Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moonstone, 1868 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Никола Милев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Готически роман
- Епистоларен роман
- Колониален приключенски роман
- Криминална литература
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилки Колинс. Лунният камък
„Народна младеж“, София, 1980
Библиотека „Лъч“ № 58
Разузнавачески и приключенски романи и повести
Редактор Светла Тодорова
Художник Олга Паскалева
Художествен редактор Димитър Чаушов
Технически редактор Маргарита Лазарова
Коректор Лилия Вълчева
II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.
Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.
Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.
ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980
Wilkie Collins.
The Moonstone
The Penguin English Library, 1966
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Трета глава
Почетен гост на тази вечеря се оказа мистър Мъртуейт.
Когато той се върна в Англия след дълги скитания, обществото много се интересуваше от този пътешественик, преживял толкова приключения и благополучно преодолял множество опасности. Сега той беше разгласил, че възнамерявал отново да се върне на арената на своите подвизи и да проникне във все още неизследвани области. Това негово великолепно равнодушие към опасностите, на които бе готов повторно да изложи живота си, възобнови поотслабналия интерес към този герой. Законът за вероятностите беше явно против възможността да отърве кожата си и този път. Не всеки ден ни се удава да се срещнем на вечеря с някой забележителен човек, чувствувайки, че има голяма вероятност в най-скоро време да чуем. новината за неговата гибел.
Когато мъжете останаха сами в столовата, аз се намерих седнал до самия мистър Мъртуейт. Едва ли е нужно да споменавам, че тъй като всички гости бяха англичани, те — щом присъствието на дамите престана да ги стеснява — се впуснаха в разговори върху политиката.
Трябва да си призная, че по отношение на тази тема, която представлява такъв голям интерес за болшинството от моите съотечественици, аз съм един от най-нетипичните англичани, живели някога на този свят. Общо взето, всеки разговор върху политиката ми изглежда най-скучният и безполезен от всички разговори. Когато бутилките с вино обиколиха за първи път масата, аз погледнах мистър Мъртуейт и забелязах, че той вероятно споделяше моето мнение по този въпрос. Той се държеше твърде внимателно, проявявайки уважение към чувствата на своя домакин, но от това не ставаше по-малко очевидно, че се готвеше да си подремне. Дойде ми наум мисълта, че си заслужава да се опитам да го държа буден с разговор за Лунния камък и ако това ми се удаде — да узная неговото мнение за по-нататъшното развитие в заговора на индусите след срещата, проведена в прозаическата обстановка на моята кантора.
— Ако не греша, мистър Мъртуейт — започнах аз, — вие се познавахте с покойната лейди Вериндър и донякъде сте се интересували от странните събития, завършващи с изчезването на Лунния камък?
Знаменитият пътешественик ми направи честта тутакси да се пробуди от дрямката си и да ме попита кой съм. Аз го осведомих за моите професионални връзки със семейство Хърнкасл, като не забравих да спомена за онова странно положение, което заемах спрямо полковника и неговия диамант. Мистър Мъртуейт се извърна на стола, остави зад гърба си цялата компания (и консерватори, и либерали) и съсредоточи цялото си внимание в мистър Бреф, един обикновен адвокат от Грейс-Ин скуеър.
— Чули ли сте напоследък нещо за индусите? — попита той.
— Имам всичките основания да предполагам, че един от тях ме посети вчера в моята кантора — отговорих аз.
Мистър Мъртуейт беше човек, който не се учудваше тъй лесно; но този мой отговор съвсем го изуми. Аз му разказвах какво се бе случило с мистър Люкър и с мен точно така, както го описах и по-горе.
— Ясно е, че прощалният въпрос на индуса беше зададен с някаква цел — добавих аз. — Защо му се искаше тъй много да знае в какъв срок длъжникът следва да изплати своя дълг?
— Възможно ли е да не се досещате за това, мистър Бреф?
