Робърт Б. Паркър
Обетована земя (15)

15

Пътуването от Плимът до Бостън трае четиридесет и пет минути, а по обяд движението беше слабо. В три и петнадесет бяхме пред моя апартамент на Марлборо стрийт. Дока го пътувахме, Пам Шепърд не сподели нищо друго, което бих могъл да използувам. Тя не знаеше къде се намираха Роуз и Джейн. Не знаеше как да ги открием. Не й беше известно у кого са парите, допускаше, че са у Роуз. Бяха се споразумели, че ако се разделят, ще пуснат обява в колоните за лични съобщения на нюбедфордския вестник „Стандарт таймс“. Тя нямаше представа откъде Роуз и Джейн очакваха да се снабдят с пушките. Не знаеше дали те притежават някакво разрешително за носене на оръжие или карта за самоличност.

— Не можеш ли просто да отидеш някъде и да ги купиш — попита тя.

— Не в този щат — отвърнах.

Тя не знаеше какъв вид оръжие имаха намерение да закупят. Тя наистина нямаше представа, че има различни видове пушки. Не й беше известно ничие име в групата, освен тези на Роуз, Джейн и Грейс и последното, което беше чувала, бе Александър.

— Това е случай, който наистина искам да сдъвча — обясних. — Множество сигурни факти, множество данни. Сигурна ли си, че знам истинското ти име.

Тя кимна.

— Как ще кодирате вашата обява? — запитах.

— Ако ние се разделим ли? Казваме само: „Сестри, обадете ми се на“ — и после даваме някакъв телефонен номер и отбелязваме първите си имена.

— И пускате обявата в „Стандарт таймс“?

— Да, в колоната за лични обяви.

Слязохме от колата и Пам възкликна:

— Какво хубаво място! Общинската земя е точно тук.

— Всъщност това е градската градина. Мерата е от другата страна на улица „Чарлс“ — отговорих.

Качихме се в моя апартамент на втория етаж откъм лицевата страна. Отворих вратата. Пам Шепърд каза:

— О, много е хубаво. Просто свети от чистота? Винаги съм си представяла ергенските апартаменти с разхвърляни чорапи наоколо, шишета от уиски по пода и разсипани кошчета за боклук.

— Имам човек, който идва да чисти веднъж седмично.

— Много добре. Кой направи дърворезбата?

— Имам дърворезбар, който идва веднъж седмично.

Сюзън каза:

— Не го слушай. Той го върши.

— Ама че интересно, толкова много книги. Прочел ли си всички тези книги?

— Повечето от тях и устните ми ужасно се умориха. Кухнята е ей там. Би трябвало да има достатъчно количество храна.

— И пиене — каза Сюзън.

— Това също — отговорих аз. — В случай че храната не стигне, ти можеш да умреш от глад щастлива.

Отворих хладилника и извадих една бутилка „Амстел“.

— Ще пийнете ли?

Сюзън и Пам отказаха едновременно. Аз отворих бирата и отпих от шишето.

— В хладилника има малко хляб и сирене, и яйца. Във фризера има достатъчно месо. Качествено е. И сирийски хляб. В бюфета има кафе — отворих вратата на бюфета. — Фъстъчено масло, ориз, консервирани домати, брашно и така нататък. По-късно можем да ти донесем зеленчуци и други неща. Ти би могла да направиш списък с допълнителните неща, от които имаш нужда.

Показах й банята и спалнята.

— Чаршафите са чисти — обясних. — Домашната прислужница ги сменя всяка седмица, а тя беше тук вчера.

Тя кимна с глава.

— Защо не направиш списък с храна, дрехи и тоалетни принадлежности, а ние със Сюз ще излезем и ще ти ги купим.

Аз й дадох бележник и молива Тя седна да пише на кухненския плот. Когато свърши, аз й обясних:

— Остани тук след като ние си тръгнем. Не отваряй вратата. Аз имам ключ, Сюз също и никой освен нас няма. Така че няма да ти се налага да ни отваряш вратата, а няма причина някой друг да идва тук. Не излизай навън.

— Какво ще правите? — попита тя.

— Не зная — отговорих. — Ще трябва да помисля.

— Струва ми се, че може би ще пийна едно питие, от това, което ми предложихте — каза тя.

— Добре, какво би желала?

— Скоч и вода?

— Разбира се.

Приготвих й напитката с много лед, много скоч и мъничко вода. Тя отпиваше, докато приключи със списъка.

Когато ми го връчи, предложи и своите пари.

— Не — казах. — Ти можеш да имаш нужда от тях. Ще проследя всичко това и когато нещата приключат, аз ще ти представя сметката.

Тя кимна.

— Ако искаш още скоч — допълних, — знаеш къде е.

