Уилки Колинс
Лунният камък (49)

Първа глава

Добавям от своя страна няколко думи, за да довърша разказа, предаден от дневника на Езра Дженингз.

За себе си мога да кажа, че се събудих на двадесет и шести сутринта, без да подозирам нищо за това, което съм говорил и вършил под влиянието на опиума — от минутата, когато започнало неговото действие, до времето, когато отворих очи в гостната стая на Рейчъл.

Не мисля, че имам право да давам подробен отчет за това, което се случи непосредствено след събуждането ми. Ще кажа само, че ние с Рейчъл отлично се разбрахме един друг още преди да бяхме си проговорили и една думичка. Излишно е да се дава отчет за извънредно бързото постигане на нашето сдобряване. Драги читатели и читателки, спомнете си времето когато сте били страстно влюбени — и вие ще узнаете какво се случи веднага след като Езра Дженингз затвори след себе си вратата на гостната стая.

Аз обаче съм готов да прибавя, че мисис Меридю сигурно щеше да ни завари, ако Рейчъл не беше запазила присъствието на духа. Тя беше чула шума на роклята на почтената дама в коридора и тутакси изтича навън да я посрещне. Аз чух мисис Меридю да казва: „Какво става тук?“ Чух и отговора на Рейчъл: „Експлозията!“ Мисис Меридю тутакси позволи да я хванат подръка и изведат в градината — далеч от предстоящото сътресение. Когато се връщаше в къщата, тя ме срещна долу в хола и заяви, че била просто поразена от огромния напредък, направен от науката от времето, когато била ученичка.

— Експлозиите, мистър Блейк, сега са много по-тихи, отколкото бяха преди. Уверявам ви, че от градината аз едва ли чух експлозията, предизвикана от мистър Езра Дженингз. И сега, когато се върнах в къщата, не чувствувам никаква миризма! Наистина трябва да се извиня пред вашия приятел-медик. Справедливостта изисква да му се каже, че той е провел опита си наистина великолепно!

И така, след като беше спечелил симпатиите на Бетъридж и мистър Бреф, Езра Дженингз сега бе покорил и мисис Меридю. Наистина на този свят все още има твърде много неосъществено свободомислие!

На закуска мистър Бреф не скри причините, които го карали да настоява аз да замина е него за Лондон със сутрешния влак. Следенето в банката и резултатът, който можеше да последва, възбуди у Рейчъл такова непреодолимо любопитство че тя тутакси реши (ако мисис Меридю няма нищо против) да се върне с нас Лондон, за да може своевременно да получи най-пресните сведения за нашите открития.

Мисис Меридю се оказа достатъчно сговорчива и снизходителна след деликатния начин, по който бе извършена експлозията; и на Бетъридж бе съобщено, че ние и четиримата се връщаме в Лондон със сутрешния влак. Очаквах, че той ще иска позволение да ни придружи. Но Рейчъл благоразумно бе натоварила верния стар слуга с работа, която го интересуваше. На него му бе поръчано да довърши мебелирането и подреждането на къщата; и той беше тъй погълнат от своите служебни задължения, че нямаше време да почувствува „детективската треска“, както би я почувствувал при други обстоятелства.

Единственото нещо, което ни караше да съжаляваме, че заминаване за Лондон, беше необходимостта да се разделим тъй прибързано с Езра Дженингз. Невъзможно беше да го придумаме да дойде с нас. Аз можах само да му обещая, че ще му пиша, а Рейчъл можеше само да настоява да й погостува, когато тя се върне в Йоркшир. Ние искрено се надявахме, че ще го видим отново след няколко месеца и все пак ни беше много тъжно, когато нашият най-скъп и най-добър приятел остана сам на перона след потеглянето на влака.

Още на гарата в Лондон мистър Бреф бе посрещнат от някакво момче с доста поизносено палто и панталони от черен плат, което привличаше вниманието с необикновените си очи. Те бяха толкова изпъкнали и така ококорено се въртяха наоколо, сякаш всеки миг можеха да изхвръкнат от своите орбити. След като изслуша момчето, мистър Бреф помоли дамите да ни извинят, че не можем да ги придружим до площад Портланд. Едва успях да обещая на Рейчъл, че ще се върна да й разкажа за всичко, което щеше да се случи, когато мистър Бреф ме хвана подръка и бързо ме настани в един файтон. Момчето с изпъкналите очи седна на капрата до коларя и ние се отправихме по посока на улица Ломбард.

— Новини от банката? — попитах аз, когато тръгнахме.

— Новини относно мистър Люкър — каза мистър Бреф. — Преди един час го видели да напуска къщата си в Ламбът с файтон, придружен от двама мъже, в чиито лица моите хора познали цивилни полицаи. Ако страхът от индусите е накарал мистър Люкър да вземе тия предохранителни мерки, тогава изводът е достатъчно, ясен. Той отива да извади диаманта от банката.

— И ние отиваме в банката да видим какво ще стане.

— Да. Или за да чуем какво е станало, ако всичко е вече свършено… Забелязахте ли момчето, което седи там, на капрата?

— Забелязах очите му.

