Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21гласа)

Информация

Издание:

Уилки Колинс. Лунният камък

„Народна младеж“, София, 1980

Библиотека „Лъч“ № 58

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор Светла Тодорова

Художник Олга Паскалева

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Лилия Вълчева

 

II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.

Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.

Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980

 

Wilkie Collins.

The Moonstone

The Penguin English Library, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Осма глава

Късно вечерта на същия ден при мен неочаквано дойде мистър Бреф.

В държането на адвоката се забелязваше известна промяна. Той сякаш бе загубил присъщата си самоувереност и енергия. За пръв път в живота си той се ръкува с мен мълчаливо.

— В Хамстед ли се връщате? — попитах аз, колкото да кажа нещо.

— Сега идвам от Хамстед — отвърна той. — Зная, мистър Франклин, че вие най-после сте узнали всичко. Но искрено ви казвам: ако можех да предвидя каква цена е трябвало да се заплати за това, аз бих предпочел да останете в неизвестност и тъмнина.

— Видяхте ли Рейчъл?

— Аз я заведох на Гюртландския площад и дойдох тук, невъзможно беше да я пусна да си отиде сама. Едва ли бих могъл да ви обвинявам вас, — имайки предвид, че се видяхте с нея в моя дом и с мое позволение — за страшното сътресение, което тази нещастна среща й е причинила. Едничкото нещо, което мога да направя, е да не допусна това зло да се повтори. Тя е млада, тя е решителна и енергична — тя ще го преживее; времето и спокойният живот ще й помогнат. Сега искам да съм сигурен, че вие няма да направите нищо, което да попречи на нейното душевно съвземане. Мога ли да разчитам на вас, че без мое съгласие и одобрение вие не ще се опитвате да се видите с нея?

— След всичко, което тя изстрада и след всичко, което аз изстрадах, вие можете да разчитате на мен.

— Обещавате ли?

— Да!

Мистър Бреф, изглежда, се почувствува облекчен. Той си остави шапката и премести стола си по-близо до мен.

— Значи това е уредено! — каза той. — А сега да поговорим за бъдещето… за вашето бъдеще. Според мен изводът от необикновения обрат, който работите взеха, е накратко следният. Първо, ние сме сигурни, че Рейчъл ви е казала цялата истина толкова ясно, доколкото тази истина може да се изкаже с думи. Второ, макар и да знаем, че тук се крие някаква ужасна грешка — ние едва ли бихме могли да съдим Рейчъл за това, дето ви смята за виновен, позовавайки се върху показанията на собствените си чувства, като същевременно не забравяме, че тия показания са потвърдени от обстоятелства, говорещи открито против вас.

Тук аз го прекъснах.

— Аз не обвинявам Рейчъл — казах аз. — Само съжалявам, че тя не се е решила да поговори откровено с мен още тогава, в Йоркшир.

— А това е все едно да съжалявате, че Рейчъл е Рейчъл, а не някоя друга жена — възрази мистър Вреф. — Но дори и тогава аз се съмнявам дали една чувствителна девойка, която от все сърце е желала да ви стане жена, би ви казала в очите, че сте крадец. Както и да е, подобно нещо не е в характера на Рейчъл. Освен това тя самата ми каза днес, когато идвахме в града, че и тогава не би ви повярвала, както не ви вярва и сега. Какво бихте могли да отговорите на това? Абсолютно нищо. Хайде, Хайде, мистър Франклин! Моята теория се оказа съвсем погрешна, съгласен съм с това; но при настоящото положение на нещата няма да е лошо да послушате пак моя съвет. Говоря ви без заобикалки: ние напразно бихме си блъскали главите и губили времето си, ако решим да се върнем назад и размотаем тази странна плетеница от самото начало. Нека забравим всичко, което се случи миналата година в имението на лейди Вериндър; нека видим какво можем да открием в бъдещето вместо това, което не можем да открием в миналото.

— Вие, изглежда, забравяте — казах аз, — че цялата тази работа, поне що се отнася до мен, е свързана с миналото.

