Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21гласа)

Информация

Издание:

Уилки Колинс. Лунният камък

„Народна младеж“, София, 1980

Библиотека „Лъч“ № 58

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор Светла Тодорова

Художник Олга Паскалева

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Лилия Вълчева

 

II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.

Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.

Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980

 

Wilkie Collins.

The Moonstone

The Penguin English Library, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Десета глава

Как тази мъчителна неизвестност, на която бях осъден, би подействувала на някой друг човек, не мога да кажа. Тягостното двучасово очакване се отразя върху мен по следния начин: аз се почувствувах физически неспособен да стоя на едно място и душевно неспособен да заговоря с когото и да било, преди да узная всичко, което имаше да ми казва Езра Дженингз.

В това си душевно състояние не само се отказах от намерението си да посетя мисис Ейблуайт, но избягнах да се срещна дори и с Габриел Бетъридж.

Когато се върнах във Фризингхол, аз му оставих бележка, в която му съобщих, че съм бил извикан някъде неочаквано и че непременно ще се върна към три часа следобед. Помолих го да си поръча обяд по обичайното за него време, а дотогава да се забавлява, както намери за добре. Знаех, че той имане множество приятели в града и че не ще му бъде трудно да използува няколкото часа до моето завръщане в хотела.

След това отново излязох от града и тръгнах да скитам из мочурливата равнина, която ограждаше Фризингхол, докато часовникът не ми показа, че най-после бе дошло време да се върна в дома на мистър Канди.

Езра Дженингз вече ме чакаше.

Той седеше самичък в една малка стая, отделена със стъклена врата от операционната. По голите, боядисани в жълто стени висяха цветни диаграми, изобразяващи отвратителните опустошения, причинявани от най-различни страшни болести. Шкаф за книги, пълен с медицински съчинения в потъмняла подвързия, върху която вместо обичайния бог се мъдреше един череп; голяма чамова маса, цялата в мастилени петна; дървени столове, каквито се срещат из кухните и в летните къщи; изтъркан килим по средата на пода; казанче за вода с умивалник и водосточна тръба, грубо вкарана в стената, неволно извикващи мисли за страшни хирургически операции — ето от какво се състоеше мебелировката на стаята. Пчели жужеха между редките цветя, посадени в саксии на прозореца; птици пееха в градината, а от съседната къща сегиз-тогиз долиташе слабото дрънкане на разстроено пиано. На всяко друго място тия най-обикновени звуци приятно биха напомняли за ежедневния живот отвъд стените. Тук обаче те нахлуваха като смутители на тишината, която нищо освен човешките страдания нямаше право да нарушава. Погледнах към кутията от червено махагоново дърво с хирургически инструменти и към огромния пакет с превързочен материал, които заемаха специално определени места върху лавиците на шкафа за книги, и изтръпнах при мисълта за звуковете, типични за стаята на Езра Дженингз.

— Няма да се извинявам, мистър Блейк, за това, че ви приемам в тази стая — каза той. — Това е единствената стая в цялата къща, където по това време на деня можем да бъдем сигурни, че никой няма да ни безпокои. Ето моите записки, приготвени за вас; а тук са двете книги, към които ние вероятно ще трябва да се обърнем, преди да завършим нашия разговор. Преместете стола си към масата и нека разгледаме всичко това заедно.

Придвижих стола си към масата, а Езра Дженингз ми подаде своите записки. Това бяха два огромни листа хартия. На единия бяха написани думи с големи празнини помежду им. Другият беше изписан целият от горе до долу с черно и червено мастило. В състоянието на тревожно любопитство, в което се намирах тогава, аз отчаяно сложих втория лист настрана. .

— Имайте милост към мен! — извиках аз. — Кажете ми какво ме очаква, преди да започна да чета.

— На драго сърце, мистър Блейк! Ще ми позволите ли да ви задам още един-два въпроса?

— Попитайте ме, каквото искате.

Той ме погледна с тъжна усмивка на лице и с топло съчувствие в кротките си кафяви очи.

