Робърт Б. Паркър
Обетована земя (18)

18

След като ми разказа греховете си, Шепърд впери очаквателно поглед в мен.

— И какво искаш сега — попитах аз, — навярно опрощение. Казваш два пъти „Отче наш“ и три пъти „Аве Мария“ и това е всичко, а? Изповедта е добра за душата, но няма да помогне на тялото ти, ако не измислим нещо.

— Какво друго можех да направя — заоплаква се той. — Бях притиснат натясно, трябваше да взема от парите за депозита. Истейт мениджмънт се измъкнаха с четири или пет милиона долара. Нима трябваше да стоя със скръстени ръце и спокойно да наблюдавам как всичко си отива. Всичко, за което съм се трудил. Всичко онова, което съм.

— Някой ден ще си поговорим за какво, по дяволите, си работил и може би дори за това, какво си. Друг път, не сега. Много ли те е притиснал Пауърс?

— Имаме уговорена среща за утре.

— Къде?

— В стаята на Хок в Холидей ин.

— Добре. Ще дойда с теб.

— Какво смяташ да направиш?

— Не знам. Ще трябва да помисля. Но така ще е по-добре, отколкото да отидеш сам, нали?

— По дяволите, иска ли питане? — изхриптя гласът му и в бързината той пресуши чашата си.

— Може да ги убедим да почакат — рекох аз. — Колкото повече време имам на разположение, толкова по-голяма е вероятността да измисля нещо.

— Но какво можем да направим?

— Не знам. Помни само, че действията на Пауърс са незаконни. Ако наистина се окажем натясно, ще ги предадем на полицията, а ти ще се явиш като съобвиняем на Пауърс и ще си вън от тази история с едно развързване на езика.

— Но аз ще бъда разорен.

— Зависи какво разбираш под разорен. Ако си партньор на Кинг Пауърс, винаги ще бъдеш на крачка от разорението, все едно дали си богат или беден. Ако си мъртъв, също.

— Не — рече той, — не мога да отида в полицията.

— Сега все още не можеш. Но по-късно вероятно ще трябва да го направиш.

— А как ще си върна Пам? Разорен, без препитание, с името ми по страниците на вестниците като долен измамник. Мислиш ли, че тя ще се върне и ще заживее с мен в къщичка с четири стаички, докато аз събирам богатство?

— Не знам. Доколкото разбирам, тя не се е засилила да се връща при теб и сега, докато все още си богат.

— Ти не я познаваш. Тя непрекъснато сравнява. Кой колко е спечелил, чия къща е по-добра или по-лоша от нашата, чия морава е по-зелена или по-кафява. Не я познаваш…

— Пам е друга работа — рекох аз. — Ще мислим и за нея, но не можем да правим сметки за брака ви, докато не разрешим другия проблем.

— Добре, знай само, че всичко, което съм ти казал, е строго поверително. Не мога да рискувам всичко. Трябва да има някакъв друг изход.

— Харв — казах аз, — ти се държиш така, сякаш имаш кой знае колко решения. Разбери, че нямаш други. Намалил си ги, когато си бръкнал в депозита и си загубил почти всичките, когато си взел пари от Пауърс. Става дума за хора, които биха могли да те убият. Не забравяй това.

Шепърд кимна.

— Трябва да има някакъв начин.

— Да, навярно има. Нека да помисля. В колко е срещата утре?

— В един.

— Ще те взема от вас в един без петнайсет. Сега си върви вкъщи и недей да излизаш. Искам да мога да те открия, ако ми потрябваш.

— Какво ще правиш?

— Ще поразмишлявам най-напред.

Шепърд си тръгна. Полусмазан и съвсем мъничко облекчен. Когато поговорим за проблемите си, понякога ни се струва, че сме направили нещо за тях. Той поне вече не се опитваше да оправи нещата сам. Хубава клиентела имах, няма що. Ченгетата търсеха Пам, а бандитите — Харв.

Отидох при басейна. Сюзън седеше на един стол в червения си бански и четеше „Децата на мечтата“ от Бруно Бетелхайм. Носеше големи слънчеви очила със златни рамки и огромна бяла сламена шапка с червена панделка, която отиваше на банския й. Преди да ме забележи, се поспрях и се загледах в нея. Господи, как е могъл някой да се разведе с тази жена? А може би тя се е развела с него? Всъщност никога не бяхме говорили много за това, но дори да беше така, къде ли се намираше той сега? Ако тя се беше развела с мен, щях да вървя след нея до края на живота си. Приближих се, хванах се с две ръце за облегалките на стола и направих лицева опора. Наведох се над нея и носовете ни се докоснаха.