— Отговорете ми — възрази мистър Бреф, — смятате ли вие, че Лунният камък е причината за всичките неприятности, или не?

— Разбира се, че Лунният камък е причината.

— Много добре. А какво според вас е направено с Лунния камък след като е бил донесен в Лондон?

— Бил е заложен у мистър Люкър.

— Ние знаем, че не вие сте го заложили. А знаем ли кой е направил това?

— Не знаем.

— Къде според вас се намира Лунният камък сега?

— Предаден е на съхранение в банката на мистър Люкър.

— Точно така. Сега забележете. Вече е юни. Към края на този месец (не мога да кажа точно кой ден) ще стане една година от деня, когато, както ние предполагаме, диамантът е бил заложен. Има една възможност — да не кажем нещо повече, — че този, който го е заложил, ще може да си го откупи след изтичането на срока. Ако е готов да стори това, мистър Люкър ще трябва според неговите собствени разпореждания лично да вземе диаманта от банката. При тези обстоятелства аз възнамерявам да поставя детективи в банката към края на месеца, за да проследят на кого мистър Люкър ще предаде Лунния камък. Разбирате ли?

Аз се съгласих (макар и малко неохотно), че тази идея в края на краищата поне беше нещо ново за мен.

— Това е повече идея на мистър Мъртуейт, отколкото моя — каза мистър Бреф. — Може би тя никога нямаше, да ми дойде в главата, ако не бях разговарял с него. Ако мистър Мъртуейт не греши, индусите също ще се навъртат около банката към края на този месец и тогава може би ще се случи нещо сериозно. Какво ще излезе от всичко това, на нас. двамата ни е съвсем безразлично; но то може да ни помогне да хванем мистериозния Неизвестен, който е заложил диаманта. Този човек е станал причина (не твърдя, че зная по какъв начин) да се намерите в положението, в което се намирате Сега; и само този човек може да ви възвърне уважението на Рейчъл.

— Не мога да отрека — казах аз, — че предлаганият от вас план се справя със затруднението по много смел, много разумен и много нов начин, но…

— Но вие имате някакви възражения?

— Да. Моето възражение се състои в това, че вашето предложение ни принуждава да чакаме…

— Съгласен съм. По моя сметка ние ще трябва да чакаме около две седмици. Нима това е толкова дълго?

— Това е цяла вечност, мистър Бреф, за човек в моето положение. Животът ми ще бъде просто непоносим, ако не предприема нещо, което незабавно да възстанови моята репутация.

— Да-да, разбирам ви! И вече сте намислили какво бихте могли да предприемете?

— Намислил съм да се посъветвам с детектива Къф.

— Той се е пенсионирал. Безполезно е да очаквате, че мистър Къф може да ви помогне.

— Зная къде да го намеря и мога да опитам.

— Опитайте — каза мистър Бреф, след като по-размисли. — Тази работа прие такъв необикновен обрат, след като мистър Къф престана да се занимава с нея, че може би вие ще го заинтересувате отново. Опитайте и ме уведомете за резултата. А сега — продължи той, като стана, — ако вие не направите никакви открития до края на месеца, аз, от своя страна, мога да наредя да следят банката, нали?

— Разбира се! Освен ако аз дотогава ви избавя от необходимостта да приложите този си план.

Мистър Бреф се усмихна и си взе шапката.

— Предайте на мистър Къф — каза той — моите думи: откриването на истината за диаманта се крие в откриването на човека, който го е заложил. И ми съобщете какво е неговото мнение по този въпрос.

И така ние се разделихме.

Рано на другата сутрин аз се отправих към малкото градче Доркинг, където, както ме бе осведомил Бетъридж, се намираше мистър Къф.

