Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Promised Land, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентин Кръстев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Б. Паркър. Обетована земя
Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.
Редактор: Г. Димитрова
Американска, първо издание.
Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли
Печат ДФ „Балканпрес“
АНД 22
ISBN 954-8271-01-Х
Robert В. Parker. Promised Land
Dell Publishing, 1976
История
- —Добавяне
2
Когато Сюзън Силвърман се върна, тя ме завари седнал на бюрото, върху което лежаха петте стодоларови банкноти.
— Чий е образът на стодоларовата банкнота? — попитах аз.
— На Нелсън Рокфелер.
— Грешка.
— На Дейвид Рокфелер?
— Остави.
— Лорънс Рокфелер?
— Къде искаш да обядваме?
— Не трябваше да ми показваш парите. Бях готова да се примиря с пържола, гарнирана с чесън в кварталната кръчма. Но сега си мисля за нещо по-шик.
— Нещо по-шик ще е. Смяташ ли, че трябва да се преоблека?
— Избърши си поне потта от гърдите.
— Хайде, ще отскочим до вкъщи и ще се нагласим.
— Когато намериш клиент, започваш да кипиш от енергия, нали?
— Да, гос’ожо, премествам се веднага в най-близкия ресторант.
Закрепих пистолета на дясното си бедро, облякох си ризата, като оставих краищата й отвън, за да прикриват пистолета, и излязохме. Апартаментът ми се намираше на десет минути път пеша оттук, като през по-голямата си част минаваше през навалицата на Комънуелт авеню. Когато стигнахме, Сюзън влезе първа да вземе душ. а аз изпих една бутилка „Амстел“, докато се обаждах, за да резервирам места. Фактически изпих три.
Ресторантът изниква над бреговата ивица. Употребявани тухли, стари греди и някакъв екскурзионен кораб от река Хъдзън, акостирал наблизо. Паметник на обедите по сметка, храм на деловите обеди. Един от костюмираните хлапаци на вратата паркира открит ата ми кола с озадачена физиономия. Повечето от колите на паркинга бяха по-нови и доколкото можах да видя, почти ни го една от тях нямаше толкова лепени кръпки по тапицерията.
— Онзи младеж като че ли се отнесе с презрение към колата ти — отбеляза Сюзън.
— Един от недостатъците на възпитанието — казах, — никакво уважение към възрастта.
Налагаше се да почакаме за нашата маса. Попитаха ни бихме ли желали по един коктейл във фоайето. Приехме. Минахме по оградения трап на екскурзионния кораб и седнахме, загледани в пристанището на Бостън. Сюзън си поръча коктейл „Маргарита“, а аз няколко бири „Хайнекен“. Никъде нямат „Амстел“. Дори и в такъв изискан ресторант като този.
— Какво иска от тебе клиентът ти?
— Да намеря жена му.
— Трудно ли ще е?
— Не. Изглежда, че просто е избягала. Ако е така, ще бъде лесно да се намери. Повечето съпруги, които бягат, не отиват много далече. Болшинството от тях, всъщност искат да бъдат намерени и да се върнат вкъщи.
— Това не ми изглежда особено либерално.
— Не е особено либерално, но така стоят нещата. За първи път броят на избягалите съпруги надхвърля броя на избягалите съпрузи. Прочетат два броя на списание „Мис“, зърнат Марло Томас в неговото шоу-събеседване и решават, че повече не могат да продължават така. После откриват, че нямат никакви способности за реализация. Десет или петнайсет години къщна работа са ги направили неспособни за нищо друго и завършват като миячки на чинии, сервитьорки или чистачки и започват да мечтаят да се отърват. Освен това много от тях се чувстват самотни.
— А не могат да се върнат вкъщи току-тъй — рече Сюзън, — защото се чувстват неудобно и не могат да се унизят да се върнат с подвита опашка.
— Точно така. По тази причина се шляят наблизо и се надяват някой да ги потърси.
— И ако някой наистина ги потърси, приемат това като своего рода акт на приобщаване. Един вид съпругът се е загрижил дотолкова, че се е постарал да я открие. Това, по някакъв странен начин, за тях е жест на привързаност.
— Отново си права. Само че, чувството за вина, особено ако имат деца, чувството за вина ги убива. И когато се върнат обратно вкъщи, обикновено нещата се оказват по-зле, отколкото са били, преди да се махнат.
Сюзън отпи от коктейла си.
— Съпругът се е сдобил с нов коз срещу нея.
— Да — кимнах аз. — И донякъде той е прав. Хей, кучко, може да й каже той. Ти ни заряза. Остави ме с децата на произвола на съдбата и побягна. Нямаш причина да се гордееш с това, скъпа. Ти си ни длъжница.
— Но — рече Сюзън.
— Разбира се, но. Винаги има но. Но тя е живяла живота си, като се е съобразявала с тях и се нуждае от шанс да го живее, съобразявайки се със себе си. Самостоятелно — свих рамене и допих остатъка от бирата си.
— Ти изкарваш всичко това толкова делнично.
