Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moonstone, 1868 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Никола Милев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Готически роман
- Епистоларен роман
- Колониален приключенски роман
- Криминална литература
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилки Колинс. Лунният камък
„Народна младеж“, София, 1980
Библиотека „Лъч“ № 58
Разузнавачески и приключенски романи и повести
Редактор Светла Тодорова
Художник Олга Паскалева
Художествен редактор Димитър Чаушов
Технически редактор Маргарита Лазарова
Коректор Лилия Вълчева
II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.
Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.
Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.
ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980
Wilkie Collins.
The Moonstone
The Penguin English Library, 1966
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Втора глава
Мистър Годфри се появи подир слугата — точно така, както мистър Годфри върши всичко — в най-подходящия момент. Той влезе не тъй бързо подир слугата, та да ни уплаши. И не тъй бавно, та да ни накара да чакаме с поглед към отворената врата. Истинският християнин се познава по завършеността на ежедневния му живот. Този мил човек беше. напълно съвършен.
— Идете при мис Вериндър — обърна се леля ми към слугата — и съобщете, че мистър Ейблуайт е тук.
Ние и двете се осведомихме за неговото здраве. И двете едновременно го попитахме дали вече се е оправил след страшното приключение през миналата седмица. С безупречен такт той успя да отговори и на двете ни в една и съща минута. Лейди Вериндър получи неговия устен отговор, а аз — очарователната му усмивка.
— С какво съм заслужил аз всичкото това съчувствие? — попита той с безкрайна нежност. — Мила ми лельо! Мила мис Клак! Мене просто ме взеха за някой друг! Мене само ми завързаха очите; мене само се опитаха да ме удушат; мене само ме хвърлиха по гръб върху доста тънък килим, който покриваше някакъв особено корав под. А можеше да бъда много по-лошо! Можеха да ме убият; можеха да ме ограбят. Какво съм загубил? Нищо освен нервни сили, които законът не признава за собственост. Така че, строго погледнато — аз не съм загубил абсолютно нищо… И ако зависеше само от мен, аз бих премълчал за това приключение. На мене ми е много неприятна цялата тая суматоха и гласност. Но мистър Люкър направи своите неприятности достояние на публиката и като естествено последствие моите неприятности също не останаха в тайна. Аз ще бъда собственост на вестниците дотогава, докато на любезния читател не му дойде до гуша от тази новина. На самия мен тя вече ми омръзна до немай-къде. Дано и любезният читател скоро се почувствува като мен! А как е със здравето милата Рейчъл? Все още ли се наслаждава на лондонските развлечения? Много се радвам да чуя това… Мис Клак, аз се нуждая от вашето снизхождение. Страшно съм занемарил работата си с комитета и с любезните дами. Но се надявам да се отбия през идущата седмица в Дружеството за майчинско опекунство. Много ли работа свършихте на събранието в понеделник? Има ли комитетът някакви надежди за близкото бъдеще? Запасени ли сме добре с панталони?
Едва ли би могло да се устои срещу небесната кротост на неговата усмивка, докато той се извиняваше и оправдаваше. Дълбочината на неговия кадифен глас усилваше очарованието на интересните делови въпроси, с които той се обърна към мен. Наистина, ние бяхме се запасили с твърде много панталони; бяхме съвсем отрупани с тях. Аз тъкмо се канех да му кажа това, когато вратата отново се отвори и в стаята нахлу веянието на светски тревоги в лицето на мис Вериндър.
Тя се отправи към мистър Годфри с неприлична бързина, с ужасно разрошени коси и неприятно зачервено лице.
— Страшно се радвам да ви видя, Годфри! — обърна се тя към него с приятелски тон, с какъвто един млад мъж се обръща към друг. — Колко жалко, че не сте довели със себе си и мистър Люкър. Вие и той (докато трае нашата последна сензация) сте двамата най-интересни мъже в Лондон. Това е едно болезнено, ненормално и неестествено изказване от моя страна, което може да накара една порядъчна натура като мис Клак инстинктивно да потрепере. Но все едно! Разкажете ми сега всичко, и то подробно, за произшествието на улица Нортъмберланд. Зная, че вестниците все трябва да са пропуснали нещо.
Дори и мистър Годфри е наследил греховната природа, стигнала до нас от Адама — твърде нищожна част от човешкото наследство… но — уви! — вече придобита. Признавам си, че ми беше тежко да гледам как той взе ръката на мис Рейчъл и лекичко я положи върху лявата страна на жилетката си. Това беше едно пряко насърчение за нейния разпуснат начин на разговор и за дръзкия й намек към мен.