Разпитах в хотела и получих необходимите указания как да намеря детектива. Къщичката му се намираше недалеч от града; тя уютно се спотайваше сред градина, заградена отзад и отстрани с тухлена стена, а отпред — с висок жив плет. Портичката с красиво боядисана решетка беше затворена. След като натиснах звънеца, надникнах през решетката и навсякъде видях любимите цветя на знаменития Къф; те цъфтяха в градината му на туфи, заслоняваха портата му. надзъртаха в прозорците му. Далеч от престъпленията и тайните на големия град, знаменитият детектив, който бе всявал страх сред крадците, спокойно и охолно прекарваше последните години на живота си сред гора от рози. Една почтена възрастна женица ми отвори вратата и тутакси прогони моите надежди да получа помощ от детектива Къф. Само предишния ден той заминал за Ирландия. — Отишъл е там по работа? — попитах аз.

Жената се усмихна.

— Сега той си има само една грижа, сър — каза тя: — розите. Градинарят на не знам кой си големец там, в Ирландия, изнамерил някакъв нов начин за отглеждане на рози и мистър Къф отиде в Ирландия да поговори с него. — А не знаете ли кога ще се върне? — Не зная, сър. Мистър Къф каза, не може да се върне веднага, а може и да поседи там — зависи от това, дали новият начин си заслужава да бъде изучен. Ако искате да му предадете нещо, ще се погрижа за това, сър.

Аз й подадох визитната си картичка, като написах на нея с молив: „Имам да ви съобщя нещо във връзка с Лунния камък. Обадете ми се, щом се върнете.“ След това на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на обстоятелствата и да се върна в Лондон.

В това неспокойно душевно състояние, в което се намирах по времето, за което сега пиша, моето безрезултатно отиване при детектива Къф само подсили в мен тревожната нужда да върша нещо. В деня на завръщането си от Доркинг аз реших: още на другата сутрин да направя нов опит да се добера до някаква следа. В какво щеше да се състои следващият ми опит?

Но както по-късно събитията доказаха, една случайност ми дойде на помощ в този случай. На другата сутрин аз неволно бях облякъл същото сако, което беше на мен при срещата ми с Рейчъл. Търсейки нещо в един от джобовете, аз се натъкнах на някакво смачкано парче хартия, и когато го извадих, видях забравеното писмо на Бетъридж в ръката си.

Неприятно щеше да бъде за Бетъридж да го оставя без отговор. Седнах на писалищната си маса и отново прочетох писмото му.

Не е много лесно да се отговори на писмо, в което няма нищо важно. Писмото на Бетъридж спадаше към тази категория. Помощникът на доктор Канди, с други думи, Езра Дженингз, уведомил своя шеф, че ме е видял, а доктор Канди, от своя страна, искал да ме види и да ми каже нещо, когато посетя Фризингхол. Какво би могло да се каже в отговор на това — което да си заслужава мастилото и хартията? Аз разсеяно се опитвах да нарисувам по памет образа на този асистент със забележителна външност върху листа хартия, определен за писмото на Бетъридж, когато изведнъж ми мина през ума, че пред мен отново се бе изпречил този натрапчив образ на Езра Дженингз! Хвърлих в кошчето няколкото скицирани портрета на този човек с шарена коса и веднага след това надрасках отговора си на Бетъридж. Това беше едно съвсем обикновено писмо, но то оказа върху мен необикновено въздействие. С други думи, усилието, вложено в написването на няколкото реда, прочисти ума ми от мъглявите глупости, които се въртяха в него от предишния ден.

Насочвайки поне веднъж мислите си към изясняване на непроницаемата загадка, изникнала от положението, в което се намирах, аз се опитах сега да се справя с трудностите, като ги анализирам от практическа гледна точка. И тъй като събитията от онази паметна нощ все още си оставаха непонятни за мен, започнах да търся в паметта си нещо, случило се в по-ранните часове на рождения ден — нещо, което би ми помогнало да се добера до ключа на загадката.

