Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (9)

9

На следващия ден Ели влезе в кабинета на баща си — изглеждаше угрижена. Луис беше зает със сглобяването на макет на „Ролс Ройс Силвър Гоуст“, модел 1917, който се състоеше от шестстотин и осемдесет елемента и повече от петдесет подвижни части. Колата бе почти готова и младият лекар си представяше облечения в ливрея шофьор, потомък на английските кочияши от края на деветнадесети век, който се перчи зад кормилото.

От десетгодишна възраст се занимаваше с моделиране. Бе започнал с макет на „Спад“ от Първата световна война, подарък от чичо Карл; беше сглобил почти всички самолети тип „Ревел“, а когато порасна, започна да изработва по-големи и по-сложни модели. По едно време се бе пристрастил към корабчета в бутилки, сетне към различни военни машини. Премина дори фаза, когато изработваше огнестрелни оръжия — марка „Колт“, „Уинчестър“ и „Люгер“ — които изглеждаха толкова истински, че човек очакваше да започнат да стрелят при натискане на спусъка. През последните няколко години голямата му страст бяха големите трансатлантически кораби. Макети на „Лузитания“ и на „Титаник“ украсяваха кабинета му в университета, а модел на „Андреа Дория“ „пореше вълните“ върху полицата над камината в хола. Сега се бе запалил по класическите коли; съдейки по трайността на предишните си увлечения, щеше да ги изработва в продължение на четири-пет години, докато изпитваше желание да сътвори нещо по различно. Рейчъл гледаше снизходително на единственото му хоби; дори след години брачен живот навярно се надяваше, че съпругът й най-сетне ще порасне и ще се откаже от глупавите си занимания. Навярно пренебрежителното й отношение отчасти бе повлияно от мнението на баща й, който от деня на сватбата твърдеше, че зет му е кръгла нула.

„Навярно Рейчъл е права — каза си Луис. — Навярно някой прекрасен ден ще захвърля всички макети на тавана и ще се заловя с делтапланеризъм“.

Сериозното изражение на дъщеря му го изтръгна от размислите му.

Отдалеч, понесен от кристално чистия въздух, долетя звънът на църковните камбани, които призоваваха вярващите на неделната служба.

— Здрасти, тате — каза малката.

— Здравей, тиквичке. Какво се е случило?

— О, нищо особено — отвърна тя, но изражението на лицето й подсказваше точно обратното. Явно бе разтревожена от нещо, но предпочиташе да не говори за него. Току-що измитата й коса падаше върху раменете й; на светлината на лампата изглеждаше по-скоро руса, отколкото кестенява, каквато неизбежно щеше да стане. Беше облечена с рокля и на Луис му се стори забавно, че в неделните дни дъщеря му винаги се обличаше официално, въпреки че не ходеха на църква.

— Какво правиш сега?

Луис внимателно намаза с лепило миниатюрния калник и заразказва за колата, върху която работеше.

— Виж — промълви той и внимателно й подаде капачка за главината на колело. — Виждаш ли преплетените букви „R“? интересен детайл, нали? Ако отлетим за Чикаго за Деня на благодарността, загледай моторите на самолета „L-1011“ и ще забележиш същата емблема.

— Голяма работа — промълви дъщеря му и му подаде обратно капачката.

— Не говори толкова пренебрежително, скъпа — шеговито я упрекна Луис. — Всички богаташи, притежатели на Ролс Ройс, имат право да се перчат. Когато спечеля втория си милион, ще си купя Ролс Ройс Кониш и когато на Гейдж му прилошее, ще повръща върху истинска кожа.

Докато бърбореше, лекарят се питаше: „Хайде, Ели, кажи какво те измъчва“. От опит знаеше, че не бива да я пита направо. За разлика от повечето деца, дъщеря му умееше да прикрива чувствата си — качество, от което Луис се възхищаваше.

— Богати ли сме, татко? — внезапно попита тя.

— Не, но положително няма да умрем от глад.

— Майкъл Бърнс от нашия клас каза, че всички лекари са богати.

— Кажи на твоя Майкъл Бърнс, че много лекари наистина забогатяват, но за тази цел са им необходими двайсетина години. Освен това, парите не идват при обикновените доктори от университетски амбулатории, а при специалистите — гинеколози, педиатри, невролози. Те забогатяват по-бързо от редови лекар като мен.

