Уилки Колинс
Лунният камък (17)

Тринадесета глава

Намерих господарката си в нейния кабинет. Тя потръпна и по лицето й се изписа досада, когато й доложих, че мистър Къф желае да говори с нея.

— Непременно ли трябва да ме види? — попита тя. — Не можете ли вие да ме заместите, Габриел?

Аз никак не можах да разбера тия нейни думи и изглежда, че недоумението ми се бе изписало на моето лице. Господарката благоволи да се дообясни.

— Боя се, че нервите ми са малко разстроени — каза тя. — В този лондонски полицай има нещо, което ме отвращава… не знам защо. Имам предчувствието, че той внася тревога и нещастие в моя дом. Много глупаво и много неприсъщо за мен… но това е така.

Не знаех какво да й отговоря. Колкото повече наблюдавах детектива Къф, толкова повече той ми допадаше. След като се изказа пред мен, моята господарка бързо се съвзе; както вече ви споменах, тя по природа си беше твърде смела жена.

— Ако наистина трябва да се срещна с него, няма какво да се прави — каза тя. — Но аз не бих могла да говоря с него насаме. Доведете го, Габриел, и останете тук, докато той си отиде.

От времето, когато моята господарка беше младо момиче, сега за пръв път я виждах да изпада в униние и да се поддава на мрачни мисли. Върнах се в будоара. Мистър Франклин излезе в градината при мистър Годфри, който скоро трябваше да си замине. Сержант Къф и аз отидохме право в стаята на моята господарка.

Уверявам ви, че моята господарка малко пребледня, когато го видя. Тя обаче се държа геройски във всяко друго отношение и попита детектива дали има нещо против моето присъствие в стаята. Тя беше тъй добра да прибави, че аз съм не само неин стар слуга, но и доверен съветник и че за всичко, що се отнася до домакинството, тя бе свикнала да се съветва с мен. Детективът вежливо отговори, че гледа на моето присъствие като на помощ, тъй като трябвало да каже някои неща за прислугата изобщо и вече бил намерил моята опитност в това отношение за твърде полезна. Моята господарка показа два стола и ние незабавно седнахме, готови за съвещанието.

— Аз вече съм си съставил мнение по това дело — започна мистър Къф. — Но ви моля, милейди, да ми разрешите да го запазя за себе си, поне засега. Моята задача сега е да ви съобщя за това, което открих горе, в гостната на мис Вериндър, както и за това, с което съм решил — с ваше разрешение — да се заема на първо време.

Мистър Къф разказа за петното на вратата и за направения по този повод извод, който той (само че в не тъй учтива форма) бе вече изложил пред инспектора Сигрейв.

— Едно нещо е сигурно — добави той в заключение. — Диамантът е изчезнал от чекмеджето на шкафчето. Почти сигурно е също така, че следи от боята на вратата трябва да се намират върху някоя и друга дреха, принадлежаща на лице от този дом. Ние трябва да открием тази дреха, преди да отидем по-нататък.

— И това ще доведе, предполагам, до откриването на крадеца? — попита моята господарка.

— Извинете, милейди, аз не съм казал, че диамантът е откраднат. Засега казвам само, че диамантът е изчезнал, че го няма. Откриването на изцапаната дреха може да доведе и до намирането на диаманта.

Моята господарка ме погледна.

— Ясно ли ви е това на вас? — попита тя.

— На сержант Къф му е ясно, милейди — отговорих аз.

— А по какъв начин предлагате да откриете изцапаната дреха? — попита господарката, обръщайки се отново към детектива. — Срамно е за казване, но сандъците и стаите на моите добри слуги, живели дълги години при мен, са били вече претърсвани от другия полицай. Аз не мога и не желая да позволя те да бъдат наскърбявани и огорчавани за втори път!

(Това се казва господарка! Такава жена се среща веднъж на десет хиляди!)

— Точно затова исках и аз да поговоря с ваша милост — каза детективът. — Другият полицай е причинил големи вреди на следствието, като е дал на слугите да разберат, че той ги подозира. Ако и аз им дам повод да си помислят, че ги подозират за втори път, не може да се каже какви неприятности те биха ни причинили — особено жените. Обаче техните стаи и сандъци трябва да бъдат претърсени още веднъж по простата причина, че при първия обиск са търсели диаманта, а сега ще търсим изцапаната дреха. Аз съм напълно съгласен с вас, милейди, че чувствата на слугите трябва да бъдат пощадени. Но съм също така напълно убеден, че гардеробите на слугите трябва да бъдат претърсени.