Не беше ли се случило нещо през времето, когато ние с Рейчъл довършвахме боядисването на вратата? Или по-късно, когато яздех към Фризингхол? Или пък после, когато се връщах заедно с Годфри Ейблуайт и сестрите му? Или още по-късно, когато сложих диаманта в ръцете на Рейчъл? Или пък когато дойдоха гостите и ние насядахме около масата за вечеря? Паметта ми много лесно отговори на всичките тия въпроси, докато стигнах до последния. Размишлявайки върху събитията, случили се на вечерята на рождения ден, аз изведнъж се намерих в задънена улица. Не можах да си спомня точния брой на гостите, които бяха седели на една маса с мен.

Чувството за този неуспех и последвалото заключение, че събитията по време на вечерята си заслужават да бъдат разгледани — се сляха в един цялостен проблем в ума ми. Мисля, че и други хора, изпаднали в същото положение, биха разсъждавали като мен. Когато преследването на собствените ни интереси ни кара да станем предмет на проучване за самите себе си, ние, естествено, се съмняваме и в това, което не знаем. Ето защо аз реших да узная имената на хората, които бяха присъствували на вечерята, и после — за да допълня пропуските на собствената си памет — да се обърна към паметта на другите гости, да запиша всичко, което те биха могли да си припомнят за събитията, случили се през рождения ден, и получения по този начин резултат да сравня със събитията, които се случиха, след като гостите си отидоха.

Веднъж съставил този план на действие, трябваше преди всичко да се. снабдя с пълния списък на гостите. Това лесно можех да получа от Бетъридж. Реших да се върна в Йоркшир още същия ден и да започна разследването си на другата сутрин.

Бях закъснял само с няколко минути за влака, който тръгваше от Лондон по обед. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам около три часа до следващия влак. Дали не можех и в Лондон да използува м по някакъв начин този промеждутък от време?

Моите мисли упорито се върнаха към вечерята на рождения ден.

Макар и да бях забравил техния брой и повечето от имената на присъствуващите гости, доста лесно си припомних, че болшинството от тях идваха от Фризингхол и околностите му. Но „болшинството“ не значеше „всички“. Някои от гостите не бяха постоянни жители на тази област. Аз сам бях един от тях, мистър Мъртуейт беше друг, Годфри Ейблуайт — трети, мистър Бреф… не, спомних си, че работите на мистър Бреф му бяха попречили да дойде. Нямаше ли измежду дамите някои постоянни жителки на Лондон? Спомних си само за мис Клак. Но ето че имаше поне трима гости, с които не би било зле да се срещна, преди да напусна Лондон. Тъй като не знаех техните адреси, аз тутакси тръгнах за кантората на мистър Бреф с надеждата, че може би той ще ми помогне да ги намеря.

Мистър Бреф се оказа толкова зает, че не можа да ми отдели повече от една минута. Но и в тази една минута той успя да разреши по най-обезсърчителен начин всички въпроси, които му зададох.

На първо място, адвокатът считаше новоизбрания от мен метод за откриване на тайната като нещо крайно фантастично, което не заслужава да бъде разглеждано сериозно. На второ, трето и четвърто място — мистър Мъртуейт вече се намирал на път към страната на предишните си приключения; мис Клак претърпяла парични загуби и отишла по финансови причини да живее във Франция; мистър Годфри Ейблуайт може би щеше да се намери някъде из Лондон. Защо не попитам за неговия адрес в клуба? А сега бих ли извинил мистър Бреф, ако той се върне към работата си и ми пожелае успех и довиждане?

След като заплануваното от мен разследване се ограничи тъй много, не ми оставаше нищо друго, освен да открия адреса на Годфри; аз послушах съвета на адвоката и се отправих към клуба.

В хола срещнах един от членовете на клуба, стар приятел на Годфри, а също и мой познат. След като ми даде неговия адрес, този джентълмен ми разправи за две скорошни събития из живота на моя братовчед — събития, които още не бяха стигнали до ушите ми и които излязоха твърде важни за мен.

Оказа се, че след като Рейчъл отказала да се омъжи за него, вместо да изпадне в отчаяние, Годфри направил предложение на друга млада жена, също така богата наследница. Предложението му било прието и бракът се смятал за решен въпрос. Но и в този случай годежът бил внезапно и неочаквано разтурен, сега поради сериозните несъгласия между годеника и бащата на девойката върху паричната страна на брачния договор.

