Уилки Колинс
Лунният камък (16)

Дванадесета глава

В четвъртък през нощта нищо не се случи. В петък сутринта пристигнаха две новини.

Първата: слугата на хлебаря съобщи, че вчера привечер срещнал Розана Спирман, покрита с гъст воал, да се промъква към Фризингхол по пътечката, която води през тресавището. Изглеждаше странно, че са могли да вземат някого за Розана, чието рамо тъй ясно отличаваше бедната девойка; обаче този човек навярно беше сбъркал, защото Розана, както вече ви е известно, през целия, ден в четвъртък бе лежала болна горе в стаята си.

Втората новина ни донесе пощенският раздавач. Достопочтеният мистър Канди бе изрекъл още една от своите неудачни шеги, когато, отивайки си под дъжда вечерта на рождения ден, ми каза, че кожата на лекаря била непромокаема. Но въпреки това дъждът го беше намокрил. Той се беше простудил и сега лежал в огън и треска. Според разказа на раздавача, той и насън бълнувал глупости тъй смело и безотговорно, както в нормално състояние. На всички ни беше жал за мъничкия доктор; но най-много съжаляваше за неговото разболяване мистър Франклин — заради мис Рейчъл. От това, което каза на Моята господарка по време на закуска, където присъствувах и аз — той, изглежда, беше на мнение, че ако загадката относно Лунния камък не се разреши в най-скоро време, то мис Рейчъл може да има нужда от съветите на най-добрия лекар, когото бихме могли да намерим.

Скоро след закуската пристигна и телеграфическият отговор на мистър Блейк старши. Телеграмата ни съобщаваше, че той успял да попадне (с помощта на своя приятел, директора на полицията) на единствения човек, който би могъл да ни помогне — сержант Къф, който вероятно щял да пристигне от Лондон със сутрешния влак.

Като прочете името на новия полицай, мистър Франклин потръпна. Изглежда, че той бе слушал разни любопитни истории за детектива Къф от бащиния си адвокат по време на пребиваването си в Лондон.

— Започвам да се надявам, че скоро ще видим края на нашите тревоги и безпокойства — каза той. — Ако половината от това, което чух, е вярно, то в Англия никой не може да се сравни със сержант Къф, когато трябва да се разбули някоя голяма тайна.

Всички бяхме обхванати от вълнение и нетърпение, когато наближи времето да се появи този знаменит и талантлив човек. Щом се върна при нас и узна, че очакваме лондонския детектив, инспекторът Сигрейв тутакси се затвори в отделна стая, взе перо, мастило и хартия и седна да си пише доклада, който без съмнение щеше да се изисква от него. Мене ми се искаше сам да посрещна и докарам сержанта от гарата. Но за каретата и конете на моята господарка и дума не можеше да става — не дори и за известния мистър Къф; а кабриолетът с понито щеше да бъде нужен по-късно за мистър Годфри. Той дълбоко съжаляваше, че трябва да ни остави в такова неспокойно време, и беше тъй любезен да отложи заминаването си до часа на последния влак, за да може да узнае мнението на изкусния лондонски детектив по нашия въпрос. Ала той непременно трябваше да си бъде в Лондон в петък вечерта, тъй като един дамски комитет, изпаднал в някакви сериозни затруднения, се нуждаел от неговите съвети в събота сутринта…

Когато наближи време за пристигането на детектива, аз тръгнах към портата, за да го посрещна.

Току-що стигнах до будката на портиера и ето че откъм гарата пристигна наемна карета; от нея излезе възрастен, побелял мъж, толкова мършав, сякаш по костите му нямаше нито унция месо. Той бе облечен прилично: в черни дрехи, с бяла папионка на шията. Лицето му беше остро като брадва, а кожата тъй жълта, суха и набръчканата като есенен лист. В светлостоманените му очи се криеше някакво твърде обезпокоително изражение — когато срещаха вашия поглед — сякаш те очакваха от вас нещо повече от това, за което вие сам сте осведомен. Походката му беше лека, гласът меланхоличен; дългите му. кокалести пръсти бяха извити като птичи нокти. Той приличаше на пастор, на собственик на погребално бюро — на какъвто щете, само не и на детектив. По-голяма противоположност на инспектора Сигрейв от детектива Къф, както и полицай с по-малко успокоителна външност от неговата — за едно разтревожено семейство, — вие не бихте могли да намерите по цялата земя.