Ние очевидно бяхме изпаднали в безизходно положение. Моята господарка изказа това с по-изискани думи от мен.

— Аз имам известен план за справяне с това затруднение — каза мистър Къф. — Ако вие, милейди, се съгласите с мен, аз възнамерявам да обясня на слугите в какво се състои работата…

— Жените тутакси ще си въобразят, че тях отново ги подозират — прекъснах го аз.

— Няма да си въобразят това, мистър Бетъридж — отвърна детективът. — Няма да си го въобразят, ако им кажа, че ще претършувам гардеробите на всички — започвайки с гардероба на милейди, — които са прекарали тук нощта в сряда срещу четвъртък. Това е само една формалност — добави той, като погледна изкосо моята господарка, — но слугите ще приемат постъпката ми като проява, която ги поставя наравно с господарите; и вместо да пречат на следователя, ще смятат за чест да му съдействуват.

Трябваше да призная, че той беше прав. И моята господарка, след като премина първото й стъписване, беше готова да признае това.

— Сигурен ли сте, че този обиск е необходим? — попита тя.

— От всички пътища, които виждам, милейди, това е най-краткият път към целта.

Господарката стана, за да позвъни на камериерката си.

— Вие ще говорите на слугите — рече тя, — и то с ключовете на моя гардероб в ръка!

Сержант Къф я прекъсна с един неочакван въпрос:

— Не е ли по-добре първо да разберем дали другите дами и господа от този дом са съгласни?

— Единствената друга дама тук е мис Вериндър — отговори с изненада моята господарка. — Единствените господа това са моите племенници: мистър Блейк и мистър Ейблуайт. И никой от тях тримата няма да откаже!

Тук аз напомних на моята господарка, че мистър Годфри си заминава. Едва изрекъл тия думи и ето че мистър Годфри почука на вратата, за да се сбогува; след него влезе и мистър Франклин, който се готвеше да го изпроводи до гарата. Господарката им обясни нашето затруднение. Мистър Годфри веднага разреши въпроса. Той извика през прозореца на Самюел да върне куфара му горе в стаята, след което сам предаде ключа в ръцете на мистър Къф.

— Моят багаж може да ме последва в Лондон — каза той, — когато привършите следствието.

Мистър Къф прие ключа с подобаващо извинение:

— Съжалявам, че ви причинявам това безпокойство, сър, само заради една формалност; но примерът на господата ще примири и прислугата с този обиск.

Изпълнен с най-добри чувства, мистър Годфри се прости с моята господарка и я помоли да предаде неговите почитания на мис Рейчъл; начинът, по който направи това, ми доказа, че той не бе приел нейното „не“ за окончателен отговор и че възнамерява да й направи ново предложение за женитба при пръв удобен случай. Излизайки след братовчед си; мистър Франклин обясни на детектива, че всичките му дрехи са готови за преглед и че той никога не заключвал принадлежностите си. Мистър Къф му изрази своята признателност. Забележете, че неговото предложение беше прието с голяма готовност както от моята господарка, така и от мистър Франклин и мистър Годфри. Оставаше само, да се получи съгласието и на мис Рейчъл, преди да свикаме слугите и да започнем търсенето на изцапаната дреха.

Необяснимата неприязън на моята господарка към детектива сякаш нарасна, след като двамата и племенници си излязоха.

— Ако ви изпратя ключовете на мис Вериндър — каза тя, — предполагам, че вие нима да искате нищо друго от мен засега?

— Моля да ме извините, милейди! — каза мистър Къф. — Преди да започнем, бих желал, ако е удобно, да прегледам домакинската книга, в която е описано личното бельо. Изцапаната дреха може да се окаже нощница или долна фуста. Ако претърсването не даде никакви резултати, аз ще помоля да ми се представят сведения за бельото, което се намира в къщи, както и за бельото, дадено на пране. И ако някоя долна дреха липсва, тогава ще може да се предположи, че именно върху нея е останала боята и че тая вещ умишлено е бяла отстранена от нейния собствените. Инспекторът Сигрейв — прибави сержант Къф, поглеждайки към мене — е обърнал внимание на прислужниците върху петното, когато те са се струпали в стаята в четвъртък сутринта. Може би, мистър Бетъридж, това ще се окаже още една от многото грешки на инспектор Сигрейв.

Господарката ме помоли да позвъня и да наредя да донесат домакинската книга. Милейди остана при нас, докато донесат книгата, в случай че след като я прегледа, детективът отново би пожелал да я помоли за нещо друго.

