Уилки Колинс
Лунният камък (31)

Пета глава

Ръката ми отпусна завесата. Но не предполагайте — о, не предполагайте! — че крайно неудобното ми положение ме занимаваше най-много. Тъй силно беше моето сестринско съчувствие към мистър Годфри, че аз дори не се спрях да се запитам защо той не е на концерта. Не! Аз мислех само за неговите думи — страшните думи, отронили се от неговите устни. Той щеше да го стори днес! Той бе казал с някаква отчаяна решителност, че ще го стори днес! Но какво, о, какво щеше да стори? Нещо, още по-недостойно от това, което беше вече извършил? Дали щеше да се отрече от вярата си? Или пък щеше да се откаже от нашия Майчински комитет? Дали нямаше повече да видим ангелската му усмивка в залата на комитета? И нямаше повече да чуем неговото ненадминато красноречие в Екзетърхол? Аз бях тъй развълнувана само от мисълта за тия ужасни възможности във връзка с човек като него, че, струва ми се, бях готова да изхвръкна от скривалището си и да го закълна в името на всички дамски комитети в Лондон да се обясни — когато изведнъж чух нечий друг глас в стаята. Този глас проникваше през завесата, той беше силен, той беше смел, в него нямаше никакво женско очарование. Това беше гласът на Рейчъл Вериндър!

— Защо сте дошли тук, Годфри? — питаше тя. — Защо не сте в библиотеката?

Той тихо се засмя и отговори:

— В библиотеката чака мис Клак.

— Клак в библиотеката? — Рейчъл тутакси се отпусна на дивана. — Вие сте прав, Годфри: по-добре е да останем тук.

Една минутка преди това аз бях в огън и не знаех какво да правя. Сега мръзнех от студ и не изпитвах вече никакво колебание. Да се покажа след всичко, което бях чула, ми беше невъзможно. Да се скрия — нямаше къде освен може би в камината. Предстоеше ми мъченичество. Аз предпазливо наместих завесата така, че да мога и да гледам, и да слушам. А после се подложих на мъченичество по примера на първите християни.

— Не сядайте на дивана — продължи младата дама. — Вземете си стол, Годфри. Аз обичам този, с когото говоря, да седи срещу мен.

Той седна на най-близкия стол. Столът беше нисък и твърде малък за едър и висок човек като мистър Годфри. Аз никога преди това не бях виждала нозете му в такова неизгодно за него положение.

— Е — продължи тя, — какво им казахте?

— Точно това, мила Рейчъл, което вие казахте на мен.

— Че мама не се чувствува добре днес и че на мен не ми се ще да я оставя сама, за да отида на концерта.

— Точно така. Те много съжаляваха, че се лишават от вашата компания, но разбраха причината за отказа. Всички ви поздравяват най-сърдечно и се надяват, че здравето на лейди Вериндър скоро ще се подобри.

— Вие не мислите, че тя е сериозно болна, нали, Годфри?

— Нищо й няма. Аз съм напълно уверен, че след няколко дни тя съвсем ще се оправи.

— Аз също мисля така. Отначало се поуплаших, но сега се успокоих. Беше много мило от ваша страна да отидете и ме извините пред хора, които ви са почти непознати. Но защо не отидохте с тях на концерта? Жалко, че вие няма да чуете тази музика!

— Не говорете така, Рейчъл! Ако само знаехте колко по-щастлив се чувствувам тук, при вас!

Той скръсти ръце и я погледна. В положението, което заемаше на стола, той трябваше в този момент да се обърне към моята страна. Нима е възможно да се предаде с думи колко противно ми стана, когато видях на лицето му същото онова трогателно изражение, което ме очароваше, когато той пледираше за милионите свои изпаднали братя и сестри от трибуната на Екзетърхол!

— Трудно е да се отучи човек от лошите си навици, Годфри. Но постарайте се да се откажете от навика да ми правите комплименти — постарайте се, моля ви, за мое удоволствие!

— Аз никога в живота си не съм ви правил комплименти, Рейчъл. Щастливата любов може понякога да прибегне до езика на ласкателства, с това съм съгласен; но безнадеждната любов, моя мила, винаги казва истината.