— Това ли е имението на лейди Вериндър? — попита той.

— Да, сър.

— Аз съм сержант Къф.

— Моля, заповядайте.

На път към къщи аз му споменах моето име и положение в семейството, за да му дам възможност да заговори за работата, която моята господарка се канеше да му възложи. Обаче той не обели ни дума по този въпрос. Възхищаваше се от парка и забеляза, че морският въздух бил много свеж и приятен. Вътре в себе си аз се учудвах на какво този знаменит детектив Къф може да дължи репутацията си. Ние стигнахме пред къщата като две непознаващи се кучета, за пръв път вързани с един и същ синджир.

Когато попитахме за моята господарка и узнахме, че тя е в една от оранжериите, ние се отправихме към градината зад къщата и изпратихме един слуга да я потърси. Докато чакахме, сержант Къф погледна през вечнозелената арка вляво, увита в бръшлян, зърна нашите опитомени рози и тръгна право нататък, за пръв път проявявайки нещо, прилично на интерес. За учудване на градинаря и за моя досада този знаменит полицай се оказа цял извор на знания върху незначителното изкуство по култивиране на розите.

— А, ето че тук вие имате най-подходящото изложение: южно-югозападно — каза сержантът, поклащайки побелялата си глава и с някаква весела нотка в меланхоличния си глас. — Така именно трябва да изглежда един розариум: няма нищо по-подходящо от кръгла площ сред квадратна ограда. Да, да! С пътеки между всички лехи. Но пътеките не трябва да бъдат покрити с чакъл! Трева, господин градинарю… тревни пътеки между вашите рози; чакълът е много твърд за тях. Ето една прекрасна леха от бели и алени рози. Те винаги си подхождат великолепно, нали? Ето и бялата мускусна роза, мистър Бетъридж… нашата стара английска роза, издигнала глава наред с най-добрите и най-новите видове. Миличката! — каза сержантът, като помилва мускусната роза с костеливите си пръсти и продължи да й говори като на дете.

Прекрасен човек наистина… и той трябва да намери диаманта на мис Рейчъл и да издири кой го бе задигнал!

— Вие, изглежда, обичате розите, сър! — забелязах аз.

— Аз нямам време да обичам каквото и да било — отвърна детективът. — Но когато разполагам дори и с една свободна минутка, аз почти винаги я посвещавам на розите, мистър Бетъридж. Моят живот започна сред тях, в разсадника на баща ми, и ще свърши сред тях, ако това зависи от мен. Да! Един прекрасен ден — с божията помощ — аз ще престана да ловя крадци и ще се опитам да отглеждам рози. И между моите лехи, господин градинар, ще има затревени пътеки…

Очевидно на сержанта му бяха направили неприятно впечатление нашите пътеки, посипани с чакъл и пясък.

— За човек от вашата професия, сър, това изглежда твърде странен вкус — реших да забележа аз.

— Ако погледнете наоколо си (нещо, което малцина хора правят) — каза сержант Къф, — вие ще забележите, че повечето пъти вкусът на даден човек съвсем не се съгласува с неговата професия. Покажете ми две неща по-противоположни едно на друго от розата и крадеца, и аз тутакси ще си променя вкуса, ако вече не е късно на моите години. Вие намирате, че дамаската роза представлява красив фон за почти всички по-нежни сортове, нали, господин градинар? А, така си и мислех! Там иде една дама. Това ли е лейди Вериндър?

Той я беше видял, преди да я забележим ние с градинаря, макар че ние знаехме накъде да гледаме, а той не. Аз почнах да го смятам за много по-наблюдателен, отколкото ми се видя на пръв поглед.

Появяването на детектива или работата, по която беше пристигнал, или пък и едното, и другото — изглежда, бяха посмутили моята господарка. За пръв път в живота си аз забелязах, че тя просто не знаеше какво да каже на един непознат. Но сержант Къф тутакси я избави от това затруднение. Той попита дали ние не бяхме натоварили някой друг да се разправя с кражбата, преди да изпратим за него и като узна, че вече бе ангажиран друг човек, който и сега се намираше в къщата, поиска разрешение най-напред да поговори с него, преди да предприеме каквото и да било.

Моята господарка тръгна назад към къщата. Преди да я последва, сержантът за сбогом с градинаря наруга пътеките, посипани с чакъл.