— Тогава защо не станеш специалист, татко?

Луис отново си припомни своите макети и как един ден изведнъж му бяха омръзнали военните самолети, а след това танковете и оръдията. Как бе започнало да му се струва (някак си внезапно), че изработването на корабчета в бутилки е работа за тъпаци. Сетне си представи как ще се чувства, ако бъде принуден да прекара целия си живот в преглеждане на краката на различни деца, за да открие деформация на пръстите или да нахлузва тънки гумени ръкавици и с опитни пръсти да опипва вагиналния канал на различни жени, докато търси бучици или ранички.

— Защото не ми харесва — отвърна той.

Чърч влезе в кабинета, за миг спря и се озърна, яркозелените му очи сякаш преценяваха положението. Сетне безшумно скочи на перваза на прозореца и се престори на заспал.

Луис изненадано забеляза, че Ели го погледна и се намръщи — обикновено дъщеря му обсипваше котарака с безкрайни нежности, от които му се повдигаше. Малката се заразхожда из кабинета, като се преструваше, че разглежда моделите, сетне престорено небрежно произнесе:

— Леле, колко гробове имаше в „Гробището за домашни любимци“, нали, татко?

„А, ето какво било“ — помисли си Луис, но нарочно не вдигна глава; престори се, че внимателно изучава указанията за макета, сетне се зае с поставянето на фаровете на Ролса.

— Вярно е — каза той. — Навярно са повече от стотина.

— Татко, защо домашните животни живеят по-малко от хората?

— Някои животни живеят колкото нас — отвърна Луис, — а други — дори по-дълго — например слоновете. Знаеш ли, съществуват морски констенурки, на които хората дори не могат да определят възрастта… или пък не могат да повярват, че са толкова стари…

Ели нетърпеливо побърза да го обори:

— Говоря за домашни животни, татко. Слоновете и костенурките не спадат към тях. Домашните любимци изобщо не живеят дълго. Майкъл Бърн каза, че всяка година от живота на кучето отговаря на девет от живота на хората.

— На седем — автоматично я поправи Луис. — Разбирам накъде биеш, скъпа и признавам, че в думите ти има известна истина. Вярно е, дванайсетгодишното куче се смята за извънредно старо. Причината е в обмяната на веществата, наречена метаболизъм, която регулира продължителността на живота. Метаболизмът оказва и друго влияние — някои хора могат да се тъпчат до насита и да останат слаби — например майка ти. Други — имам предвид себе си — трябва да пазят диета, за да не напълнеят. Просто обмяната на веществата ни е различна — това е всичко. Но всъщност главната роля на метаболизма се изразява във функциите му на „вътрешен часовник“. Кучетата притежават по-бърза обмяна на веществата в сравнение с хората, чиято средна продължителност на живота е до седемдесет и две години. Повярвай ми, че това е съвсем преклонна възраст.

По лицето на Ели личеше, че е много разтревожена, затова Луис се постара думите му да прозвучат искрено, въпреки че самият той не беше напълно убеден в правотата им. Беше едва на трийсет и пет, а му се струваше, че животът му е минал някак бързо и неусетно като внезапен повей на вятъра през пролуката под вратата.

— Например, морските костенурки имат още по-бавна — об… — поде той.

— Ами котките? — прекъсна го дъщеря му и отново погледна към Чърч.

— Повечето от тях живеят колкото кучетата — излъга Луис.

Всъщност котките прекарваха живота си в жестоки битки и често умираха от насилствена смърт, далече от хорските очи. Например Чърч, който дремеше (или се преструваше, че дреме) под слънчевите лъчи; Чърч, който всяка нощ кротко спеше в леглото на дъщеря му и който бе толкова симпатичен като малък, когато се бе омотал в кълбо конци, не се бе поколебал да измъчва птица със счупено крило и Луис бе готов да се закълне, че в зелените му очи се четеше жадно любопитство и още нещо — студено тържество. Спомни си как от време на време котаракът демонстрира пред Рейчъл своите жертви: мишка, хлебарка и веднъж дори огромен плъх, уловен в алеята между блоковете. Плъхът бе толкова окървавен и омазан с нечистотии, че Рейчъл, бременна в шестия месец с Гейдж, моментално изтича в тоалетната и повърна. Да, котките живееха и умираха сред жестокост. Един хубав ден кучетата ги докопваха и ги изкормваха, вместо да ги гонят като добродушните си, глупави събратя от анимационните филми; понякога намираха смъртта си в лапите на друг котарак, в поставената в храната им отрова или от минаваща кола… Котките бяха гангстерите на животинския свят — живееха и умираха извън закона. Повечето от тях не свършваха дните си, лениво изтегнати пред камината.