— То си е делнично донякъде — казах. — Нагледал съм му се достатъчно. През шейсетте времето ми беше заето почти изцяло в търсене на избягали дечурлига. Сега — в търсене на избягали майки. Историята с майките не е много по-различна.
— Същевременно правиш всичко това да звучи, не знам как да кажа, банално. Или общоприето. Сякаш това не те засяга. Сякаш това са просто някакви бройки в твоята работа. Вещи, които трябва да търсиш.
— Не виждам много смисъл да говоря с трепет в гласа си. Достатъчно ме е грижа за тях, щом се наемам да ги търся. Правя го и заради парите, но пари не е трудно да се изкарат. Въпросът, поне в областта на моята работа, е да не се поддавам на много чувства. Това обикновено се отразява зле. — Направих знак на келнерката да ми донесе още една бира. Погледнах към питието на Сюзън. Тя отказа с поклащане на глава. Оттатък пристанището някакъв боинг 747 се издигна неправдоподобно от пистата в Лоуган и се понесе бавно нагоре, описвайки тромав кръг, преди да се насочи на запад. Към Лос Анджелис? Или Сан Франциско?
— Сюз — казах. — Ние с теб би трябвало да сме в него.
— В какво?
— В самолета, отлитащ на запад. Откъсвайки се от досадните земни връзки.
— Аз не обичам да летя.
— Приказки — казах. — Настъпих те на болното място.
— Защо смяташ така?
— По тона, бейби, по тона на гласа. По дължината на изречението, положението на главата. Не забравяй, че по професия съм следовател. Уликите са моят занаят. На какво си ядосана?
— Не знам.
— Добре е като начало.
— Не се подигравай с мен, Спенсър. Не знам точно. Ядосана съм ти на тебе или поне в тази връзка. Може би съм чела списание „Мис“, може би изразходвам прекалено много време да гледам Марло Томас с телевизионните му беседи. Била съм омъжена и съм се развела и може би знам по-добре от теб какво би могла да преживява съпругата на този човек.
— Възможно е — казах аз.
Управителят на ресторанта беше приготвил масата ни и ние мълчаливо го последвахме. Менютата бяха огромни и отпечатани с изискан шрифт. Цената на омарите беше дискретно пропусната.
— Но да кажем, че знаеш — подхванах прекъснатия ни разговор. — Да кажем, че по-добре от мене разбираш проблема й. Какво те ядосва?
Тя погледна в менюто си.
— Самодоволна — рече тя. — Това е думата, която търсех, има някакво самодоволство в глупавия, дребнав опит за бягство на тази жена.
Келнерката дойде. Погледнах към Сюзън.
— Охлюви — каза тя на келнерката. — И студени раци.
Аз поръчах мешани горещи ордьоври и пържола. Келнерката се отдалечи.
— Не съм съгласен със самодоволна — казах. — Нагла, може би, но не самодоволна.
— Снизходителен си — рече Сюзън.
— Не — казах аз. — Раздразнен може би, щом настояваш. Но не от нея, а от всичката глупост на света. Писнало ми е от движения. Писнало ми е от хора, които мислят, че една нова система ще се погрижи за всичко, Писнало ми е от хора, които поставят каузата пред човека. И ми е писнало от хора, независимо от пола им, които захвърлят децата си и побягват подир работа, пиене, секс, благосъстояние. Това е безотговорно.
Келнерката се появи отново с първото. Платото ми горещи ордьоври съдържаше една молюска, стрида „Рокфелер“, пържена скарида, маринована скарида и пълнена гъба.
— Заменям гъба срещу един охлюв — казах на Сюзън.
Тя хвана един охлюв с щипците за сервиране и го сложи в чинията ми.
— Не искам гъбата — рече тя.
— Няма нужда да правиш гладна стачка само защото си ядосана, Сюз. — Извадих охлюва от черупката му и го изядох. — Последен шанс за гъбата.
Тя поклати глава. Аз изядох гъбата.
— Ти не знаеш защо е избягала — рече Сюзън.
— НикоЕ от нас не чнае.
— Но ти допускаше феминстка причина.
— Не трябваше. Права си.
— Ще взема онази маринована скарида — рече Сюзън. Сложих я в чинията й с моята вилица.
— Ти знаеш, че най-много обичам тях — казах аз.
— И знам, че не си падаш много по гъбите — рече тя.
— Кучка.
Сюзън се усмихна.
— Пътят към разкаянието на мъжа минава през стомаха му — усмихна се Сюзън.
Усмивката го постигна, тя винаги го постигаше. Усмивката на Сюзън беше цветово с качествата на „Текникълър“, визуално — на „Синемаскоуп“ и стереофонична по звучене. Почувствах коремните ми мускули да се стягат, както ставаше винаги, когато тя се усмихнеше, както ставаше винаги, когато аз я погледнех истински.
— Къде, по дяволите, си била преди двайсет години? — казах аз.
— Омъжвах се за погрешния мъж. — Тя протегна дясната си ръка и докосна с показалеца си кокалчетата на лявата ми ръка, която лежеше на масата. Усмивката стоеше, но сега това беше сериозна усмивка. — По-добре късно, отколкото никога — каза тя.
Келнерката дойде със салатата.