Робърт Б. Паркър
Обетована земя (9)

9

Решението на Пам Шепърд бе последвано от протести, суматоха и глъч, но накрая се споразумяхме, че ние с нея ще се разходим надолу към пристанището, а Джейн и Роуз ще вървят след нас, на дискретно разстояние, в случай че се опитам да я упоя и да я напъхам в някой чувал.

Докато вървяхме по Фронт стрийт, светлината падаше върху лицето й и аз разбрах, че възрастта й беше горе-долу колкото моята. Край очите и в ъгълчетата на устата й се очертаваха едва забележими признаци на зрялата възраст. Помислих си, че те не намаляваха, а всъщност засилваха нейната привлекателност. Нямаше вид на жена, на която й е притрябвало да ходи да сваля шишкави механици по баровете. По дяволите, тя би могла да има претенции по отношение — на изискаността на частните детективи. Чудех се дали има нещо против петното от урина върху обувката ми.

Завихме към моста и повървяхме малко по него, за да можем да гледаме във водата. Водата правеше града да изглежда добре. Петна от петрол, цигарени опаковки, умрели риби, желатиноподобни, подгизнали от водата парчета дърво, някакъв размотан презерватив, който приличаше на кожа от змиорка на фона на водата с цвят на кафе. Дали е изглеждала така, когато Мелвил е отплавал с китоловен кораб преди 130 години? Надявам се, че не.

— Как казахте, че е вашето име? — попита Пам Шепърд.

— Спенсър — казах.

Облегнахме се с ръце на перилата и се загледахме към предавателната кула на един от пристанищните острови. Вятърът откъм океана беше много приятен, въпреки вида на водата.

— За какво искате да говорим?

Днес тя беше облечена с тъмносиня риза с поло яка, бели шорти и бели обувки за тенис. Краката й бяха обгорели и гладки.

— Мисис Шепърд, аз ви замерих и сега не знам какво да правя. Очевидно е, че вие сте тук по свой собствен избор и както изглежда, не искате да се върнете вкъщи. Аз бях нает, за да ви намеря и ако се обадя на съпруга ви, и му кажа къде сте, ще съм си изработил парите. Но тогава той ще дойде тук и ще поиска да се върнете у дома си, а вие ще откажете и той ще възбуди суматоха, и Джейн ще го срита между краката, и в случай че това не го обезкуражи окончателно, а то е обезкуражително, вие ще трябва да си тръгнете.

— Тогава не му казвайте.

— Но той ме е наел. Аз му дължа нещо.

— Аз не мога да ви наема — рече тя. — Нямам никакви пари.

Джейн и Роуз стояха нащрек оттатък шосето, на другата страна на моста и следяха всяко мое движение.

— Аз не искам вие да ме наемате. Не се опитвам да ви изнудвам. Опитвам се да реша какво да направя.

— Това не е ли ваш проблем.

Ръцете й лежаха на перилата, а пръстите й бяха преплетени. Брачната халка, комбинирана с диамант, на лявата й ръка блестеше на слънцето.

— Да, мой проблем е — казах, — но аз не мога да го разреша, докато не съм наясно с кого и с какво си имам работа. Имам някаква представа за вашия съпруг. Нужно ми е да добия известна представа за вас.

— Струва ми се, че за човек като вас всичко би трябвало да се изчерпва със светостта на брака. Една жена, която е избягала и изоставила семейството си, не заслужава никакво съчувствие. Трябва да е щастлива, че съпругът й ще я приеме обратно.

Забелязах, че кокалчетата на преплетените й длани бяха леко побелели.

— Светостта на брака е една абстракция, мисис Шепърд. Аз не се занимавам с такива неща. Аз се занимавам с това, което е модно да се нарича хора. Тела. Основното ви човешко битие. Пет пари не давам за светостта на брака. Но понякога се безпокоя за това, дали хората са щастливи.

— Щастието само по себе си не е ли също абстракция?

— Не. То е усещане. Усещанията са нещо реално. За тях е трудно да се говори, ето защо понякога хората се преструват, че те са абстракции, или пък се преструват, че идеите, за които е лесно да се говори, са по-важни.

— Равенството на мъжете и жените абстракция ли е?

— Мисля, че да.

Тя ме погледна леко презрително.

— И все пак, липсата на това равенство прави огромен брой хора нещастни.

— Така е. Ето защо, нека да говорим за нещастието. Аз не зная какво, по дяволите, значи равенство. Не знам какво означава това в Декларацията за независимостта. Какво ви прави нещастна с вашия съпруг?

