни със склонността си да разнообразяват своето тъпо и еднообразно всекидневие с подобни измислици. Ще ви начертая карта. Можете да стигнете там по залез слънце. Той отпусна доволно ръце върху облегалките на огромното си кресло. — Който рискува — печели.

Докато Гали припряно търсеше писалка и хартия за епископа, Пол се възползва от случая да събере малко информация. Твърде дълго беше бродил в мъгла — в буквалния и в преносния смисъл.

— Как се нарича това място?

— Ами понякога го наричат Осемте квадрата — поне според старите и най-авторитетни издания. Но онези от нас, които винаги са живели тук, не намират причина да го назовават с каквото и да е име, тъй като се намираме насред него! Все едно да питаш птицата, как би назовала небето, нали разбирате…

— И някога сте били в добри отношения с… Белия цар, така ли? — побърза да зададе друг въпрос Пол.

— Царица. Никой от нас никога не е срещал сънливите владетели на нашата скромна територия — те са доста отчуждени управници. Не, тъкмо дамите, да са благословени и двете, поддържат по традиция реда в Осемте квадрата, докато съпрузите им си стоят затворени вкъщи.

— Аха… Е, щом сте били в добри отношения с Бялата царица, а сега управлява Черната, как така сте и неин приятел?

Епископът май се пораздразни.

— Уважение, младежо. С една дума, това е. Нейно Абаносово Величество разчита на моите преценки и — бих добавил — консултира се с мен не само по духовни, а и по мирски дела, тъй че съм удостоен с наистина уникален статут.

Отговорът не удовлетвори Пол.

— Но ако Черната царица открие, че сте ми помогнали независимо от факта, че нейните войници може и да ме търсят, няма ли да се разгневи? И ако Бялата царица отново вземе властта, тя няма ли да е бясна, че сте били толкова близък с нейната противница?

Този път Хъмфри май наистина се ядоса. Редките му вежди се събраха и се свъсиха над носа му.

— Младежо, не ви подхожда да обсъждате проблеми извън вашата компетентност каквато и да е днешната мода. Но в интерес на собствената ви образованост, от каквато очевидно крайно се нуждаете, ще ви изясня нещо.

Той се прокашля, но точно в този момент се появи Гали с перо и голям лист хартия.

— Намерих ги, епископе.

— Да, чудесно, момчето ми. Сега тихо. — Епископът прикова за миг малките си очички в Пол и отново ги отмести. — Аз съм уважаван човек и не бих дръзнал — за доброто на страната — да предоставя своята далеч не незначителна тежест нито на едната, нито на другата клика. Понеже кликите са временни, дори ефимерни, докато скалата, върху която е изградено моето епископство, е сътворена от материята на вечността. Така че, ако направя аналогия, моята позиция е на човек, който балансира върху стена. Подобна позиция би изглеждала опасна за някого, комуто липсват опитът и естественият ми усет за равновесие и който ме зяпа отдолу. Всъщност на такъв човек би му се струвало, че съм изложен на неминуема заплаха от страхотно… сгромолясване. Да, но гледката отгоре, оттук — потупа той плешивата си глава — е съвсем различна, уверявам ви. Изглежда, че съм създаден в съвършената форма за балансиране върху стена. Бог творец ме е създал, както излиза, постоянно да балансирам между две взаимоизключващи се алтернативи.

— Разбирам — обади се Пол, който не се сещаше какво друго да каже.

След това обяснение настроението на епископа видимо се подобри. Той набързо начерта една карта и му я връчи със замах. Пол му поблагодари, след което двамата с Гали напуснаха миниатюрния замък и изтрополиха по моста.

— Оставете вратата отворена — викна след тях епископ Хъмфри. — Не мога да пропусна такъв прекрасен ден, пък и в края на краищата няма от кого да се страхувам!

Докато прекосяваха моста, Пол погледна надолу и забеляза, че ровът е съвсем плитък. Човек можеше да прецапа през него и най-много да си намокри глезените.

— Казах ти, че ще получиш, каквото ти трябва — обади се бодро Гали.

— Да — отвърна Пол. — Явно е от хората, които имат отговор за всичко.

Денят превали, докато се връщаха. Щом стигнаха до Стридената къща, слънцето бе потънало зад гората. Пол изгаряше от нетърпение да поседне и да изпъне крака.

Гали почука и вратата веднага зейна.

— Проклети заплеси! — ядоса се момчето. — Дай им само лудории и изобщо не помнят какво им казваш. Мияги! Чесапийк!

Отвърна само ехото. Пол тръгна след момчето по коридора и стъпките им отекваха отчетливо като удари на барабан. Нещо сви гърлото му. Във въздуха се носеше странен мирис на море — едновременно солен и отблъскващ, сладък и възкисел. Къщата беше потънала в тишина.

В голямата зала също беше тихо, но този път никой не се бе скрил. Децата лежаха пръснати по пода, някои — повалени и оставени в странни пози като вцепенени танцьори, други — струпани набързо по ъглите, като употребени и захвърлени вещи. Бяха не просто убити, а подложени на някакво насилие, което Пол не можеше да проумее. Бяха отворени, одрани и изтърбушени. Стърготините на пода се бяха слепнали във влажни тъмни топки и все пак не бяха успели да поемат всичкото черно, което блестеше лъскаво и лепкаво в дрезгавината.

Гали простена и падна на колене. Пол се уплаши разширените му от ужас очи да не изхвръкнат от черепа му. Опита се да го дръпне, но не можа да се помръдне.

На стената, над една от най-големите купчини, извита в дъга над бледите, опръскани с кръв ръце и крака и слепи лица със зинали уста, с разкривени черночервени букви върху дъските беше изписана думата „КРЕМКАРАМЕЛ“.