Уилки Колинс
Лунният камък (55)

СЕДМИ РАЗКАЗ
Писмо от мистър Канди

Фризингхол, сряда, 26 септември 1849 година. Драги мистър Франклин Блейк, вие ще се досетите за печалната новина, която имам да ви съобщя, като видите, че връщам неразпечатано вашето писмо до Езра Дженингз. Той почина в ръцете ми миналата сряда на разсъмване.

Не ме упреквайте, че не ви предизвестих за наближаването на неговия край. Той категорично ми забрани да ви пиша.

„Аз съм задължен на мистър Франклин Блейк — каза той — за няколкото щастливи дни. Не го разстройвайте, мистър Канди, не го безпокойте!“

Неговите страдания до последните шест часа преди смъртта му бяха ужасни. В промеждутъците, когато умът му беше бистър, аз го увещавах да ми каже имената на някои свои роднини, на които бих могъл да пиша. Той ме помоли да го извиня, задето трябва да откаже да изпълни тази моя молба. После добави — без всякаква горчивина, — че иска да умре така, както е живял: забравен и неизвестен. Той поддържаше това свое решение до последния си дъх. Сега вече няма никаква надежда да се направят каквито и да било открития в това отношение. Историята на неговия живот си остана забулена в мрак.

В деня, преди да почине, той ми каза къде да намеря цялата му архива. Аз му я занесох на леглото. Връзка стари пожълтели писма, които той отдели настрана, ръкописът на недовършената му книга, няколко тетрадки с неговия дневник. Той взе тетрадката, отнасяща се до настоящата година, и една след друга откъсна от нея страниците, посветени на периода от време, когато сте били заедно.

„Предайте това на мистър Франклин Блейк — каза той, — може би след време за него ще бъде интересно да ги прегледа.“

След това скръсти ръце и горещо се помоли на бога да ви благослови — вас и вашите близки. Тогава каза, че би желал да ви види още веднъж. Но след минутка промени решението си. „Не! — каза той, когато предложих услугите си да ви пиша. — Аз не искам да го безпокоя и няма да го безпокоя!“

По негова молба събрах другите му материали — връзката писма, недовършената му книга и тетрадките от дневника, — опаковах ги и ги запечатах със собствения си печат.

„Обещайте ми — каза той, — че вие лично ще сложите всичко това в ковчега ми и че ничия ръка няма да се докосне до тях!“

Аз му обещах и изпълних това свое обещание.

Той ме помоли за още една услуга, която ме накара дълго да се двоумя.

„Обещайте ми — каза той, — че гробът ми ще бъде забравен. Дайте ми честната си дума, че не ще позволите никакъв паметник, никакъв знак — дори и най-обикновен кръст — да показва мястото, където съм погребан. Оставете ме да спя безименен, оставете ме да почивам неизвестен!“

Опитах се да поспоря с него, да го накарам да промени решението си. Но той за пръв и последен път изпадна в страшно раздразнение. Не можах да понеса това и отстъпих. Сега само една зелена могилка бележи мястото на неговия покой. След време около тази могила ще се появят надгробни паметници. И хората, които ще дойдат подир нас, ще се учудват на този безименен гроб.

Както ви казах, шест часа преди настъпването на смъртта му той престана да страда. Заспа и мисля, че сънуваше нещо. Един или два пъти се усмихна. Името на жена, струва ми се „Ела“, често се отронваше от устните му по това време. Няколко минути преди да издъхне, той ме помоли да го повдигна на възглавниците, за да види през прозореца как изгрява слънцето. Беше много отслабнал. Главата му се отпусна на моето рамо. „Иде! — каза той и добави: — Целунете ме!“ Аз го целунах по челото. Изведнъж той вдигна глава; един слънчев лъч помилва лицето му. То придоби красив, ангелски вид. Той извика три пъти: „Покой, покой, покой!“. Главата му отново се отпусна на рамото ми и неговите дълги мъки и страдания свършиха.

Така си отиде Езра Дженингз. Той беше, мисля си аз, велик човек, макар, че светът не го позна. Мъжествено бе понесъл хиляди трудности. Беше най-нежната душа, която някога съм срещал. Неговата загуба ме кара да се чувствувам много самотен. Възможно е, след моето боледуване аз вече не съм това, което бях преди. Понякога си мисля да се откажа вече от всяка работа, да замина оттук и да видя дали някои от баните в чужбина няма да ми помогнат.

Тук се говори, че вие с мис Вериндър ще се ожените през идущия месец. Моля, приемете моите най-искрени поздравления и благопожелания.

Страниците от дневника на моя приятел ви чакат в моя дом — запечатани и с вашето име на плика. Не смея да пи доверя на пощата.

Предайте моите най-добри пожелания на мис Вериндър. Оставам, драги мистър Франклин Блейк, ваш искрен