— Вие вече ми казахте — подхвана той, — че доколкото ви е известно, никога не сте слагали в устата си опиум.

— Доколкото ми е известно… — повторих аз.

— Ей сега ще разберете защо правя тази предварителна уговорка. Но да продължим. Вие не си спомняте някога да сте взимали опиум. По това време миналата година вие сте страдали от нервно разстройство и сънят е бягал от вас. През нощта след рождения ден на мис Вериндър обаче вие по изключение сте спали великолепно. Вярно ли е всичко това, което казвам?

— Съвсем вярно.

— Можете ли да ми кажете причината за вашето нервно разстройство и безсъние?

— Не мога да изтъкна никаква причина. Доколкото си спомням, старият Бетъридж намекваше тогава, че знае причината. Но това едва ли заслужава да се споменава.

— Извинявайте! Няма неща, за които не си заслужава да се споменава, когато се отнася до работа като тази. Бетъридж е имал някакво обяснение за вашето безсъние. Какво именно?

— Това, че оставих пушенето.

— А вие имахте ли навика на пушите?

— Да.

— И изведнъж ли прекъснахте?

— Да, изведнъж.

— Бетъридж е бил съвършено прав, мистър Блейк. Когато пушенето вече е станало навик, само един много здрав човек не би почувствувал никакво разстройство на нервната система, ако внезапно престане да пуши. Това според мен обяснява вашето безсъние. Следващият мой въпрос се отнася до мистър Канди. Спомняте ли си да сте имали с него някакъв спор през деня или по друго време, спор относно неговата професия?

Този въпрос тутакси събуди в мен един от смътните спомени, свързани с тържествената вечеря на рождения ден. Моят глупав спор с мистър Канди по време на вечерята е описан много по-подробно, отколкото заслужава, в десетата глава от разказа на Бетъридж. Подробностите около този спор съвсем се бяха изпарили от паметта ми — толкова малко бях мислил за него впоследствие. Сега можах да си спомня и да кажа на Езра Дженингз само това, че по време на вечерята нападнах медицинската наука тъй остро и настойчиво, щото успях да изкарам из търпение дори и самия мистър Канди. Спомних си също така, че лейди Вериндър се бе намесила, за да сложи край на нашия диспут, а ние с мъничкия доктор „се помирихме“, както казват децата, и отново си бяхме приятели, когато си подадохме един на друг ръка на прощаване.

— Има още едно нещо, което за мен е много важно да зная — каза Езра Дженингз. — Имаше ли някакви причини, които са ви карали особено да се тревожите за участта на Лунния камък по това време миналата година?

— Имаше най-сериозни причини за това. Знаех, че той бе предмет на цял заговор и че искаха да го откраднат на всяка цена; освен това бяха ме предупредили да взема мерки за охраната на мис Вериндър, която беше негова собственица.

— Преди да се отправите нея вечер към стаята си, за да си легнете, не говорихте ли с някого по въпроса, как най-добре да се опази диамантът през нощта?

— Лейди Вериндър говори за това с дъщеря си.

— Във ваше присъствие ли?

— Да.

Езра Дженингз взе записките си от масата и ми ги подаде.

— Мистър Блейк — каза той, — ако прочетете сега тези мои записки в светлината на току-що зададените от мен въпроси и дадените от вас отговори, вие ще се натъкнете на две изумителни открития, които се отнасят до вас. Вие ще узнаете: първо, че сте влезли в гостната стая на мис Вериндър и сте взели диаманта а състояние на делириум, причинен от опиум. И, второ, че този опиум ви е бил даден от мистър Канди — без ваше знание — с цел да опровергае на практика изказаните от вас мисли и мнения по време на вечерята.

Аз седях с листовете в ръка напълно вцепенен.

— Помъчете се да простите на бедния мистър Канди — кротко каза неговият асистент Дженингз. — Той е причинил страшна злина, това аз не отричам, но е направил това неумишлено. Прегледайте моите записки и вие ще видите, че ако не беше му попречило заболяването, той е щял да се върне при лейди Вериндър на другата сутрин и да си признае, че се е пошегувал с вас. Мис Вериндър, разбира се, е щяла да чуе за това; тя би го разпитала и по този начин истината, останала скрита цяла година, щеше да бъде известна още на другия ден.