— Срамувам се от глупостта си, мистър Мъртуейт, но наистина нищо не разбирам.
На знаменития пътешественик му се дощя да изследва докрай моята глупост.
— Позволете ми да ви задам един въпрос — каза той. — В каква фаза се намира сега заговорът на индусите да откраднат Лунния камък? Какви са техните най-близки намерения?
— Това не мога да кажа — отвърнах аз — Намеренията на индусите са тайна за мен.
— Намеренията на индусите, мистър Бреф, са тайна за вас само защото вие никога не сте се замисляли сериозно над тях. Нека си припомним и разгледаме заедно всички събития от деня, в който вие сте съставили завещанието на полковник Хърнкасл, до часа, когато този индус ви е посетил в кантората. При вашето положение на семеен адвокат е много важно — за опазване интересите на мис Вериндър, ако стане нужда — да имате едно ясно разбиране по цялата тази работа. Гледайки така на въпроса, кажете ми кое е по-интересно за вас — сам да се доберете до подбудителните причини на индусите и да ги разберете или пък искате аз да ви спестя труда по едно самостоятелно изследване и още сега да ви съобщя моето мнение?
Излишно е да споменавам, че аз напълно оцених практическия смисъл на първото от двете предложения и избрах именно него.
— Много добре — каза мистър Мъртуейт. — Нека разгледаме преди всичко възрастта на всеки един от тримата индуси. Аз ги видях и мисля, че те всички изглеждат на една възраст; а посетилият ви индус — както вие сам можете да потвърдите — се намира в разцвета на силите си. Вие не му давате и четиридесет години, нали? И аз съм на същото мнение. Да речем, че още няма четиридесет години. Сега погледнете назад към времето, когато полковник Хърнкасл е пристигнал в Англия и когато вие сте били въвлечени във възприетия от него план за опазването на своя живот. Не ви карам да броите годините. Ще кажа само това; ясно е, тези индуси, съдейки по тяхната възраст, трябва да са приемници на онези трима индуси (забележете, мистър Бреф — всичките брамини, от най-високата каста!), които са последвали полковника до тия брегове. Много добре. Тези наши приятели индуси са дошли да сменят ония, които са били тук преди тях. Ако ставаше въпрос само за това, работата нямаше да представлява особен интерес. Но сега същите индуси са направили нещо повече. Те са застанали начело на същата тази организация, която техните предшественици са създали в нашата страна. Не се плашете! Аз не се съмнявам, че тази организация, според нашите разбирания, е дребна работа. Нейният актив се състои в това: да разполагат с пари; да се ползуват от услугите на съмнителни англичани от чуждестранен произход и накрая да разчитат на съчувствието на неколцина свои съотечественици, които изпълняват най-различни длъжности в този голям град. Вие виждате, че в това няма нищо опасно! Но то трябва да се спомене, защото може би в нашите по-нататъшни разсъждения ще бъдем принудени отново да засегнем тази скромна индуска организация. А сега, след като уточнихме положението, ще ви задам един въпрос и се надявам, че вашият личен опит ще ви помогне да ми отговорите на него. Кое събитие, според вас, е дало на индусите първата възможност да откраднат диаманта?
Разбрах защо той спомена за моя личен опит.
— Първата възможност — отговорих аз — им беше дадена със смъртта на полковник Хърнкасл. Предполагам, че те своевременно са узнали за неговата смърт.
— Разбира се. И така вие казвате, че тази смърт им е дала първата възможност. Дотогава Лунният камък се пазеше на сигурно място, в касата на банката. Вие дадохте законна форма на завещанието на полковника, според което скъпоценният камък остава на неговата племенница; това завещание беше зарегистрирано по законния ред. Като юрист, вие лесно ще се досетите какво именно индусите са могли (по съвета на някой англичанин) да предприемат след това.
— Да вземат копие на завещанието от Доктор-Къмънз — отговорих аз.
