Уилки Колинс
Лунният камък (12)

Осма глава

Тук ще трябва да спрем за малко.

Призовавайки на помощ своите възпоминания — както и дневника на Пенелопа, — аз намирам, че ние можем да не се спираме за дълго върху периода от време между пристигането на мистър Франклин Блейк и рождения ден на мис Рейчъл. По-голямата част от това време измина, без да се случи нещо особено, което заслужава да се отбележи. С ваше позволение и с помощта на Пенелопа аз ще спомена тук само няколко събития, като си запазвам правото да опиша ежедневните случки, щом стигнем до деня, в който Лунният камък стана предмет на всеобщо внимание в нашия дом.

Нека започнем тогава със стъкълцето с ароматното мастило, което намерих на пясъчната пътека през онази нощ.

На другата сутрин (сутринта на двадесет и шести) аз показах на мистър Франклин тази магьосническа вещ и му съобщих това, което вече разказах на вас. Той беше на мнение, че индусите не само са дебнели за диаманта, но са имали и глупостта да вярват в своето магьосничество — разбирайки под това знаците над главата на момчето, изливането на мастило върху ръката му и надеждата, че то може да види хора и предмети, които се намират на съвсем друго място. Мистър Франклин ми каза, че и у нас, също както в Далечния изток, има хора, които се занимават с такива странни фокуси (обаче без мастило) и че ние ги наричаме с френското име, нещо от рода на „ясновидство“.

— Бъдете сигурен — каза мистър Франклин, — че индусите са убедени, че ние държим диаманта тук, и са довели малкия ясновидец със себе си, за да им покаже пътя към него, ако успеят да се промъкнат в къщата.

— Мислите ли, че те ще се опитат да сторят това? — попитах го аз.

— Зависи от това, какво ще им каже момчето. Ако то може да види диаманта в желязната каса на Фризингхолската банка, индусите засега няма да ни безпокоят повече със своите посещения. Ако момчето не може да стори това, тогава не ще минат и няколко нощи и ние отново ще имаме случая да ги пипнем в шубраците.

Очаквах, че именно така ще стане; но чудно нещо — този случай вече не се повтори.

Дали фокусниците бяха научили в града, че мистър Франклин е ходил в банката и са направили от това своето заключение, или пък момчето наистина е „видяло“ диаманта там, където той сега се намира (нещо, което аз решително не вярвам), или пък това беше просто съвпадение — но истината е, че дори сянката на индусите не са мярна около нашия дом през седмиците, които изтекоха до рождения ден на мис Рейчъл. Фокусниците си останаха из нашия край, изпълнявайки своя занаят; а ние с мистър Франклин чакахме да видим какво ще се случи, решили да не безпокоим мошениците предварително, като им открием подозренията си. С този отчет за постъпките и на двете страни се изчерпва всичко, което мога сега да кажа за индусите.

На двадесет и девето число от месеца мис Рейчъл и мистър Франклин измислиха нов начин за убиване на времето, което иначе би могло да им се види доста скучно. Има причини, които ни карат да обърнем особено внимание на заниманието, което ги увлече, понеже то има известна връзка с по-нататъшните събития.