Тя пое дълбоко въздух и го издиша бързо навън.

— О, господи! Откъде да започна? — Погледът й се бе спрял на предавателната кула.

Аз чаках. Зад нас преминаваха автомобили.

— Той обича ли ви?

Тя ме изгледа с нещо повече от презрение. За миг си помислих, че се кани да се изплюе.

— Да. Обича ме. Сякаш това е единствената основа за една връзка. „Обичам те. Обичам те. Ти обичаш ли ме?“ Обич. Обич. Лайна!

— По-добре е от мразя те. Вие мразите ли ме? — казах аз.

— О, недейте да бъдете така дяволски повърхностен — рече тя. — Една връзка не може да функционира с едното чувство. Любов или омраза. Той е като някое… — Тя се опитваше да намери подходящо сравнение. — Прилича ми на някое от децата, след като е яло захарен памук на някой карнавал в горещ ден и цялото се е омацало, а после е омацало и тебе и ти се чувстваш лепкав и потен, а денят е бил дълъг и ужасен и децата хленчат. Ако не се махнеш сам и не вземеш един душ, просто ще започнеш да виеш. Вие имате ли деца, мистър Спенсър?

— Не.

— Тогава може би това не ви е познато. Женен ли сте?

— Не.

— Тогава със сигурност не ви е познато.

Аз мълчах.

— Всеки път, когато мина покрай него, той иска да ме прегърне. Или ме погалва по задника. Всяка минута от всеки ден, който прекарвам с него, аз чувствам тежестта на неговата любов и искането да му отговоря, докато в същото време, на мене ми се иска да го ритна.

— Джейн вероятно би ви помогнала — казах аз.

— Тя ме защищаваше — рече Пам Шепърд.

— Знам — казах. — Вие обичате ли го?

— Харви ли? Не, вероятно според неговите разбирания. Но според моите, да. Или поне съм го обичала. Докато не ме изхаби. Отначало това, че ме обичаше така всецяло, беше една от привлекателните му черти. Това ми харесваше. Харесваше ми сигурността. Но тежестта на тази… — Тя поклати глава.

Аз й кимнах окуражително.

— В леглото — рече тя. — Ако не получавах многократни оргазми, имах чувството, че го разочаровам.

— Често ли се случва това.

— Да.

— И вие се безпокоите да не сте фригидна.

Тя кимна.

— Аз също не знам какво значи това — рекох.

— Това е термин, измислен от мъжете — рече тя. — Сексуалният модел, както и всичко друго, винаги е бил мъжки.

— Не започвайте да ми цитирате Роуз — казах аз. — Това може да е истина, може и да не е, но то не допринася кой знае колко за решаването на нашия проблем в момента.

— Вие имате проблем — рече Пам Шепърд. — Аз нямам.

— Не, имате — казах аз. — Разговарях с Еди Тейлър.

Тя не прояви никаква реакция.

— Еди Тейлър — продължих аз, — едър, рус младок, работи като багерист. С дебел корем и голяма уста.

Тя кимна и продължи да клати глава, докато аз й го описвах, при което линиите в ъгълчетата на устата й се задълбочиха.

— И защо той да е проблем?

— Не е. Но, ако не си е измислил всичко това, а той не е достатъчно умен, за да си го измисли, следва, че вие не сте пълновластен господар на съдбата си, каквато изглеждате на пръв поглед.

— Обзалагам се, че не е имал търпение да ви разкаже всички подробности. Сигурно ви е наприказвал куп измишльотини.

— Ни най-малко. Всъщност той беше доста неотзивчив. Наложи ми се да го ударя в слънчевия сплит.

Лека усмивка пробяга за миг край устата й.

— Трябва да ви призная, че не говорите по начина, по който очаквах.

— Чел съм много — казах аз.

— Тогава, какъв е моят проблем?

— Не съм чел толкова много. Допускам, че сте неуверена в своята сексуалност и раздвоена по отношение на нея. Но това е нещо, което не е лъжица за устата на никой от нас.

— Е, като че ли изчерпахме целия психологически жаргон. Ако съпругът ми ходеше да спи с когото му падне, щяхте ли да допуснете, че е неуверен и раздвоен.

— Може би — казах аз. — Особено ако е получил пароксизъм на другата сутрин и накрая са го видели да плаче в леглото.

Лицето й леко порозовя за миг.

— Той беше отвратителен. Вие сте го видели. Как съм могла, с прасе като него. С едно пияно, мръсно, потно животно. Да му дам да ме използва така.