Мистър Бреф се засмя:

— Хората от моята кантора наричат този нещастник Гусбъри^[1]. Той служи при мен като разсилен. Как бих желал да можех да разчитам на моите чиновници, които са му дали този прякор, така както разчитам на него. Гусбъри е едно от най-ловките момчета в Лондон, мистър Блейк, въпреки неговите очи.

Часът беше пет без двадесет, когато спряхме пред банката на улица Ломбард. Отваряйки вратата на файтона, Гусбъри умолително погледна своя господар.

— Искаш да влезеш, нали? — любезно го попита мистър Бреф. — Добре, ела, само че не се отдалечавай от мен до второ разпореждане… По-бърз е от светкавица — пошепна ми мистър Бреф. — Две думи са достатъчни за Гусбъри там, където за другиго биха трябвали двайсет.

Влязохме в банката. Първата зала, с дългите гишета, зад които седяха касиерите, беше пълна с хора; всички чакаха реда си да извадят или да внесат пари, преди банката да затвори вратите си в пет часа.

Тъкмо влязохме и към мистър Бреф се приближиха двама мъже.

— Е? — попита адвокатът. — Видяхте ли то?

— Мина покрай нас преди половин час, сър, и влезе във вътрешната канцелария.

— Още ли не е излязъл?

— Не, сър.

Мистър Бреф се обърна към мен и каза:

— Да почакаме!

Потърсих с очи в навалицата за тримата индуси. Не ги видях никъде. От тях нямаше ни следа. Единственият човек с мургаво лице беше някакъв висок мъж в лоцманска униформа и с кръгла шапка, който приличаше на моряк. Дали това не беше един от тях, предрешен като моряк? Невъзможно! Този мъж беше по-висок от индусите, а лицето му, там където то не беше скрито под гъстата черна брада, беше два пъти по-широко от лицето на който и да е от тях.

— Тук трябва да има някой от техните съучастници — каза мистър Бреф и на свой ред погледна мургавия моряк. — И може би това е онзи там!

Преди да успее да каже нещо, момчето с изпъкналите очи лекичко го дръпна за ръба на сакото. Мистър Бреф погледна натам, където гледаше и Гусбъри.

— Шшт! — каза той. — Ето мистър Люкър!

От, вътрешното отделение на банката се показа лихварят, следван от двамата цивилни полицаи.

— Не го изпускайте от очи — пошепна мистър Бреф. — Ако трябва да предаде на някого диаманта, той ще го предаде тук!

Без да забележи никого от нас, мистър Люкър бавно се отправи към вратата през навалицата. Много добре видях как ръката му помръдна, когато мина покрай един нисичък пълен мъж, прилично облечен в тъмносив костюм. Човекът лекичко потръпна и погледна след мистър Люкър. Мистър Люкър бавно продължи пътя си сред тълпата. При вратата полицаите застанаха от двете му страни. Зад тях вървеше един от детективите на мистър Бреф. След миг те всички изчезнаха, сякаш потънаха в земята.

Погледнах адвоката, после хвърлих многозначителен поглед към мъжа в тъмносивия костюм.

— Да — прошепна мистър Бреф, — и аз забелязах това.

Той се огледа, търсейки с очи другия си детектив. Ала него го нямаше никакъв. Мистър Бреф се обърна да извика момчето. Но и Гусбъри беше изчезнал.

— Дявол да го вземе! Какво значи това? — сърдито каза мистър Бреф. — Всички ни оставиха тъкмо сега, когато имаме най-голяма нужда от тях.

В тази минута пред гишето дойде ред на мъжа в тъмносивия костюм да си свърши работата. Той подаде на касиера един чек, получи разписка и се обърна да си ходи.

— Какво да правим? — попита мистър Бреф. — Ние не можем да се унижим дотолкова, че да тръгнем след него.

— Аз мога! — отговорих. — Няма да изпусна този човек от очите си за десет хиляди фунта!

— В такъв случай — каза мистър Бреф — аз няма да изпусна вас от очите си за два пъти по-голяма сума! Чудесно занимание за човек в моето положение! — промърмори той на себе си, когато ние и двамата излязохме от банката след непознатия мъж. — За бога, не споменавайте за това на никого! Аз ще бъда разорен, ако се разчуе…

Човекът в сивия костюм се качи на омнибус, който отиваше към западната част на Лондон. Ние се качихме в същия омнибус. У мистър Бреф все още бе останало нещо от младежката му свенливост. Мога да твърдя най-положително, че когато седна в омнибуса, той се изчерви!

На Оксфордската улица човекът в сивия костюм спря омнибуса и слезе. Ние отново тръгнахме подире му. Той влезе в една аптека.

Мистър Бреф изтръпна.

— Моят аптекар! — каза той. — Страхувам се, че сме направили грешка.

Влязохме в аптеката. Мистър Бреф размени насаме няколко думи със собственика на аптеката и се върна при мен с омърлушено лице.

— Това ни прави голяма чест! — каза той, като ме хвана подръка и ме изведе вън от аптеката. — Нека то ни послужи за утешение.

— Какво именно ни прави голяма чест? — попитах аз.