Общо взето, господа благородниците имат в живота си един твърде неприятен подводен камък — тяхното безделие, тяхната празнота. В по-голямата си част животът им минава в търсене на някакви занимания; любопитно е да се отбележи — особено ако у тях има склонност към някакви умствени прояви — колко често те се нахвърлят слепешката на нещо съвсем отвратително. В девет случаи от десет те се захващат да измъчват нещо или да развалят нещо, бивайки твърдо убедени, че развиват ума си, докато, просто казано, те само внасят безредие в къщата и обръщат всичко наопаки. Виждал съм например (и жени, за жалост, както и мъже) да излизат на разходка ден след дон с празни аптекарски шишенца и кутийки, за да ловят гущери, бръмбари, паяци и жаби; да се връщат в къщи, да забиват игли в нещастните животинчета или да ги режат на малки парченца без никакво угризение на съвестта. Вие виждате как вашата млада господарка или млад господар разглеждат вътрешностите на паяка с увеличително стъкло или пък на стълбата срещате жаба е отрязана глава; и когато се чудите какво означава тази отвратителна жестокост, на вас ви казват, че младата господарка или младият господар проявяват интерес към естествените науки. Понякога вие отново ги виждате как те с цели часове от глупаво любопитство мушкат прекрасните цветя с остри инструменти, мъчейки се да узнаят от какво са направени. Нима техният цвят ще стане по-красив и ароматът им по-приятен, ако вие узнаете това? Не. Но бедничките благородници трябва да убият някак времето си — виждате ли, трябва да се прекара някак времето! Вие цопате в гъстата кал и правите от нея банички, когато сте още дете, а когато пораснете — цопате в науката; режете паяци и повреждате цветята! И в двата случая цялата тайна се крие в това, че вашата бедна празна глава няма за какво да мисли, а вашите бедни празни ръчички няма какво да правят. И се свършва с това, че почвате да цапотите с бои по някое плавно и да усмърдявате цялата къща; или да развъждате попови лъжички в стъклен съд с мръсна вода, от която на всички в къщи им прилошава; или пък почвате да откъртвате и събаряте оттук и оттам парченца камъни и да засипвате с пясък домашните продукти; или се заемате с фотография, папате си пръстите и безпощадно обезобразявате физиономиите на всички живущи в къщата. Разбира се, тежичко понасят това хората, които трябва да работят, за да имат какво да ядат, какво да облекат и под какво да се подслонят. По сравнете и най-тежкия труд, който някога сте извършвали, с тази празнота, която кара хората да повреждат цветята и да си пъхат носа в стомаха на паяка, и благодарете на щастливата си звезда, че вашата глава трябва да мисли за нещо, че вашите ръце трябва да вършат нещо!

С удоволствие ще кажа, че мистър Франклин и мис Рейчъл не измъчваха никого. Те се ограничиха с това, да създават безпорядък, и трябва да им отдадем нужната справедливост, просто изцапаха само една врата.

Универсалният гений на мистър Франклин се намесваше във всичко, замърсяваше всичко, цопаше, така да се каже, в „декоративната живопис“. Мистър Франклин ни уведоми, че е открил нов препарат за разредяване на боите, препарат, който той описа като „катализатор“. Как го приготовляваше, това аз не зная. Мога обаче да ви кажа е какво се отличаваше този негов препарат — той вонеше. Тъй като мис Рейчъл непременно искаше да изпробва неговото откритие, мистър Франклин изпрати в Лондон за нужните материали и приготви препарата с помощта на такива „ароматични“ вещества, че дори и кучетата почваха да кихат, когато влизаха в стаята; след това надяна на мис Рейчъл престилка и я накара да боядиса малката си гостна стая, наричана по липса на английска дума „будоар“. Започнаха с вътрешната страна на вратата. С помощта на пемза мистър Франклин изстърга от нея всичката прекрасна лакировка и я приготви, както той се изрази, като „поле за работа“. После мис Рейчъл покри това „поле“ (по негово указание и с негова помощ) с разни изображения и фигури — грифони, птици, цветя, купидони и тям подобни рисунки, измислени от знаменития италиански живописец, чието име не си спомням, онзи, който наводнил света с мадони и бил влюбен в хлебопекарката. Работата се оказа много бавна и доста мръсничка. Но нашата млада господарка и младият господин, изглежда, не се уморяваха от нея. Когато не излизаха на езда, нямаха гости, не седяха на масата за ядене, не свиреха и не пееха — те, свели глава до глава, трудолюбиви като пчели, цапотеха вратата. Кой поет беше казал, че дяволът всякога измисля по някоя пакост, дори и за празните ръце? Ако този поет бе заемал моето място на домакин в тоя дом и бе видял мис Рейчъл с четка в ръка и мистър Франклин с неговия „катализатор“, той не би могъл да напише за тях нищо по-вярно от това.

Следващия ден, за който заслужава да споменем, беше неделя, четвърти юни.

Тази вечер в стаята на прислужниците ние за пръв път обсъждахме един домашен въпрос, който, както и боядисването на вратата, има връзка с това, което ще дойде по-нататък.