Като компенсация за този му втори неуспеx, Годфри наскоро след това получил трогателна и в парично отношение твърде значителна изява на любов и уважение от страна на една измежду многобройните му почитателки. Някаква богата възрастна дама извънредно много уважавана в „Комитета за майчинско опекунство“ и голяма приятелка на мис Клак (на която тя оставила само един траурен пръстен), завещала на възхитителния и достоен мистър Годфри цели пет хиляди фунта. След като получил тази приятна добавка към скромните си парични резерви, Годфри, както се говори, почувствувал нужда да си почине малко от благотворителната работа и по предписание на лекаря възнамерявал „да се поразходи до континента, тъй като това щяло да укрепи неговото здраве“. И ако аз съм искал да го видя, трябвало да го потърся, без да губя минутка време.

Тутакси се отправих към дома му.

Същата фатална случайност, която ме бе накарала да изпусна с един ден детектива Къф, ме накара сега да изпусна с един ден и Годфри. Той бе заминал за Дувър рано предишния ден. Трябвало да слезе в Остенде и слугата му мислеше, че оттам ще се отправи за Брюксел. Денят на неговото завръщане не бил определен, но във всеки случай той щял да прекара в чужбина не по-малко от три месеца. Прибрах се в къщи доста отпаднал духом. Трима от гостите, присъствували на вечерята на рождения ден — и тримата извънредно умни, интелигентни хора, — се намираха някъде далеч, и то тъкмо тогава, когато за мен бе тъй важно да поговоря с тях. Последните си надежди сега възлагах на Бетъридж, както и на приятелите и приятелките на покойната лейди Вериндър, които все още бих могъл да намеря в околностите на Йоркшир.

Тръгнах направо за Фризингхол, тъй като този град сега представляваше централният пункт за моите разследвания. Пристигнах късно вечерта и не можах да се свържа с Бетъридж. На другата сутрин му изпратих бележка, молейки го да дойде при мен в хотела колкото може по-скоро.

От една страна, за да съкратя времето, а от друга, за да бъде по-удобно на Бетъридж, изпратих бележката си е наемна кола и се надявах — ако не се случеше нещо непредвидено, което да го задържи — да видя стареца най-късно подир два часа. А през това време реших да разпитам тези от гостите, присъствували на вечерята, които ми бяха лично познати и които се намираха наблизо. Това бяха моите роднини Ейблуайтови и мистър Канди. Докторът бе изразил особено желание да ме види и живееше на съседната улица. И така, аз се отправих най-напред към мистър Канди.

След всичко, което ми бе разказал Бетъридж, аз, естествено, очаквах да видя по лицето на доктора следи от сериозната болест, която бе прекарал. Ала съвсем не бях подготвен за промяната, която забелязах в него, когато влезе в стаята и се ръкува с мен. Очите му бяха станали мътни, косата му бе напълно побеляла, лицето му покрито с бръчки, тялото му — съсухрено. Разглеждах този някога подвижен, разговорчив, весел дребничък лекар, спомних си за неговите невинни прегрешения и безбройните му младежки шеги и не намерих у него нищо от предишните му качества, ако не смятаме склонността му към смешното контешко облекло. Този човек се беше превърнал в развалина; но неговите дрехи и накити — като някаква жестока шега над промяната, станала с него — бяха все така пъстри и ярки, както преди.

— Често си мислех за вас, мистър Блейк — каза той, — и искрено се радвам, че най-после ви виждам пак. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, то аз съм на ваше разположение, сър. Моля, аз съм на ваше разположение!

Той произнесе тия най-обикновени светски любезности с такава ненужна бързина и жар и прояви такова нескрито любопитство да узнае какво ме бе довело в Йоркшир — бих казал, също като някое малко момче.

