Уилки Колинс
Лунният камък (11)

Седма глава

Докато се намирах в такова объркано душевно състояние, имащ голяма нужда от усамотение, за да сложа в ред мислите си, ето че дъщеря ми Пенелопа се изпречи на пътя ми (както и покойната й майка се изпречваше пред мен на стълбите) и най-настойчиво ме помоли да й разкажа за нашия разговор с мистър Франклин. При дадените обстоятелства на мене ми оставаше само едно — тутакси да затворя крана на нейното любопитство. Следователно аз й отговорих, че ние с мистър Франклин бистрехме международната политика и спорехме дотогава, докато и двамата заспахме под топлото слънце. Опитайте се да дадете такъв отговор, когато жена ви или дъщеря ви застанат пред вас с неуместен въпрос, в неуместно време, и бъдете уверен, че — верни на миловидната си женска природа — те ще ви разцелуват и отново ще застанат пред вас при първия удобен случай.

Денят преваляше; моята господарка и мис Рейчъл се върнаха.

Излишно е да казваме колко изненадани останаха те, когато узнаха, че мистър Франклин бе пристигнал и отново заминал на кон. Излишно е също да казваме, че и те тутакси ми зададоха неуместни въпроси и че „международната политика“ и „дълбокият сън под слънцето“ не им се понравиха и на тях. Като не можах да измисля нищо друго, аз им казах, че пристигането на мистър Франклин със сутрешния влак трябва да се смята само за една от неговите прищевки. Когато ме попитаха дали и заминаването му с кон е било също така прищявка, аз отвърнах: „Да, така беше“ — и се отдалечих, може да се каже, доста умело.

Отървал се с чест от тези неприятности с дамите, аз се намерих в още по-затруднено положение, когато се върнах в стаята си. При мен дойде Пенелопа — с присъщата й женска любезност — да ме целуне и — с присъщото й женско любопитство — да ми зададе нов въпрос. Този път тя искаше само да разбере какво става с нашата втора прислужница Розана Спирман.

След като ни остави с мистър Франклин при Подвижните пясъци, Розана очевидно се върнала в къщи в най-необяснимо разположение на духа. Лицето й се изменяло (ако може да се вярва на Пенелопа) като цветовете на дъгата. Девойката била ту весела, ту тъжна без всякаква причина. На един дъх задала стотина въпроса относно мистър Франклин Блейк и тутакси се разсърдила на Пенелопа, задето допускала, че навярно някой незнаен джентълмен е проявил интерес към нея. Забелязали как Розана, усмихвайки се, драскала името на мистър Франклин на дъното на работната си кутия. Заварили я, обляна в сълзи, да гледа в огледалото уродливото си рамо. Познавала ли е тя от по-рано мистър Франклин? Съвсем невъзможно! Не са ли слушали те нещо един за друг? Пак невъзможно! Аз мога да засвидетелствувам, че мистър Франклин остана искрено учуден, когато видя как девойката го гледа втренчено. Пенелопа можеше да засвидетелствува, че любопитството на девойката било най-искрено, когато разпитвала за мистър Франклин. Така продължи нашият разговор, който беше доволно скучен дотогава, докато дъщеря ми изведнъж не го прекъсна, изказвайки най-глупавото предположение, което някога бях слушал.

— Тате — рече Пенелопа съвсем сериозно, — остава само едно обяснение: Розана се е влюбила в мистър Франклин Блейк от пръв поглед!

Вие сте слушали за прелестни млади девойки, които се влюбват от пръв поглед, и сте намирали това за твърде естествено. Но някаква си прислужница, току-що излязла от изправителен дом, с грозничко лице и уродливо рамо, да се влюби от пръв поглед в един джентълмен, дошъл на гости у нейната господарка?! Покажете ми нещо подобно на тая глупост в който и да е роман, ако можете. Аз се смях, докато сълзи потекоха от очите ми. Пенелопа, изглежда, ми се разсърди за моята веселост.

— Досега не бях забелязала, че сте толкова жесток, татко! — каза тя кротко и си отиде.

Думите на моята дъщеря ми подействуваха като студен душ. Аз се ядосах на себе си, задето се развълнувах, когато тя ги произнесе, но това беше самата истина. А сега, с ваше позволение, нека променим темата на разказа. Съжалявам, че бях принуден да пиша за тези неща, и то не без причина, както ще видите по-нататък.