— Мистър Блейк, ние с вас сме най-лошите любители детективи, които някога са се подвизавали в това поприще! Човекът в сивия костюм работи в тази аптека от тридесет години насам. Той е бил изпратен в банката да внесе пари от името на своя господар и знае за Лунния камък не повече от едно новородено дете!

Попитах какво ще правим сега.

— Ще се върнем в моята кантора — каза мистър Бреф. — Гусбъри и другият ми човек вероятно са проследили някого… Нека се надяваме, че поне те имат по-зорки очи.

Когато пристигнахме в кантората на мистър Бреф, вторият му детектив беше там. Чакал ни вече четвърт час и повече.

— Е? — попита мистър Бреф. — Какви новини?

— Съжалявам, че трябва да ви кажа това, сър; но аз направих грешка. Бях готов да се закълна, че видях как мистър Люкър подаде нещо на един възрастен господин със светло палто. Този възрастен господин се оказа обаче най-почтеният търговец на железарски стоки в Истчип.

— Къде е Гусбъри? — попита мистър Бреф с примирение.

Детективът ококори очи.

— Не знам, сър. Не съм го виждал, откакто напуснах банката.

Мистър Бреф го освободи.

— Едно от двете — каза ми той. — Гусбъри или е избягал, или пък следи някого по своя инициатива. Съгласен ли сте да вечеряме тук? Момчето може да се върне след един-два часа. Имам хубаво вино долу в избата и можем да си поръчаме котлети от ресторанта.

Вечеряхме в кантората на мистър Бреф. Преди да вдигнат масата, на мистър Бреф доложиха, че някакъв човек искал да говори с него. Дали не беше Гусбъри? Не. Оказа се, че това беше детективът, който бе натоварен да проследи мистър Люкър, когато напусне банката.

Неговото донесение не представляваше никакъв интерес. Мистър Люкър се върнал у дома си и там освободил полицаите. След това вече не излязъл от къщи. Когато се стъмнило, капаците на прозорците му били спуснати и вратите заключени. Улицата пред къщата, както и алеята зад нея били щателно наблюдавани. Никакви следи от индусите не били забелязани и никой не се шляел наоколо. Като съобщи тези факти, детективът пожела да знае дали за него ще има някакви други нареждания. Мистър Бреф го освободи за през нощта.

— Мислите ли, че мистър Люкър е занесъл Лунния камък у дома си? — попитах аз.

— Невъзможно! — отвърна мистър Бреф. — Той никога нямаше да освободи полицаите, ако би рискувал да държи диаманта в собствената си къща.

Почакахме момчето още половин час, ала напразно. Мистър Бреф трябваше, вече да се прибере в Хамстед, а пък аз — да се върна при Рейчъл на площад Портланд. Оставих визитната си картичка на портиера на кантората, след като написах на гърба й, че ще си бъда в квартирата към десет и половина, Поръчах да предадат картичката на Гусбъри, когато се върне.

Някои хора умеят никога да не закъсняват на веднъж определената среща; други пък имат свойството да закъсняват. Аз принадлежа към числото на последните. Прибавете към това, че прекарах вечерта на площад Портланд, седнал до Рейчъл на дивана, в стая, дълга четиридесет фута, чак в другия край на която седеше мисис Меридю. Ще се учуди ли някой тогава, че се върнах в къщи в дванайсет и половина вместо в десет и половина? Колко безсърдечен би се оказал този човек! И как искрено бих желал никога да не срещам такъв човек!

Когато ми отвориха вратата, моят слуга ми подаде някакво листче хартия. Прочетох следните ясно написани думи:

„С ваше позволение, сър, на мене много ми се спи. Ще дойда пак утре сутринта между девет и десет часа.“

Разпитах слугата и узнах, че бе идвало да ме търси момче с изпъкнали очи; то показало моята визитна картичка и почакало около час — като ту заспивало, ту се събуждало; сетне написало няколко реда и си тръгнало, заявявайки важно на слугата, че „няма да бъде годен за нищо, ако не се наспи тази нощ“.

В девет часа на другата сутрин бях готов да приема своя посетител. В девет и половина чух стъпки зад вратата.

— Влезте, Гусбъри! — извиках аз.

— Благодаря ви, сър — отвърна един сериозен и меланхоличен глас.

Вратата се отвори. Скочих на крака и се намерих лице с лице срещу… детектива Къф!

— Реших да се отбия тук, мистър Блейк, за да видя дали не сте случайно в Лондон, преди да ви пиша в Йоркиш — каза мистър Къф.

Той изглеждаше тъжен и слаб, както винаги. Очите му не бяха загубили предишния си навик (тъй изкусно отбелязан от Бетъридж) „да ви гледат така, сякаш очакват от вас нещо много повече, отколкото вие предполагате, че може да дадете“. Но доколкото дрехите могат да преобразят човека, знаменитият Къф се беше променил до неузнаваемост. Той носеше бяла шапка с широка периферия, светло ловджийско палто, бели панталони и сиви гамаши. В ръката си държеше дебел бастун. Неговата единствена цел сякаш беше да изглежда така, като да е живял през целия си живот на село. Когато го поздравих за тази негова промяна, той отказа да вземе думите като шега. Оплака се съвсем сериозно от шума и вонята на Лондон. И аз не бих могъл да твърдя с положителност дали той вече не говореше с провинциален акцент! Предложих му да закуси. Но този новоизлюпен селски жител просто се обиди. Сега той закусвал в шест и половина и си лягал с кокошките!