— Точно така. Един или друг измежду тия подозрителни англичани, за които вече споменах, им, е доставил това копие. От него те са узнали, че Лунният камък е завещан на дъщерята на лейди Вериндър и че мистър Блейк-старши или някое посочено от него лице трябва да го предаде в нейните ръце. Вие ще се съгласите, че всички необходими сведения за хора като лейди Вериндър и мистър Блейк могат да се получат много лесно. На индусите им с останало само да решат кога да се опитат да откраднат диаманта: по време на изнасянето му от банката или по-късно — когато го занесат в Йоркшир, в дома на лейди Вериндър. Второто разрешение несъмнено се е оказало по-безопасно и ето ви обяснението за появяването на индусите, предрешени като фокусници, във Фризингхол. Излишно е да се споменава, че лондонската организация ги е държала в течение на всички събития. За това са били достатъчни двама души. Единият е трябвало да следи кой се отправя от дома на мистър Блейк към банката. Другият вероятно е черпил с бира слугите в дома на мистър Блейк и се е осведомил за новините в семейството. По този най-прост начин те са узнали, че мистър Франклин Блейк е ходил в банката и че той е единственият човек от семейството, който се готви да посети лейди Вериндър. Това, което се случи в резултат на тези сведения, вие вероятно помните не по-зле от мен.
Аз си припомних как Франклин Блейк бе забелязал на улицата, че го следят; как поради това бе заминал за Йоркшир няколко часа по-рано и как (благодарение на превъзходния съвет на стария Бетъридж) той бе предал диаманта на съхранение във Фризингхолската банка, преди още индусите да узнаят за неговото пребиваване в Йоркшир. Дотук всичко беше съвсем ясно. Но тъй като индусите не са знаели за взетите предохранителни мерки, как се бе случило така, че те не направиха нито един опит да проникнат в дома на лейди Вериндър (където, според тях, би трябвало да се намира диамантът) през цялото време, изминало от пристигането па Франклин Блейк до рождения ден на Рейчъл?
Поставяйки този труден въпрос на мистър Мъртуейт, аз счетох за нужно да добавя, .че бях чул за Малкото момче, за мастилото и прочие и че всяко обяснение, основано върху теорията на ясновидството, за мен е съвсем неубедително.
— И за мен също — отвърна мистър Мъртуейт. — Ясновидството в дадения случай е само една проява на романтичната черта в характера на индусите. Да обкръжат своята уморителна и опасна задача в една чужда страна с елементи на чудното и свръхестественото — означава за тези хора известно ободряване и душевно успокояване. Съгласен съм, че това е съвсем понятно за един англичанин. Тяхното момче несъмнено е медиум, чувствителен към хипнотическо влияние, и под това влияние то отразява мислите на човека, който го хипнотизира. Аз съм проучил теорията на ясновидството и не съм имал случай да установя, че нейната практическа изява отива по-далеч от тази именно фаза. Индусите гледат па този въпрос по-иначе. Те вярват, че тяхното момче е способно да вижда предмети, които остават невидими за собствените им очи, и, повтарям, в това чудо те. откриват извора на ново вдъхновение за постигане на целта, която ги обединява. Споменавам за това само като любопитна черта на човешкия характер, съвсем нова за нас. При изследването, с което сега се занимаваме, ние с вас нямаме никаква работа е ясновидството, с хипнотизма и с всичко останало, в което трудно може да повярва един практичен човек. Моята цел е да проследя действията на индусите стъпка по стъпка и да постигна резултат с рационални методи. Достатъчно успешно ли направих това дотук?
— Без всяко съмнение, мистър Мъртуейт! Но аз с нетърпение чакам да чуя рационалното обяснение на трудния въпрос, който ви зададох преди малко.
Мистър Мъртуейт се усмихна.