Излязохме със Сюзън да пазаруваме. Разделихме се при Пруденшъл сентър на Бойлстън стрийт. Аз влязох в „Стар маркет“ за хранителни продукти, а тя продължи към търговската улица за дрехи и тоалетни принадлежности. Бях по-бърз с хранителните провизии, отколкото тя със своята част от покупките и ми се наложи да повися на площада със смешната статуя на Атлас или на Прометей, или на който и да е там. В киното от другата страна на улицата се прожектираше някакъв филм в две части: „Дяволът в мис Джоунс“ и „Дълбокото гърло“. Вече не ги правят както някога. Какво ли е станало с Кен Мейнард и неговия знаменит кон Тарзан? Загледах се в статуята. Изглеждаше така, сякаш някой беше направил подражание на Микеланджело и го бяха приели на сериозно. Наистина ли Кен Мейнард е притежавал кон на име Тарзан? Някаква млада жена мина край мен, облечена в бяла тениска, без сутиен. На тениската пишеше: ГОЛЕМИТЕ ВОДОПАДИ В МОНТАНА. Гледах я как се отдалечава, когато Сюзън се появи с няколко шарени пазарски торби.

— Някоя заподозряна ли е? — рече Сюзън.

— Не забравяй, че аз съм упълномощен служител на закона. Проверявах дали тези отрязани джинси са със законна дължина.

— И какво установи?

— Мисля, че не са.

Вдигнах торбите с провизиите, взех една от торбите на Сюзън и тръгнахме към колата. Когато пристигнахме вкъщи, заварихме Пам Шепърд, седнала до прозореца, да гледа съсредоточено към улицата. Доколкото можах да се ориентирам, тя не беше правила нищо друго, освен да поддържа количеството на питието си в чашата. Беше пет часът и Сюзън се съгласи да изпие едно питие с Пам, докато аз приготвя вечерята. Накълцах няколко парчета агнешко месо, което бях купил за котлети. Овалях ги в брашно, после в яйца, а след това в галета. Когато бяха, както казва Джулия Чайлд, „добре обвити“, аз ги оставих настрана и обелих четири картофа. Отне ми малко време да ги нарежа на дребни продълговати овали и да ги изпържа в малко мазнина като ги обръщах, за да се зачервят от всички страни. Пуснах котлетите в друг тиган. Когато картофите се зачервиха равномерно, аз ги покрих, намалих котлона и ги оставих да се задушат. Когато котлетите се зачервиха, ги полях с мазнина, добавих малко бяло бургундско вино и пресен джоджен, похлупих ги и ги оставих да омекнат. Сюзън влезе в кухнята, за да приготви две питиета. Направих гръцка салата със сирене „фета“ и узрели маслини, а Сюзън подреди масата, докато аз извадих котлетите от тигана и доварих соса. Изключих котлона, пуснах бучка безсолно масло, разбърках го с винения дестилат и полях котлетите. Към храната имахме топъл сирийски хляб и повече от половин галон бургундско от Калифорния. Пам Шепърд изтъкна, че всичко е отлично и че съм добър готвач.

— Никога не ми е било толкова вкусно — каза Пам. — Когато бях дете, майка ми никога не ме искаше в кухнята. Казваше, че ще се изцапам. И когато се омъжих, не можех да готвя нищо.

— Аз също не можех да готвя, когато се омъжих — рече Сюзън.

— Харв ме научи — продължи Пам. — Мисля, че той обичаше да готви, но… Тя сви рамене: — Това е работа на съпругата. И аз я вършех. Странно е как се откъсваш от неща, които обичаш заради… заради нищо. Някакво споразумение, мнение на други хора за това, което ти би трябвало да представляваш и да вършиш.

— И все пак, често това са наши собствени внушения, нали? — попита Сюзън. — Искам да кажа, как изграждаме мнението си за същността на нещата или за това, което те би трябвало да бъдат? Доколко в действителност съществува някаква абстрактна себеидентичност, която се опитва да се изяви?

Аз отпих от бургундското.

— Не съм сигурна, че те разбирам — каза Пам.

— Това е стар спор — продължи Сюзън. — Природа-възпитание. Дали наследствеността или средата е причината, за да бъдеш това, което си? Хората ли създават историята, или историята прави хората?

Пам Шепърд се усмихна.

— О да, природа-възпитание, растеж на детето и развитие. Не зная, но разбирам, че съм притисната в ъгъла, в който не искам да бъда.

Тя пийна малко от виното си и поднесе чашата към бутилката. Неосвободена напълно. Ако си освободен, ти си наливаш виното сам. А може би половингалоновата бутилка беше прекалено тежка. Напълних чашата й. Тя се загледа за миг във виното.

— Също и Харви — каза Пам.

— Притиснат натясно в ъгъла ли? — попита Сюзън. — Парите ли бяха причината?

— Не, не съвсем. Не точно парите. По-скоро някаква самомнителност, придаване на важност, стремеж да бъдеш човекът, който знае резултата, знае какво става. Инициатор и двигател. Не мисля, че парите изобщо го интересуваха толкова много, освен за да докажат, че той е на върха. Разбирате ли ме? — тя ме погледна.

— Да, нещо като съставяне на футболен отбор — казах аз. — Разбирам това.

— Би трябвало — обади се Сюзън.