Той приближи стола си и при думите „безнадеждна любов“ взе ръката й. Настъпи минутно мълчание. Човекът, който вълнуваше всички, без съмнение бе развълнувал и нея. Изглежда, че аз започнах да разбирам думите, изречени от него, когато той беше сам в гостната: „Ще го сторя още днес!“ Уви! Дори и най-възвишената скромност не би могла да не се досети, че именно това вършеше той сега!

— Нима сте забравили, Годфри, за какво се споразумяхме, когато ми говорехте в Йоркшир? Споразумяхме се да бъдем само приятели, братовчеди и нищо повече.

— Аз нарушавам това споразумение, Рейчъл, всякога, когато ви видя.

— Тогава не трябва да ме виждате!

— Това би било съвсем безполезно! Аз нарушавам това споразумение всякога, когато си помисля за вас. О, Рейчъл, та само онзи ден вие тъй любезно ми казахте, че съм се издигнал във вашите очи повече откогато и да било. Безумие ли е от моя страна да градя надежди върху тия скъпи думи! Безумие ли е да мечтая, че някога ще настъпи ден, когато вашето сърце ще се смекчи към мен? Не ми казвайте, че това е безумие! Оставете ми тия заблуждения, скъпа моя! Аз трябва да храня поне тия надежди за утешение, щом нямам нищо друго!

Гласът му затрепери и той поднесе към очите си бяла носна кърпа. Пак Екзетърхол! За пълното сходство трябваха само зрители, аплодисменти и чаша вода.

Дори и нейното закоравяло сърце се трогна. Видях как тя се наведе малко по-близо към него. Дочух нотка на някакъв нов интерес в последвалите й думи:

— Сигурен ли сте, Годфри, че наистина ме обичате толкова много?

— Дали съм сигурен? Вие знаете какъв бях, Рейчъл. Позволете ми да ви кажа какъв съм сега. Аз съм загубил интерес към всичко друго на света освен към вас. С мене стана някакво превръщение, което и аз сам не мога да си обясня. Ще повярвате ли — благотворителната дейност ми е станала просто непоносима; и когато сега видя някой дамски комитет, иска ми се да избягам накрай света!

Ако в летописите на вероотстъпничеството се намира някакво подобно изявление, то аз мога само да кажа, че не съм го чела и следователно не съм го заимствувала оттам. Аз си помислих за „Майчинското опекунско дружество“. Помислих си за „Дружеството за надзора върху Слугините“. Помислих си за останалите дружества и организации, премного на брой, за да бъдат изредени тук, които се опираха на този човек като на някой стълб. Помислих си за борещите се дамски комитети, които, тъй да се каже, черпеха сили за своята работа само от мистър Годфри — същия мистър Годфри, който току-що бе заявил, че нашата деятелност му била станала непоносима и че му се искало да избяга накрай света от нас! Моите млади приятелки ще се почувствуват окуражени, когато им кажа, че аз трябваше да употребя всичките си сили, за да преглътна справедливото си възмущение, без да извикам. Същевременно обаче истината изисква да добавя, че аз не изпуснах нито една думичка от последвалия разговор. Рейчъл проговори първа.

— Вие ми се изповядахте — каза тя. — Иска ми се да зная дали бихте се излекували от вашата нещастна привързаност, ако аз също ви се изповядам?

Той изтръпна. Признавам си — изтръпнах и аз. Той си помисли, както и аз си помислих, че тя иска да открие тайната на Лунния камък.

— Бихте ли повярвали, като ме гледате — продължи тя, — че пред вас седи най-нещастното момиче на света? Истина е, Годфри! Може ли да има по-голямо нещастие от съзнанието, че сте загубили уважение към себе си? Ето какъв е сега моят живот!

— Мила Рейчъл, невъзможно е вие да имате дори и най-малкото основание да говорите така!

— Откъде знаете, че нямам такова основание?

— Възможно ли е вие да питате за това? Да, зная, защото ви познавам! Вашето мълчание, скъпа моя, никак не ви е унизило в очите на истинските ви приятели. Изчезването на скъпоценния подарък, получен на рождения ви ден, може да изглежда странно; вашата необяснима връзка с това произшествие може да изглежда още по-странна…

— За Лунния камък ли говорите, Годфри?

