Уилки Колинс
Лунният камък (20)

Шестнадесета глава

В стаята на моята господарка светеше само малката настолна лампа. Абажурът беше спуснат тъй ниско, че лицето й оставаше в сянка. Вместо да вдигне очи към нас с присъщата си прямота, тя седеше близо до масата и упорито гледаше в отворената книга.

— Мистър Къф — каза тя, — важно ли е за издирването, което водите, да знаете предварително, когато някой пожелае да напусне този дом.

— Извънредно важно е, милейди.

— Тогава трябва да ви кажа, че мис Вериндър възнамерява да отиде във Фризингхол при леля си, мисис Ейблуайт. Тя се готви да замине утре сутринта.

Мистър Къф ме погледна. Аз пристъпих крачка напред, за да поговоря с господарката; но, признавам си, почувствувах, че нямам сили за това, и се върнах назад, без да продумам нито дума.

— Мога ли да попитам, ваше сиятелство, кога ви съобщи мис Вериндър, че желае да отиде при леля си? — попита детективът.

— Преди около един час — отговори моята господарка.

Сержант Къф отново ме погледна. Казват, че сърцата на старите хора не могат да се вълнуват и да туптят бързо. Моето сърце не би могло да затупти по-бързо и по-силно, отколкото туптеше сега, дори ако аз отново бях станал на двадесет и пет години!

— Аз нямам никакво право — каза детективът — да контролирам действията на мис Вериндър. Само ви моля най-учтиво да отложите, ако е възможно, нейното заминаване за по-късен час. Аз сам трябва да отида във Фризингхол утре сутринта и ще се върна към два часа следобед, ако не и по-рано. Ако мис Вериндър може да бъде задържана дотогава, аз бих желал да й кажа една-две думи неочаквано, преди да замине.

Господарката тутакси ми заповяда да предам на кочияша — каретата на мис Рейчъл да не идва за нея преди два часа.

— Имате ли нещо друго да ми казвате? — попита тя след това.

— Само още едно нещо, ваша милост. Ако мис Вериндър остане учудена от това задържане, моля, не й казвайте, че причината съм аз.

Господарката изведнъж вдигна глава от книгата, сякаш искаше да каже нещо, но се овладя с голямо усилие и като сведе отново очи над отворената страница, освободи ни с едно махане на ръка.

— Прекрасна жена! — каза мистър Къф, когато отново се намерихме в коридора. — Ако не беше това нейно самообладание, тайната, която ви озадачава, мистър Бетъридж, щеше да се разкрие още тази вечер.

При тези думи истината най-сетне проблесна в моята стара изкуфяла глава. Изглежда, че за миг аз съвсем си загубих разсъдъка. Сграбчих детектива за яката и го притиснах до стената.

— Дявол да ви вземе! — извиках аз. — С мис Рейчъл нещо не е в ред и вие сте крили това от мен през цялото време!

Притиснат до стената, детективът само ме гледаше, без да се съпротивява; дори и изражението върху меланхоличното му лице не се промени.

— Аха! — каза той. — Вие най-сетне отгатнахте.

Пуснах яката на редингота му, а главата ми се отпусна надолу. Моля ви, не забравяйте, като оправдание на моето избухване, че аз бях служил в това семейство цели петдесет години. Не веднъж и не дваж мис Рейчъл се бе катерила по скута ми и подръпвала бакенбардите ми, когато беше дете.

Въпреки всичките й недостатъци мис Рейчъл беше според мене най-милата, най-хубавата и най-добрата млада господарка, обслужвана и обичана някога от който и да е стар слуга. Аз помолих детектива Къф за извинение, но се боя, че направих това с влажни очи и не съвсем както трябва.

— Не се безпокойте, мистър Бетъридж — каза детективът много по-любезно, отколкото имах право да очаквам. — Ако ние, хората от нашата професия, се обиждаме тъй лесно, нямаше да струваме нито пукната пара. Ако това би ви донесло някаква утеха, то сграбчете ме отново за яката! Вие нямате представа как да правите това, но аз ще извиня вашата неловкост, взимайки под внимание вашите чувства.