— Скъпа моя Рейчъл — продума той със същия този глас, който ме бе изпълнил с трепет, когато говореше за нашите надежди и нашите панталони, — вестниците са ви разказали всичко, и то много по-добре, отколкото аз бих могъл да го разкажа.
— Годфри смята, че ние отдаваме извънредно голямо значение на тази работа — забеляза леля ми. — Той току-що ни съобщи, че му е неприятно да говори за това.
— Защо?
Когато Рейчъл зададе този въпрос, очите й изведнъж светнаха и се взряха право в лицето на мистър Годфри. От своя страна, той й отправи поглед, изпълнен с такава незаслужена и с нищо неоправдана снизходителност, че аз не можех да не се намеся.
— Рейчъл, миличка — запротестирах леко аз, — истинското величие и истинската смелост са винаги скромни!
— Вие сте много добро момче, по своему, Годфри — каза тя, продължавайки да не ми обръща никакво внимание и да говори все така разпуснато, както един мъж на друг. — Но аз съм сигурна, че вие не сте никакво величие; не вярвам, че притежавате някаква особена смелост; и съм твърдо убедена, че ако някога сте притежавали някаква скромност, вашите почитателки са ви освободили от тази добродетел преди много, много години. Убедена съм също, че вие си имате някаква лична причина да не говорите за вашето приключение на Нортъмберландската улица. И аз възнамерявам да узная тази причина!
— Причината е много проста и аз лесно мога да ви я призная — отвърна той със същата отстъпчивост. — На мене ми омръзна да говоря за това.
— Омръзнало ви е да говорите за това? Мили Годфри, позволете ми да ви направя една забележка.
— Каква?
— Вие прекарвате премного време в женска компания. И в резултат на това сте усвоили две много лоши привички: научили сте се сериозно да разговаряте за глупости и да лъжете заради удоволствието да се лъже. Вие не можете да бъдете откровен с вашите обожателки. Но аз възнамерявам да ви накарам да бъдете откровен с мен. Елате тук и седнете! Аз горя от нетърпение да ви задам прями въпроси и ще очаквам от вас да ми давате прями отговори.
Тя, направо казано, го помъкна през цялата стая към един стол до прозореца, където светлината би падала върху неговото лице. На мене ми тежи, че съм задължена да описвам подобни приказки и постъпки. Но притисната между чека на мистър Франклин Блейк, от една страна, и свещената ми почит към истината, от друга — какво бих могла да сторя? Погледнах към леля ми. Тя седеше неподвижно; очевидно не беше никак разположена да се намесва. Никога по-рано не бях забелязвала у нея такова безразличие. Това беше може би реакцията от безпокойните дни, прекарани в провинцията. Наистина не много приятен симптом за отбелязване, какъвто и да беше той, като се има предвид възрастта на лейди Вериндър и нейната понапълняла фигура.
Междувременно Рейчъл се бе настанила до прозореца заедно с мистър Годфри — нашия мил и снизходителен мистър Годфри. Тя се зае с въпросите, с които го бе заплашвала, обръщайки толкова малко внимание на майка си и на мен, сякаш ние изобщо не бяхме в стаята.
— Полицията нищо ли не е открила, Годфри?
— Абсолютно нищо.
— Предполагам, че тримата мъже, които са устроили клопка на вас, са същите, които след това са устроили клопка и на мистър Люкър?
— В това не може да има никакво съмнение, скъпа Рейчъл.
— И от тези хора не е била открита ни най-малката следа?
— Ни най-малката.
— Говори се — нали? — че това са същите трима индуси, които посетиха нашата къща на село?
— Някои хора мислят така.
— И вие ли мислите така?
— Мила моя, те ми завързаха очите, преди да успея да видя лицата им. Аз абсолютно нищо не зная по този въпрос. Как бих могъл да изразя някакво мнение?