— Неговото обяснение е най-лесно — каза той. — Позволете ми преди всичко да призная, че вашето схващане по този въпрос е съвсем правилно. Индусите очевидно не са знаели какво точно е направил мистър Франклин Блейк с диаманта — тъй като те са извършили своята първа грешка още през първата нощ от пристигането на мистър Блейк в дома на леля си.
— Първата грешка? — повторих аз.
— Разбира се! Грешката — че са допуснали Габриел Бетъридж да ги изненада на терасата през нощта. Обаче те сами разбрали тази своя грешка, защото — както вие казахте — въпреки че са разполагали с достатъчно време, те не се приближили до къщата цели седмици след това.
— Но защо, мистър Мъртуейт? Ето какво бих желал да зная. Защо?
— Защото нито един индус, мистър Бреф, не се излага на излишен риск! Разпоредбата, която вие сте записали в завещанието на полковник Хърнкасл, ги бе осведомила (нали така?), че Лунният камък ще стане собственост на мис Вериндър за нейния рожден ден. Много добре. Кажете ми как най-разумно биха постъпили хора в тяхното положение? Да направят ли опит да откраднат диаманта, докато се намира в ръцете на мистър Франклин Блейк, когато им е било вече ясно, че той подозира нещо и умее да ги надхитри? Или да почакат, когато диамантът мине в ръцете на една млада девойка, която с наивна радост ще се накити с това великолепно украшение при всеки възможен случай? Нима ви трябва доказателство за правотата на моите думи? Самото поведение на индусите може да ви послужи за такова доказателство. След цели седмици, прекарани в очакване, те се появили отново в къщата в рождения ден на мис Вериндър; и били възнаградени за своето търпение с възможността да видят Лунния камък върху блузата на мис Вериндър. Когато по-късно през тази вечер чух историята на полковника и диаманта, аз бях тъй уверен в голямата опасност, на която мистър Франклин се бе изложил (несъмнено индусите биха го нападнали, ако той бе тръгнал към дома па лейди Вериндър сам), и тъй силно бях убеден в още по-големите опасности, които очакваха мис Вериндър — че ги посъветвах да изпълнят желанието на полковника и да унищожат значението на камъка, като го насекат на отделни парчета. Как неговото необикновено изчезване през оная нощ направи моя съвет безполезен и обърка всички планове иа индусите, как на другия ден те бяха арестувани, хвърлени в затвора като скитници и мошеници — обстоятелство, което ги лиши от възможността да предприемат каквото и да било — всичко това ви е известно тъй добре, както и на мен. Тук свършва първото действие на заговора. Преди да отидем по-нататък — мога ли да ви попитам дали моето обяснение (на вашия труден въпрос) е задоволително за човек с .практически ум?
Невъзможно беше да се отрича, че той прекрасно бе отговорил на трудния ми въпрос — благодарение на своето познаване на характера на индусите, както и на обстоятелството, че не е трябвало да мисли като мен за стотици други завещания след смъртта на полковник Хърнкасл!
— И така — продължи мистър Мъртуейт, — първата възможност, представила се на индусите да откраднат диаманта, била загубена за тях в деня, когато ги хвърлили във Фризингхолския затвор. Кога им се бе представила друга възможност? Втората възможност им се бе представила — и аз мога да докажа това, — — когато те още са лежали в затвора.
Преди да продължи своя разказ, той извади бележника си и го отвори на определено място.
— По онова време аз бях на гости у мои приятели във Фризингхол. Един или два дни преди индусите да бъдат освободени (мисля, че беше в понеделник), надзирателят на затвора дойде при мен с някакво писмо. Някоя си мисис Макан, при която те били на квартира, оставила това писмо в затвора, за да бъде предадено на индусите; а самата мисис Макан била получила писмото у дома си със сутрешната поща. Затворническите власти забелязали, че печатът на писмото бил от Ламбърт и че адресът, макар и написан на правилен английски език, някак странно се различавал от възприетия у нас начин да се адресират писма. Когато отворили писмото, видели, че то било написано на някакъв чужд език — на индустански, както правилно предположили. И надзирателят бе дошъл при мен с цел да му преведа писмото. Аз преписах в бележника си както оригинала, така и моя превод — и ето ги сега на ваше разположение.