За постигане на целта, която си бях поставил, аз, разбира се, бях предвидил необходимостта от някакво лично обяснение, с което ще трябва да заинтересувам хора, повечето непознати за мен, преди да мога да се надявам те да ми окажат помощ при моите издирвания. Ето защо на път за Фризингхол си бях намислил какво да бъде това обяснение и сега се възползувах от представилия ми се случай да изпитам неговия ефект върху мистър Канди.

— Наскоро бях в Йоркшир и сега отново дойдох тук по една доста романтична работа — казах аз. — В тази работа, мистър Канди, са взели известно участие всички приятели на покойната лейди Вериндър. Вие си спомняте за мистериозното изчезване на диаманта преди около една година? Неотдавна се случиха някои събития, които будят надежда, че диамантът може да се намери; и аз като член на семейството се интересувам от неговото възстановяване. Между срещаните от мен трудности се явява и необходимостта отново да събера всички дадени по-рано показания, а ако е възможно, и нещо повече. Някои особености, свързани е този случай, изискват колкото може по-точно да се възстанови и преразгледа всичко, което стана в дома на лейди Вериндър вечерта на рождения ден на мис Рейчъл. И аз се осмелявам да се обърна към приятелите на нейната покойна майка, които присъствуваха там по онова време, да ми помогнат със своите спомени…

Едва стигнал до това място на моето встъпително обяснение, аз изведнъж видях по лицето на мистър Канди, че моят опит нямаше никакъв успех.

Дребничкият доктор неспокойно хапеше върховете на пръстите си през цялото време, докато говорех. Мътните му воднисти очи ме гледаха втренчено в лицето с такова тъпо и тъжно изражение, което ми причиняваше голяма мъка. Невъзможно бе да се отгатне за какво мислеше той. Ясно беше само това, че след първите ми две-три думи той сякаш престана да ме слуша. Единствената възможност да го накарам да дойде на себе си, изглежда, беше — да променя темата на разговора. Незабавно се опитах да заговоря за нещо друго.

— Ето какво ме доведе във Фризингхол! — казах аз. — А сега, мистър Канди, е ваш ред. Вие сте помолили Габриел Бетъридж да ми съобщи…

Той престана да си хапе пръстите и изведнъж се развесели.

— Да, да, да! — възкликна той нетърпеливо. — Точно така! Аз поръчах да ви съобщят!…

— И Бетъридж ми съобщи с писмо — продължих аз, — че сте искали да ми кажете нещо, когато дойда по тия места. Е, мистър Канди, ето че аз съм тук!

— Ето че вие сте тук! — повтори докторът. — И Бетъридж е бил напълно прав. Аз исках да ви кажа нещо. Така и му поръчах. Бетъридж е прекрасен човек. Каква памет! На неговите години — каква памет!

Той отново замълча и почна да си хапе пръстите. Спомняйки си, каквото бях слушал от Бетъридж за пораженията, нанесени от треската върху неговата памет, продължих разговора с надежда, че може би ще помогна на дребничкия доктор.

— Отдавна не сме се виждали! — казах аз. — Последен път се видяхме на вечерята на рождения ден на Рейчъл, последната празнична вечеря, дадена от моята бедна леля.

— Точно така! — извика мистър Канди. — На празничната вечеря на рождения ден!…

Той стана от мястото си и ме заоглежда. По бледото му лице изведнъж се разля гъста руменина; той отново се отпусна на стола, съзнавайки сякаш, че бе показал слабост, която би искал да прикрие. Ясно беше, болезнено ясно — че той съзнава недостатъка на своята памет и желае да го скрие от вниманието на приятелите си.

До този момент доктор Канди бе възбудил у мен само чувство на състрадание. Ала думите, които току-що бе произнесъл — макар и малко на брой, — тутакси разпалиха до крайност моето любопитство. Именно за вечерята на рождения ден мислех и аз, гледайки на нея със странно смесени чувства на доверие и страх. И сега изведнъж се оказа, че за същата тази вечеря мистър Канди иска да ми съобщи нещо важно!

Отново се опитах да му помогна. Но този път причината за моето състрадание бяха собствените ми интереси; и те ме накараха да избързам твърде много към целта, която имах наум.