— Едва снощи се върнах от Ирландия — каза мистър Къф, пристъпвайки делово към целта на своето посещение, е обичайния си непроницаем начин на изразяване. — И преди да си легна, прочетох вашето писмо, в което ми пишете за всичко случило се, откакто аз прекъснах следствието по изчезването на диаманта. Остава ми да изтъкна само едно нещо. Съвсем криво съм разбрал цялата работа. Не смея да кажа дали някой друг на мое място би могъл да види нещата в сегашната им, в истинската им светлина. Ала това не променя фактите. Признавам, че се обърках… И то не за пръв път, мистър Блейк, през моята полицейска кариера! Само в романите детективите никога не грешат!

— Вие пристигате тъкмо навреме, за да възстановите репутацията си — казах аз.

— Извинявайте, мистър Блейк — възрази детективът, — но сега, когато вече съм се оттеглил от работата, аз пет пари не давам за моята репутация! Свършил съм с всяка репутация, слава богу! Дойдох тук, сър, от уважение към паметта на лейди Вериндър, която беше тъй щедра към мен. И ще се върна към предишната си професия — ако вие държите на това — само по тази и по никаква друга причина. И няма да приема от вас нито грош. За мени това е въпрос на чест… А сега кажете ми, мистър Блейк, как са се развили работите, след като ми писахте?

Разправих му за опита с опиума и за това, което се случи в банката на улица Ломбард. Той остана просто поразен от опита — в неговата практика това било нещо съвсем ново. Особено много го заинтересува теорията на Езра Дженингз, отнасяща се до това, което съм направил с диаманта, след като съм го изнесъл от стаята на Рейчъл.

— Не съм съгласен с мистър Дженингз, че вие сте скрили Лунния камък — каза мистър Къф. — Но съм съгласен с него, че вие трябва да сте го занесли в стаята си.

— Добре! А какво се е случило после? — попитах аз.

— Не ви ли идва наум някакво обяснение, сър?

— Абсолютно никакво.

— И на мистър Бреф ли също?

— Не повече, отколкото на мен.

Мистър Къф стана и отиде при писалищната ми маса. После се върна при мен с един запечатан плик. На него беше написано „тайно“, сетне моя адрес, а в ъгъла се мъдреше подписът на детектива.

— Миналата година аз подозирах не този, когото трябваше — каза той, — може би и сега не подозирам истинския виновник. Не отваряйте плика, мистър Блейк, докато не узнаете самата истина. А тогава сравнете името на крадеца с името, което съм написал в този запечатан плик.

Сложих писмото в джоба си, а после попитах детектива какво мисли за мерките, които бяхме взели в банката.

— Отлични мерки, сър — отвърна мистър Къф. — Точно това, което е трябвало да се направи. Но освен мистър Люкър е трябвало да следите и един друг човек.

— Назован в писмото, което ми дадохте?

— Да, мистър Блейк, човека, чието име ще намерите в този плик. Но сега вече нищо не може да се направи. Аз ще ви предложа нещо, на вас и на мистър Бреф, когато му дойде времето. Засега нека почакаме и видим дали момчето ще ни каже нещо ново.

Наближаваше десет часът, а Гусбъри все още не се вестяваше. Мистър Къф заговори за други неща. Питаше ме за стария си приятел Бетъридж и за стария си „неприятел“ — градинаря. Още една минутка и той щеше да премине на любимата си тема за разговор — розите; но моят слуга го изпревари, долагайки, че момчето чакало долу.

Когато го въвеждаха в стаята, Гусбъри се спря на прага и недоверчиво загледа непознатия гост. Аз го поканих да влезе.

— Можеш спокойно да говориш пред този господин — казах аз. — Той е дошъл да ми помогне… и знае всичко, което се случи в банката. Мистър Къф — добавих аз, — това е разсилният от кантората на мистър Бреф.

В нашата съвременна цивилизация всяка знаменитост (от какъвто и да е род) представлява лост, който може да раздвижи всичко. Славата на знаменития Къф бе стигнала дори и до ушите на мъничкия Гусбъри. Когато произнесох прочутото име, и без това изпъкналите очи на малчугана още повече изхвръкнаха навън, така че се уплаших да не би да паднат на пода.

— Ела тук, миличък — каза детективът, — и нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Това внимание от страна на великия човек — герой на множество разговори в кантората на всеки лондонски адвокат — буквално омагьоса момчето. Гусбъри застана пред мистър Къф и сложи ръцете си отзад като ученик на изпит по вероучение.

— Как се казваш? — зададе детективът първия си въпрос.

— Октавиус Гай — отвърна момчето. — В кантората ме наричат Гусбъри заради очите ми.