Той изкриви крайчетата на устните си и очевидно си въобразяваше, че е казал много хубава шега. Аз го заведох в малкия кабинет и затворих вратата.

— Кажете ми истината, мистър Къф — започнах аз, — какво именно подозирате? Жестоко е да криете това от мен сега.

— Аз не подозирам — рече детективът Къф. — Аз зная.

Моята разпаленост отново почна да взима връх над благоразумието.

— Да не би да искате да ме уверите — възкликнах аз, — че мис Рейчъл е откраднала собствения си диамант?!

— Да — отвърна детективът, — именно това исках да кажа. Мис Вериндър е крила Лунния камък у себе си през цялото това време и се е доверила на Розана Спирман, понеже е била уверена, че ние ще заподозрем именно Розана Спирман в кражба. Ето ви цялата работа като на длан. Хванете ме отново за яката, мистър Бетъридж… Ако от това ще ви стане по-леко, сграбчете ме отново за яката!

Господ да ми е на помощ! От това нямаше да ми стане по-леко.

— Кажете ми вашите съображения? — това беше всичко, което можах да изрека.

— Утре ще чуете моите съображения — отвърна мистър Къф. — Ако мис Вериндър не отложи заминаването при леля си (а вие ще видите, че тя няма да го отложи), аз ще бъда принуден да изложа цялата работа пред вашата господарка. И тъй като не зная какво ще излезе от това, моля ви и вие да присъствувате и да чуете всичко, което ще си кажем. А дотогава нека оставим тази работа настрана. Не, мистър Бетъридж, сега няма да чуете от мен нито дума повече за Лунния камък. Масата е сложена за вечеря. Това е една от многото човешки слабости, които аз винаги щадя и уважавам. Докато вие позвъните на прислугата, аз ще затворя очи и ще се помоля. „За това, което ще получим…“

— Желая ви добър апетит, мистър Къф — казах аз. — Моят апетит изчезна. Ще почакам да видя дали ви обслужват добре, а след това, ако ме извините, ще се оттегля и ще се постарая сам да се справя със себе си.

Аз видях как му поднасяха най-хубавите неща и никак нямаше да съжалявам, ако бяха му приседнали. В това време при нас влезе главният градинар (мистър Бегби), за да направи седмичния си доклад. Мистър Къф тутакси подхвана разговор за розите и за преимуществата на тревните пътеки. Оставих ги двамата и си излязох с натежало сърце. От много години това беше първата ми неприятност, която не можеше да бъде разсеяна с една лула тютюн и до която „Робинзон Крузо“ не можеше да достигне.

Тъй като бях разтревожен и нещастен и нямах друга стая, където бих могъл да се уединя, аз отидох да се поразходя на терасата и да поразмисля върху всичко на тишина и спокойствие. Едва ли има голямо значение върху какво размишлявах. Чувствувах се стар, изтощен и негоден за работа и започнах да се питам за пръв път в живота си кога господ ще благоволи да ме прибере. И въпреки всичко аз продължавах да вярвам твърдо в мис Рейчъл. Ако сержант Къф беше Соломон с всичката му слава и ми кажеше, че моята млада господарка е замесена в някаква подла и престъпна афера, аз бих отговорил на премъдрия Соломон само по един начин: „Вие не я познавате; аз я познавам!“

Моите размишления бяха прекъснати от Самюел; той ми донесе бележка от господарката.

Когато тръгнах назад в къщи, за да прочета бележката на светло, Самюел каза, че времето може би ще се промени. Моето тревожно състояние ми бе попречило да забележа сам това. Но сега, когато той ми обърна внимание, дочух как кучетата неспокойно скимтяха и вятърът тихичко свиреше. Вдигнах очи към небето. и видях, че облаците ставаха все почерни и по-черни и все по-бързо и по-бързо закриваха, бледата луна. Наближаваше буря. Самюел беше прав: наближаваше буря.