— И ти ли си същият? — попита Пам Шепърд.

Свих рамене. Сюзън отговори:

— Да, и той е такъв. По специфичен начин.

Пам Шепърд добави:

— Бих помислила, че не е, но не го познавам много добре.

Сюзън се усмихна:

— Е, не е съвсем същият, но ако това има значение, той е.

Аз казах:

— Какво, по дяволите, съм аз, някаква важна клечка за подигравка, седя тук, а вие ме обсъждате.

Сюзън отговори:

— Струва ми се, че тази сутрин ти обрисува себе си съвсем добре.

— Преди или след като ме задуши със страстни целувки?

— Много преди това — отвърна тя.

— О! — казах.

Пам Шепърд запита:

— Добре, защо не участвуваш в надпреварата? Защо не мърмориш и не се изпотяваш, за да направиш отбор, да бъдеш звезда, какво, по дяволите, се опитват да правят Харви и неговите приятели?

— Не е лесно да се каже. Това е неудобен въпрос, тъй като ме принуждава да говоря за цялостност и самоуважение и за неща, които ти наскоро смеси с филмите на Джон Уейн. Като почтеност. Опитвам се да бъда почтен. Знам че е смущаващо да се чуе. Но аз вярвам в много от глупостите, които проповядва Торо. И посветих много време в работа, за да стигна там, където можех да го направя. Където можех да живея според своите собствени разбирания.

— Торо? — попита Пам Шепърд. — Ти наистина си чел всички тези книги, нали?

— И все пак — каза Сюзън. — Ти постоянно се намесваш в живота на другите и в техните проблеми. Това няма нищо общо с Уолдън Понд, към когото се придържаш.

Аз отново свих рамене. Трудно ми беше да обясня всичко.

— Всеки трябва да върши нещо — казах.

— Но това, което ти правиш, не е ли опасно? — попита Пам Шепърд.

— Да, понякога.

— Това го привлича — допълни Сюзън. — Той е много издръжлив. Няма да признае дори пред себе си, че половината от това, което върши непрекъснато, е да проверява себе си спрямо другите. За да докаже колко е добър. Това е състезание, подобно на футболното.

— Така ли е? — запита ме Пам Шепърд.

— Може би. То си е част от работата. — Това е занимание, което ми позволява да избирам — отговорих.

— И все пак, то те изолира от много неща — каза Сюзън. — Ти си лишен от семейство, от дом, от брак.

— Не знам — продължих. — Може би.

— Нещо повече от може би — допълни Сюзън. — Това е свобода на волята. Ти си най-независимият човек, когото познавам и не позволяваш ничия намеса. Понякога ми се струва, че силата, която си придобил, е като щит, като броня, изпод която запазваш своята личност и самота. Пълна цялостност, несмущаван, непроницаем, избавен дори от любовта.

— Малко се отдалечихме от Харв Шепърд, Сюз — казах аз.

Чувствах се така, сякаш бях дишал плитко продължително време и имах нужда да поема дълбоко дъх.

— Не чак толкова, колкото изглежда — рече Сюзън. — Една от причините ти да не си в незавидното положение, в което е съпругът на Пам, е, че той е рискувал. Оженил се е. Има деца. Поел е риска на любовта и обвързаността, както и риска на компромиса, който върви редом с нея.

— Но аз не мисля, че Харви е работил за нас, Сюзън — каза Пам Шепърд.

— Вероятно нещата не са толкова прости — рекох аз. — Вероятно това нещо не би могло да се разглежда така. Работил за нас, работил за себе си.

— Все пак — рече Пам Шепърд. — Безспорно има някаква разлика.

— Понякога си мисля, че няма никаква разлика и че нещата никога не могат да се делят на колона А и колона Б — казах аз. — Може би той е трябвало да бъде определен тип мъж за теб, понеже е чувствал, че това е нещото, което ти заслужаваш. Може би за него това е било равнозначно на мъжество и вероятно той е искал да бъде мъж за теб.

— Отново мъжкото начало — рече Пам.

— Да, но мъжко начало не е Синоним на изнасилване и на убийство. В действителност мъжкото начало означава благородно поведение.

— Тогава защо толкова често води до насилие?

— Не знам да е така, но ако това е истина, може би е така, защото това е една от областите, в които човек може да прояви благородство.

— Това са глупости — каза Пам Шепърд.

— Не можеш да проявиш благородство, когато е лесно — казах. — Само когато е трудно.

— Когато работата стане запечена, печените се хващат на работа? — Презрението в гласа на Пам Шепърд беше по-силно от виното. — Говориш като Никсън.

— Аз не съм измамник — казах и погледнах несигурно.

— О, по дяволите, не знам — каза тя. — Вече не знам дори за какво говорим. Знам само, че не се получи. Нищо, нито с Харви, нито с децата, нито с мен, нито с къщата, с бизнеса, с клуба и с остаряването, с нищо.

— Да — казах аз, — но ние сме се захванали с това, мила моя.

Тя кимна с глава и заплака.