— Скоро ще стане година — казах аз, — откакто седяхме на тази приятна вечеря. Не сте ли си записали някъде — в дневника си или на друго място — това, което сте искали да ми кажете?.

Мистър Канди схвана за какво намеквам и ми даде да разбера, че смята това за оскърбление.

— Няма нужда да си записвам, мистър Блейк — каза той доста хладно. — Не съм толкова стар и, слава богу, все още мога да се доверя на своята памет.

Излишно е да споменавам, престорих се, че не съм доловил неговата обида.

— Бих желал да мога да кажа същото нещо за моята памет — отвърнах аз. — Когато се опитвам да си спомня за неща, случили се преди една година, намирам, че паметта ми съвсем не е тъй ясна, каквато би трябвало да бъде. Например вечерята у лейди Вериндър…

Едва изрекох тия думи, и ето че мистър Канди отново се развесели.

— А! Вечерята, вечерята у лейди Вериндър! — възкликна той с още по-голям ентусиазъм. — Трябва да ви кажа… имам да ви казвам нещо за тази вечеря.

Очите му отново се втренчиха в мен с онзи въпросителен израз, така тъжен, пуст и безсмислен, че просто причиняваше болка да се наблюдава. Очевидно той напразно се мъчеше да си припомни нещо.,

— Вечерята беше много приятна — изведнъж заговори той с такъв вид, сякаш това именно бе искал да каже. — Много приятна вечеря, мистър Блейк, нали?

Той кимна с глава, усмихна се, сякаш си мислеше, бедният, че му се бе удало да скрие пълната загуба на своята памет.

Тази гледка се оказа тъй печална, че аз тутакси — макар и да бях живо заинтересуван от това, което той би могъл да си спомни за вечерята — промених темата и заговорих за неща от местен характер.

Сега той отново започна да бърбори доста живо. Разни дребнави сплетни и караници в града, случили се преди цял месец, лесно прииждаха в ума му. Докторът бъбреше охотно, почти както някога, но имаше минути, когато дори и посред пълния полет на неговото красноречие той изведнъж се поколебаваше, поглеждаше ме за миг с някакъв безсмислен въпрос в очите, превъзмогваше себе си и отново продължаваше. Търпеливо понасях тази мъка (разбира се, че е истинска мъка за човек с всестранни интереси да слуша мълчаливо и безропотно новините от едно провинциално градче!), докато часовникът на камината ми подсказа, че моето посещение бе продължило повече от половин час. И тъй като имах вече известно право да считам принесената от мен жертва за напълно завършена, станах да си ходя. Докато се ръкувахме за сбогом, мистър Канди пак заговори за вечерята на рождения ден, този път по своя инициатива.

— Тъй се радвам, че се срещнахме отново — каза той. — Аз наистина исках да поговоря с вас, мистър Блейк, за вечерята у лейди Вериндър… Приятна вечеря, действително приятна вечеря, вие сте съгласен с мен, нали?

Повтаряйки тези свои думи, доктор Канди едва ли се чувствуваше тъй сигурен, че не ми е позволил да забележа загубата на паметта му, както се бе почувствувал първия път. Лицето му отново стана тъжно, замислено. Изглежда, той бе възнамерявал да ме изпрати до изхода; но сега изведнъж промени решението си, позвъни на прислугата и остана в стаята си.

Спуснах се бавно по стълбите, болезнено убеден, че докторът наистина искаше да ми каже нещо извънредно важно, но нямаше сили да го направи. Усилието да си спомни, че бе искал да ми каже нещо, беше очевидно единственото усилие, на което бе способна отслабналата му памет.

Когато бях слязъл вече по стълбите и бях завил към външния хол, някъде на приземния етаж тихо се отвори врата и зад мен нечий приятен глас каза:

— Страхувам се, сър, че сте открили тъжна промяна у мистър Канди…

Аз се обърнах и се намерих лице срещу лице с Езра Дженингз.