Както виждате, дори и ангелското благородство на мистър Годфри бе започнало да отстъпва най-сетне под натиска, който му бе отправен. Дали въпросите на мис Вериндър бяха продиктувани от необуздано любопитство, или от страх, който не се поддава на контрол — това аз не възнамерявам да разглеждам. Аз само съобщавам, че когато мистър Годфри се опита да стане, след като й бе дал последния си отговор, цитиран по-горе, тя просто го хвана за раменете и го натисна отново на креслото… О, не казвайте, че това беше нескромно! Не намеквайте дори, че безразсъдството, причинено от ужасното чувство за вина, би могло само по себе си да обясни държането, което току-що описах. Ние не трябва да съдим другите. Да, мои скъпи християнски приятели, ние наистина не трябва да съдим другите!
Без да се смущава, мис Рейчъл продължи със своите въпроси. Прилежните изучатели на библията ще си спомнят — както си спомних и аз — за заслепените последователи на дявола, които, без да губят самообладание, продължили оргиите си до самия ден на големия потоп.
— Аз искам да узная нещо за мистър Люкър, Годфри.
— Пак съм затруднен, Рейчъл! Аз не зная абсолютно нищо за мистър Люкър.
— Никога ли не сте се виждали с него прели срещата си пред банката?
— Никога.
— А след това виждахте ли се?
— Да. Нас ни разпитваха и заедно, и поотделно в полицията.
— Казват, че на мистър Люкър са откраднали някаква квитанция, която той получил от своя банкер. Що за квитанция е това?
— За скъпоценност, която той предал на съхранение в банката.
— Така казват и вестниците. Но ако това задоволява обикновения читател изобщо, за мен то е съвсем незадоволително. В квитанцията вероятно е било обозначено каква е тази скъпоценна вещ?
— Чух да казват, Рейчъл, че в разписката нищо подобно не било споменато. Скъпоценност, принадлежаща на мистър Люкър, запечатана с неговия печат и депозирана в банката от него, която трябвало да бъде предадена обратно само в неговите собствени ръце. Това е нейното описание; и това е всичко, което зная за нея.
Рейчъл почака малко, погледна към майка си и въздъхна. Сетне отново сведе очи към мистър Годфри и продължи:
— Някои наши лични, семейни работи, изглежда, са попаднали в страниците на вестниците?
— С прискърбие трябва да призная, че това е така.
— И някои безделни хора, съвършено чужди за нас, се мъчат да открият някаква връзка между това, което се случи в нашия дом в Йоркшир, и това, което се случи по-късно тук, в Лондон.
— Боя се, че любопитството на някои хора е насочено именно в това направление.
— Хората казват също така, че тримата неизвестни мъже, нападнали вас и мистър Люкър, са тримата индуси и че скъпоценната вещ…
Тук Рейчъл млъкна. Тя постепенно бе станала все по-бледна. Нейните необикновени черни коси правеха тази й бледност тъй страшна, щото ние всички помислихме, че тя ще припадне в минутата, когато млъкна по средата на своя въпрос. Милият мистър Годфри отново се опита да стане от стола. Леля ми помоли Рейчъл да не говори повече. Аз се притекох на помощ на леля ми със скромния апел за мир — под формата на шишенце амоняк.
— Годфри, седнете си на мястото! Мамо, няма ни най-малката причина да се тревожите за мен. Клак, ти просто умираш от нетърпение да чуеш края… и аз няма да припадна само за да ти направи това удоволствие.
Това бяха точните й думи; аз ги записах в дневника си, щом се върнах в къщи. Но нека да не съдим! Мои братя и сестри, нека да не съдим!
Тя отново се обърна към мистър Годфри. С упоритост, неприятна за наблюдаване, тя се върна на въпроса, посред който се бе спряла, и го продължи по следния начин:
— Аз току-що ви изложих какво се говори в някои кръгове. Кажете ми откровено, Годфри, споменават ли някои хора, че скъпоценната вещ на мистър Люкър е… Лунният камък?
Щом Рейчъл спомена името на индийския диамант, аз видях, че с моя чуден приятел стана някаква промяна. Лицето му потъмня. Той загуби присъщата си благост в държането, която представляваше една от главните негови прелести. Неговият отговор беше изпълнен с благородно негодувание.
— Да, някои наистина казват това! — отвърна той. — Има хора, които не се колебаят да обвинят мистър Люкър в лъжа и измама заради някакви негови лични интереси. В отговор на тия клевети той многократно е заявявал най-тържествено, че никога досега не е чувал дори за Лунния камък. А тия низки хорица отвръщат, без да разполагат с каквото и да било доказателство, че той имал причини да крие истината. „Ние отказваме да вярваме на честната му дума!“ Срам и позор!