— Ако бяхме женени и ти се разведеше с мен, щях да вървя след теб до края на живота си.

— Няма да го направиш — отвърна тя. — Твърде горд си за това.

— Щях да пребия всеки, който се среща с теб.

— Виж, за това ти вярвам. Но засега не си женен за мен и затова се разкарай оттук, глупчо! Стига си се пъчил.

Направих пет-шест лицеви опори върху облегалките на шезлонга й.

— Защо говориш така? — попитах.

— Марш — каза тя и ме мушна с показалеца си в слънчевия сплит.

Направих още една лицева опора.

— Знаеш ли какво ме караш да си мисля?

— Разбира се, че знам, а сега се махни от мен, наклоняваш ми книгата.

Бързо направих още една опора и отскочих от шезлонга, така, както гимнастиците слизат от успоредката. Когато краката ми докоснаха земята, се изпънах в стойка мирно.

— Веднъж да ти мине пубертетът — рече Сюзън, — и ще бъдеш страшно привлекателен тип. Малко прекалено развит, но привлекателен. Какво искаше Шепърд?

— Помощ — отвърнах. — Както предполагахме, попаднал е на изнудвач, който му е заел пари, а сега иска да му отнеме бизнеса.

Взех един сгъваем стол от другия край на басейна и седнах до Сюзън. Разказах й за Шепърд и неговите проблеми.

— Това значи, че ще си имаш работа с Хок — рече Сюзън.

— Може би.

Тя сви устни и пое дълбоко въздух през носа си.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам. Ще ми се да отида до бара, да седна там и да поразмишлявам. Идваш ли с мен?

Тя поклати глава.

— Не, ще остана тук да почета и може би след малко ще вляза да поплувам. Като измислиш нещо, искам да ми кажеш, можем да го отпразнуваме с обяд или нещо такова.

Наведох се и я целунах по рамото. Упътих се към бара. Там имаше много хора, които обядваха, но малцина пиеха по това време. Седнах на края на бара, поръчах си едно двойно и се нахвърлих на фъстъците в кафявата купичка пред мен.

Имах две задачи. Едната беше да сваля Кинг Пауърс от врата на Шепърд. Другата — да отърва Пам от съд за въоръжен грабеж и убийство. Дяволски трудна работа. Глупаци. И двамата ме отвращаваха. Но това са рисковете на професията. След време всеки започва да презира клиентите си. Учителят — учениците си, лекарят — пациентите си, съдържателят на бара — пияниците, продавачът — купувачите, чиновникът — просителите. Но, бога ми, те наистина бяха глупаци. „Обетована земя“! Мили Боже! Поръчах си още едно питие. Купичката с фъстъците беше празна. Потраквах с нея по бара, докато барманът не дойде да я напълни отново. С прозрение, помислих си. Пушки, значи. Да се снабдят с пушки и да обезоръжат фалическата власт. Но откъде, по дяволите, ще вземат тези пушки? Ами биха могли да потърсят в търговските обяви на „Йелоу пейджис“, под рубриката: търговия с оръжие. Бих могъл и аз да ги свържа с някой като Кинг Пауърс. След като им даде пушките, те ще го застрелят и това ще разреши проблема на Шепърд. Или пък да скалъпя фалшиво обвинение срещу Пауърс? Не, не това. По-добре е да му заложа капан. Но не свързан с изнудвачество, защото тогава и Шепърд ще влезе в капана. За незаконна продажба на оръжие. Ако всичко мине добре, Пауърс доста дълго време няма да може да досажда на Шепърд. Роуз и Джейн също ще излязат от живота на Пам Шепърд. А защо съм сигурен, че няма да я завлекат със себе си? Защото аз мога да се споразумея с местната полиция. Поднасям им накуп Пауърс и две крайни феминистки при условие, че семейство Шепърд ще бъдат освободени от отговорност. Дотук добре! Трябва само да обмисля подробностите. Планът беше добър. Можеше да свърши работа. Единствената ми друга идея бе да разчитам да склоня Пауърс да отстъпи. Но на това не можех да се надявам. По-добре е да му заложа капан. Да преметна стария Кинг. Поръчах си още едно, ядях фъстъци и размишлявах.

Сюзън дойде от басейна по бяла копринена дрешка до бедрата, облечена върху банския, и се настани на бара до мен.

— Мисля, следователно съществувам — казах аз.

— О, безспорно — рече тя. — Личи ти.

— Почакай и ще видиш — отвърнах аз.