— Аз си помислих, че вие намекнахте за него…

— Аз съвсем не съм намеквала за него! Аз мога да слушам за изчезването на Лунния камък от когото и да било, без ни най-малко да губя уважение към себе си. Ако историята с диаманта някога излезе наяве, тогава ще стане ясно, че аз съм взела върху себе си страшна отговорност; ще стане ясно, че аз се наех да пазя една жалка тайна; но също така ще стане ясно, че аз самата не съм извършила нищо лошо! Вие не сте ме разбрали, Годфри! Трябваше да се изказвам по-ясно. Да предположим, че вие не сте влюбен в мен. Да предположим, че сте влюбен в някоя друга жена…

— Да?

— Да предположим, че вие узнавате, че тази жена е съвсем недостойна за вас. Да предположим, че вие напълно се убеждавате, че за вас ще бъде унизително дори и да си помислите за нея. Да предположим, че само от мисълта за брак с подобна жена лицето ви почервенява от срам…

— Да?

— И да предположим, че въпреки всичко това вие не можете да я прокудите от сърцето си. Да предположим, че чувството, което тя е възбудила у вас по времето, когато сте вярвали в нея — е непреодолимо. Да предположим, че любовта, която това презряно същество е запалило у вас… О, къде бих могла да намеря думи, за да изразя всичко това? Как бих могла да накарам един мъж да разбере, че чувството, което изпитвам, едновременно ме ужасява и очарова? Това е и радостта на моя живот, Годфри, и отровата, която ме убива — в едно и също време! Идете си! Трябва да съм си загубила ума, за да ви говоря така! Не! Не, не си отивайте сега, не отнасяйте със себе си погрешно впечатление. Аз трябва да кажа всичко, което мога, за своето собствено оправдание. Помнете едно нещо: той не знае и никога няма да узнае това, което ви казвам сега. Аз никога няма да го видя! Все едно ми е какво ще се случи, но аз никога, никога, никога няма да го видя! Не ме питайте за неговото име! Не ме питайте за нищо друго! Нека променим темата на разговор! Разбирате ли нещо от медицина, Годфри, за да ми кажете защо изпитвам чувството, сякаш се задъхвам от недостиг на въздух? Не съществува ли някаква истерия, която се изявява в изблик на думи, а не в изблик на сълзи? Навярно съществува. Но все едно! Сега вие лесно ще понесете всяко огорчение, което някога съм ви причинила. Аз вече съм заела истинското си място във вашите очи, нали така? Не ми обръщайте повече внимание. Не ме съжалявайте. За бога, идете си!

Изведнъж тя се обърна и силно удари с ръце по ръба на дивана. Главата й се отпусна на възглавницата и тя зарида. Преди да успея да се опомня от всичко това, мене ме ужаси една съвсем неочаквана постъпка от страна на мистър Годфри. Може ли да се повярва — той падна пред нея на колене, на двете си колене! Ще ми позволи ли моята скромност да спомена, че след това той я прегърна?! И мога ли да си призная, че против волята си аз почувствувах някакъв възторг, когато той я възвърна към живот само с две свои думички: „Благородно създание!“

Мистър Годфри не каза нищо повече. Но той произнесе това със същия този порив, който му бе спечелил славата на забележителен оратор. Тя седеше — ужасена или очарована, не зная точно кое, — без дори да се опита да отстрани ръцете му и да ги сложи там, където им беше мястото. Що се отнася до мен, то моите разбирания за благоприличие бяха напълно объркани. Аз изпаднах в такова мъчително затруднение — тъй много се колебаех дали трябваше най-напред да си затворя очите, или да си запуша ушите, че не направих нито едното, нито другото. Факта, че бях способна да придържам завесата така, че да мога да гледам и да слушам — аз приписвах само на задушаващата ме истерия. Дори и лекарите са съгласни, че когато истерията ви задушава, вие трябва здраво да се държите за нещо.