Моето самообладание бе започнало да се възвръща.

— Не мога да се сърдя на мистър Канди в сегашното му състояние! — казах ядосано аз. — Но шегата, която той ми е изиграл, с това не става по-малко вероломна. Аз мога да му простя, но да забравя — никога!

— Няма лекар, мистър Блейк, който в течение на своята медицинска практика да не е извършил подобно предателство. Неоснователното недоверие към опиума (особено в Англия) е разпространено не само сред низшите и слабообразовани съсловия. Всеки лекар с що-годе по-голяма практика бива принуден от време на време да измами своите пациенти така, както мистър Канди е измамил и вас. Аз не оправдавам лошата шега, която той ви е изиграл. Само апелирам към вас за по-точен и по-снизходителен анализ на неговите мотиви.

— Но как е било изпълнено това? — попитал, аз. — Кой ми е дал опиум без мое знание?

— Не зная. Мистър Канди не каза нито думичка по този въпрос по време на боледуването си. Може би вашата собствена памет ще ви подскаже кого би трябвало да подозирате?

— Не.

— В такъв случай. безполезно е да си блъскаме главата над този въпрос. Опиумът ви е бил даден скришом, по един или по други начин. Нека оставим това и поговорим за неща, много по-важни засега. Прочетете моите записки, ако можете. Запознайте се мислено с всичко, което се е случило в миналото. А пък аз възнамерявам да ви предложа нещо крайно смело и неочаквано по отношение на бъдещето.

Тия негови думи ме насърчиха. Прегледах листовете един след друг така, както ми ги бе дал Езра Дженингз. По-малко изписаният лист лежеше отгоре. На него бяха нанесени несвързани думи и откъслечни фрази, които мистър Канди бе изрекъл по време на бълнуванията си:

— „… Мистър Франклин Блейк… и приятен… трябва да понамали високомерието… медицината… признава… безсъние… казвам му… разстроени… лекува… казва… опипването в тъмното… едно и също… в присъствието на всички… му казвам… търсите съня, опипвайки в тъмното… нищо освен лекарството… казва… слепецът води слепеца… разбирал какво значи това… остроумно… проспи… нощ… въпреки острия му език… наистина се нуждае… аптечното шкафче на лейди Вериндър… двайсет и пет грани… без той да знае… утре сутринта… Е, мистър Блейк… лекарство днес… без него… никога… грешите, мистър Канди… отлично… без вашето… поразя… истината… спали отлично… сър… лауданума… да си легнете… какво… сега… медицинската наука…“

Всичко това беше написано само на първия лист. Аз го върнах на Езра Дженингз.

— Това ли сте чули край леглото на болния, сър? — попитах аз.

— Дума по дума — отвърна той, — изпуснал съм само повторенията на една и съща дума, когато преписвах стенографските си записки. Някои думи и фрази той повтаряше десетина пъти, понякога до петдесет пъти в зависимост от това, какво значение приписваше на мислите, които те изразяваха. Повторенията в този случай ми послужиха да възстановя връзката между отделните фрази. Аз, разбира се, не твърдя — добави той, като ми показа втория лист, — че съм успял да възпроизведа точните изрази, които сам мистър Канди би употребил, ако беше в състояние да говори свързано. Но мога да твърдя, че съм проникнал през преградата на несвързаните изложения до неговите постоянни и последователни мисли, намиращи се в основата на всичко това през цялото време. Съдете сам.

Аз погледнах към втория лист, който се оказа ключ към първия.

Тук бълнуванията на мистър Канди бяха записани още веднъж, с черно мастило; а възстановените от неговия помощник думи и фрази с червено. Преписвам тук съдържанието и на единия, и на другия лист така, че бълнуванията и тяхното пояснение да се окажат върху тези страници достатъчно наблизо — за да могат лесно да бъдат сравнени и проверени.