Той ми подаде отворения си бележник. Най-напред беше преписан адресът на писмото, който бе написан като една фраза, без никакви препинателни знаци: „До тримата индуси живущи в дома на мис Макан във Фризингхол в Йоркшир“. После следваше оригиналният текст, а английският превод се намираше и се състоеше от следните мистериозни фрази:
„В името на Регента на Нощта, който седи на антилопа и чиито ръце обгръщат четирите краища на земята!
Братя, обърнете лицата си на юг и елате при мен на улицата на многото шумове, която се спуска към пътната река.
Причината е това:
Моите собствени очи го видяха.“
Тук писмото свършваше без никаква дата, бел никакъв подпис. Аз го подадох обратно на мистър Мъртуейт и си признах, че този любопитен образец на индуска кореспонденция съвсем ме бе объркал.
— Аз ще ви обясня първата фраза — каза той, — а поведението на индусите ще ви обясни останалото. В индуската митология богът на луната е представен като четирикрако божество, седнало на антилопа; една от неговите титли е Регент на Нощта. Тук именно се крие нещо, което много прилича на косвен намек за Лунния камък. А сега нека видим какво са направили индусите, след като затворническите власти им връчили писмото. Още същия ден, в който ги освободили, те тутакси се отправили към гарата и се качили на първия влак за Лондон. Във Фризингхол ние всички съжалявахме, че над по-нататъшните постъпки на индусите не бе извършено никакво тайно наблюдение. Но след като лейди Вериндър бе освободила детектива и преустановила всяко по-нататъшно следствие по изчезването на диаманта, никой вече не можеше да предприеме нещо по това дело. На индусите им бе дадена възможност да отидат в Лондон и те отидоха в Лондон. Какво и кога чухме за тях след това, мистър Бреф?
— Когато започнаха да досаждат на мистър Люкър — отговорих аз, — шляейки се около неговия дом в Ламбът.
— Четохте ли във вестника как мистър Люкър се обърнал за съвет към съда?
— Да.
— Ако си спомняте добре, той споменал за някакъв чужденец, който служел при него и когото той току-що бил уволнил, подозирайки го в опит за кражба; той подозирал също така, че този чужденец действувал заедно с индусите, които му досаждали. Изведнъж, мистър Бреф, става много ясно както относно човека, който е написал до индусите това писмо, което така ви обърка, така и относно намека — каква именно ориенталска скъпоценност този служащ се е опитал да открадне от мистър Люкър.
Изводът, както аз сам побързах да призная, беше достатъчно ясен и нямаше нужда от повече разяснения. Аз и преди това не се съмнявах, че Лунният камък е попаднал в ръцете на мистър Люкър именно по онова време, за което намекваше мистър Мъртуейт. Мене ме смущаваше само едно нещо: как са могли индусите да узнаят за това? Сега и този въпрос (според мен, най-трудният за разрешаване) получи своя отговор като всички останали въпроси. Макар и юрист, започнах да чувствувам, че мога да се доверя на мистър Мъртуейт; че той благополучно ще ме преведе със завързани очи и през последните завои на лабиринта, из който бе ме водил досега. Аз му направих този комплимент и той най-любезно го прие.
— Но сега ще трябва и вие на свой ред да ми помогнете да си изясня нещо… — каза той. — Някой е донесъл Лунния камък от Йоркшир в Лондон. Някой го е заложил срещу пари, иначе той не би се намирал в ръцете на мистър Люкър. Знае ли се вече кой е направил това?
— Доколкото ми е известно, още не.