Луис си помисли, че не бива да обяснява всичко това на петгодишната си дъщеря, която за пръв път се сблъскваше със смъртта. Вместо това каза:

— Изчисли сама: сега Чърч е едва на три години, а ти си на пет. Навярно ще бъде жив, когато станеш петнайсетгодишна и постъпиш в колежа. Представи си колко време има дотогава.

— Няма — с треперещ глас отвърна Ели. — Струва ми се съвсем скоро.

Луис вдигна глава от макета, над който се преструваше, че работи и й направи знак да се приближи. Дъщеря му седна на скута му и той отново бе поразен от красотата й, в този момент подчертана от вълнението й. Кожата й притежаваше матов оттенък, като на левантинка. Ненапразно Тони Бентън, негов колега от Чикаго, я бе нарекъл „индианската принцеса“.

— Скъпа — промълви той. — Знаеш, че ако зависи от мен, Чърч ще доживее до сто години. Но не аз измислям правилата.

— Тогава кой? — запита Ели и сама си отговори с изпълнен с ирония глас: — Бог, предполагам.

Луис едва се въздържа да не се изсмее; но въпросът бе прекалено сериозен.

— Бог или някой друг — промълви той. — Зная единствено, че един ден часовникът спира. И никой не е застрахован, малката ми.

— Не искам Чърч да стане като онези мъртви животни — внезапно избухна Ели, личицето й се обля в сълзи. — Не искам Чърч да умира. Нали е мой котарак, а не на Господ. Нека Бог си намери друга котка! Нека Бог вземе всички гадни стари котки и да ги убие! Но Чърч си е мой.

По коридора се разнесоха стъпки — Рейчъл бе излязла от кухнята и стреснато надничаше в кабинета. Ели плачеше, положила глава върху гърдите на баща си. Сълзите й бяха сълзи на облекчение; беше споделила страха си; той вече имаше образ, който, макар и страшен, вече не всяваше ужас в нея. Въпреки че не можеше да го промени, поне имаше възможност да си поплаче.

— Ели — прошепна той и още по-нежно я притисна в прегръдките си. — Ели, Чърч не е мъртъв; погледни как спи върху перваза на прозореца.

— Но може да умре — изплака тя. — Може да умре по всяко време.

Луис продължи да я люлее в прегръдките си; може би грешеше, но му се струваше, че Ели плаче заради неумолимостта на смъртта; за това, че тя не се поддава на убеждаване и не се трогва от сълзите на момиченцата; навярно плачеше заради жестоката й непредсказуемост и още заради прекрасната, но ужасяваща способност на хората да превръщат символите в практични умозаключения, понякога ведри и благородни, друг път — ужасяващи. Ако всички тези животни са умрели и са били погребани, то и Чърч може да умре по всяко време и да го погребат; а щом е възможно да се случи с Чърч, тогава същата съдба очаква майка й, баща й, братчето й. Дори самата нея! Смъртта бе абстрактна идея, но гробището за домашни любимци беше реалност. Надписите върху грубо изработените надгробни плочи разкриваха истини, разбираеми дори за дете.

Луис си помисли, че в случая е много по-лесно да излъже, както бе направил преди малко по повод продължителността на живота на котките. Но подобна лъжа положително ще бъде запомнена и по-късно ще му донесе двойка в бележника, чрез който всички деца оценяват родителите си; подобна лъжа заплашваше да бъде изцяло в пасив на Луис. Самият той бе изпитал същото разочарование в детството си — майка му го бе излъгала че когато поискат, жените намират бебетата в росната трева. Лъжата бе безобидна, но Луис никога не можа да си прости, че е повярвал, нито на майка си — че го е излъгала.