Мистър Франклин Блейк е умен и приятен, но трябва да му се понамали високомерието, с което говори за медицината. Той признава, че страда от безсъние. Казвам му, че нервите му са разстроени и че трябва да се лекува. Той ми казва, че лекуването и опипването в тъмното са едно и също нещо. И това в присъствието на всички гости около масата. Аз му казвам: вие търсите съня, опипвайки в тъмното, ала нищо освен лекарството не може да ви помогне да го намерите. Той ми казва, че бил слушал как слепецът води слепеца и че сега разбирал какво значи това. Остроумно, но аз мога да го накарам да проспи една цяла нощ въпреки острия му език. Той наистина се нуждае от сън; и аптечното шкафче на лейди Вериндър е на мое разположение. Ще му дам двайсет и пет грани лауданум тази вечер, без той да знае; и ще се върна утре сутринта. „Е, мистър Блейк, ще се съгласите ли да вземете малко лекарство днес? Без него вие никога няма да се избавите от безсънието.“ „Грешите, мистър Канди, аз спах отлично миналата нощ и без вашето лекарство.“ И тогава аз ще го поразя, като му открия истината! „Вие сте спали отлично миналата нощ, сър, благодарение на лауданума, който ви бе даден, преди да си легнете. Какво ще кажете сега за медицинската наука?“

Възхищението пред находчивостта, с която Езра Дженингз бе съумял от такава една бъркотия да възстанови гладката и свързана реч, беше разбира се, първото мое усещане, когато му връщах страниците. С присъщата си скромност той прекъсна първите ми думи на учудване, като ме попита дали изводът, направен от неговите записки, съвпада с извода, до който бях стигнал и аз.

— Вярвате ли и вие, както вярвам аз — каза той, — че сте действували под влиянието на лауданума, извършвайки всичко, което сте извършили в дома на лейди Вериндър през нощта след рождения ден на нейната дъщеря?

— Зная много малко за действието на лауданума, за да си съставя собствено мнение — отговорих аз. — Мога само да разчитам на вашето мнение, чувствувайки се вътрешно убеден, че вие сте прав.

— Много добре. Сега изниква един друг въпрос: вие сте убеден и аз съм убеден. Но как да предадем това убеждение и на другите?

Аз показах страниците, сложени на масата пред нас. Езра Дженингз поклати глава.

— Не, мистър Блейк! Те не могат да ни бъдат от никаква полза по три неопровержими причини. Първо, тия записки са направени при обстоятелства, съвсем непознати за повечето хора. Само това говори достатъчно против тях! Второ, тия записки представляват една нова за медицината и още непроверена теория. Това също говори против тях. Трето, тия записки са мои; освен моите уверения нищо друго не доказва тяхната достоверност. Спомнете си какво ви казах там, на полето, и се попитайте: каква тежест могат да имат моите думи? Не! Погледнато през очите на външния свят, моите записки нямат никаква стойност; но те ни дават указания за начина, по който вашата невинност може да бъде доказана, а тя трябва да бъде доказана! Ние трябва да облечем нашето убеждение с факти… И аз смятам, че само вие можете да сторите това.

— Как? По какъв начин? — попитах аз.

Той нетърпеливо се наклони към мен през масата, която ни разделяше.

— Бихте ли се решили на един смел опит?

— Аз съм готов на всичко, за да снема падналото върху мен подозрение.

— Бихте ли се подложили на някои временни неудобства?

— На каквито и да е неудобства! За мен това няма значение.

— И бихте ли следвали безусловно моите съвети? Това може да ви направи за смях пред някои хора; може да ви изправи срещу възраженията на приятели, чието мнение вие сте задължен да уважавате.

— Кажете ми какво трябва да сторя! — прекъснах го нетърпеливо. — И ще го сторя, пък каквото ще да става.

— Ще сторите следното, мистър Блейк — каза той: — ще откраднете диаманта несъзнателно за втори път, и то в присъствието на свидетели, чиито показания не могат да бъдат оспорвани!

Аз скочих на крака. Опитах се да говоря, но можах само да го гледам.