Виждайки с какво удоволствие мистър Франклин и мис Рейчъл прекарват заедно времето си и каква прекрасна двойка представляват те във всяко отношение, ние, твърде естествено, разбира се, предполагахме, че те биха се разбирали много добре и във връзка с някои други неща освен с боядисването па вратата. Някои от нас казваха, че още преди да измине лятото, и в къщи ще имаме сватба. Други (начело с мен) се съгласяваха, че е твърде вероятно мис Рейчъл да се омъжи, обаче се съмняваха (по причини, които аз ей сега ще изложа) дали нейният избраник ще бъде мистър Франклин Блейк.

В това, че мистър Франклин беше влюбен, никой от нас не се съмняваше. По-трудно обаче беше да се разбере мис Рейчъл. Позволете ми сега да ви запозная с нея; след това ще ви оставя сами да я разгадаете, ако можете.

На двадесет и първи юни нашата млада господарка щеше да навърши осемнадесет години. Ако на вас ви харесват брюнетки (както чувам, напоследък те излизат от мода в широкия свят) и ако нямате особени предпочитания относно ръста, аз мога да ви кажа, че вие никога не сте виждали такава хубава девойка като мис Рейчъл. Тя беше дребничка, но стройна и несравнимо добре развита от главата до петите. Виждайки я как сяда, как става и особено как ходи, всеки човек със здрав разсъдък би се уверил, че изяществото на фигурата си (ако ми простите този израз) тя дължеше не на дрехите си, а на своето тяло. Аз никога у никого не съм виждал такива черни коси като нейните. Очите й отговаряха на косата й; носът й, трябва да призная, беше доста малък. Устата и брадичката й (изразено с думите на мистър Франклин) бяха лакомства за боговете; а цветът на лицето й (според същия неопровержим авторитет) беше тъй ослепителен и топъл като самото слънце — с това голямо преимущество, че на човек му беше винаги приятно да гледа лицето й. Прибавете към всичко това, че тя се държеше изправена като стрела — гордо, смело, аристократично, че имаше ясен глас, звучен като скъпоценен метал; усмивка, която тъй мило се появяваше в очите, преди да се появи върху устните — и ето ви нейния портрет, който нарисувах, доколкото можах.

А какъв беше нейният характер? Нямаше ли това очарователно създание някакви недостатъци? Тя имаше точно толкова недостатъци, колкото имате и вие, госпожо — нито повече, нито по-малко.

Сериозно казано, моята мила хубавичка мис Рейчъл, която притежаваше куп прелести и очарования, имаше един недостатък и безпристрастието ме принуждава да го призная. Тя се отличаваше от повечето други девойки по това, че си имаше свои собствени убеждения и беше така причудлива и своенравна, че дори се осмеляваше да върви срещу модата, ако модата не отговаряше на нейния вкус. При по-незначителни неща тази нейна независимост все още беше поносима; но що се отнася до по-важни работи, тя отиваше (както мислехме ние с моята господарка) твърде далече. Мис Рейчъл разсъждаваше така, както разсъждаваха малко жени, два пъти по-възрастни от нея; никога не искаше съвет, никога не казваше предварително какво мисли да прави, никога не споделяше тайните си е никого, дори с майка си. В дребни и големи неща, с хора, които обичаше, и е хора, които ненавиждаше (действувайки и в единия, и в другия случай с еднаква сила), мис Рейчъл винаги постъпваше но своему, осланяйки се само на себе си — и в радост, и в скръб. Место чувах аз моята господарка да казва:

— Най-добрият приятел и най-големият враг на Рейчъл — това е самата тя.

Ще прибавя още едно нещо и свършвам.

При всичките нейни потайности и при всичките й своеволия у мис Рейчъл нямаше нито следа от фалш; и аз не помня нито един път тя да е нарушила дадената си дума. Не помня да е казала „не“, а да мисли „да“. Когато беше дете, тази добра душичка неведнъж поемаше върху себе си вината и понасяше наказанието за пя каки л простъпка, извършена от някой друг, когото тя обичаше. Никой никога не бе чул от нея да си признае, когато провинението й се откриваше и тя биваше разпитвана. Но никой не я чуваше и да лъже. Тя ви гледаше право в очите, клатеше малката си упорита глава и произнасяше просто: „Няма да кажа!“

Наказана отново, малката госпожица скланяше да иска прошка за грубото „няма да кажа“, но — макар и да я държаха на хляб и вода — тя все пак не признаваше, че е виновна. Своеволна, дяволски своеволна понякога — съгласен съм; но въпреки това от нея нямаше по-добър човек на света! Вие може би ще откриете тук някакво противоречие? Проучвайте внимателно жена си в продължение на двадесет и четири часа. Ако през това време не доловите във вашата добра съпруга някакво — каквото и да било — противоречие, тогава господ да ви е на помощ! — вие сте се оженили за истинско чудовище.