— Придумайте нейно сиятелство да опита тревни пътеки! — каза той на градинаря, поглеждайки намръщено към чакъла и пясъка. — Махнете този чакъл, махнете го!

Защо инспектор Сигрейв изглеждаше много по-нисък на ръст, когато го представиха на мистър Къф, това аз не бих могъл да обясня. Мога само да спомена този факт. Двамата мъже се уединиха и дълго време прекараха затворени в стаята, без да пускат никого при себе си. Когато излязоха навън, господин инспекторът беше развълнуван, а господин тайният агент се прозяваше.

— Мистър Къф желае да види гостната стая на мис Вериндър! — каза Сигрейв, обръщайки се към мен извънредно тържествено и с голямо въодушевление. — Може би той ще иска да зададе няколко въпроса. Моля, придружете го!

Докато с мен се разпореждаха по този начин, аз разглеждах знаменития мистър Къф. Знаменитият Къф от своя страна разглеждаше инспектора Сигрейв с онова спокойно очакване, което аз вече бях забелязал. Не бих посмял да твърдя, че той очакваше някаква глупост от страна на своя колега, но подозирам, че именно такъв беше случаят.

Аз ги поведох нагоре по стълбите. Детективът внимателно разгледа индийското шкафче и обиколи целия будоар, като не преставаше да задава въпроси (рядко на инспектора и непрекъснато наемен), целта на които въпроси, струва ми се, беше еднакво непонятна и за двама ни. След време той стигна до вратата и се намери лице с лице е известните нам рисунки. Там сложи сухия си пръст върху малкото петно под бравата, което инспекторът Сигрейв бе вече забелязал, когато мъмреше прислужниците, задето се трупат в стаята.

— Колко жалко наистина! — рече сержант Къф. — Как стана това?

Той се обърна към мен. Аз отговорих, че прислужниците бяха нахълтали в стаята предишната сутрин и че тази пакост беше направена от техните фусти.

— Инспектор Сигрейв им заповяда да излязат, сър — прибавих аз, — за да не направят повече бели.

— Тъй вярно! — добави Сигрейв с войнишкия си глас. — Аз им заповядах да се махнат! Това наистина направиха фустите, мистър Къф, само фустите.

— Вие забелязахте ли чия фуста го е направила? — попита детективът Къф, все още поглеждайки не към своя колега, а към мен.

— Не, сър.

Тогава той се обърна към инспектора Сигрейв и попита:

— Предполагам, че вие сте забелязали, нали?

Инспекторът, изглежда, беше доста изненадан, но успя да се съвземе.

— Аз не мога да си обременявам паметта — каза той. — Това са дребни неща, съвсем незначителни.

Сержант Къф изгледа инспектора Сигрейв така, както бе изгледал посипаните с чакъл пътеки в разсадника, и с присъщия си меланхоличен глас за пръв път ни накара да почувствуваме на какво е способен той.

— Миналата седмица извърших едно частно разследване, господин инспектор — каза той. — В единия край на следствието имаше убийство, а на другия — едно мастилено петно върху покривката на масата; мастилено петно, което никой не можеше да обясни. По време на всичките мои странствувания из мръсните пътечки на този мръсен свят аз още не съм срещал такова нещо, което би могло да се нарече дреболия. Преди да предприемем каквото и да било по нашия въпрос, ние трябва да видим фустата, която е направила това петно, и трябва да разберем със сигурност кога е изсъхнала тази боя.

Инспекторът, приел тази забележка с твърде кисело изражение, попита дали не трябва да се съберат жените. Сержант Къф, след като поразмисли малко, въздъхна и поклати глава:

— Не. Ние ще се занимаем най-напред с боята. Въпросът за боята се нуждае от две думички: да или не — които не са дълги. Въпросът за женските фусти е по-дълъг. В колко часа прислужниците са били в тази стая вчера сутринта? В единадесет, е? Има ли някой в тази къща, който да знае дали боята е била мокра или суха в единадесет часа сутринта?

— Племенникът на моята господарка, мистър Франклин Блейк, знае това — отвърнах аз.

— Тук ли е той?

Мистър Франклин се намираше твърде наблизо, очаквайки удобния момент, за да бъде представен на знаменития Къф. След половин минута той вече беше в стаята и започна да дава следните показания:

— Тази врата бе боядисана от мис Вериндър под мое ръководство, с моя помощ и със смесени от мен бои. Тази смес изсъхва, независимо от това, какви бои влизат в състава й, за дванадесет часа.

