Робърт Б. Паркър
Обетована земя (4)

4

Имах чувството, ако щете интуицията, че Шепърд не иска да разговаря за работите му с Хок или с Кинг Пауърс, или с който и да било друг. Искаше да разговаряме за жена му.

— Значи, малкото име на жена ти е Пам?

— Точно така?

— Моминско име? Може да е решила да използва него след като се е махнала.

— Пам Нийл — каза той.

— Живи родственици?

— Няма.

— Братя или сестри?

Той изглеждаше объркан.

— Братя или сестри? — повторих.

— Няма. Тя е единствено дете.

— Откъде е родом?

— От Белфаст, щата Мейн. Крайбрежието, близо до Сиърспорт.

— Знам го къде е. Има ли там приятели, при които би могла да отиде?

— Не. Махнала се е оттам след завършване на колежа. След това родствениците й починаха. Не се е връщала там от петнайсет години, сигурен съм в това.

— Кой колеж е завършила?

— „Колби“.

— В Уотървйл?

— Да.

— През коя година?

— Деветстотин петдесет и четвърта — и двамата. Ученическа любов.

— Някакви приятели от колежа?

— О, по дяволите, знам ли. Искам да кажа, виждаме се с много от хората, с които сме ходили на училище. Смятате, че може да е отишла на гости при някого от тях ли?

— Ами, след като е избягала, трябва да е избягала някъде. Работила ли е някога?

Той поклати енергично глава.

— По никой начин. Оженихме се веднага след като завършихме. Издържал съм я, откакто баща й спря да прави това.

— Някога пътувала ли е без теб — самостоятелни ваканции, неща от този род?

— Не, за бога, тя е в състояние да се загуби в телефонна кабина. Искам да кажа, тя се бои да пътува. Аз съм я водил навсякъде, където сме ходили.

— И така, ако ти беше на нейно място, без професия, без опит в пътуването, без друго семейство, освен това и избягаш, къде би отишъл?

Той сви рамене.

— Взела ли е пари със себе си?

— Не много. В понеделник й дадох парите за храна и за домакинството, а тя замина в четвъртък, при това вече беше напазарувала. Едва ли има повече от двайсет долара.

— И така, връщаме се отново на въпроса, къде би могла да отиде. Имала е нужда от помощ. Не можеш да направиш кой знае какво с двайсет долара. У кои приятели би могла да отиде?

— Ами, там е работата, че повечето от нейните приятели са и мои приятели, разбираш ли? Искам да кажа, аз се познавам със съпруга, а тя — със съпругата. Не мисля, че би могла да се укрива у някои от тези семейства. Някой от мъжете би ми казал.

— Някоя неомъжена приятелка?

— Ха, ето това е проблем. Мисля, че не познавам никоя, която да не е омъжена.

— А жена ти познава ли?

— Аз поне не знам. Но, дявол да го вземе, да не би да следя всяко нейно движение. Доколкото знам, имаше някакви приятелки от колежа, които май не са се омъжвали. При това някои от тях не бяха лоши.

— Можеш ли да ми дадеш техните имена, последните им известни адреси, неща от тоя род?

— Господи, не знам. Ще се постарая, но трябва да ми дадеш малко време. Всъщност аз наистина нямам особена представа с какво се е занимавала тя през деня. Искам да кажа, възможно е да е писала на някои от тях. Не знам.

— А някои, които живеят тук, наблизо?

— Просто не знам, Спенсър. Възможно е Мили да знае.

— Дъщеря ти ли?

— Да, тя е на шестнайсет години. Предполагам, че за тях това с достатъчна възраст, за да си имат приказка на женски теми. Може тя да знае нещо, което би могло да ти бъде от полза. Искаш ли да я повикам?

— Да, също така стари телефонни сметки, писма, неща от този род, биха могли да ни дадат някакви насоки за това къде може да е отишла. Освен това, ще имам нужда от една снимка.

— Да, добре. Най-напред ще доведа Мили и докато разговаряте с нея, ще потърся. — Не беше направил това веднага след като се е прибрал вкъщи, както аз му бях казал. Може би ми липсват лидерски качества.

Мили не изглеждаше щастлива от това, че трябва да разговаря с мен. Тя седна на масата, взе чашата за кафе на баща си и я завъртя в неспирен кръг пред себе си. Шепърд отиде да събира телефонни сметки и писма. Мили мълчеше.

— Имаш ли някаква представа къде би могла да е майка ти, Мили?

Тя поклати глава.

— Какво значи това — че не знаеш, или че не искаш да кажеш?

Тя сви рамене и продължи старателно да върти чашата за кафе.

— Искаш ли тя да се върне?

Тя отново сви рамене. Когато пусна чара си, започват да се топят като масло.

— Според теб, защо е избягала?

— Не знам — рече тя втренчена в чашата. Вече започваше да излива малкото си сърце пред мен.

— Ако ти беше на нейно място — попитах аз, — щеше ли да избягаш?

— Аз не бих оставила децата си — каза тя, леко наблягайки на СИ-то.

— Би ли оставила съпруга си?

— Бих го оставила — рече тя и стрелна главата си към вратата, през която беше изчезнал баща й.

— Защо?

— Той е негодник.

— Защо да е негодник?

Тя сви рамене.

— Миличка — казах аз, — когато някой нарече пред мен някого негодник, той трябва да обясни защо, особено ако става въпрос за някой от семейството.

— Много важно — рече тя.

