Уилки Колинс
Лунният камък (54)

V

Това е историята, разказана от вашия братовчед (по необходимост) на мистър Люкър.

Мистър Люкър повярвал на тази версия, понеже според него, мистър Ейблуайт бил много глупав, за да може сам да я измисли. Мистър Бреф и аз се съгласихме с тези съображения на мистър Люкър.

Следващият въпрос се състоял в това — какво да прави мистър Люкър с Лунния камък. Той предложил следните и единствени условия, при които би приел да се намеси в тази работа, която (дори и от негова професионална гледна точка) била съмнителна и опасна.

Мистър Люкър бил готов да заеме на мистър Годфри Ейблуайт сумата две хиляди фунта, ако Лунният камък му бъде оставен като залог. И ако след изтичането на една година мистър Годфри Ейблуайт изплати на лихваря три хиляди фунта, той ще си получи обратно заложения диамант. Ако обаче не изплати тази сума в определения срок, то залогът — тоест Лунният камък — става собственост на мистър Люкър, който в такъв случай великодушно ще върне на мистър Ейблуайт всички полици, подписани от него в миналото.

Излишно е да се споменава, че мистър Годфри Ейблуайт с негодувание отхвърлил тези чудовищни условия. Тогава мистър Люкър му върнал диаманта и му пожелал лека нощ.

Вашият братовчед тръгнал към вратата, но се върнал обратно. Как можел той да бъде сигурен, че разговорът между тях ще бъде запазен в най-строга тайна?

На това мистър Люкър не можел да отговори нищо. Ако мистър Годфри приемел неговите условия, той би направил мистър Люкър свой съучастник и би могъл да разчита на неговото мълчание. В противен случай мистър Люкър щял да се ръководи само от собствените си интереси. Ако му бъдат зададени някои трудни въпроси, как би могъл той да излага себе си заради човек, който отказал да има работа с него?

Като чул този отговор, мистър Годфри Ейблуайт направил това, което правят всички животни (включително и хората), когато попаднат’ в клопка. Той отчаяно се огледал. Неговият поглед бил привлечен от едно картонче, което се мъдрело в някаква кутия над камината, на което акуратно била нанесена датата — двадесет и трети юни. На двадесет и четвърти юни мистър Годфри трябвало да изплати триста фунта на младия джентълмен, чийто настойник бил той, и нямало никаква друга възможност да получи тия пари освен възможността, която му предлагал мистър Люкър. Ако не било това нищожно препятствие, той би могъл да занесе диаманта в Амстердам и да го продаде най-изгодно, след като го насече на отделни камъни. Сега обаче не му оставало нищо друго, освен да приеме условията на мистър Люкър. В края на краищата той разполагал с една цяла година, за да се сдобие с три хиляди фунта — а една година не е малко време!

Мистър Люкър тутакси съставил необходимите документи. След като ги подписали, той дал на мистър Годфри Ейблуайт два чека. Единият с дата двадесет и трети юни — за триста фунта, а другият с дата тридесети юни — за останалата сума: две хиляди и седемстотин фунта.

Как Лунният камък е бил предаден на съхранение в банката и как след това индусите са изтезавали мистър Люкър и мистър Ейблуайт — вече знаете.

Следващото събитие в живота на вашия братовчед е свързано отново с мис Вериндър. Той й направил второ предложение и (след като то било прието) се съгласил по нейна молба да разтурят годежа. Една от причините за това негово съгласие била разкрита от мистър Бреф. Мис Вериндър имала само пожизнено право върху наследството от майка си, така че той не би могъл да си достави необходимите му двадесет хиляди фунта оттам.

Но ще кажете, че той би могъл да спести три хиляди фунта и да откупи диаманта, ако би се оженил. Разбира се, мистър Ейблуайт би могъл да стори това, ако неговата жена и нейните настойници не биха се възпротивили: те вероятно биха се запитали — защо той взима предварително повече от половината доход за някаква неизвестна цел още през първата година от женитбата. Но дори и да беше преодолял това препятствие, него го очаквало друго изпитание. Дамата от вилата се научила за предстоящата му женитба. Това е една горда жена, мистър Блейк, от онзи род жени, с които човек не бива да се шегува — жена с нежен цвят на лицето и с римски нос. Тя започнала да презира мистър Годфри Ейблуайт. Това презрение можело да си остане скрито, ако той би я обезпечил порядъчно. В противен случай това нейно презрение щяло да „проговори“. Финансовото положение на мис Вериндър му давало малка надежда за възможността да се сдобие с това „обезпечение“, както и да събере двадесетте хиляди фунта. Той не можел да се ожени — наистина не можел да се ожени при подобни обстоятелства!

За това, как той опитал щастието си с друга млада жена и как тази женитба също се провалила по финансови причини, вече знаете. Вие знаете също така, че той получил наследство от пет хиляди фунта, оставено му наскоро от една измежду неговите многобройни обожатели, чието благоразположение този очарователен мъж успял да спечели. И това наследство (както доказват събитията) станало причина за неговата смърт.

Научих, че след като получил тия пет хиляди фунта, той заминал за Амстердам. Там направил всички необходими приготовления, за да насече индийския диамант на отделни камъни. После се върнал (преоблечен и дегизиран) и откупил Лунния камък в определения ден. Минали няколко дни (на тази мярка за предпазливост се съгласили и двете страни), преди диамантът да бъде изнесен от банката. Ако мистър Годфри би се добрал благополучно с диаманта до Амстердам, щял е да разполага с достатъчно време — до юли четиридесет и девета, както и до февруари петдесета (когато младият джентълмен ставал пълнолетен), за да успее да насече диаманта на парчета и да го продаде като отделни скъпоценни камъни. Съдете по това какви причини е имал той, за да се изложи на подобен риск! Успех или смърт — ето как стояли работите за него.

Преди да привърша своя доклад, искам само да ви напомня, че все още има някаква надежда да се хванат индусите и да се върне Лунният камък. Сега той се намира (нещо, за което има всички основания да се предполага) на път за Бомбай с един от корабите на Източноиндийската компания. Този кораб — ако не се случи нищо непредвидено — няма да спира на други пристанища и бомбайската полиция (уведомена вече с писмо, изпратено по суша) ще бъде готова да се качи на кораба, щом той навлезе в пристанището.

Имам честта, уважаеми господине, да остана ваш покорен слуга —