— А помните ли, сър, кога е било завършено това място, където сега се намира петното? — попита детективът.

— Помня много добре — отвърна мистър Франклин. — Това място беше завършено последно. Ние искахме да свършим още в сряда и аз сам боядисах това място към три часа следобед или наскоро след това.

— Днес е петък — каза детективът Къф, обръщайки се към инспектора Сигрейв. — Да се върнем малко назад, сър. В сряда, в три часа следобед, това място е било завършено. Боята е трябвало да изсъхне след дванадесет часа — тоест към три часа в четвъртък сутринта. Вие сте провели тук разпит към единадесет часа сутринта. Като извадим три от единадесет, остават осем. Следователно тази боя е била суха вече цели осем часа, господин инспекторе, преди времето, когато вие сте предположили, че женските фусти са я замазали.

Първият жесток удар за мистър Сигрейв! Ако той не беше заподозрял бедната Пенелопа, аз щях да го съжалявам.

Разрешил въпроса с боята, детективът Къф от този момент просто забрави своя колега и започна да се обръща към мистър Франклин като към по-надежден помощник.

— Твърде е възможно вие току-що да сте ни дали ключа към разбулване на тайната, сър — каза той.

Едва успели устните му да отронят тия думи, ето че вратата на спалнята се отвори и мис Рейчъл неочаквано се появи сред нас. Тя заговори на детектива, сякаш не забелязваше и не искаше да забележи, че този човек й беше съвършено непознат.

— Вие ли казахте — попита го тя, като посочи мистър Франклин, — че той ви е дал ключа към разрешаване на тайната?

(— Това е мис Вериндър — прошепнах аз зад детектива.)

— Твърде е възможно, мис, този джентълмен — отговори детективът, като изучаваше внимателно лицето на младата господарка — наистина да ни е дал необходимия ключ.

Тя се обърна за миг и се опита да погледне към мистър Франклин. Казвам „опита се“, защото тя тутакси се извърна още преди погледите им да се срещнат. Умът й очевидно беше някак странно разтревожен. Тя поруменя, след туй отново побледня-. Заедно с бледността на лицето й се появи някакво ново изражение — изражение, което ме изплаши.

— След като отговорих на вашия въпрос, мис — каза детективът, — аз ви моля за разрешение на свой ред да ви задам един въпрос. Тук на вашата врата има едно петно. Известно ли ви е случайно кога е било направено или кой го е направил?

Вместо да му отговори, мис Рейчъл продължи да задава въпроси, сякаш детективът не беше я попитал нищо или пък тя не бе го чула.

— Вие ли сте новият полицай?

— Аз съм сержант Къф, мис, от тайната полиция.

— Мислите ли, че си заслужава да чуете съвета на една млада девойка?

— Много бих се радвал да го чуя, мис.

— Тогава вършете си работата сам и не позволявайте на мистър Франклин Блейк да ви помага!

Тя изрече тия думи с такова озлобление, с такава ярост, с такъв необикновен изблик на недоброжелателство към мистър Франклин, че — макар и да я познавах още от дете, макар и да я обичах и уважавах най-много след моята господарка — аз за пръв път в живота си почувствувах срам заради мис Рейчъл.

Сержант Къф не сваляше от лицето й съсредоточения си поглед.

— Благодаря ви, мис — каза той. — А не знаете ли вие нещичко за това петно? Може би вие самата случайно сте размазали боята?

— Аз не знам нищо за това петно!

След този отговор тя ни остави и отново се затвори в спалнята си. Този път и аз чух, както бе чула по-рано и Пенелопа, че тя заплака, щом остана сама.

Аз не можех да се реша да погледна към детектива; гледах към мистър Франклин, който стоеше най-близо до мен. Той изглеждаше още по-огорчен след всичко, което се бе случило.

— Аз ви казах, че се тревожа за нея — прошепна ми той. — Сега вие разбирате защо…

— Мис Рейчъл изглежда доста раздразнена след изчезването на диаманта й — забеляза сержант Къф. — Това е скъпа вещ… Съвсем естествено…

Ето че извинението, което аз направих за мис Рейчъл вчера (когато тя се забрави пред инспектора Сигрейв), днес бе направено пак за нея от човек, който не би могъл да се интересува от нея както аз, защото той й беше съвършено чужд. Хладни тръпки ме побиха — защо, тогава не можех да кажа. Но сега зная, че в онази минута в мене трябва да се е промъкнало първото подозрение за новите мисли (и то ужасни мисли), които се бяха породили у детектива Къф — породени само от това, което той бе видял у мис Рейчъл и чул от нейната уста при тази тяхна първа среща.