— Това е едно от нещата, по които възрастните се отличават от децата.

— На кого му е притрябвало да е възрастен?

— Аз съм бил и едното, и другото и да си възрастен е по-добре, отколкото да си дете.

— Сигурно — каза тя.

— Коя е най-добрата приятелка на майка ти? — попитах аз.

Тя отново сви рамене. Прииска ми се да стана и да я изхвърля през прозореца. Мисълта за това ме накара за кратко да се почувствам добре, но хората сигурно биха ме нарекли убиец.

— Обичаш ли майка си?

Тя извъртя очите си към тавана и изпусна въздишка.

— Естествено — рече и се загледа отново в кръговете, които правеше с чашата за кафе. Може би нея бих могъл да изхвърля през прозореца за разнообразие.

— Откъде да знаеш дали не е в беда?

— Не знам.

— Откъде да знаеш, че не е отвлечена?

— Не знам.

— Или че е болна и се намира някъде, където няма кой да й окаже помощ.

Ах, това мое богато въображение. Може да е пленница на някой мургав, тайнствен граф в някоя крепост сред блатата на Англия. Дали да опиша пред хлапачката някаква зла участ, по-страшна и от самата смърт?

— Не знам. Баща ми просто каза, че е избягала. Не би ли трябвало той да знае?

— Не знае. Догажда се. И понеже е негодник, като такъв се старае да ти спести по-големи тревоги.

— Ами тогава защо не я намери?

— Ах колко умно, направо гениално. За какво, по дяволите, мислиш, че ме е наел мене?

— Добре де, защо вие не я намерите? — Беше спряла да върти чашата за кафе.

— Точно това се опитвам да направя. Защо не ми помагаш? Дотук твоят принос за нейното спасение се свежда до четири „не знам“ и шест свивания на рамене. Плюс, че ми каза, че баща ти е негодник, но не знаеш защо.

— Ами ако наистина е избягала и не иска да се върне обратно?

— Значи, няма да се върне. Вече почти никога не използвам белезниците си върху краката на жени.

— Не знам къде е.

— Според теб, защо се е махнала?

— Вече ме питахте за това… Баща ми й ходеше по нервите.

— По какъв начин?

— По какъв… Не знам. Ами, постоянно й се натрапваше. Ще я погали по задника или ще й поиска целувка, докато тя се опитва да почисти с прахосмукачката. Такива работи. На нея това не й харесваше.

— Двамата говорили ли са някога за това?

— Пред мене не.

— А за какво са говорили пред тебе?

— За пари. Тоест, старият говореше. Старата като че ли само слушаше. Старият през цялото време говори за пари и бизнес. Непрекъснато разправя колко много ще направи Негодник.

— Баща ти някога отнасял ли се е зле с майка ти?

— Искате да кажете, да я е бил или нещо такова?

— По какъвто и да е начин?

— Не. Всъщност той се отнасяше с нея като с някаква проклета царица. Точно това я подлудяваше. Беше я обсебил изцяло. Това бе прекалено. Лепнал се беше за нея като пиявица. Разбирате ли?

— Тя имаше ли някакви приятели, които не са приятели на баща ти?

Тя се намръщи леко и поклати глава.

— Мисля, че не. Не познавам такива.

— Излизала ли е някога с други мъже?

— Майка ми?

— Случва се.

— Не и майка ми. По никакъв начин.

— Мили, сещаш ли се за нещо, което би могло да ми помогне да открия майка ти?

— Не, нищичко. Мислите ли, че не бих искала тя да се върне? Налага ми се да върша всичката кухненска работа, да се грижа за брат ми и за сестра ми, да следя за жената, която идва да чисти, и още куп други неща.

— Къде са брат ти и сестра ти?

— На плажа са, блазе им на палавниците. А аз трябва да стоя вкъщи заради вас.

— Заради мене?

— Баща ми казва, че трябва да бъда домакинята и прочие, докато майка ми се върне вкъщи. Липсва ми.

— Животът е тежък понякога — казах аз.

Тя направи мрачна гримаса с уста. Замълчахме за малко.

— Състезанията продължават цяла седмица — рече тя. — Всички са там. Всички деца във ваканция, изобщо — всички.

— И те ти липсват — казах. — Наистина жалко.

— Така е. Всичките ми приятели са там. Това е най-забележителният момент от лятото.

Твърде млада е, за да е развила до такава степен чувството си за трагичност.

Шепърд се върна с голям картонен кашон, пълен с писма и сметки. Най-отгоре се виждаше студийна снимка с размери 20/24 в златна филигранна рамка.

— Ето, Спенсър. Това е всичко, което можах да намеря.

— Прегледа ли ги? — попитах.

— Не. Нали за това съм те наел. Аз съм търговец, а не детектив. Привърженик съм на принципа всеки да върши това, което може да върши най-добре. Прав ли съм, Мил?

Мили не отговори. Навярно си мислеше за състезанията.

— Хубаво е човек да има принципи — казах аз. — Знаеш къде да ме намериш, ако изникне нещо.

— В „Дънфис“, нали? Слушай, обади се от мое име на управителя на „Последното ура“ — ще ти предложи хубава маса.

Казах, че ще го направя. Шепърд ме изпроводи до вратата. Мили — не.

— Не забравяй това. Обади се там от мое име на Пол. Той наистина ще те посрещне добре.

Потегляйки, се помъчих да си представя какви състезания провеждат долу на плажа.