След като ви запознах вече с мис Рейчъл, ние се изправяме пред въпроса: как тази млада девойка гледа на омъжването си.

На двадесети юни моята господарка изпрати покана на елин джентълмен в Лондон да дойде на гости за рождения ден на мис Рейчъл. На този щастлив смъртен, както аз предполагах, беше обречено нейното сърце! Както и мистър Франклин, той беше неин братовчед. Наричаше се мистър Годфри Ейблуайт.

Втората сестра на моята господарка (не се плашете, този път няма да се впускаме много надълбоко в семейната история), та както казах, втората сестра на моята господарка преживяла някакво разочарование в любовта; а след това, желаейки на всяка цена да се омъжи, тя се осмели да сключи това, което хората наричат „неравен брак“. Цялото семейство се възмути страшно много, когато благородната по рождение Каролайн пожела непременно да стане жена на мистър Ейблуайт, фризингхолския банкер. Той беше много богат п твърде почтен и стана баща па голямо семейство — обстоятелство, което п досега говори само в негова полза. Ала той си бе наумил да се издигне в обществото — което пък говори против него. Обаче времето и прогресът па съвременното образование оправиха нещата и неравният брак издържа изпита благополучно. Днес ние всички сме либерално настроени (при условие, че вие ще ме одраскате, ако аз ви одраскам) — какво ми влиза на мен в работата дали вие сте депутат или не, чистач или херцог? Това е съвременен възглед, а пък аз се придържам към съвременните възгледи. Ейблуайтови живееха в прекрасен дом, сред голям парк в покрайнините на Фризингхол. Много достойни, много почтени и много уважавани хора в кел пя окръг. Ние няма да им отделяме премного внимание в тия страници с изключение на мистър Годфри, втория син на мистър Ейблуайт, който, с ваше позволение, заема тук важно място поради връзката си с мис Рейчъл.

Въпреки всичкия си блясък, ум и изобщо най-добри качества мистър Франклин едва ли би могъл, според мен, да затъмни мистър Годфри в очите на нашата млада господарка.

По ръст мистър Годфри стоеше на първо място. Беше висок повече от шест фута, с прекрасен бяло-розов цвят на кожата; лицето му беше гладко и кръгло, великолепно избръснато; на главата си имаше хубави дълги ленени коси, които се спускаха небрежно над врата му. Но защо ли се мъча да ви го описвам тъй подробно? Ако някога сте участвували в работата на дамските благотворителни комитети в Лондон, тогава вие познавате мистър Годфри Ейблуайт не по-зле от мен. Той беше адвокат по професия, дамски кавалер по склонност и милостив самарянин по собствен избор. Женската благотворителност и женската нищета не можеха да се справят без него. Майчински комитети, помагащи на бедни родилки; дружества на света Магдалена, спасяващи изпаднали в бедност жени; настойчиви организации, стремящи се да настанят на работа бедни жени па мястото на бедни мъже, оставяйки мъжете да се справят кой както може — на всички подобни дружества и комитети той беше подпредседател, директор и съветник. Навсякъде, където заседаваше дамски комитет, там беше и мистър Годфри с шапка в ръка; той предпазваше събранията от разгорещеност и водеше милостивите дами по трънливия делови път. Аз предполагам, че той беше най-съвършеният филантроп (с незначително състояние), който някога се е раждал в Англия. На благотворителни събрания едва ли би могло да се намери друг оратор, по-способен от него, да изтръгва и сълзи, и пари. Той беше един завършен обществен деятел. Последния път, когато бях в Лондон, моята господарка ми достави две удоволствия. Изпрати ме на театър да погледам една танцьорка, която взе ума на всички ни, и в Екзетърхол — да послушам мистър Годфри. Танцьорката излезе на сцената с оркестър. Мистър Годфри излезе с носна кърпичка и чаша вода. На спектакъла на танцьорката — тълпа народ; на спектакъла на оратора — също. И над всичко това — най-кроткият и най-невзискателният човек (имам предвид мистър Годфри), който някога сте имали случай да срещнете. Той беше изпълнен с любов към всички. И всички бяха изпълнени с любов към него. Какви шансове можеше да има който и да било — с обикновена репутация и способности — срещу такъв един човек?