— Езикът на една млада девойка си има своите привилегии, сър — каза сержантът на мистър Франклин. — Нека забравим това, което току-що се случи, и да пристъпим към работа, към същността на въпроса. Благодарение на вас ние вече знаем кога боята е изсъхнала. Сега остава да научим кога за последен път са видели тази врата без петно. Вие поне имате глава на плещите си и разбирате какво искам да кажа.

Мистър Франклин се помъчи да се успокои и с усилие откъсна мислите си от мис Рейчъл.

— Мисля, че разбирам — рече той. — Колкото по-точно можем да установим времето, толкова повече ще ограничим и полето на разследването.

— Точно така, сър — каза детективът. — Видяхте ли как изглеждаше вашата работа тук в сряда след обед, след като я бяхте завършили?

Мистър Франклин поклати глава и отговори:

— Не помня.

— А вие? — обърна се сержантът към мен.

— И аз не мога да си спомня, сър.

— Кой е бил последен в тази стая в сряда вечерта?

— Предполагам, мис Рейчъл, сър.

— Или може би вашата дъщеря, Бетъридж — обади се мистър Франклин. Той се обърна към мистър Къф и му обясни, че дъщеря ми е камериерка на мис Рейчъл.

— Мистър Бетъридж, помолете вашата дъщеря да дойде. Почакайте! — каза детективът, като ме отведе към прозореца, където никой не можеше да ни чуе. — Вашият местен полицейски инспектор — продължи той шепнешком — ми даде подробен отчет за начина, по който е провеждал следствието досега. Между другото той, както сам си призна, е успял вече да ядоса всички слуги, а за мен е важно да ги успокоя. Извинете ме пред вашата дъщеря и пред всички останали и им кажете, че, първо: аз още нямам никакви доказателства, че диамантът е бил откраднат; само зная, че той е изчезнал. И, второ: моята работа със слугите тук се състои именно в това, да ги помоля да ми помогнат.

Понеже знаех как жените прислужници реагираха на забраната, наложена от инспектор Сигрейв, да посещават стаите си, аз побързах да попитам:

— Бих ли могъл, мистър Къф, да кажа на жените още едно, трето нещо? Бих ли могъл с ваше разрешение да им съобщя, че те са свободни да тичат нагоре-надолу по стълбите и да влизат и излизат от стаите си, когато си искат?

— Кажете им — отвърна сержантът.

— Това тутакси ще ги успокои, сър — забелязах аз. — Всички: от готвачката до миячката на съдове.

— Тогава тръгвайте и направете това незабавно, мистър Бетъридж!

Аз свърших тая работа за по-малко от пет минути. Тук възникна само едно затруднение: когато им съобщих, че те могат свободно да си влизат в стаите, аз трябваше да употребя всичката си власт като техен шеф, за да удържа жените прислужници да не се втурнат нагоре след мен и Пенелопа в качеството на доброволни свидетели, изгарящи от желание да помогнат на детектива Къф.

Пенелопа очевидно направи добро впечатление на детектива. Той стана малко по-мек и на лицето му се появи същото изражение, което имаше тогава, когато забеляза бялата мускусна роза в разсадника. Ето и показанията на моята дъщеря, така както бяха взети от детектива. Тя му ги даде, струва ми се, много мило и охотно, но… Пенелопа цялата прилича на мен! В нея няма нищо от майка й… Слава богу, в нея няма нищичко от майка й!

Показанията на Пенелопа: тя доста се интересувала от боядисването на вратата, тъй като помагала при смесването и разбъркването на боите. Забелязала мястото под бравата, защото него боядисали последно. Видяла го след няколко часа без петно. Оставила го към дванадесет часа през нощта без петно. По това време пожелала лека нощ на господарката си в спалнята и чула как часовникът ударил в будоара; в същото време държала бравата на боядисаната врата; знаела, че боята е още мокра (тъй като помагала за нейното приготовляване, както вече споменахме), и затова особено внимавала да не се докосне до вратата; би могла да се закълне, че си вдигнала полата и че тогава на вратата нямало никакво петно; не би могла да се закълне, че полата й случайно не се е докоснала до вратата, когато излизала; помнела с коя рокля е била тогава, защото това било нова рокля, подарък от мис Рейчъл; баща й също помнел това и можел да го потвърди; можела да донесе дрехите, които носела нея вечер, и тутакси ги донесла. Фустите трябвало да бъдат разглеждани дълго време поради големите им размери. И никъде по тях не се оказало нито едно петънце. Такъв беше краят на Пенелопините показания — изчерпателни и убедителни.