В своята бележка господарката ме уведомяваше, че фризингхолският съдия й бил писал за тримата индуси. В началото на идущата седмица мошениците трябвало да бъдат пуснати на свобода и следователно те ще могат да постъпват, както намерят за добре. Ако сме възнамерявали да им задаваме още някакви въпроси, то трябвало да побързаме. Тъй като бе забравила да спомене за това при срещата си с детектива Къф, моята господарка ми нареждаше сега да поправя тази грешка. Индусите съвсем се бяха изпарили от ума ми (както несъмнено са се изпарили и от вашия). Не виждах голяма полза от това, но все пак аз тутакси изпълних нареждането на моята господарка.

Намерих мистър Къф и градинаря с бутилка шотландско уиски пред тях, потънали в разговор върху отглеждане на розите. Мистър Къф беше тъй заинтересован от предмета, че вдигна ръка и ми даде знак да не прекъсвам техния спор. Доколкото можах да разбера, спорът им беше: дали бялата мъхеста роза трябва да бъде присаждана на кучешката роза — шипката, за да расте по-добре, или не. Мистър Бегби каза да; а мистър Къф каза не. Те се обърнаха към мен, разгорещени като две малки момчета. Понеже не знаех абсолютно нищо по въпроса за отглеждането на розите, аз взех среден курс — тъй както правят кралските съдии, когато везните на правосъдието се изравнят до косъм.

— Господа — рекох аз, — по този въпрос може да има две мнения.

През временното затишие, което настъпи след това, мое безпристрастно решение, аз поставих бележката от моята господарка на масата пред очите на сержант Къф.

По това време аз почти ненавиждах детектива. Но в интереса на истината трябва да призная, че що се отнася до находчивостта, той беше един забележителен човек.

Половин минута след като прочете бележката, той вече си спомни онова място в доклада на инспектор Сигрейв, където се говореше за индусите, и отговорът му беше готов. В доклада на инспектор Сигрейв имаше нещо за някакъв прочут индийски пътешественик, който добре познавал индусите и техния език, нали така? Много добре. Не зная ли аз името и адреса на този джентълмен? Още едно много добре. Не бих ли ги написал на гърба на бележката от моята господарка? Хиляди благодарности. Мистър Къф ще посети лично този джентълмен, когато отиде във Фризингхол утре сутринта.

— Нима се надявате да излезе нещо от това? — попитах аз. — Инспекторът Сигрейв смята, че индусите са невинни като новородени младенци.

— Досега всички предположения на инспектор Сигрейв се оказаха неоснователни — отвърна мистър Къф. — Не е зле да се провери дали инспектор Сигрейв не греши и относно индусите. — След това той се обърна към мистър Бегби и подхвана разговора оттам, където беше прекъснат: — Въпросът на нашия спор е въпрос на почва, климат, търпение и старание, господин градинарю. Сега нека разгледаме нещата от друга гледна точка. Да вземем бялата мъхеста роза…

По това време аз затворих вратата зад себе си: не можех повече да слушам техния спор.

В коридора срещнах Пенелопа и я попитах какво търси тук.

Чакала да чуе звънеца, с който нейната господарка ще я извика, за да й помогне при опаковането на багажа. От по-нататъшния разпит стана ясно, че мис Рейчъл решила да отиде при леля си във Фризингхол за това, защото този дом й станал омразен и защото не можела повече да понася гнусното присъствие на полицая. Когато преди половин час узнала, че заминаването й се отлага до два часа следобед, тя страшно се ядосала. Моята господарка, която била там по това време, строго я смъмрила, а после (желаейки очевидно да каже нещо на дъщеря си насаме) отпратила Пенелопа от стаята. Дъщеря ми беше ужасно потисната от промяната на атмосферата в нашия дом.

— Нищо не върви както трябва, татенце, нищо не върви, както по-рано. Чувствувам, че всички нас ни грози някакво страшно нещастие.

Същото чувствувах и аз, но пред Пенелопа се стараех да изглеждам весел и спокоен. Докато говорехме, ето че се чу звънецът на мис Рейчъл. Пенелопа изтича нагоре, за да продължи с опаковането. Аз излязох от другата врата, за да видя какво показва барометърът за времето.

Когато стигнах до вратата, която водеше от стаята на прислугата към долния салон, тя се отвори насреща ми и Розана Спирман изтича край мен; на лицето й бе изписано ужасно страдание, ръцете й силно притискаха областта на сърцето, сякаш там именно я болеше.