Докато мистър Годфри говореше, Рейчъл го наблюдаваше някак странно — не бих могла да опиша колко странно! Когато той млъкна, тя каза:
— Като се вземе предвид, че мистър Люкър ви е само някакъв случаен познат, вие твърде горещо го защищавате, Годфри.
Моят крайно даровит приятел й даде един от най-верните евангелски отговори, които някога съм слушала:
— Надявам се, Рейчъл, че аз горещо защищавам интересите на всички потиснати хора.
Тонът, с който бяха изречени тия думи, би могъл да разтопи дори и камък! Но — о, скъпи приятели! — какво представлява твърдостта на един камък? Нищо, в сравнение с твърдостта на непокаялото се човешко сърце! Рейчъл се изкикоти! Червя се от срам само като си спомня: тя се изкикоти в лицето му.
— Запазете благородните си изказвания за дамските комитети, Годфри. Уверена съм, че скандалът, засегнал мистър Люкър, не е пощадил и вас!
Дори и безразличието на леля ми се стопи при тези думи.
— Мила Рейчъл — възрази тя, — ти нямаш право да говориш така!
— Аз нямам наум нищо лошо, мамо; аз говоря така с най-добри намерения. Потърпете още малко и ще видите.
Тя отново погледна към мистър Годфри, този път с някакво внезапно чувство на жалост. Тя отиде тъй далече, съвсем несъвместимо с женското достойнство, че си позволи да го хване за ръката.
— Сигурна съм — каза тя, — че съм открила истинската причина за вашето нежелание да говорите по този въпрос пред майка ми и пред мен. Една нещастна случайност е свързала в очите на хората вашето име с името на мистър Люкър. Вие ми разказахте скандалните слухове, които се отнасят до него. Какви скандални слухове се отнасят до вас?
Дори и в тази съдбоносна минута милият мистър Годфри, винаги готов да отвърне на злото с добро, се опита да я пощади.
— Не питайте мен! — рече той. — По-добре е да забравим за това, Рейчъл… наистина е по-добре!
— Аз искам да зная това! — изкрещя тя яростно.
— Отговорете й, Годфри! — обади се леля. — Нищо не може сега да й навреди така, както вашето мълчание.
Хубавите очи на мистър Годфри се напълниха със сълзи. За последен път той я погледна с умоляващ поглед и накрая произнесе фаталните думи.
— Щом искате да знаете, Рейчъл, според скандалните слухове Лунният камък е заложен у мистър Люкър… и аз съм човекът, който го е заложил.
Рейчъл изрева и скочи на крака. Тя изгледа поред ту майка си, ту мистър Годфри с такъв безумен вид, щото аз наистина помислих, че се е побъркала.
— Не ми говорете! Не се докосвайте до мен! — възкликна тя, отдръпвайки се от всички ни (като някой подгонен звяр) в най-отдалечения ъгъл на стаята. — Това е моя грешка! Аз трябва да я поправя! Аз принесох себе си в жертва — това е мое право! Но да оставя един невинен човек да загине, запазвайки тайната, която разрушава неговия живот… О, господи! Това е премного ужасно! Аз не мога да го понеса!
Леля ми се понадигна от стола и изведнъж отново се отпусна на него. Тя ме повика тихичко и ми показа някакво шишенце, което се намираше в работната й кошничка.
— Бързай! — прошепна тя. — Шест капки във вода. Дано Рейчъл не забележи.
При други обстоятелства аз бих помислила това за много странно. Но сега нямаше време за мислене… трябваше незабавно да дам лекарството. Милият мистър Годфри несъзнателно ми помогна да скрия това от Рейчъл, като й говореше в другия край на стаята някакви утешителни думи.
— Наистина… наистина вие преувеличавате — чух го да казва. — Моята репутация е много безупречна, за да може да я разруши такава мимолетна клевета. Всичко ще се забрави след една седмица. Нека престанем да говорим за това.
Рейчъл остана съвсем безчувствена дори и към такова едно великодушие. Тя се държеше все по-лошо и по-лошо.
— Аз трябва и искам да сложа край на тази клевета — каза тя. — Мамо, чуйте какво ще кажа… Мис Клак, чуйте какво ще кажа! Аз знам чия ръка е взела Лунния камък. Аз знам… — тя произнесе натъртено тия свои думи и тупна с крак в яда си, който я бе овладял. — Аз знам, че мистър Годфри Ейблуайт е невинен! Заведете ме в съда, Годфри! Заведете ме в съда и аз ще се закълна в това!