След това детективът взе да разпитва и мен: дали държим в къщи големи кучета, които биха могли да се вмъкнат в стаята и да размажат боята с опашките си. Узнавайки, че това е невъзможно, той изпрати да му донесат увеличително стъкло и се опита да разгледа петното с негова помощ. Върху боята нямаше никаква следа от човешка ръка. Всички следи показваха че боята е била размазана от някакъв плат, от нечия дреха при минаване покрай вратата. Лицето, комуто е принадлежала тази дреха (съдейки по показанията на Пенелопа и мистър Франклин), трябва да се е намирало в стаята между полунощ и три часа в четвъртък сутринта.

Довел следствието до тази точка, сержант Къф си припомни, че в стаята все още се намираше и инспекторът Сигрейв; и за негово назидание обобщи всички събрани досега сведения по следния начин:

— Тази ваша дреболия, господин инспекторе — рече той, посочвайки петното, — е станала доста важна оттогава, когато вие сте я забелязали за последен път. В сегашната фаза на следствието това петно трябва да ни изведе до три открития. Трябва най-напред да се узнае има ли в тази къща дреха, изцапана с такава боя. Второ, да се изясни на кого принадлежи тази дреха. И трето, да се разбере защо това лице е било в стаята и оставило петното между полунощ и три часа сутринта? Ако това лице не може да ви даде задоволителни обяснения, тогава няма защо да търсите другаде ръката, която е взела диаманта. Аз ще свърша това сам, ако нямате нищо против, и не ще ви откъсвам повече от вашите задължения в града. Виждам, че тук се намира един от вашите подчинени. Оставете го на мое разположение за всеки случай и ми позволете да ви пожелая на добър час!

Уважението на инспектор Сигрейв към лондонския детектив беше голямо, но уважението му към самия себе си беше още по-голямо. Силно засегнат от знаменития Къф, инспекторът отвърна с не по-малък удар, преди да напусне стаята.

— Досега аз се въздържах да изкажа своето лично мнение — рече инспекторът все още с присъщия си войнствен тон. — Но преди да оставя следствието във ваши ръце, искам само да ви напомня, сержант, че понякога е много лесно къртичината да се вземе за планина! Довиждане!

— Лесно е също така съвсем да не се забележи къртичината, когато човек си държи главата много нависоко.

Отвърнал по този начин на комплимента на своя колега, мистър Къф се обърна и отиде към прозореца.

Ние с мистър Франклин почакахме да видим какво ще стане по-нататък. С ръце в джобовете си детективът стоеше пред прозореца, гледаше навън и тихичко си подсвиркваше песента „Последната лятна роза“. По-късно забелязах, че той започваше да свири, забравяйки правилата за добро държане, само когато умът му напрегнато работеше. В такива случаи „Последната лятна роза“ очевидно му помагаше и го ободряваше. По всяка вероятност тази мелодия допадаше на характера му и му напомняше за неговите любими рози. И колко тъжно звучеше тази песничка, когато той я свиреше!

След като постоя до прозореца минута-две, сержантът се обърна и пристъпи към средата на стаята; там се спря, дълбоко замислен, и втренчи поглед към спалнята на мис Рейчъл. След малко той се стресна, кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Така ще е добре“, и се обърна към мен, изказвайки желание да поговори десетина минути с моята господарка, когато на нея й бъде удобно.

На излизане от стаята с тази поръчка аз дочух как мистър Франклин зададе на детектива въпрос и се поспрях на прага, за да чуя отговора.

— Още ли не се досещате — попита мистър Франклин — кой е откраднал диаманта?

— Никой не е откраднал диаманта — отговори мистър Къф.

Ние и двамата изпаднахме в недоумение от такова едно гледище по въпроса и започнахме настойчиво да го молим да ни обясни какво иска да каже с това.

— Почакайте малко — отвърна детективът. — Още не са събрани и наместени всички брънки на верижката.