На четиринадесети пристигна отговор от мистър Годфри.

Той приемаше поканата на моята господарка да ни гостува от сряда — рождения ден, до петък вечерта, когато задълженията му към Дамския благотворителен комитет щели да го заставят да се върне в града. Към писмото си той прилагаше и стихове, посветени на „рождения ден на моята братовчедка“ — както той изящно се бе изразил. Мис Рейчъл, както ми съобщиха, се присъединила към мистър Франклин — и двамата се смели над стиховете по време на обеда; а Пенелопа, която беше на страната на мистър Франклин, най-тържествено ме попита какво мислех аз по този въпрос.

— Мис Рейчъл те е подвела, скъпа моя, по криви следи — отвърнах аз, — ала моят нос не се лъже тъй лесно. Почакай, докато след стиховете на мистър Ейблуайт се появи и самият мистър Ейблуайт!

Дъщеря ми отговори, че мистър Франклин може да си опита щастието, преди поетът да се появи след стиховете. Трябва да си призная, че мистър Франклин действително направи всичко възможно, за да спечели благоразположението на мис Рейчъл.

Макар и да беше един от най-закоравелите пушачи, които някога съм срещал, той тутакси остави пурите, когато тя един ден му каза, че не може да търпя миризмата на тютюн, която се носи от неговите дрехи. След тази самопожертвователна постъпка той спеше тъй лошо и лишавайки се от успокоителното действие на тютюна, към който беше привикнал, почна да слиза на закуска в такъв разстроен и измъчен вид, че самата мис Рейчъл го помоли отново да се върне към пурите. Обаче не! Той не желаеше да се върне към нищо, което би могло да й причини някаква неприятност, дори и само за миг. Той щеше да се бори решително със своята привичка и щеше да си възвърне съня рано или късно само с помощта на волята и търпението. Такава една преданост, ще кажете вие (както си и казваха долу, в стаята на прислугата), не можеше да не произведе върху мис Рейчъл нужното въздействие — преданост, която се поддържаше и от ежедневното боядисване на вратата. Всичко това бе много добре. Но в нейната спалня се намираше снимката на мистър Годфри, фотографиран, когато говори на благотворително събрание, с коса, разчорлена от дъха на съответното му красноречие, и с очи, най-очарователни и най-способни да измъкнат пари от вашите джобове. Какво ще кажете за това? Всяка сутрин (Пенелопа сама ми довери това) ликът на този мъж, без когото жените не могат да дишат, гледал как решат косата на мис Рейчъл. Той сам скоро ще наблюдава това в действителност — такова беше моето мнение.

На шестнадесети юни се случи нещо, което, според мене, още повече намали шансовете за успех на мистър Франклин.

Тази сутрин у дома пристигна едни непознат господин, който говореше английски с чужд акцент, и поиска да види мистър Франклин по някаква работа. Тази работа едва ли можеше да се отнася до диаманта по следващите две причини: първо, мистър Франклин не ми каза нищо за своя гост, и, второ, той съобщи за случая (след заминаването на чужденеца) на моята господарка. По всяка вероятност тя бе намекнала за това и на дъщеря си. Както и да е, говореше се, че същата тази вечер, когато свирели на пиано, мис Рейчъл бе направила някои строги забележки на мистър Франклин относно хората, с които дружел, и принципите, които бил усвоил в чужбина. През следващия ден, за първи път, те не

се заловиха да украсяват вратата. Аз подозирах, че някаква неразумна постъпка на мистър Франклин в чужбина — в основата на която лежи някоя жена или паричен дълг — бе продължила да му причинява неприятности и в Англия. Но това бяха само догадки. В дадения случай не само мистър Франклин, но и моята господарка ме остави в неизвестност.