— Носеха се някакви слухове за мистър Годфри Ейблуайт… но беше ли така? Казаха ми, че той бил прочут филантроп… а това е нещо, което решително говори против него.
Аз най-искрено се съгласих с мистър Мъртуейт по този въпрос. Същевременно се почувствувах задължен да му съобщя (разбира се, без да споменавам името на мис Вериндър), че мистър Годфри Ейблуайт е бил очистен от всяко подозрение въз основа на показания, за чиято достоверност мога да поръчителствувам.
— Много добре — спокойно произнесе мистър Мъртуейт, — нека предоставим на времето да разясни този въпрос. А сега, мистър Бреф, ние трябва да се върнем към индусите. Пътуването им до Лондон свършило с това, че станали жертва на нов неуспех. Изпускането на втората възможност да откраднат диаманта трябва, според мен, да се отдаде на хитростта и предпазливостта на мистър Люкър, който ненапразно се е издигнал в тази тъй доходна и древна професия — лихварството! Уволнявайки незабавно своя съмнителен служител, той е лишил индусите от помощта, която техният съучастник, промъкнал се в неговия дом, би им оказал. Занасяйки незабавно Лунния камък в касата на своя банкер, той изненадал и учудил заговорниците, преди да могат да си съставят нов план за действие. Откъде са разбрали индусите за всичко това и как са успели да задигнат разписката от банкера — това са неща, случили се тъй наскоро, че не си заслужава да ги разглеждаме. Достатъчно е да кажем, че те са узнали, че Лунният камък отново се е изплъзнал от ръцете им и че е бил депозиран (просто като „скъпоценна вещ“) в сейфа на банкера. А сега, мистър Бреф, каква трета възможност за открадването на диаманта може да им се представи и кога?
Едва излязъл този въпрос от неговите устни, и аз най-сетне прозрях защо индусът ме бе посетил вчера:
— Разбирам! — възкликнах аз. — Индусите са уверени, така както ние, че Лунният камък е заложен, и те трябва да узнаят най-ранния срок за откупуването на залога — защото тогава именно диамантът ще бъде изнесен от банката!
— Казах ви, че вие сам ще откриете това, мистър Бреф, ако аз просто ви подскажа нещичко. Една година след залагането на Лунния камък на индусите ще се представи трета възможност да откраднат диаманта. Самият мистър Люкър им е казал колко време трябва да чакат: а вие, с вашия неопровержим авторитет, сте потвърдили верността на неговите думи. Кога, по ваше мнение, е попаднал диамантът в ръцете на заемодавеца?
— Към края на миналия юни, доколкото си спомням — отговорих аз.
— Сега сме хиляда осемстотин четиридесет и осма година. Много добре. Ако неизвестното лице, заложило Лунния камък, ще може да го откупи след една година, диамантът ще бъде в неговите ръце към края на юни хиляда осемстотин четиридесет и девета. Тогава аз ще бъда на хиляди мили далеч от Англия и от английските новини. Но може би си заслужава вие да си отбележите тази дата и да се постараете да бъдете в Лондон по това време.
— Вие мислите, че тогава ще се случи нещо сериозно?
— Мисля, че животът ми ще бъде в по-голяма безопасност — отвърна той — сред свирепите фанатици на Централна Азия, отколкото би било, ако пристъпех прага на банката с диаманта в джоба си. Индусите вече два пъти са претърпели неуспех, мистър Бреф. Аз съм твърдо убеден, че те няма да се провалят за трети път!
Това бяха неговите последни думи. Поднесоха кафе; гостите наставаха и се пръснаха из стаите. А ние се качихме горе при дамите.
Аз си записах датата; и може би не ще бъде зле да завърша разказа си, като повторя тук същите редове:
„Юни хиляда осемстотин четиридесет и девета година.
Очаквай новини за индусите към края на месеца“.
Свършил това, аз предавам перото, от което повече не ще се нуждая, на този, който трябва да пише след мен.