— Мисля, че това може да се направи — продължи той. — И ще бъде направено… ако вие искате да ми помогнете. Моля, успокойте се… седнете й ме изслушайте. Както имах вече случая да забележа, вие отново сте започнали да пушите. Отдавна ли е станало това?

— Преди около една година.

— Повече или по-малко пушите сега, отколкото преди?

— Повече.

— Можете ли да се откажете пак от пушенето? И то изведнъж, забележете, както сте направили това по-рано.

Започнах смътно да разбирам целта му.

— Ще оставя пушенето още сега! — отговорих аз.

— Ако последствията бъдат същите, каквито са били през юни миналата година — каза Езра Дженингз, — и ако вие отново почнете да страдате от безсъние, както сте страдали тогава, това ще означава, че сме направили първата крачка. Ние ще ви накараме отново да изпаднете в това нервно състояние, в което сте се намирали през нощта на рождения ден. Ако успеем да възстановим, макар и приблизително, обстановката, която ви е обкръжавала тогава, и отново да ангажираме вашите мисли с разни въпроси, свързани с диаманта, които са ви вълнували и тогава — то ние ще ви поставим, физически и душевно, колкото е възможно най-близо до състоянието, в което сте се намирали, когато сте взели опиума миналата година. В такъв случай ние можем да се надяваме, че повторното взимане на опиум ще ни доведе в по-голяма или по-малка степен до повторението и на съответните резултати. Това е, накратко казано, моето предложение. А сега ще ви обясня защо смятам, че подобен опит е възможен.

Той взе една от книгите, които се намираха пред него, и я отвори на място, отбелязано с хартийка.

— Не мислете, че възнамерявам да ви досаждам с лекция по физиология — каза той. — Но смятам за свой дълг да ви докажа, че ви моля да рискувате с този опит не за да оправдаете някаква моя теория. Някои установени принципи и признати авторитети потвърждават моята гледна точка. Дайте ми пет минути от вниманието си и ще се опитам да ви докажа, че науката потвърждава моето предложение; колкото и странно да изглежда, то е основано върху научни данни. Ето най-напред физиологическия принцип, на който аз се позовавам, изложен от знаменития доктор Карпентър. Прочетете го сам.

Езра Дженингз ми подаде листчето, поставено като знак в книгата. На него бяха написани следните редове:

„Има много основание да се смята, че всяко чувствено впечатление, веднъж възприето от зрението, се зарегистрира — така да се каже — в нашия мозък и може да бъде възпроизведено впоследствие, макар ние и да не сме съзнавали, че то е съществувало през цялото това време.“

— Дотук всичко е ясно, нали? — попита Езра Дженингз.

— Съвсем ясно.

Той приближи към мен отворената на масата книга и ми показа пасаж, отбелязан с молив.

— А сега прочетете това описание на един случай — каза той, — случай, който според мен има пряко отношение към вашето положение и към опита, на който аз ви изкушавам да се подложите. Забележете, мистър Блейк, преди да почнете да четете, че сега аз насочвам вниманието ви към един от най-големите английски физиолози. Във вашите ръце е книгата „Физиология на човека“ от доктор Илиътсън; а случаят, който той привежда, му е съобщен от известния авторитет мистър Комб.

Посоченият пасаж съдържаше следните редове: „Доктор Ейбл ми съобщи — казва мистър Комб — за един ирландски носач, който в трезво състояние забравял това, което вършел, когато бивал пиян; но напивайки се отново, той си спомнял за постъпките, извършени по време на по-раншното му напиване. Веднъж, когато бил пиян, той загубил някакъв твърде ценен пакет, но през трезвите си часове съвсем не можел да си обясни това. Следващия път, когато се напил, носачът си спомнил, че оставил пакета в някаква къща; и когато отишъл там, намерил пакета цял-целеничък.“

— И сега всичко е ясно, нали? — попита Езра Дженингз.

— Не може да бъде по-ясно.

Той сложи листчето на предишното му място и затвори книгата.

