Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (57)

57

Луис се препъна в нещо и се просна по цялата си дължина на земята. За миг му се стори, че не ще успее да стане — чувстваше се неспособен да се помръдне. Хрумна му, че ще остане на земята, докато се вслушваше в хора на пискуните откъм тресавището на Малкия бог и чувстваше страхотна болка, обхващаща цялото му тяло. Ще лежи тук, докато заспи — или докато умре. Май смъртта бе за предпочитане.

Спомняше си, че бе пуснал увитото в брезент тяло в дупката, която бе изкопал, както и това, че с голи ръце я бе запълнил с изкопаната пръст. Смътно се сещаше, че отгоре бе натрупал камъните, под формата на пирамида…

От тук нататък в паметта му цареше мрак. Очевидно бе слязъл по изсечените в скалата стъпала, иначе нямаше да се намира тук… всъщност точно къде се намираше? Огледа се и му се стори, че разпознава групата от величествени борови дървета, недалеч от преградата от сухи клони. Нима бе преминал през тресавището на Малкия бог, без да го осъзнава? Всъщност вече не се учудваше от нищо.

„Намирам се достатъчно далеч от тресавището. Ще остана да спя тук.“

Мисълта му се стори някак лъжовно успокояваща и го накара да се изправи и да продължи пътя си. Ако остане тук, онова нещо ще го открие… може би точно в този момент то обикаля из гората и го търси.

Вдигна ръка, докосна с длан лицето си и разсеяно установи, че тя е покрита с кръв — навярно бе разкървавил носа си. „Хич не ми пука“ — дрезгаво промърмори той и бавно заопипва земята около себе си, докато ръката му попадна на кирката и на лопатата.

След десет минути пред него се извиси преградата от мъртви дървета. Луис успя да я премине, като непрекъснато се препъваше, но все пак не успя да падне. Когато се озова в подножието й от другата страна, хвърли поглед надолу. Някакъв клон веднага се прекърши („Никога не гледай в краката си“ — беше казал Джъд) и бе веднага последван от друг; кракът на Луис се подхлъзна и той загуби равновесие. Падна тежко на едната си страна и въздухът със свистене излезе от гърдите му.

„По дяволите, за втори път днес падам в гробище… Струва ми се, че е достатъчно за една нощ!“

Отново заопипва земята около себе си, търсейки кирката и лопатата и най-сетне ги откри. За миг огледа гробището, осветено от звездите. Наблизо бе гробът на СМЪКИ. „Най-послушният на света“ — уморено си помисли Луис. Е ето и последното убежище на ТРИКСИ — УБИТ НА ШОСЕТО. Вятърът задуха още по-силно. Луис дочу тихото звънтене на метал, удрящ се в някакъв твърд предмет — безсъмнено идваше от консервна кутия, която опечаленият стопанин на мъртвото животно грижливо бе отворил с ножчето на татко, сетне бе сплескал с чук и я бе прикрепил върху дебела пръчка. Странният звук отново накара сърцето му да се свие от ужас. Досега чувството му за страх почти бе притъпено от огромната му умора и наподобяваше тихо пулсиране, което се сливаше с биенето на сърцето му. Значи го беше направил. Това ритмично металическо звънтене, идващо от мрака го накара да осъзнае, че го е направил.

Той тръгна през гробището за животни, мина покрай последното убежище на МАРТА — НАШАТА ЛЮБИМА ЗАЙКА, която беше умряла на 1 март 1965 година и край надгробната могила на ГЕНЕРАЛ ПАТЪН, сетне прескочи счупената дъска, отбелязваща гроба на ПОЛИНЕЗИЯ. Металният звън прозвуча някъде наблизо, Луис спря и се огледа. Най-сетне забеляза правоъгълно парче ламарина, прикрепено към полегнала в земята дъска. Напрягайки очи, успя да разчете надписа, който гласеше: РИНГО — НАШИЯТ ЛЮБИМ ХАМСТЕР, 1964 — 1965. Табелката отчасти се бе откачила от подпората си и издаваше металния звук, който отекваше сред дъските, от които бе скована арката пред входа на гробището за домашни любимци. Луис понечи да прикрепи табелката… сетне се вкамени, а косата му настръхна.

Нешо се движеше. Нещо се движеше от другата страна на преградата от мъртви дървета.

До ушите му долетяха приглушени звуци, сякаш някой предпазливо пристъпваше от отвъдната страна; дочу тихото скърцане на боровите иглички, пропукването на сухи съчки и шумоленето на стъпкани храсталаци. Звуците бяха едва доловими сред воя на вятъра, който огъваше високите борови дървета.

— Гейдж? — прегракнало извика Луис.