Леля ме хвана за ръка и ми прошепна:
— Закрийте ме от тях за една-две минутки. Не оставяйте Рейчъл да ме види. — Синкавият оттенък, появил се върху нейното лице, ме ужаси. Тя забеляза, че се уплаших. — Капките ще оправят всичко след една-две минутки — промълви тя и като притвори очи, остана да чака тяхното въздействие.
Докато това продължаваше, аз чувах как милият мистър Годфри кротко възразяваше:
— Вашето име не трябва да бъде свързано с такива скандални истории. Вашата репутация, скъпа Рейчъл, е много чиста и много свята, за да си играе човек с нея.
— Моята репутация! — Тя избухна в смях — И мене обвиняват, Годфри, така както и вас! Най-добрият детектив в Англия заявява, че аз съм откраднала собствения си диамант. Попитайте го и той ще ви каже, че аз съм заложила Лунния камък, за да изплатя тайните си дългове. — Тя млъкна, изтича през стаята и падна на колене пред майка си. — О, мамо, мамо, мамо! Аз трябва да съм луда, нали? Да не открия истината дори и сега!
Рейчъл беше тъй възбудена, че не забеляза състоянието на майка си. Тя отново скочи на крака и се втурна към мистър Годфри.
— Аз няма да позволя, вас… няма да позволя никой — който и да е невинен човек, да бъде обвинен и опозорен по моя вина! Ако вие не искате да ме заведете в съда, напишете още сега декларация за вашата невинност и аз ще я подпиша. Направете, каквото ви казвам, Годфри, или аз ще шиша за това до вестниците… ще изляза и ще почна да крещя за това на улицата!
Ние няма да твърдим, че тия думи бяха внушени от угризение на съвестта… ние ще кажем само, че това бяха думи на истеричка. Снизходителният мистър Годфри я успокои, като взе лист хартия и написа декларацията. Рейчъл я подписа с трескава бързина.
— Показвайте я навсякъде, не мислете за мене — рече тя, като му подаде листа. — Страхувам се, Годфри, че в мислите си аз съм била досега несправедлива към вас. Вие не сте такъв егоист, вие сте много по-добър, отколкото аз си мислех. Идвайте при нас, когато можете, и аз ще се опитам да поправя злото, което съм ви причинила.
Тя му подаде ръка. Уви, колко жалка е нашата грешна природа! Жалко е и за мистър Годфри! Той не само че се забрави до такава степен, за да й целуне ръката, но й отговори с такъв прочувствен глас, който сам по себе си при дадените обстоятелства беше почти греховен.
— Ще идвам, скъпа моя — каза той, — при условие, че ние няма вече да говорим по този омразен въпрос.
Още преди някой от нас да успее да каже и една думичка, откъм входната врата се разнесоха силни удари, които ни стреснаха. Аз погледнах през прозореца и видях Суетата, Плътта и Дяволът да чакат пред портата под формата на карета и коне, напудрен лакей и три тъй крещящо облечени жени, каквито аз не бях виждала през целия си живот.
Рейчъл потръпна и дойде на себе си. Прекоси стаята и дойде при майка си.
— Идват за мен, да ме заведат на изложбата на цветята — каза тя. — Само една думичка, мамо, преди да изляза. Аз не съм ви огорчила, нали?
Капките бяха извършили своята работа. Лицето на бедната ми леля беше приело своя естествен цвят.
— Не, не, мила моя — каза тя. — Излез с приятелките си и се повесели.
Рейчъл се наведе и я целуна. Аз стоях близо до вратата, когато тя излезе от стаята. В нея бе настъпила нова промяна — тя плачеше. Аз с интерес наблюдавах временното смекчаване на това ожесточено сърце. Почувствувах нужда да й кажа няколко сериозни думи. Уви, моето съчувствие, предизвикано от най-добри намерения, само я оскърби.
— Защо пък трябва да ме съжалявате? — попита тя с горчив шепот. — Не виждате ли колко съм щастлива? Отивам на изложбата на цветя, Клак, и имам най-красивата шапка в целия Лондон.
Тя завърши този присмех, като ми изпрати въздушна целувка, и изтича навън от стаята.