— Уверихте ли се сега, че говоря, позовавайки се на добри авторитети? — попита той. — Ако не, ще трябва само да посегна за някои книги в този шкаф, а вие — да прочетете местата, които ще ви покажа, и тогава окончателно ще се убедите.

— Аз съм напълно удовлетворен, без да чета нито един ред повече.

— В такъв случай можем да се върнем на вашия личен интерес към тази работа. Трябва, обаче да ви кажа, че против този опит има и какво да се възрази. Ако бихме могли тази година да възпроизведем същите условия, които са съществували през миналата, то несъмнено бихме постигнали и точно същия резултат. Но това е невъзможно. Можем само да се надяваме, че ще наподобим същите условия; и ако не успеем да ви върнем колкото се може по-близко до миналото, нашият опит ще пропадне. Ако ли пък успеем — а аз се надявам на това, — ще можем поне да видим как за втори път извършвате всичко, което сте извършили през нощта след рождения ден на мис Вериндър; а това ще бъде достатъчно да убеди всеки здравомислещ човек, че не сте виновен в съзнателно открадване на диаманта. Вярвам, мистър Блейк, че съм ви изяснил и двете страни на въпроса с пълно безпристрастие. Ако за вас все още има нещо неясно, кажете ма и аз ще се постарая да ви осветля.

— Разбрах много добре всичко, което ми обяснихте — казах аз. — Но трябва да си призная, че има нещо, което ме поставя в недоумение.

— Какво е то?

— Не разбирам действието на опиума върху мен. Не разбирам как съм слязъл по стълбите, как съм минал по коридора, как съм отварял и затварял чекмеджетата на шкафчето и как отново съм се, върнал в стаята си. Всичките тези постъпки са активни прояви. Аз мислех, че опиумът най-напред ви затъпява, а после ви приспива.

— Всеобщо заблуждение относно опиума, мистър Блейк! В тази минута аз напрягам ума си под влиянието на доза лауданум, десет пъти по-силна от дозата, дадена ви от мистър Канди. Но вие не се доверявайте на моя авторитет дори и тогава, когато говоря от личен опит. Очаквах да чуя възражението, което току-що направихте, и предварително си осигурих безпристрастни доказателства, които да бъдат меродавни както във вашите очи, така и в очите на вашите приятели.

Той ми даде втората от двете книги, които се намираха на масата.

— Ето — каза той, — това са прочутите „Признания на един англичанин, който взима опиум“. Вземете тази книга със себе си и я прочетете. На отбелязаната от мен страница ще прочетете, че когато Де Куинси взимал по-голяма доза опиум, той отивал в операта да се наслаждава на музиката или пък скитал из лондонските пазари в събота вечер и с интерес наблюдавал как бедняците с мъка си пазарували нещо за неделния обед. Както виждате, човек, намиращ се под влиянието на опиума, може да се занимава с нещо активно и да се движи от едно място на друго.

— Вие ми отговорихте — казах аз, — ала не напълно. Вие още не сте разяснили действието на опиума върху мен.

— Ще се постарая да ви отговоря с няколко думи — каза Езра Дженингз. — Действието на опиума бива в повечето случаи двояко: отначало възбужда, сетне успокоява. При възбуждащото му действие най-последните и най-ярки впечатления, оставени във вашето съзнание — а именно впечатленията, отнасящи се до диаманта, — по всяка вероятност при вашето болезнено чувствително нервно състояние, са се активизирали във вашия мозък и са подчинили на себе си вашия разсъдък и вашата воля така, както става и при един обикновен сън. Малко по малко, под това въздействие, всичките опасения относно участта на диаманта, които вие сте изпитвали през деня, би трябвало да преминат от състояние на съмнение към състояние на увереност и да ви подтикнат към практическа дейност за опазването на диаманта, като за тази цел направляват вашите стъпки към стаята, в която сте влезли, и насочват вашата ръка дотогава, докато не отворите в шкафчето точно това чекмедже, в което се е намирал скъпоценният камък. Вие сте извършили всичко това под влиянието на опиума. По-късно, когато успокояващото действие е взело връх над възбуждащото действие, вие постепенно сте станали все по-бездеен и накрая сте изпаднали в летаргия. Налегнал ви е дълбокият сън. Когато настъпило утрото и действието на опиума се е преустановило, вие сте се събудили, без да знаете абсолютно нищо за това, което сте извършили през нощта — все едно, че сте били на Луната. Ясно ли ви е сега?