— Миличка, всички умират — каза той. — Смъртта е част от съществуването.

— Несправедливо е! — продължи да плаче момиченцето. — Наистина е несправедливо!

Този път Луис не можа да измисли подходящ отговор. Дъщеря му продължи да плаче. Той се надяваше, че скоро сълзите й ще пресъхнат. Днес Ели бе направила първата стъпка към възприемане на неизбежната истина, с която трябваше да се примири и която нямаше да я напусне до края на живота й.

Притискаше дъщеря си до гърдите си и се вслушваше в празничното биене на камбаните, което се носеше над ожънатите ниви; след малко Ели престана да плаче, но едва по-късно баща й разбра, че е заспала като котарака на перваза.

Той я сложи в креватчето й, сетне слезе в кухнята, където Рейчъл яростно бъркаше палачинковото тесто. Луис сподели с нея учудването си от необузданото избухване на Ели; обикновено дъщеря им бе изключително спокойна.

— Точно така — заяви Рейчъл и с трясък постави купата върху масата. — Обикновено е спокойна, но ми се струва, че не мигна през миналата нощ. Чух я да се мята в леглото, а в три часа Чърч поиска да го пусна навън. Знаеш, че го прави само когато Ели е неспокойна.

— Но защо смяташ, че тя…

— Много добре знаеш защо! — гневно извика Рейчъл. — Причината е в онова проклето гробище! Тя наистина се разтревожи, Лу. За пръв път в живота си вижда гробище… и е доста разстроена. Не очаквай от мен да изпратя на приятеля ти Джъд Крендъл благодарствено писмо за приятната разходка.

„А, ето, че изведнъж Джъд е само мой приятел“ — развеселено, но същевременно разтревожено си помисли Луис.

— Слушай, Рейчъл… — поде той, но жена му го прекъсна:

— Не искам никога повече Ели да отива там!

— Рейчъл, Джъд беше прав — пътеката е съвсем безопасна.

— Много добре знаеш, че не става дума за пътеката — заядливо произнесе жена му, взе купата и започна да бие тестото още по-силно.

— Не искам Ели да ходи на онова проклето гробище. Повдига ми се при мисълта, че децата се изкачват на хълма, грижат се за гробовете и поддържат пътеката… има нещо адски морбидно в цялата история. Може би децата от града страдат от някаква болест, но не искам Ели да се зарази от нея.

Луис стреснато я изгледа, изгубил ума и дума. Бракът им бе солиден като скала, особено на фона на разводите на познатите им семейства. Луис подозираше, че стабилността на съюза им се дължи на уважението им към загадъчното; върху доловеното, но никога изречено на глас предложение, че когато се стигне до същността на нещата, бракът престава да съществува — човешката душа остава сама и в края на краищата се противопоставя на разума. Ето в какво се състоеше загадката. Колкото и добре да познаваш партньора си, от време на време се натъкваш на прегради или попадаш в пропаст. А понякога (доста рядко, слава Богу) стигаш до пълно отчуждаване — нещо като „въздушна яма“, в която самолетът попада без видима причина. Например, партньорът ти изразява становище или мнение, коренно противоречащо на досегашното му поведение. Подобна „ерес“ е толкова абсурдна (особено в собствените ти очи), че дори граничи с психозата. В такива случаи, ако човек иска да запази брака и собственото си душевно равновесие, трябва да си припомни,че да се гневиш, означава да се приравниш към глупците, които смятат за възможно едно човешко същество напълно да опознае друго.

— Скъпа, но това е само гробище за животни — каза той.

— Направи ли ти впечатление как плачеше Ели преди малко? — прекъсна го Рейчъл и посочи с покритата с тесто лъжица към кабинета му. — Наистина ли смяташ, че за нея това е обикновено гробище? Убедена съм,че вчерашната ни разходка ще остави дълбок белег в душата й. Забранявам Ели да отива там! Причината не е в пътеката, а в онова противно място. Виждаш ли, вече си е набила в главата, че Чърч ще умре.

