Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Promised Land, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентин Кръстев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Б. Паркър. Обетована земя
Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.
Редактор: Г. Димитрова
Американска, първо издание.
Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли
Печат ДФ „Балканпрес“
АНД 22
ISBN 954-8271-01-Х
Robert В. Parker. Promised Land
Dell Publishing, 1976
История
- —Добавяне
6
Беше четири и двайсет, когато Руди каза „Здрасти, Еди“ на един едър, русокос хлапак, който влезе в заведението. Той носеше работни обувки, джинси и синя фланелка с червен кант. Беше тежкоатлет: пращеше от трицепси и прекалено развити раменни мускули. И се носеше така, сякаш беше закичен с медал. Би ми направил по-силно впечатление, ако нямаше тези десетина килограма тлъстини около кръста си.
— Е, Кемо Сабе, как върви работата? — рече той на Руди.
Руди кимна и без да са го питали, сложи едно уиски и чаша наливна бира на бара пред Еди. Еди изгълта уискито и отпи от бирата.
— Адски гот е, червенолики — рече той. — На бледоликия днеска му се съдра задникът от бачкане. — Той говореше високо, съзнавайки, че го слушат, като смяташе, че каубойският му индиански диалект е забавен за околните. Завъртя се на стола, подпря лакти на бара и огледа помещението. — Как е положението с мацките, Руди? — осведоми се той.
— Както винаги, Еди. Струва ми се, че обикновено ти нямаш никакви затруднения.
Еди гледаше към две девойки на студентска възраст, които пиеха някакъв коктейл. Аз станах, разходих се покрай бара и се настаних на стола до него.
— Ти ли си Еди Тейлър? — попитах.
— Кой се интересува? — каза той, все още зазяпан в девойките.
— Не ме познаваш — казах аз.
Този път той се обърна към мене.
— Кой си ти, по дяволите?
Извадих една карта от джоба на сакото си и му я подадох с думите:
— Търся Пам Шепърд.
— Къде отиде тя? — изтърси той.
— Ако знаех, щях да отида там и да я потърся. Чудех се дали ти не би могъл да ми помогнеш.
— Чупката — рече той и отново се обърна да гледа девойките.
— Както разбирам, ти си прекарал с нея нощта, непосредствено преди тя да изчезне.
— Кой казва това?
— Аз. Току-що го казах.
— И какво, ако съм го направил. Да не би да съм първият. Теб какво те засяга?
— Поезия — казах аз. — Като говориш, сякаш слушам чиста поезия.
— Вече ти казах веднъж: чупката. Чуваш ли ме. Ако не искаш да пострадаш, разкарай се.
— Бива ли я в леглото?
— Да, добра беше. Теб какво те засяга?
— Предполагам, че имаш доста опит тук, а аз съм нов на това място, разбираш ли? Просто питам.
— Е, да, случва ми се да сваля някоя от време на време тук, в Кейп. Тя беше добра. Искам да кажа, за мацка на нейната възраст, имаше хубаво стегнато тяло, нали разбираш. И, знаеш ли, страшно й се искаше. Помислих си, че ще ми се наложи да я изчукам още тук, в бара. Питай Руди. А, Руди? Кажи, онази мацка Шепърд, как ме беше награбила онази нощ.
— Ти го казваш, Еди — Руди почистваше нокътя на палеца си с картон от кибрит. — Аз никога не забелязвам какво правят клиентите.
— Значи наистина си прекарал нощта с нея? — казах аз.
— Да. Господи, ако не го бях направил, тя щеше да си свали гащите още тук, в бара.
— Това вече го каза.
— Ами, така е, драги, повярвай ми.
Еди изгълта още едно уиски и засмука втора чаша бирен разредител, които Руди беше донесъл, без да му ги поръчват.
— Познаваше ли я, преди да се свърже с тебе?
— По дяволите, аз не съм се свързал с нея, тя се свърза с мене. Аз просто си седях тука и се оглеждах наоколо, и тя просто дойде, седна при мен и ме заприказва.
— Е, добре, в такъв случай, познаваше ли я, преди тя да се свърже с тебе?
Еди сви рамене и посочи на Руди изпитата си чаша с уиски.
— Бях я виждал тука. Не се познавах с нея, но знаех, че се върти наоколо, разбираш ли ме, знаех, че е лесно достъпна, стига да поискаш.
Еди изпи чашата си веднага щом Руди я наля и когато я сложи обратно на бара, Руди я напълни отново.
— Тя отдавна ли е на пиацата? — попитах аз.
Двамата с Еди истински се бяхме разплещили — просто двама добри стари приятели, които си говорят по работа. Еди пресуши бирата си, уригна се шумно, изсмя се на уригването си. Може би нямаше да мога да го шашна с моята изтънченост.
— На пиацата ли? О, имаш предвид, да, разбирам те. Не, не много отдавна. Мисля, че до тази година не я бях забелязал, нито си спомням да съм чувал много за нея. Май някъде след Коледа я чука един тип, когото познавам. Това като че ли е първият случай, за който съм чувал.
Езикът му беше малко надебелял и с-тата му бяха започнали да стават неясни.
— Сбогуването ви приятелско ли беше? — попитах аз.