— Толкова ясно — отговорих аз, — че бих желал да продължите по-нататък. Вие ми обяснихте как съм влязъл в стаята и как съм взел диаманта. Но мис Вериндър ме е видяла как съм излязъл от стаята със скъпоценния камък в ръка. Можете ли да проследите моите постъпки след тази минута? Можете ли да отгатнете какво съм направил след това?

— Аз идвам именно до тази точка — отвърна той. — И се надявам, че предполаганият от мен опит не само ще докаже вашата невинност, но ще помогне също така да се намери и изчезналият диамант. След като сте напуснали гостната на мис Вериндър с диаманта в ръка, вие по всяка вероятност сте се върнали във вашата стая…

— Да! И после?

— Твърде възможно е, мистър Блейк — не смея да кажа нещо повече, — че вашата загриженост относно опазването на диаманта ви е накарала — и то напълно естествено — да го скриете и че вие сте го скрили някъде в стаята си. В такъв случай с вас може да е станало това, което е станало и с ирландския носач. След второто взимане на опиум вие може би ще си спомните за мястото, където сте скрили диаманта под влиянието на първата доза…

Сега дойде моят ред да кажа на Езра Дженингз нещо ново. Аз го спрях, преди той да успее да продължи.

— Последното ви предположение е абсурдно — рекох аз. — В тази минута диамантът се намира в Лондон.

Той се стресна и ме погледна като гръмнат.

— В Лондон? — повтори той. — Как е попаднал в Лондон от дома на лейди Вериндър?

— Това никой не знае.

— Вие сте го изнесли със собствените си ръце от стаята на мис Вериндър. Как е бил взет от вас?

— Нямам ни най-малката представа за това.

— Видяхте ли го, когато се събудихте на другия ден?

— Не.

— Да не би да е върнат на мис Вериндър?

— Не.

— Мистър Блейк! Тук има нещо, което трябва да се разясни. Мога ли да ви попитам, откъде знаете, че диамантът се намира сега в Лондон?

Бях задал същия този въпрос на мистър Бреф, когато го разпитвах за Лунния камък при завръщането си в Англия. Отговаряйки на Езра Дженингз, аз повторих това, което сам бях чул от адвоката и което е вече известно на читателя.

Езра Дженингз ясно ми даде да разбера, че моят отговор не го задоволява.

— При всичкото ми уважение към вас и към вашия юридически съветник — каза той, — поддържам първоначалното си мнение, което току-що ви изказах. Разбирам много добре, че то почива само на известни предположения. Но простете ми, ако ви напомня, че и вашето мнение почива само на предположения.

Това негово схващане беше съвършено ново за мен. И аз с нетърпение очаквах да чуя как ще го защити.

— Предполагам — продължи Езра Дженингз, — че под влиянието на опиума сте взели диаманта, за да го скриете на сигурно място; под същото това влияние бихте могли да го скриете някъде във вашата стая. Вие предполагате, че индусите по никакъв начин не биха могли да направят грешка! Те отишли в дома на мистър Люкър заради диаманта — следователно диамантът трябва да се намира у мистър Люкър! Имате ли някакви доказателства, че Лунният камък е бил отнесен в Лондон? Ами че вие не можете дори да отгатнете кой и как го е взел от дома на лейди Вериндър! Имате ли някакви доказателства, че диамантът е бил заложен у мистър Люкър? Той заявява, че никога не е чувал за Лунния камък, а в разписката на неговия банкер се споменава само за някаква скъпоценна вещ. Индусите предполагат, че мистър Люкър лъже, а вие от своя страна предполагате, че те са прави. В защита на моето мнение мога само да кажа, че то е правдоподобно. А какво можете вие, мистър Блейк, разсъждавайки логически, да кажете в защита на вашето мнение?