— Октавиус Гай или Гусбъри — продължи детективът с най-голяма сериозност, — вчера ти си изчезнал от банката. Къде си бил?

— С ваше позволение, сър, аз следях един човек…

— Какъв човек?

— Един висок човек, сър, с гъста черна брада, облечен като моряк.

— Спомням си за този човек! — намесих се аз. — Ние с мистър Бреф го взехме за шпионин, изпратен от индусите.

Изглежда, че нашите подозрения не направиха голямо впечатление на мистър Къф. Той продължи да разпитва Гусбъри.

— Е? — попита той. — И защо си следил този моряк?

— С ваше позволение, сър, мистър Бреф искаше да узнае дали мистър Люкър няма да предаде нещо на някого, когато излиза от банката. Аз видях как мистър Люкър даде нещо на моряка с черната брада.

— А защо не каза на мистър Бреф какво си видял?

— Нямаше време да казвам никому нищо, сър; морякът излезе тъй бързо…

— И ти изтича след него, а?

— Да, сър.

— Гусбъри — каза детективът, милвайки го по косата. — В твоята глава има нещо, и то не въздух. Аз съм много доволен от теб дотук.

Момчето поруменя от радост. Мистър Къф продължи:

— И какво направи морякът, като излезе на улицата?

— Взе файтон, сър.

— А ти какво направи?

— Тичах след него.

Преди детективът да зададе следващия си въпрос, ето че пристигна нов посетител — старшият чиновник на мистър Бреф.

Чувствувайки, че не бива да пречим на разпита, провеждан от мистър Къф, приех чиновника в съседната стая. Той носеше лоши новини от своя господар. Грижите и вълненията през последните два дни се оказали не по силите на мистър Бреф. Тази сутрин той бил събуден от атака на подагра; не можел да напусне стаята си в Хемстед и много се безпокоял, че в настоящото критическо положение на нещата трябвало да ме остави без съветите и помощта на опитен човек. Главният чиновник получил нареждане да остане на мое разположение; готов бил да положи всички усилия, за да замести мистър, Бреф.

За да успокоя стария адвокат, аз тутакси му написах за пристигането на мистър Къф, добавяйки, че в тази минута той разпитва Гусбъри, и обещах да го уведомя лично или писмено за всичко, което ще се случи днес. След като изпратих чиновника в Хамстед с моето писмо, аз се върнах в другата стая и видях детектива Къф до огнището, канейки се да позвъни на звънеца.

— Извинявайте, мистър Блейк — каза детективът, — аз тъкмо се канех да изпратя слугата да ви съобщи, че искам да поговоря с вас. В мен не остана ни най-малко съмнение, че този младеж… този славен младеж — добави той, милвайки Гусбъри по главата — е следил именно човека, който ни трябва. Ценно време е било загубено, сър, поради това, че вие за нещастие не сте си били в къщи снощи в десет и половина. Сега ни остава само незабавно да изпратим за файтон.

След пет минути детективът Къф и аз (Гусбъри се настани до коларя, за да му показва пътя) седяхме във файтона и препускахме на изток към Сити.

— Някой ден — каза детективът, сочейки през предното прозорче на файтона — това момче ще постигне забележителни успехи в моята бивша професия. Отдавна не съм срещал такова будно и умно момче! Ще ви предам същността на това, което Гусбъри ми разказа, докато вас ви нямаше в стаята, Вие го чухте, струва ми се, да споменава, че се е затичал подир файтона.

— Да.

— Значи, сър, файтонът тръгнал от улица Ломбард към Тауърското пристанище. Морякът с черната брада слязъл от файтона и поговорил със стюарда на един ротердамски параход, който трябвало да отплува днес сутринта. Морякът попитал дали би могъл да се качи на парахода веднага и да пренощува в своята каюта. Стюардът казал: не. Тази вечер каютите и койките щели да бъдат почиствани и на пасажерите било забранено да заемат местата си до сутринта.

Морякът се обърнал и напуснал пристанището. Когато отново тръгнал по улицата, момчето за пръв път забелязало на отсрещната страна някакъв мъж, облечен като почтен механик, който очевидно следял моряка. Морякът се спрял пред една кръчма и влязъл вътре. Момчето не знаело какво да прави; застанало заедно с други малчугани пред витрината на кръчмата да гледа апетитните закуски. Гусбъри забелязал, че механикът чака, както и той самият чакал — само че от другата страна на улицата. След малко един файтон се приближил бавно и се спрял там, където стоял механикът. Нашият приятел успял ясно да види един от мъжете във файтона, който показал глава през прозореца и поговорил с механика. Без всякаква покана от моя страна Гусбъри ми описа този човек, мистър Блейк, като човек с мургаво лице и приличащ много на индус.

Ясно беше, че ние с мистър Бреф бяхме направили още една грешка. Морякът с черната брада очевидно не е бил шпионин на индусите. Дали той е взел диаманта?

— След известно време — продължи мистър Къф — файтонът бавно тръгнал надолу по улицата. Механикът прекосил улицата и влязъл в кръчмата. Гусбъри почакал, докато гладът и умората надделели и тогава той на свой ред влязъл в кръчмата. В джоба си имал един шилинг и си похапнал царски, както той ме уверява — черен пудинг, пирожки със змиорки и бутилка джинджифилова бира. Какво ли не може да излапа едно момче! Всичко, каквото му попадне!