Тя потрепери. Оттатък улицата Джейн и Роуз стояха неподвижни, вперили очи в нас, готови да скочат. Чувствах се като кобра сред сборище на мангусти.

— Той не даваше пет пари за мене. Не го беше еня как се чувствам. Какво искам. Никакъв стремеж да сподели удоволствието. Единственото, което искаше той, бе да рие като свиня и когато свърши с това, да се изтърколи настрана и да заспи.

— Той не остави у мен впечатление да е кой знае какъв джентълмен — казах аз.

— Това не е смешно.

— Не е, не повече от всичко останало. И все пак, по-добре е човек да се смее, вместо да плаче. Когато може.

— Всъщност, не е ли всичко това толкова просто и делнично — каза тя. — Какво знаете вие, по дяволите, за смеха и плача?

— Често ги наблюдавам — казах. — Но въпросът не е в това какво знам аз. Щом Еди е бил толкова отвратителен, защо избрахте него?

— Защото ми се прииска, дявол да го вземе. Защото ми се беше приискало да изляза и да легна с някого без усложнения. Просто едно обикновено, откровено чукане, без много цуни-гуни и глупости от рода на добре-ли-ти-беше-обичаш-ли-ме.

— Често ли правите това?

— Да. Когато ми се прииска, а през последните няколко години ми се е приисквало често.

— Обикновено това ви е по-приятно, отколкото е било в случая с Еди, така ли е?

— Разбира се, аз — о, по дяволите, не знам. Понякога, когато се случи, ми е много приятно, но след това все още се разпъвам от чувството за вина. Мисля, че не мога да превъзмогна всичките онези години на добрите-момичета-не-правят-това.

— Някакъв мъж ми каза, че винаги търсите едрите, млади спортен тип мъже. Сила и младост.

— Себе си ли имате предвид? Вие не сте чак толкова млад.

— Аз с удоволствие бих легнал с вас. Вие имате чудесна външност. Но аз все още се опитвам да разговарям с вас.

— Извинявайте — каза тя. — Това беше опит да пофлиртувам, а аз се опитвам да се променя. Понякога това е трудно, след като дълго време си била нещо друго. На практика през по-голямата част от живота ми флиртът е бил единствената основа на моите взаимоотношения с мъжете.

— Знам — казах. — Но какво мислите за мъжа, който казва, че си падате по спортните типове. Прав ли е?

Тя помълча малко. Някакъв стар открит „Плимът“ със спуснат покрив и силно пуснато радио мина зад нас. Дочух някакъв фрагмент от Роберта Флак, докато звукът заглъхна.

— Май да. Всъщност, никога не съм мислила много за това, но ми се струва, че типът мъж, който търся е едър, млад и силен на вид. Може би се стремя към някакъв вид подмладяване.

— И едно хубаво чукане, без усложнения.

— Също и това.

— Но не с някой, който иска само да рие и след това да се изтърколи до теб.

Тя се намръщи.

— О, не ме занимавайте с дреболии. Знаете какво имам предвид.

— Не — казах аз. — Не знам какво имате предвид. И мисля, че и вие не знаете какво имате предвид. Не се опитвам да споря с вас. Опитвам се да разбера какво има в главата ви. И смятам, че тя е пълна с кукувича прежда.

— Какво значи кукувича прежда?

— Нещо объркано.

— Няма нищо такова. Аз знам какво искам и какво не искам.

— Така ли? Какво?

— Какво значи какво?

— Какво искате и какво не искате?

— Не искам да живея по начина, по който съм живяла двайсет години.

— А какво искате?

— Нещо различно.

— Например?

— О, — в очите й се появиха сълзи — не знам. По дяволите, оставете ме на мира. Откъде да знам какво искам, дявол да го вземе. Искам просто да ме оставите на мира и толкова.

Сълзите вече течаха по бузите й, а гласът й беше надебелял. Оттатък моста Роуз и Джейн оживено обсъждаха нещо. Изпитах чувството, че Джейн всеки момент ще се отвърже и ще ми налети. Извадих една от визитните си картички и я дадох на Пам.

— Ето — казах. — Ако имате нужда от мен, обадете ми се. Имате ли някакви пари?

Тя поклати глава. Извадих от портфейла си десет от десетдоларовите банкноти на съпруга й и й ги подадох. Без тях портфейлът ми беше доста тънък.

— Няма да му кажа къде сте — казах аз и закрачих по моста и нагоре по хълма, към колата ми, която беше паркирана зад музея.