Това беше силно казано, но същевременно и правдиво.

— Признавам, успяхте да ме разколебаете — казах аз. — Ще ми позволите ли да пиша на мистър Бреф за това, което чух тук от вас?

— Напротив, бих се радвал, ако пишете на мистър Бреф. Като се посъветваме с него, може би ще видим нещата в нова светлина. А сега нека се върнем към нашия опит с опиума. Решихме вие да оставите пушенето още сега, нали?

— Още сега.

— Това е първата крачка. Следващата крачка е да се възпроизведе колкото се може по-точно обстановката, която ви е обкръжавала миналата година.

Но как можеше това да стане? Лейди Вериндър беше мъртва. Рейчъл и аз, докато върху мен падаше подозрението за кражбата, бяхме разделени безвъзвратно. Годфри Ейблуайт пътуваше някъде из Европа. Беше просто невъзможно да се съберат същите хора, които се намираха в дома на лейди Вериндър, когато нощувах за последен път. Тези възражения никак не смутиха Езра Дженингз. Той каза, че отдава твърде малко значение на това — да се съберат същите хора, тъй като би било напразно да се очаква, че те ще вземат същата позиция спрямо мен, която са заемали в миналото. От друга страна, той смяташе — като необходимо условие за успеха на опита — аз да видя около себе си същите предмети, които ме обкръжаваха, когато бях там миналата година.

— И преди всичко — каза той — ще трябва да спите в същата стая, в която сте спали през нощта на рождения ден, и тя трябва да бъде мебелирана и подредена по същия начин, както тогава. Стълбите, коридорът, гостната стая на мис Вериндър също трябва да бъдат възстановени в предишния им вид — така както сте ги видели последния път. Абсолютно необходимо е, мистър Блейк, да се върнат мебелите на старите им места, откъдето може би те сега са преместени. Вие напразно бихте се отказали от вашите пури, ако не получим разрешение от мис Вериндър да възстановим съответната обстановка в нейния дом.

— А кой ще се обърне към нея за такова разрешение? — попитах аз.

— Невъзможно ли е вие да сторите това?

— И дума да не става! След всичко, което се случи между нас след изчезването на диаманта, не мога нито да се видя с нея, нито да й пиша.

Езра Дженингз помълча и се замисли.

— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос? — каза той.

Кимнах с глава.

— Правилно ли съм стигнал до заключението, мистър Блейк (съдейки по едно-две неща, които се изпуснахте да кажете), че в миналото сте изпитвали към мис Вериндър… по-необикновени чувства?

— Съвсем правилно.

— Отвърнаха ли ви със същото?

— Да.

— Мислите ли, че мис Вериндър ще прояви интерес към опит, който би могъл да докаже вашата невинност?

— Уверен съм в това.

— В такъв случай аз ще пиша на мис Вериндър… ако ми позволите, разбира се.

— И й разкажете за предложението, което сте ми направили?

— Ще й разкажа за всичко, което се случи днес между нас.

Излишно е да споменавам, че аз с най-голям ентусиазъм приех услугата, която той предложи да ми направи.

— Ще успея да й пиша още с днешната поща — каза той, като погледна часовника си. — Не забравяйте да заключите някъде пурите си, когато се върнете в хотела! Ще намина утре сутринта да разбере как сте прекарали нощта.

Станах да се сбогувам; опитах се да изразя дълбоката си признателност за неговата добрина. Той лекичко стисна ръката ми.

— Помнете това, което ви казах там, на полето — промълви той. — Ако успея да ви окажа тази малка услуга, мистър Блейк, това ще бъде за мен като последен слънчев лъч, проблеснал във вечерния здрач на дълъг и облачен ден.

Ние се разделихме. Това беше на петнадесети юни. Събитията през последните десет дни — всяко едно от тях повече или по-малко свързано с опита, в който бях пасивен участник — са записани дума по дума, така като се случиха, в дневника на помощника на мистър Канди. Там нищо не се скрито и нищо не е забравено. Нека Езра Дженингз ви разкаже как беше проведен и как завърши опитът с опиума.