— И какво е видял Гусбъри в кръчмата? — попитах аз.

— Видял как морякът си четял вестника на една маса и как механикът си четял своя вестник на друга маса. Едва когато се стъмнило, морякът станал и напуснал кръчмата. На улицата той се спрял и подозрително се огледал. Гусбъри — тъй като бил само някакво си момче — останал незабелязан. Механикът още не бил излязъл. Морякът, оглеждайки се на всички страни, тръгнал, без очевидно сам да знае накъде да се отправи. Механикът отново се появил на отсрещната страна на улицата. Морякът продължил, докато стигнал до Бреговата алея, която извежда на улица Долна Темза. Там той се спрял пред някаква странноприемница, на чиято фирма пишело „Колелото на Фортуна“, огледал се още веднъж и влязъл. Влязъл вътре и Гусбъри. Пред бюфета било пълно с посетители: повечето съвсем почтени хора. „Колелото на Фортуна“ е твърде порядъчно заведение, мистър Блейк, прочуто със своята бира и с пирожките си от свинско месо.

Това отклоняване от въпроса от страна на детектива ме нервира. Той забеляза това и когато отново подхвана разказа си, внимаваше да се придържа строго към сведенията, получени от Гусбъри.

— Морякът попитал дали има свободна стая за нощуване. Стопанинът отговорил: „Не! Всички са заети.“ Бюфетчийката обаче го поправила, казвайки, че стая номер десет била празна. Извикали един от прислужниците, за да съпроводи моряка до стая номер десет. Минутка преди това между хората пред бюфета Гусбъри забелязал механика. Той обаче изчезнал още преди да се появи прислужникът. Морякът бил заведен в неговата стая. Не знаейки какво да прави по-нататък, Гусбъри решил да почака и да види дали няма да се случи нещо. И ето че нещо се случило. Изведнъж на сцената отново се появил механикът: стопанинът го мъкнел за яката, а той — за голяма изненада на Гусбъри — показвал всички признаци на пиян човек. Стопанинът го изхвърлил вън на улицата и го заплашил, че ще извика полицията, ако посмее да се върне вътре. От разправията, изникнала между тях, станало ясно, че механикът бил намерен в стая номер десет, където с упоритостта на пиян човек твърдял, че бил ангажирал стаята по-напред. Гусбъри останал тъй поразен от внезапното „напиване“ на този доскоро съвсем трезв човек, че не издържал и изтичал подир него на улицата. Докато не се отдалечил на достатъчно разстояние от хана, механикът се клатушкал насам-натам по най-безобразен начин. Но щом завил зад ъгъла, равновесието му тутакси се възвърнало и той отново станал трезвен член на обществото. Гусбъри се върнал в „Колелото На Фортуна“ крайно учуден и объркан. Той отново зачакал — дали няма да се случи още нещо? Нищо повече не се случило и нищо повече не се чуло за моряка. Гусбъри решил да се върне в кантората. Но тъкмо си помислил за това и ето че на отсрещната страна на улицата отново се появил… същият механик! Той гледал нагоре към един от прозорците на хана — единственият прозорец, който още светел. Светлината в стаята сякаш го поуспокоила. Й той скоро си отишъл. Момчето се върнало в кантората, получило вашата визитна картичка, потърсило ви в къщи… но не ви намерило. Ето как стоят нещата в настоящия момент, мистър Блейк. — И какво е вашето мнение за всичко това?

— Мисля, че работата е сериозна, сър. Съдейки по това, което момчето е видяло, тук наистина са замесени индусите.

— Да. А морякът… той очевидно е човекът, комуто мистър Люкър е предал диаманта. Не е ли странно, че всички ние — мистър Бреф, аз и детективът, нает от мистър Бреф — сме сбъркали относно този човек, който е получил диаманта?

— Никак не е странно, мистър Блейк. Взимайки под внимание големия риск, на който се е излагал този човек, мистър Люкър по всяка вероятност предварително се е уговорил с него, за да отклони умишлено вашата наблюдателност на друга страна.

— А как тълкувате това, което се е случило в хана? — попитах аз. — Човекът, преоблечен като механик, очевидно е действувал по поръка на индусите. Но аз, както и Гусбъри, не мога да си обясня неговото внезапно появяване като пиян.

— Мисля, че бих могъл да отгатна какво значи това, сър — отговори детективът Къф. — Като поразмислите добре, ще видите, че този човек, както изглежда, трябва да е получил някои твърде строги инструкции от индусите. Те самите бият в очи извънредно много, за да се покажат лично в банката или в хана — и следователно са били принудени да разчитат за всичко това на своя съучастник. Е, добре!