Свечери се. В къщата прозвуча звънецът, който подканяше обитателите да се облекат за вечеря. След малко се завърна от Фризингхол и мистър Франклин. Аз сам му занесох гореща вода в стаята, очаквайки да чуя за някакво приключение по пътя. Но за мое голямо разочарование (пък вероятно и за ваше) нищо не беше се случило. Той не срещнал индусите нито на отиване, нито на връщане. Депозирал Лунния камък в банката, като казал просто, че това е доста скъпо нещо, и прибрал разписката в джоба си. Аз слязох долу, чувствувайки, че след всичките наши сутрешни тревоги за диаманта това е твърде жалък край.

Как е минала срещата на мистър Франклин с леля му и братовчедка му, това аз не мога да кажа.

Аз бих дал много нещо, за да можех да обслужвам на масата през този ден. Ала при моето положение в дома да обслужвам на вечеря (освен на големи семейни празници) би значело да понижавам достойнството си в очите на другите прислужници — моята господарка и без това ме смяташе достатъчно склонен за подобно нещо, така че нямаше нужда да й давам още повод за това. Новините от „висшите среди“ през тая вечер ми бяха донесени от Пенелопа и прислужващия лакей. Пенелопа ми съобщи, че мис Рейчъл никога не се била занимавала тъй ревностно със своята прическа и че никога не била изглеждала тъй весела и хубава, както сега, когато срещнала мистър Франклин долу в салона. Лакеят ме осведоми, че спазването на почтителна сериозност в присъствието на важните личности и обслужването на мистър Франклин Блейк на вечеря били двете най-несъвместими неща, които му се случвало да изпита при изпълнение на своите задължения. След вечеря ние ги слушахме как те свиреха и пееха дуети — мистър Франклин взимаше високо, мис Рейчъл още по-високо, а на пианото моята господарка ги догонваше, така да се каже, като на лов, през плетища и окопи, помагайки им успешно, така че беше приятно да ги слушаме през отворения прозорец на терасата. Още по-късно аз занесох на мистър Франклин сода и уиски в гостната и забелязах, че мис Рейчъл бе избила мисълта за диаманта от главата му.

Най-очарователната девойка, която срещам, откакто съм се върнал в Англия! — това бе всичко, което можах да изтръгна от него, когато по-късно се опитах да насоча разговора към по-сериозни неща.

Към полунощ аз заедно с моя помощник (лакея Самюел) обиколих, както обикновено, къщата, за да затворя вратите. Когато затворихме всички врати освен страничната, която извеждаше на терасата, изпратих Самюел да си легне и излязох да подишам малко чист въздух, преди да се прибера.

Нощта беше тиха и душна, на небето светеше пълната луна. Беше тъй тихо, че от време па време аз дочувах, съвсем слабо и глухо, шума на морето, когато прибоят се разливаше върху пясъчния бряг в устието на нашия малък залив. На терасата беше тъмно; но ярката лунна светлина заливаше пясъчната пътека, която минаваше покрай отсрещната стена. Като погледнах първо към небето, а след туй настрани, аз видях зад ъгъла на къщата да се показва сянката на човек.

Тъй като бях стар и опитен, аз не почнах да викам подир непознатия; по тъй като за нещастие бях също така стар и натежал, пясъкът захруска под нозете ми и ме издаде. Преди да успея тихичко да се добера до ъгъла, както възнамерявах, аз дочух тропота на нозе, по-леки от моите, и — както ми се стори, на повече от един чифт — конто бързо се отдалечаваха. Когато стигнаха до ъгъла, нарушителите, които и да бяха те, потънаха в шубрака от другата страна на пътеката и се скриха сред гъстите дървета и храсти в тази част на парка. Оттам те лесно можеха да излязат през оградата на пътя. Ако бях с двадесет години по-млад, може би щях да успея да ги настигна, преди те да напуснат нашия парк. Сега обаче аз се върнах, за да пусна подир тях чифт по-млади нозе. Без да безпокоим когото и да било, Самюел и аз взехме пушки, обиколихме къщата и претърсихме шубраците. След като се уверихме, че в нашия парк не се спотайва никой, ние се върнахме. Минавайки по пътеката, където бях видял сянката, аз забелязах, че нещо блести на пясъка под лунната светлина. Вдигнах този предмет и видях, че това беше стъкълце, пълно с гъста, приятна на дъх течност, черна като мастило.

Не казах нищо на Самюел. Но спомняйки си какво ми бе разправила Пенелопа за фокусниците и за това, как изливали мастило върху ръката на момчето, аз тутакси се досетих, че бях изненадал тримата индуси, когато са се промъквали около къщата и са се опитвали по своя езически начин да узнаят къде през тая нощ се намира диамантът.