— Какво има, мила моя? — спрях я аз. — Да не сте болна?

— За бога, не ми говорете — отвърна тя, отскубна се от ръцете ми и изтича нагоре по тесните стълби.

Помолих готвачката (която се оказа наблизо) да отиде подир бедната девойка. Наблизо се оказаха още две личности. Мистър Къф бързо излезе от моята стая и попита какво се е случило. Казах му: нищо. Мистър Франклин отвори другата врата, повика ме в салона и ме попита дали не съм видял Розана Спирман.

— Тя току-що изтича край мен, сър, с твърде разстроено лице и се държеше някак странно.

— Страхувам се, че неволната причина за това нейно разстройство съм аз, Бетъридж.

— Вие, сър?

— Не мога да си го обясня, но ако девойката е замесена в изчезването на диаманта, аз наистина мисля, че само около преди две минути тя беше готова да си признае всичко — и то пред мен.

Когато той произнесе последните две думи, аз случайно погледнах към вратата и ми се стори, че тя беше малко открехната.

Подслушваше ли ни някой? Вратата отново се притвори, когато тръгнах към нея. Погледнах в коридора и ми се стори, че видях краищата на черния редингот на детектива Къф някъде зад ъгъла. Той знаеше не по-зле от мен, че не можеше повече да разчита на моята помощ при този обрат, който бе взело неговото разследване. При подобни обстоятелства от него можеше да се очаква, че той ще търси начини Да си помогне сам — и то именно такива потайни начини.

Тъй като не бях напълно сигурен, че наистина съм видял детектива, и не желаейки да създавам нови неприятности там, където и без това ги имаше предостатъчно — аз казах на мистър Франклин, че навярно някое от кучетата бе влязло в къщи и го помолих да ми разкаже какво именно се бе случило между него и Розана.

— През салона ли минавахте, сър? — попитах го аз. — Или я срещнахте случайно и тя ви заговори?

Мистър Франклин ми показа билярдната маса.

— Удрях топките наоколо — каза той — и се опитвах да забравя тази неприятна работа с диаманта. Вдигнах случайно очи и ето че до мен, като призрак, бе застанала Розана Спирман. Тя се бе промъкнала тук така незабелязано, че отначало просто не знаех какво да правя. Видях, че е силно изплашена, и я попитах дали не желае да говора с мен за нещо. Тя отговори: „Да, ако смея“. Знаейки в какво я подозират, аз можех да изтълкувам тези нейни думи само по един начин. Признавам си, че ми беше твърде неловко. Нямах желание да предизвиквам откровеността на тази девойка. Същевременно при трудностите, които ни обкръжават, чувствувах, че просто нямам право да откажа да я изслушам, ако тя наистина желае да ми каже нещо. Положението беше доста неудобно: а, изглежда, че и аз излязох от него доста неудачно. Казах й: „Не ви разбирам. С какво бих могъл да ви услужа?“ Имайте предвид, Бетъридж, че аз съвсем не говорех с нея грубо. Бедната, тя не е виновна за това, че е грозна! Щеката все още беше в ръцете ми и аз продължавах да удрям топките, за да прикрия своята неловкост. Но това още повече влоши положението. Изглежда, че съм я оскърбил, без да имам ни най-малкото желание да сторя това. Изведнъж тя се обърна настрана и аз я чух да казва: „Той си гледа билярдните топки. Приятно му е да гледа нещо друго, само не и мен!“ И преди да успея да я задържа, тя изхвръкна от салона. Не съм спокоен, Бетъридж… Бихте ли предали на Розана, че аз съвсем не исках да бъда груб към нея? Може в мислите си да съм бил малко жесток към нея — аз едва ли не се надявах, че изчезването на Диаманта ще бъде приписано на нея. Не от някакво недоброжелателство към бедното момиче, но…

Тук той замълча и като се върна при билярдната маса, започна отново да удря топките.

След това, което се случи между детектива и мен, аз знаех какво именно не довърши мистър Франклин не по-зле от самия него.