— А?
— Как изглеждаха нещата на сутринта, когато се събудихте и си казахте довиждане?
— Любопитно копеле си — рече той и отмести погледа си, загледан в двете студентки на другия край на помещението.
— Казвали са ми това.
— Е, сега аз ти го казвам.
— Да, чувам. При това го правиш красиво.
Еди обърна погледа си към мене.
— Ти какво, на умник ли се правиш?
— И това са ми го казвали.
— Да, ама аз не обичам умниците.
— Аз сякаш съм предвиждал това.
— Така че, да те няма или ще те търкалям.
— И сякаш съм предвиждал, че ти ще поставиш въпроса точно така.
— Ако си търсиш неприятности, драги, намерил си си майстора.
— Имам си предостатъчно неприятности — казах аз. — Това, което търся, е информация. В какво настроение беше Пам Шепърд на сутринта, след като беше с тебе?
Еди слезе от столчето пред бара и застана пред мен.
— Казвам ти за последен път. Махай се, или ще пострадаш.
Руди започна да се примъква към телефона. Аз огледах пространството пред бара. Беше около три метра. Достатъчно.
— Няма нищо — казах на Руди. — Никой няма да пострада. Само ще му покажа нещо.
Станах.
— Дебеланко — казах на Еди, — ако ме принудиш, мога да те вкарам в болницата и ще го направя. Но ти сигурно не ми вярваш, така че ще трябва да ти го докажа. Хайде. Удряй.
Той замахна да нанесе удар с дясната ръка, който мина покрай главата ми, когато се отместих. Последва друг — с лявата, който мина почти на същото разстояние, когато се отместих на другата страна.
— Ще издържиш около две минути да правиш това — казах аз. Той се втурна насреща ми и аз се извъртях покрай него. — Междувременно — казах, — ако искам, бих могъл да те ударя ето тук. — Потупах го с длан три пъти много бързо по дясната буза. Той налетя отново, а аз влязох малко в обсега на удара и го спрях с лявата си подлакътница. Втория го прихванах с дясната. — Или тук — казах аз и го шляпнах звучно с двете си ръце по бузите. Така, както някоя баба шляпва дете. Отстъпих вън от обсега му. Той вече беше започнал да се задъхва. — Нещо не си във форма, малкият. Скоро няма да можеш да си повдигнеш ръцете.
— Откажи се, Еди — обади се Руди иззад бара. — Той е професионалист, за бога, ще те убие, ако продължаваш да се блъскаш така.
— Ще му дам аз едно блъскане, копелето му с копеле — каза Еди и се опита да ме докопа.
Аз направих една крачка вдясно и му нанесох един ляв прав в корема. Въздухът му излезе с хрипаво грухтене и той неочаквано седна. С побеляло лице, останал без въздух, драпащ да възстанови дишането си. — Или там — казах аз.
Еди възвърна частично дишането си и се изправи на крака. Без да погледне никого, той се отправи с омекнали крака към мъжката тоалетна.
— Добър удар имаш — каза ми Руди.
— Това е, защото сърцето ми е чисто — отвърнах.
— Надявам се да не омаца всичко там с бълвоч — рече Руди.
Останалите хора в помещението, които се бяха умълчали, когато свадата избухна, възобновиха приказките си. Двете студентки станаха и си тръгнаха, оставяйки недопити чашите си и мислейки за потвърдилите се опасения на майките си. Еди се върна от тоалетната с бледо и мокро лице, сигурно се беше наплискал с вода.
— Познавам типове, които могат да ти го върнат — каза Еди. Когато каза това, в гласа му нямаше никакъв живец и той не погледна към мен.
— Аз също — рекох. — Познавам типове, които могат да им го върнат. Няма смисъл да обсъждаме това. Ти просто се напъха в нещо, от което аз разбирам повече от теб.
Еди изхълца.
— Разкажи ми как се разделихте на сутринта — поднових въпроса си. Бяхме седнали отново на бара.
— И какво ще стане, ако не кажа? — Еди гледаше малкото пространство от плота на бара между ръцете си.
— Значи няма да ми кажеш. Нямам намерение да продължа да те бия в корема.
— Събудихме се на сутринта и на мене ми се дощя да го направя още веднъж, нали разбираш, един вид чукане за довиждане, а тя не ми даде да я докосна. Нарече ме прасе. Каза, че ако я докосна, ще ме убие. Каза, че й се повръщало от мене. Преди това не говореше така. Половината нощ се бяхме чукали до самозабрава а на следващата сутрин ме нарече прасе. Е, не обичам такива мръсотии, нали ме разбираш. Цапардосах я и си излязох. Последното, което видях от нея, беше как лежи по гръб на леглото и реве та се къса като никаквица. Зяпнала в тавана и врещи. — Той поклати глава. — Ама че шантава кучка. Само четири часа преди това се чукаше с мен до самозабрава.
— Благодаря, Еди — казах аз. Извадих една двайсетдоларова банкнота от джоба си и я сложих на бара. — Прихвани си и неговото, Руди, и задръж остатъка.
Когато си тръгвах, Еди все още гледаше в плота на бара, ограден от ръцете му.