За миг на Луис му хрумна абсурдната мисъл, че продължава да разговаря с Ели — просто дъщеря му си е сложила кокили, навлякла е роклята на майка си и е нахлузила съвършено изработена маска, изобразяваща лицето на Рейчъл. Дори изражението бе същото — непоколебимо и малко намусено, а всъщност предизвикано от дълбока обида.

Луис доста дълго търси подходящите думи; изведнъж му се стори, че въпросът е прекалено сериозен и е невъзможно да го избегне, в името на запазването на неуловимата загадъчност. Поколеба се, преди да отговори, защото си помисли, че Рейчъл нарочно не забелязваше очевидното, което не й понася.

— Рейчъл, Чърч наистина ще умре — най-сетне каза той.

Жена му гневно се втренчи в него, сетне каза като грижливо произнасяше всяка дума, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете:

— Не става дума за това. Чърч няма да умре нито днес, нито утре…

— Опитах се да й го обясня…

— … нито в други ден; може би ще поживее още дълги години.

— Скъпа, откъде си толкова сигурна, че…

— Разбира се, че съм сигурна! — гневно извика Рейчъл. — Грижим се добре за него и Чърч няма да умре, никой тук няма да умре! Не мога да разбера защо е необходимо да мътиш главата на малкото дете с въпроси, които няма да разбере, докато порасне?

— Рейчъл, изслушай ме…

Но жена му явно нямаше намерение да се подчини, а с пламнали от гняв очи побърза да го прекъсне:

— И без това е трудно човек да се примири със смъртта на любимо животно, на приятел или на роднина — не е необходимо да я превръщаме в … гадна туристическа атракция…в некропол за животни — по бузите й се стичаха едри сълзи.

— Рейчъл — отново поде той и се опита да сложи ръце върху раменете й. Жена му сърдито го отблъсна и промълви:

— Няма смисъл да говорим повече. Дори не разбираш какво искам да кажа.

Луис въздъхна.

— Имам чувството, че съм пропаднал през скрита врата на пода в някаква гигантска мелница — каза той, с надеждата, че ще я разсмее.

Но този път думите му не успяха да я умилостивят, тъмните й очи продължиха да хвърлят мълнии. Осъзна, че е вбесена; не просто ядосана, а истински вбесена.

— Рейчъл — внезапно попита той, въпреки че не знаеше какво точно иска да каже. — Как спа снощи?

— Господи! — презрително възкликна тя и извърна очи, но не преди Луис да прочете обида в погледа й. — Браво, страшно си интелигентен! Никога няма да се промениш. Когато нещата не вървят, веднага обвиняваш Рейчъл, нали? Бедната Рейчъл отново е изпаднала в душевна криза…

— Не си справедлива.

— Така ли?

Жена му взе купата с тестото и я тресна върху масата до печката. Сетне се залови да маже тигана с мазнина; устните й бяха стиснати.

Луис търпеливо се опита да обясни:

— Няма нищо лошо детето да научи нещо повече за смъртта. Всъщност смятам, че дори е необходимо. Реакцията на Ели, дори сълзите й, ми се струват напълно естествени. Тя…

Жена му рязко се обърна, втренчи се в него и изрече:

— Да, напълно естествено е дъщеря ти да плаче сърцераздирателно заради котарака, който е жив и здрав…

— Престани! — прекъснал той. — Говориш глупости.

— Точно така, въпросът е приключен.

— Лъжеш се — отвърна Луис, на когото цялата дискусия започваше да писва. — Досега говореше единствено ти, имаш ли нещо против да ме изслушаш?

— Няма да позволя на Ели отново да отиде в гробището и туйто. Що се отнася до мен, въпросът е приключен.

— От една година насам дъщеря ни знае как се раждат бебетата — каза Луис, като се постара да говори спокойно. — Спомняш ли си, че й купихме книгата на Майерс и й обяснихме всичко? Съгласихме се, че децата трябва да знаят как се появяват на бял свят.

— Това няма нищо общо с…

— Напротив! — грубо я прекъсна съпругът й. — Докато разговаряхме в кабинета ми за Чърч, си спомних как майка ми ме забаламосваше с приказката за зелевия лист, когато я питах как се раждат децата. Никога не забравих лъжата й. Струва ми се, че децата никога не прощават лъжите на родителите си.