На седемнадесети „облаците“, както стана ясно, отново се разпръснаха. Мистър Франклин и мис Рейчъл се върнаха към работата си над вратата и изглеждаха същите добри приятели, каквито бяха и преди. Ако може да се вярва на Пенелопа, мистър Франклин се възползувал от помирението, за да направи предложение на мис Рейчъл, без да получи нито нейното съгласие, нито отказа й. Дъщеря ми беше сигурна (съдейки по някои признаци и забележки, с които намирам за излишно да ви досаждам), че младата й господарка отблъснала предложението на мистър Франклин, като отказала да повярва в неговата сериозност, а после тайно съжалявала, че се отнесла с него по такъв начин. Макар че Пенелопа се ползуваше с по-голяма близост до нейната господарка, отколкото обикновено се позволява на прислужниците — тъй като те бяха отраснали почти заедно като деца, — все пак аз познавах сдържания характер на мис Рейчъл твърде добре, за да мога да повярвам в подобна откровеност от нейна страна. Това, което Пенелопа ми каза, представляваше, както ми се струва, по-скоро нейното желание, отколкото това, което тя знаеше в действителност.

На деветнадесети се случи ново произшествие. При нас дойде лекар. Той бе извикан да лекува личност, която аз вече имах случая да ви представя в тези страници — нашата втора прислужница Розана Спирман.

Тази бедна девойка, която ме беше учудила, както вече знаете, при Подвижните пясъци, ме учуди още много пъти през времето, за което пиша. Мнението на Пенелопа, че Розана е влюбена в мистър Франклин (нещо, което дъщеря ми по мое нареждане държеше в строга тайна), продължаваше да ми изглежда все тъй глупаво. Но трябва да си призная, че в моите очи, както и в очите на дъщеря ми, поведението на нашата втора прислужница почна да изглежда наистина тайнствено, да не казвам нещо повече.

Така например девойката постоянно се изпречваше на пътя на мистър Франклин, вършейки това доста хитро и спокойно. Той обаче не и обръщаше внимание повече, отколкото на котката: на него и наум не му минаваше да спре погледа си върху грозничкото лице на Розана. Слабият и без това апетит на девойката съвсем изчезна, а сутрин очите й показваха явни признаци на безсъние и плач. Един ден Пенелопа направи едно странно откритие, за което ние никому не казахме. Тя заварила Розана в стаята на мистър Франклин в момента, когато взимала розата, която мис Рейчъл му дала да носи в петелката на сакото си, и на нейно място да постави друга, подобна роза, само че откъсната собственоръчно от бедната девойка. След това Розана няколко пъти ми отговаряше грубо, когато я съветвах да се държи по-внимателно; и — което беше по-лошо — не се държеше както трябва в редките случаи, когато мис Рейчъл случайно я заговорваше.

Моята господарка забеляза тази промяна и ме попита какво мисля за това. Опитах се да оправдая девойката, отговаряйки, че по мое мнение тя не е напълно здрава; и работата свърши с това, че на деветнадесети изпратихме за доктора, както вече споменах по-горе. Той каза, че нервите й са разстроени, и намекна, че едва ли би трябвало да се ползуваме от нейните услуги. Господарката предложи да я изпратим за промяна на въздуха в един от нашите по-отдалечени чифлици. Розана ни помоли със сълзи на очи да й бъде позволено да остане; и в онзи злокобен час аз посъветвах моята господарка да я изпита още известно време. Както показаха събитията и както вие скоро ще видите, аз не бих могъл да дам по-лош съвет. Ако беше възможно да се гледа в бъдещето, аз със собствената си ръка щях да изведа Розана от нашия дом още тогава.

На двадесети се получи известие от мистър Годфри. Той възнамерявал да пренощува във Фризингхол, тъй като му се удавало случай да се посъветва с баща си по известна работа. На другия ден следобед той и двете му по-големи сестри щели да пристигнат на коне рано преди вечеря. Към записката бе приложена една изящна порцеланова кутийка — подарък за мис Рейчъл, с любов и благопожелания от нейния братовчед. Мистър Франклин й бе подарил някакъв обикновен медальон, който едва ли струваше половината стойност на кутийката. И все пак моята дъщеря Пенелопа продължаваше да настоява — такова е женското упорство, — че той, мистър Франклин, ще победи.

Слава богу, ето че най-после стигнахме до навечерието на рождения ден! Трябва да признаете обаче, че този път аз ви изведох доста бързо към целта. Но горе главата! Сега ще ви зарадвам с нова глава, която ще ви заведе право в същността на историята.