Този съучастник дочува в бюфета да се споменава номерът на стаята, в която морякът възнамерява да прекара нощта; в същата тази стая — ако не греша — трябва да пренощува й диамантът. Можете да бъдете сигурен, че при тия обстоятелства индусите непременно ще искат да имат едно точно описание на тази стая — в коя част на къщата се намира, възможно ли е да се проникне в нея отвън и тъй нататък. Какво е трябвало да направи човекът, получил подобни инструкции? Точно това, което е направил! Той изтичал горе, за да огледа стаята, преди да заведат там моряка. Заварили го, че оглежда обстановката и той, разбира се, се преструва на пиян — най-лесният начин да се измъкне от затрудненото положение. Ето как аз разрешавам тази загадка. След като го изхвърлили от хана, той вероятно е отишъл да направи доклада си там, където са го чакали индусите. А те без съмнение са го накарали да се върне и да провери дали морякът действително ще нощува в хана. А колкото до това, което се е случило в „Колелото на Фортуна“, след като момчето си е отишло, ние трябваше да го научим още през изтеклата нощ. Сега е единадесет часа преди обед. Нека се помъчим да узнаем всичко, което все още може да се узнае…

След четвърт час нашият файтон спря на Бреговата алея и Гусбъри ни отвори вратата да слезем.

— Това ли е мястото? — попита мистър Къф.

— Да — отвърна момчето.

Още щом влязохме в „Колелото на Фортуна“, дори и за моите неопитни очи стана ясно, че тук не всичко беше в ред.

Зад тезгяха, където се сервираха напитки, стоеше само една слисана, смутена млада прислужничка, която си нямаше никакво понятие от тази работа. Двамината посетители, които чакаха за сутрешния си аперитив, нетърпеливо почукваха с монетите по тезгяха. В това време откъм вътрешната стая се появи бюфетчийката, развълнувана и угрижена. Когато Мистър Къф я попита за стопанина, тя му отговори, че нейният господар се намирал горе на етажа и че сега не можел да бъде обезпокоен от никого.

— Елате с мене, сър — каза ми мистър Къф, тръгвайки хладнокръвно нагоре по стълбите, след като направи знак и на момчето да ни последва.

Бюфетчийката силно извика на господаря си, предупреждавайки го, че някакви непознати хора са нахълтали в помещението. На първия етаж ни посрещна стопанинът — почервенял от яд; той бързаше да разбере какво се бе случило.

— Кои сте вие, дявол да ви вземе? И какво правите тук? — изкрещя той.

— Успокойте се — невъзмутимо каза мистър Къф. — Ще ви кажа кой съм. Аз съм сержант Къф.

Прочутото име тутакси произведе своето въздействие. Ядосаният стопанин отвори вратата на някаква гостна стая и помоли детектива да го извини.

— Наистина, аз съм страшно объркан и разтревожен, сър — каза той. — Тази сутрин в къщата ми се случи нещо много неприятно. Човек от моята професия лесно може да излезе от кожата си, мистър Къф.

— Никак не се съмнявам — каза мистър Къф. — С ваше позволение аз тутакси ще ви кажа защо сме дошли. Ние с този джентълмен искаме да ви обезпокоим с няколко въпроса за нещо, което ни интересува и двамата.

— За какво, сър?

— За един мургав човек, облечен като моряк, който е нощувал тук миналата нощ.

— Боже мой, та това е същият този човек, който обръща къщата ми наопаки, сър! — възкликна ханджията. — Нима вие или този господин знаете нещо за него?

— В този момент не можем да бъдем сигурни, докато не го видим — отговори мистър Къф.

— Докато не го видите? — повтори стопанинът. — От седем часа сутринта още никой не е успял да го види, сър! Снощи той поръча да го събудим по това време. Повикали то, почукали на вратата и никакъв отговор. А вратата е заключена отвътре и не може да се види какво се е случило. В осем часа опитали пак, а след това в девет. Ала напразно! Вратата си е все така залостена, а отвътре не се чува никакъв шум! Тази сутрин трябваше да изляза от къщи и се върнах едва преди четвърт час. Почуках на вратата и аз — но без никакъв резултат. Изпратих да извикат дърводелец. Ако почакате няколко минути, сър, ние ще отворим вратата и ще видим…

— Не е ли бил този човек пиян снощи? — попита детективът.

— Беше напълно трезвен, сър. Иначе аз никога не бих го пуснал да нощува в моята къща.

— И заплатил ли е предварително за стаята?

— Не.

— Може ли да се излезе от стаята, без да се мине през вратата?

— Стаята е мансардна, сър — каза стопанинът. — На тавана има капандура, която извежда, на покрива… а съседната къща е празна и сега я ремонтират. Мислите ли, мистър Къф, че този нехранимайко се е измъкнал, без да ми плати?

— Един моряк. — каза мистър Къф — лесно би могъл да направи това рано сутринта, когато улицата е още пуста. Той е привикнал да се катери и главата му няма да се замае на покрива.

Докато мистър Къф говореше, ето че пристигна и дърводелецът. Всички незабавно се изкачихме на най-горния етаж. Забелязах, че мистър Къф беше по-сериозен и по-мрачен, отколкото обикновено. Направи ми впечатление и това, че той каза на Гусбъри (след като сам го бе извикал да ни последва) да почака долу, докато се върнем.