Книгата бе донесена от Розана Спирман. Тази девойка беше слязла на закуска страшно бледа и разстроена; но тя очевидно се чувствуваше много по-добре от вчера, щом можеше да си гледа работата. Сержант Къф внимателно изгледа нашата втора прислужница — нейното лице, когато тя влизаше, и уродливото й рамо, когато си излизаше.

— Имате ли още нещо да ми кажете? — нетърпеливо попита моята господарка, желаейки по-скоро да се освободи от присъствието на детектива.

Знаменитият Къф разтвори книгата, запозна се със съдържанието й за половин минута и отново я затвори.

— Осмелявам се да ви безпокоя, милейди, със само още един въпрос — рече той. — Младата жена, която донесе книгата, била ли е на служба у вас тъй отдавна, както и другите слуги?

— Защо питате?

— Защото последния път, когато я видях, тя беше в затвора, за кражба.

След това не оставаше нищо друго, освен да му се каже цялата истина. Моята господарка усърдно хвалеше доброто поведение на Розана и му напомни, че надзирателката в изправителния дом имала за нея най-високо мнение.

— Надявам се, че вие не я подозирате? — много сериозно попита накрая господарката.

— Аз вече ви казах, милейди, че до този момент аз не подозирам никого тук в кражба.

След този отговор господарката стана, за да отиде горе и да вземе ключовете на мис Рейчъл. Мистър Къф ме изпревари, бързо отвори вратата пред нея и дълбоко й се поклони. Господарката потрепера, когато минаваше край него.

Ние чакахме и чакахме, а ключовете все още не пристигаха. Сержант Къф не ми проговори. Той обърна към прозореца меланхоличното си лице, пъхна в джобовете мършавите си ръце и почна тихичко да си свири „Последната лятна роза“.

Най-после влезе Самюел, само че не с ключовете, а с лист хартия за мен. Аз неловко и трудничко си наместих очилата, чувствувайки как тъжните очи на детектива втренчено ме следяха. Върху листчето хартия ръката на моята господарка бе написала с молив два-три реда. Тя ми съобщаваше, че мис Рейчъл категорично отказала да отвори гардероба си. Когато я попитали за причината, тя избухнала в сълзи. Когато я попитали пак, тя казала: „Не позволявам, защото не искам! Ще се подчиня само ако употребите сила, но иначе не…“

Аз разбрах нежеланието на моята господарка да се срещне с детектива Къф след подобен отговор от страна на нейната дъщеря. Ако не бях твърде стар за подобни юношески прояви на слабост, струва ми се, че и аз бих се изчервил при мисълта, че трябва да се срещна с него.

— Известие за ключовете на мис Вериндър? — попита сержантът.

— Младата господарка не разрешава да обискирате нейния гардероб.

— А!

Гласът на сержанта не се подчиняваше на такава съвършена дисциплина, както неговото лице. Когато каза „А!“, тонът му беше като на човек, чул това, което бе очаквал да чуе. Той хем ме разсърди, хем ме изплаши едновременно — защо, не мога да кажа, но това е истината.

— Ще трябва ли да се откажем от обиска? — попитах аз.

— Да — отвърна мистър Къф. — От обиска ще трябва да се откажем, понеже вашата млада господарка отказва да се подчини наравно с другите. Ние трябва или да прегледаме всички дрехи в къщата, или нито една. Изпратете куфара на мистър Ейблуайт в Лондон още с първия влак, а домакинската книга върнете с моите почитания и благодарности на младата жена, която я донесе.

Той сложи книгата на стола и като извади джобното си ножче, почна да си чисти ноктите.

— Вие не изглеждате много разочарован — казах аз.

— Не — отвърна мистър Къф. — Не съм много разочарован.

Аз се опитах да го накарам да обясни.

— Та защо трябва мис Рейчъл да ви възпрепятствува? — попитах аз. — Нали е в неин интерес да ви оказва помощ?

— Почакайте малко, мистър Бетъридж, почакайте малко!

Някои глави, по-умни от моята, навярно биха разбрали смисъла на тези негови думи! Или пък човек, по-малко привързан към мис Рейчъл, също би могъл да схване какво иска да каже детективът. Отвращението на моята господарка от. този човек може би е означавало (както ми стана ясно по-късно), че тя бе разбрала накъде избива той. Но аз още нищичко не разбирах — и това си е.

— А сега какво ще правим? — попитах аз.

Мистър Къф завърши с чистенето на ноктите си, поизгледа ги за миг с меланхоличен интерес и прибра джобното си ножче.

— Да отидем в градината — рече той — и да погледаме розите.