— Раждането на бебетата няма нищо общо с проклетото гробище! — ядосано изкрещя Рейчъл, докато очите й казваха: „Можеш да изреждаш примери цял ден и цяла нощ, докато ти пресъхне гърлото, но няма да ме убедиш.“

Въпреки всичко, Луис направи последен опит:

— Гробището разтревожи Ели, защото олицетворява смъртта. Дъщеря ни знае как се раждат бебетата; полянката на върха на хълма я подтикна да научи за това как свършват нещата — подобна реакция е съвсем естествена. Всъщност, смятам че това е най-естественото нещо на све…

— Престани да повтаряш едно и също! — внезапно изкрещя Рейчъл.

Резкият й глас накара Луис да се сепне и автоматично да се отдръпне. Лакътят му закачи отворения плик с брашно върху масата, който се преобърна, падна на пода и се разкъса. Съдържанието му се понесе във въздуха като бяло облаче.

— По дяволите! — рече той.

Гейдж проплака в стаята на горния етаж.

— Прекрасно, няма що! — възкликна Рейчъл и също се разплака. — Отгоре на всичко събуди и детето. Благодаря ти за тихата и спокойна неделна утрин.

Сетне се отправи към вратата, но Луис я спря, като постави ръка на рамото й. Въпреки желанието си да се въздържи, здравата бе кипнал. Та нали Рейчъл бе тази, която събуди Гейдж с истеричните си крясъци!

— Позволи ми да ти задам само един въпрос — каза той. — От лекарската практика ми е известно, че всичко — абсолютно всичко — може да се случи на живите същества. Може би ще се наемеш да обясниш на Ели какво ще стане, ако котаракът и заболее от тифус или от левкемия (левкемията е много разпространена сред котките, както знаеш), или пък го прегази камион. Е, съгласна ли си?

— Пусни ме! — изсъска Рейчъл. Но в погледа й се четяха мъка и ужас, много по-силни от гнева й. Очите й сякаш казваха: „Не желая да разговарям по този въпрос, Лу и с нищо не можеш да ме принудиш“. Сетне нервно продължи:

— Пусни ме. Трябва да отида при Гейдж, преди да падне от креват…

— Съгласна ли си? — повтори Луис, сякаш не я чуваше.

— Защото смятам, че е твое задължение. Обясни й, че не е прието да се говори за смъртта, че възпитаните хора избягват да обсъждат подобни въпроси, просто ги погребват… о, извинявай, не бива да споменаваш думата „погребват“, за да не травматизираш Ели.

— Мразя те! — изхълца Рейчъл и грубо блъсна ръката му.

Луис вече съжаляваше за думите си, но бе прекалено късно.

— Рейчъл — понечи да каже той, но жена му мина покрай него и се разплака още по-силно.

— Остави ме намира! — извика тя. — Направи, каквото можа.

Сетне спря на прага на кухнята и обърна към него обляното си в сълзи лице.

— Моля те само за едно — никога повече да не обсъждаме този въпрос пред Ели. Няма нищо естествено в смъртта! Абсолютно нищо! И ти го знаеш най-добре, защото си лекар!

Обърна се и излезе, като остави Луис сам в кухнята, която сякаш все още кънтеше от свадата им.

След малко той стана, отиде в килера и взе метлата. Докато метеше пода, размишляваше върху последните думи на Рейчъл; колко диаметрално противоположни са били възгледите им по този въпрос и колко дълго не са си давали сметка за това. Защото като лекар той смяташе смъртта (с изключение може би на раждането) за най-естественото нещо на света. В живота нищо не е абсолютно сигурно: нито данъците, нито човешките свади, нито обществените конфликти, нито величието или падението. Стрелките на часовника неумолимо се въртят и накрая остават само надгробните паметници, които, с течение на времето рухват и надписите им изчезват. Дори морските костенурки и гигантските секвои умират някой ден.

— Зелда — прошепна той. — Господи, навярно Рейчъл е преживяла ужасни мигове.

Въпросът бе дали да се примири с положението, или да се опита да промени нещо.

Наклони лопатата над кофата за смет и изсипа брашното, което напудри изхвърлените картонени и консервни кутии.