Чукът и длетото на дърводелеца се справиха с бравата за няколко минутки. Ала вратата беше забарикадирана с някаква мебел отвътре. Натискайки вратата, ние премахнахме това препятствие и нахълтахме в стаята. Пръв влезе стопанинът, после мистър Къф, след него аз и накрая останалите.

Всички погледнахме към леглото и изтръпнахме.

Морякът не беше напускал стаята: лежеше облечен на леглото, лицето му беше покрито с възглавница.

— Какво значи това? — промълви стопанинът, показвайки възглавницата.

Без да отговори, мистър Къф тръгна към леглото и отмести възглавницата.

Мургавото лице на моряка беше бездушно и неподвижно. Черните му коси и брада бяха леко разрешени. Изцъклените му безизразни очи гледаха втренчено в тавана. Тяхната безжизненост и неподвижност ме хвърлиха в ужас. Аз се обърнах и отидох до прозореца. Другите заедно с мистър Къф останаха при леглото.

— Той е в безсъзнание! — каза стопанинът.

— Той е мъртъв! — възрази мистър Къф. — Изпратете за най-близкия лекар, а също и за полицията.

Прислужникът тръгна да изпълни и двете поръчки. Някакво странно очарование сякаш задържаше мистър Къф до леглото. Някакво странно любопитство сякаш задържаше и всички останали — да почакат и да видят какво ще направи детективът.

Аз отново се обърнах към прозореца. След една минутка почувствувах как някой леко ме дръпна за ръба на палтото и един тънък глас ми пошепна:

— Погледнете, сър!

Гусбъри беше влязъл след нас в стаята. Изпъкналите му очи неспокойно се въртяха — не от страх, а от възторг. Той бе направил едно детективско откритие по своя инициатива и съвсем самостоятелно.

— Погледнете, сър — повтори той и ме поведе към масата, намираща се в ъгъла на стаята.

На масата лежеше малка дървена кутия — отворена и празна. В едната половина на кутията имаше памук, в който бижутерите увиват скъпоценности. В другата й половина се виждаше смачкан лист бяла хартия с печат, отчасти унищожен, и с надпис, който все, още можеше да се разчете. Съдържанието беше следното:

„Депозирана на съхранение у господа Буш, Лайсот и Буш, от мистър Септимъс Люкър, живущ на площад Мидлсекс в Ламбът, малка дървена кутия, запечатана в този плик и съдържаща вещ с много голяма стойност. Тази вещ трябва да бъде върната от господа Буш и къмпани само в собствените ръце на мистър Люкър.“

Тези редове премахваха всяко съмнение поне по един въпрос. Лунният камък се е намирал у моряка, когато той е напуснал банката.

Почувствувах, че някой отново ме дърпа за палтото. Гусбъри още не беше свършил с мен.

— Кражба! — прошепна момчето с възторг, показвайки към празната кутия.

— На тебе ти беше казано да чакаш долу — рекох аз. — Хайде! Махай се оттук!

— И убийство! — добави Гусбъри, показвайки с още по-голямо удоволствие към човека на леглото.

В удоволствието, което тази ужасна сцена доставяше на момчето, имаше нещо тъй отвратително, че аз го хванах за раменете и го изблъсках навън от стаята.

И тъкмо когато прекрачвах прага, чух мистър Къф да пита за мен. Той ме посрещна, когато се връщах в стаята, и ме принуди да отида с него при леглото.

— Мистър Блейк — каза той, — погледнете лицето на този човек. Това лице е замаскирано и ето ви доказателството!

Той прокара пръст по една тънка синкавобяла линия над мургавото чело на покойника, там където започваше леко разрошената му черна коса.

— Да видим какво ще се покаже под това — каза мистър Къф, като изведнъж силно дръпна с ръка черната коса.

Моите нерви не издържаха, отново се отдалечих от леглото.

Първото нещо, което видях в другия край на стаята, беше неусмиримият Гусбъри, който се бе покачил на един стол и със затаен от любопитство дъх следеше през главата на другите всичко, което вършеше детективът.

— Сваля му перуката — прошепна Гусбъри от съчувствие към мен, единственият човек в стаята, който не можеше да вижда нищо.

Настъпи мълчание, след това хората около леглото нададоха вик на учудване.

— Махна му и брадата! — изскимтя Гусбъри.

Отново настъпи мълчание. Мистър Къф помоли за нещо. Стопанинът отиде при умивалника и се върна към леглото с леген вода и кърпа за лице. Гусбъри подскачаше от радост на стола.

— Елате тук при мене, сър! Сега измива боята от лицето му!

Мистър Къф изведнъж изблъска настрана заобиколилите го хора и с ужас на лицето се приближи към мен.

— Елате при леглото, сър! — започна той. — Или не… — Той втренчено се загледа в мен и продължи: — Вижте преди това писмото, което ви дадох тази сутрин.

Аз отворих плика.

— Прочетете името, мистър Блейк, което е написано там.

Аз прочетох името, което той бе записал: Годфри Ейблуайт.

— А сега — каза мистър Къф — елате с мен и погледнете човека на леглото!

— Аз отидох с него и погледнах човека на леглото. Беше Годфри Ейблуайт!