— Да — каза той с всичкия чар на своя небесен глас и на своето държане, — вие сте благородно създание! Жена, която може да говори истината заради самата истина, жена, която е готова по-скоро да пожертвува своята гордост, отколкото честния мъж, който я обича — е най-скъпоценното от всички съкровища! И ако такава жена се омъжи и ако мъжът успее да спечели нейното уважение — това е достатъчно, за да го ощастливи за цял живот. Вие споменахте, скъпа моя, за мястото, което заемате в моите очи. Съдете сама какво е това място — когато аз на колене ви моля да ми позволите да излекувам вашето бедно наранено сърце, като се грижа за вас! Рейчъл, ще ме удостоите ли с честта, ще ме направите ли блажен, като станете моя жена?

Тук аз навярно бих се решила да си запуша ушите, ако Рейчъл не ме насърчи да ги държа открити, отговаряйки му с първите разумни думи, които някога съм слушала от нейните уста.

— Годфри — каза тя, — да не сте полудял!

— Аз никога не съм говорил по-трезво, мила, от гледна точка на вашето и моето добро. Хвърлете един поглед към бъдещето. Нима сте длъжна да пожертвувате собственото си щастие за човек, който никога нищо не е знаел за вашите чувства към него и когото вие сте решили никога вече да не виждате? Не е ли ваш дълг, по отношение на самата себе си, да забравите тази нещастна привързаност? А нима бихте могли да намерите забрава в живота, който водите сега? Вие сте опитали този живот и той вече ви е дотегнал. Обкръжете се с интереси, по-възвишени от тия жалки светски развлечения. Сърце, което да ви обича и уважава; дом, пълен със спокойствие и приятни задължения, които да ви увличат ден след ден… опитайте това утешение, Рейчъл! Аз не ви моля за любов; аз ще бъда доволен само от вашето приятелство и уважение. Предоставете останалото… доверчиво предоставете останалото на предаността на вашия съпруг и на времето, което лекува рани, дори по-дълбоки от вашите!

Тя вече бе започнала да се поддава на неговите увещания. О, що за възпитание бе получила тя!? О, колко по-различно бих постъпила аз на нейно място!

— Не ме изкушавайте, Годфри! — каза тя. — Аз и без това съм достатъчно разстроена и нещастна. Не ме правете още по-разстроена и по-нещастна.

— Само един въпрос, Рейчъл. Имате ли нещо против мен? Не изпитвате ли някакво отвращение към мен?

— Към вас? Вие винаги сте ми харесвали! И след това, което вие току-що ми казахте, аз бих била просто безчувствена, ако не ви уважавах и не се възхищавах от вас.

— А много ли жени познавате, мила Рейчъл, които да уважават мъжете си и да се възхищават от тях? И все пак те се разбират доста добре помежду си. Много ли девици, отивайки под венчило, биха могли да открият сърцата си пред мъжете, които ги водят към олтара? И все пак бракът им не е нещастен; те си живеят спокойно. Работата е там, че жените търсят в брака убежище много по-често, отколкото те желаят да си признаят; и нещо повече — те намират, че бракът оправдава техните надежди. Нека се върнем отново към вашия случай. На вашите години и с вашата привлекателност — възможно ли е да се обречете на вечна самота? Имайте вяра в моето познаване на света — за вас това е абсолютно невъзможно. То е само въпрос на време. След няколко години вие може да се омъжите за някой друг. Или пък да се омъжите за този, скъпа моя, който се намира сега във вашите нозе и който цени вашето уважение и възхищение много повече от любовта на която и да е друга жена!

— По-тихо, Годфри! Вие се мъчите да ме убедите в това, върху което аз досега не съм се и замисляла. Вие ме изкушавате с нова надежда, когато всичките ми надежди са рухнали. Пак ви повтарям: аз съм нещастна, тъй отчаяна, че ако вие ми кажете още една думичка, аз ще приема предложението ви при вашите условия. Възползувайте се от това предупреждение и си идете!

— Аз дори няма да стана на крака, докато не ми кажете „да“!

— Ако кажа „да“, вие ще се разкайвате и аз ще се разкайвам, но ще бъде вече много късно.

— Ние и двамата ще благославяме този ден, мила, в който аз ще настоя, а вие ще отстъпите.

— Наистина ли сте така уверен, както говорите?

— Съдете сама. Аз говоря въз основа на това. което съм видял в собственото си семейство. Кажете ми, какво мислите за нашето семейство във Фризингхол! Нима майка ми и баща ми не си живеят щастливо?