Как бих желала да опиша с думи състраданието, което чувствувах към това нещастно и заблудено момиче. Но аз разполагам с думи почти толкова, колкото и с пари. Позволете ми да ви кажа само, че сърцето ме болеше за нея.
Когато се върнах при леля, аз забелязах, че милият мистър Годфри тихичко търсеше нещо из всички краища на стаята. Преди да успея да го попитам дали не мога да му помогна, той беше вече намерил това, което търсеше. После се върна при нас с декларацията на неговата невинност в една ръка и с кутия кибрит — в другата.
— Скъпа ми лельо, един малък заговор — рече той. — Драга мис Клак, една благочестива измама, която дори и вашата високонравствена прямота ще извини! Моля ви да оставите Рейчъл да си мисли, че аз съм приел великодушното самопожертвувание, с което тя подписа този документ. Моля ви също така да бъдете свидетелки, че аз унищожавам тази декларация във ваше присъствие, преди да напусна този дом. — Той драсна клечка кибрит, запали хартията и я остави да изгори върху една чиния на масата. — Малката неприятност, която ме сполетя, не представлява абсолютно нищо; много по-важно е да се опази това чисто име от мръсните хорски уста. Ето! Пред нас е тази безобидна купчинка пепел; и нашата мила, впечатлителна Рейчъл никога не ще узнае за това, което ние току-що направихме. Как се чувствувате сега? Скъпи мои приятелки, как се чувствувате сега? Ако питате мен, сега ми е така леко на душата, като на малко момче.
Мистър Годфри засия с прелестната си усмивка и протегна едната си ръка на леля, а другата на мен. Аз бях тъй покъртена, от благородната му постъпка, че не можех да продумам. Затворих очи и изпаднала в някаква мистическа самозабрава, поднесох ръката му към моите устни. Той промълви някакво възражение. О, този възторг, този чист неземен възторг на тоя миг! Аз седях — и сама не зная върху какво, — забравила за всичко, потънала в екзалтацията на своите чувства. Когато отново отворих очи, сякаш бях паднала от небето на земята. В стаята нямаше никой освен леля ми. Той си беше отишъл.
Бих желала да спра дотук, да завърша разказа си с благородната постъпка на мистър Годфри. За нещастие остава още много, твърде много, за което финансовият натиск на мистър Франклин Блейк ме принуждаваше да пиша. Болезнените открития, които излязоха наяве в мое присъствие през онзи следобед в дома на площада Монтегю, още не са завършени.
Когато останахме сами с лейди Вериндър, аз, естествено, заговорих за нейното здраве, деликатно споменавайки, че ме бяха учудили нейните старания да скрие от дъщеря си своя припадък, както и взимането на лекарството. Отговорът на моята леля още повече ме озадачи.
— Друзила — каза тя (ако още не съм споменала, че първото ми име е Друзила, то позволете ми да ви го съобщя сега), — вие се докосвате, вярвам, без всякакъв умисъл — до един много неприятен въпрос.
Тутакси станах от мястото си. Дискретността не ми предлагаше никакъв друг изход, освен да се извиня и след това да си отида. Лейди Вериндър ме спря и настоя да си седна отново на мястото.
— Вие случайно узнахте тайната, която аз доверих само на сестра си, мисис Ейблуайт, на своя адвокат мистър Бреф и на никой друг. Аз мога да разчитам на тяхната дискретност и съм уверена, че когато ви запозная с всички обстоятелства, ще мога да разчитам и на вашата. Имате ли някаква неотложна работа днес, Друзила? Свободна ли сте до довечера?
Едва ли е нужно да казвам, че аз с готовност предоставих цялото си време на услугите на леля ми.
— Щом е така, останете при мен още един час — каза тя. — Ще ви съобщя нещо, което, струва ми се, вие ще изслушате със съжаление. А след това ще ви помоля да ми направите една услуга, ако желаете да ми помогнете.
Излишно е пак да казвам, че аз нямах нищо против това и че много исках да й помогна.
— Почакайте, докато дойде мистър Бреф, Друзила. Той трябва да пристигне в пет часа. Тогава можете да бъдете една от свидетелките, когато подписвам завещанието си.
Нейното завещание! Спомних си за лекарството, което бях видяла в работната й кошничка. Спомних си за синкавия оттенък на лицето й. Някаква светлина не от този свят… светлина пророческа, засияла от нейния още неиздигнат гроб, освети моите мисли. Тайната на леля ми престана да бъде тайна за мен.