Само установяването, че Лунният камък е откраднат от нашата втора прислужница, би могло да избави мис Рейчъл от подозрението на детектива Къф. Сега вече не ставаше въпрос да се успокоят нервите на младата господарка, а да се докаже нейната невинност. Ако Розана не беше се компрометирала с нищо, надеждата, която би чувствувал мистър Франклин, както той сам си призна, би била много жестока по отношение на нея. Но случаят не беше такъв. Тя бе се престорила на болна и тайно бе ходила във Фризингхол: Бе стояла будна цяла нощ, създавайки или унищожавайки нещо съвсем потайно. И бе ходила при Подвижните пясъци оная вечер при извънредно подозрителни обстоятелства — да не кажем нещо повече. Поради всичките тия причини (колкото и да ми беше жал за Розана) аз не можех да не се съглася, че възгледът на мистър Франклин по този въпрос беше и естествен, и благоразумен — от негова гледна точка.

И аз му казах това.

— Да, да — отговори той. — Но съществува още една надежда, макар и много слаба, че поведението на Розана може да си има някакво обяснение, което ние засега не виждаме. Аз не мога да търпя да се обиждат жените, Бетъридж! Кажете на бедната девойка, каквото ви помолих. И ако пожелае да говори с мен — все едно дали това ще ми причини някоя беда или не, — изпратете я при мен в библиотеката.

След тия любезни думи той остави щеката и си излезе.

Направих справка в слугинската стая и узнах, че Розана си е отишла в стаята. Тя отклонила с благодарност всички предложения за помощ и помолила само едно: да я оставят да си почине на спокойствие. Следователно въпросът за нейната изповед (ако тя наистина е имала какво да изповяда) беше приключен поне за тази вечер. Аз съобщих това на мистър Франклин; той напусна библиотеката и отиде да си легне.

Бях започнал да гася лампите и да затварям прозорците, когато Самюел дойде при мен с новини за моите двама гости, които бях оставил в стаята си. Изглежда, че най-после спорът около бялата мъхеста роза бе завършил. Градинарят си отишъл у дома, а мистър Къф просто изчезнал. Не могли да го намерят никъде в долния етаж на къщата.

Погледнах стаята си. Съвсем вярно: там нямаше никой; намерих само две празни чаши и силна миризма на горещ грог. Може би детективът бе отишъл самичък в спалнята, приготвена за него? Качих се горе да видя.

Когато се добрах до втората площадка, стори ми се, че дочух някакво тихо и равномерно дишане откъм лявата си страна. Лявата страна на площадката водеше към коридора, който се свързваше със стаята на мис Рейчъл. Погледнах нататък и там, свит върху три стола, поставени напреко на коридора, навил червена носна кърпа около белокосата си глава, подложил вместо възглавница официалния си черен редингот — лежеше и спеше детективът Къф.

Той тутакси се събуди, тихо, като куче, щом се приближих до него.

— Лека нощ, мистър Бетъридж! — каза той. — И помнете, ако някога захванете да отглеждате рози — бялата мъхеста роза е по-хубава, когато не се присажда на кучешката роза, — каквото и да ви казва градинарят!

— Какво правите тук? — попитах го аз. — Защо не сте си легнали в леглото?

— Не съм си легнал в леглото — отвърна мистър Къф, — защото аз съм един от многото хора на този жалък свят, които не могат да си изкарват прехраната и лесно, и честно едновременно. По някакво странно стечение на обстоятелствата връщането на Розана Спирман от Подвижните пясъци съвпада с решението на мис Рейчъл да напусне този дом. Каквото и да е скрила Розана на брега, за мене е ясно, че вашата млада господарка не би могла да замине, докато не се увери, че това нещо наистина е скрито. Те вече са успели да си поговорят насаме тази вечер. Ако решат и се опитат да си поговорят още веднъж, когато тук всичко утихне, аз искам да им попреча. Не ми се сърдете, мистър Бетъридж, задето съм разстроил вашите разпореждания относно спането… сърдете се на диаманта!

— Как бих желал този диамант никога да не беше попадал в нашия дом! — избухнах аз.

Мистър Къф с плачевен вид погледна трите стола, върху които сам се бе настанил за през нощта, и най-сериозно каза:

— И аз също!