— Напротив, доколкото мога да съдя…

— А пък когато майка ми била девойка, Рейчъл (това не е тайна в нашето семейство), тя обичала, както обичате и вие; тя отдала сърцето си на човек, който се оказал недостоен за нея. Тя се оженила за баща ми — уважавайки го, възхищавайки се от него и нищо повече. Резултата вие видяхте със собствените си очи. Нима в това няма нещо насърчително за вас и за мен?

— Не ме карайте да бързам, Годфри!

— Въпроса за времето оставям на вас.

— И няма да искате от мен повече от това, което бих могла да ви дам?

— Ангел мой, аз ви моля само да проверите себе си.

— Предавам се!

С тия две думи тя прие неговото предложение.

Мистър Годфри изпадна в нов порив — този път в порив на нечестив възторг. Той я теглеше все по-близо и по-близо до себе си, докато неговото лице докосна нейното, и тогава… Не! Аз наистина не мога да се реша да опиша по-нататък тази неприлична постъпка. Позволете ми обаче да кажа, че се опитах да си затворя очите, но закъснях само с една секунда. Аз разчитах, виждате ли, на това, че тя ще се съпротивява. Но тя отстъпи. На всяка благочестива особа от моя пол цели томове не биха могли да кажат нищо повече.

Дори и моята невинност относно подобни неща започна да вижда до какъв край клонеше настоящата среща. Тъй добре се разбираха те сега помежду си, щото аз очаквах, че незабавно ще тръгнат ръка подръка да се венчаят. Обаче последните думи на мистър Годфри напомниха, че трябваше да се изпълни още една дребна формалност. Той седна — този път не му забраниха — на дивана до Рейчъл.

— Мога ли да кажа на вашата мила майка? — попита той. — Или вие сама ще сторите това?

Тя отхвърли и двете възможности.

— По-добре е мама да не узнава нищо за това, докато здравето й не се подобри. Искам то да остане в тайна засега, Годфри. Сега си идете и елате пак довечера. Ние и без това се заседяхме тук сами доста дълго време.

Тя стана и за пръв път погледна към малката стая, където аз претърпявах моето мъченичество.

— Кой ли е дръпнал онази завеса? — възкликна тя. — В стаята и без това е душно; защо ли я лишават повече от въздух?

Рейчъл тръгна към завесата. В минутата, когато я докосна с ръка — в същата минута, когато тя неизбежно трябваше да ме открие в стаичката, — гласът на румения млад лакей неочаквано се обади откъм стълбите; това попречи и на Рейчъл, и на мен да предприемем каквото и да било. Без съмнение това беше гласът на човек, който страшно много бързаше.

— Мис Рейчъл! — крещеше той. — Къде сте, мис Рейчъл?

Тя отскочи от завесата и изтича към вратата. Лакеят току-що беше влязъл в стаята. Руменината бе изчезнала от лицето му. Той рече:

— Моля, слезте долу! Господарката припадна и ние не можем да й помогнем.

След малко аз останах сама и можех на свой ред да сляза незабелязано на долния етаж. Мистър Годфри мина край мен в хола. Той бързаше за лекаря.

— Влезте и помогнете! — рече той, показвайки ми вратата.

Заварих Рейчъл на колене до дивана. Главата на лейди Вериндър лежеше на гърдите й. Един поглед към лицето на леля (знаейки това, което знаех) беше достатъчен, за да ми открие сегашната истина. Аз запазих мислите си до идването на лекаря, който скоро пристигна. Преди всичко той изпрати Рейчъл вън от стаята, а после каза на всички ни, че лейди Вериндър е починала. За сериозните хора, които търсят примери на Закоравял скептицизъм, може да бъде интересно да чуят, че той не показа никакви признаци на угризение на съвестта, когато погледна към мен.

Малко по-късно аз надзърнах в столовата и библиотеката. Леля ми бе починала, без да отвори ни едно от моите писма. Това обстоятелство така ме разтърси, щото аз дори и не си и помислих — спомних си за това няколко дни по-късно, — че тя бе починала, без да ми остави обещаното малко наследство.