Внезапно осъзна, че стои сред мрака и зове мъртвия си син, косата му настръхна от ужас и той безпомощно се разтрепери, сякаш бе обзет от силен пристъп на треска.

— Гейдж?

Звукът заглъхна.

„Не, още е рано. Не ме питай откъде знам — сигурен съм и това е всичко. Онова, което се движи зад преградата, не е Гейдж, а… нещо съвсем друго…“

Звуците отново се разнесоха от другата страна на камарата от мъртви дървета. От другата страна на бариерата. Воят на вятъра почти ги заглушаваше. Сякаш някакво сляпо същество, притежаващо атавистични инстинкти, дебнеше Луис. В преуморения му мозък възникваха ужасяващи и отблъскващи образи: зад камарата го дебне гигантска къртица или огромен прилеп, който, вместо да лети, несръчно подскача сред гъсталаците.

Той заднешком напусна Гробището за домашни любимци и не откъсна очи от преградата — враждебна бариера, от която се излъчваше странно сияние и която прорязваше мрака като дълбок белег — докато тя не изчезна от погледа му. Сетне забърза, а когато се озова на около петстотин метра от мястото, където пътеката излизаше от гората на поляната зад дома му, мобилизира последните остатъци от енергията си и се затича.

След като захвърли кирката и лопатата в ъгъла на гаража, Луис за миг застана неподвижно в началото на алеята; внимателно огледа пътя, откъдето бе дошъл, сетне вдигна очи към небето. Беше четири и петнайсет — скоро щеше да се зазори. От другата страна на Атлантика слънцето вече се бе издигнало в небето, но тук, в Лъдлоу, все още цареше нощ. Вятърът виеше неуморно.

Той излезе от гаража и придържайки се до стената му, влезе в дома си през задната врата. Мина през кухнята, без да запали осветлението и се отправи към малката баня до трапезарията. Този път светна лампата и видя Чърч, свит на кълбо върху казанчето, който се взираше в него с тъпите си, жълтеникави очи.

— Чърч? — промълви Луис. — Струва ми се, че някой те изхвърли навън.

Котаракът продължи да го наблюдава, без да се помръдне от мястото си. Да, наистина го бяха изхвърлили навън; всъщност самият Луис го бе направил — спомняше си го съвсем ясно. Точно както си спомняше, че беше сменил счупеното стъкло в мазето и си бе казал, че е разрешил проблема. Как е могъл да бъде толкова наивен? Когато Чърч искаше да влезе някъде, просто го правеше, защото сега той беше по-различен.

Всъщност присъствието на котарака едва ли имаше значение. Безкрайната умора караше Луис да изпитва безразличие към всичко. Чувстваше се странно изолиран от обикновените хора и подобен на глупавите, залитащи зомбита от филмите на Джордж Ромеро или на един от „горските хора“ от поемата на Т. С. Елиът. „Може би приличам на създание с остри нокти, което се провира през тресавището на Малкия бог и се озовава в гробището на микмаките“ — помисли си той и задавено се изсмя.

— Да, Чърч, аз съм глава, пълна със слама — прегракнало промълви Луис, докато разкопчаваше ризата си. — Точно така, повярвай ми.

От лявата му страна, точно над ребрата, започваше да се оформя грозна синина, а когато свали панталоните си забеляза, че коляното, което бе ударил в надгробния камък, е подуто като балон. Повърхността му вече беше обагрена в моравочерно и Луис предполагаше, че щом престане да се движи, то ще се скове, сякаш е бетонирано. Знаеше, че е получил контузия, която до края на живота му ще го измъчва при всяка промяна на времето.

Протегна ръка, за да погали котарака, сякаш търсеше успокоение в контакта с друго същество, но Чърч скочи от мястото си и залитайки се отправи към вратата, напълно лишен от присъщата за расата му грациозност. На излизане се обърна и изгледа Луис с безразличните си, мътножълти очи.

Луис порови из аптечната, намери тубичка с мехлем „Бен Гей“, седна върху седалката на тоалетната и изстиска от мехлема върху удареното си коляно. Сетне намаза и областта в основата на гръбначния си стълб — болезнена и трудна операция.

Излезе от тоалетната и отиде в хола. Запали осветлението и преди да се изкачи по стълбата, за миг се сиря и се огледа замаяно наоколо. Колко странно му изглеждаше всичко! Точно тук бе стоял на Бъдни Вечер, когато криеше медальона със сапфира в джоба на халата си. Ето и креслото, в което бе седял през онази далечна вечер, докато се опитваше да обясни на Ели истината за смъртта, след фаталната криза на Норма Крендъл — истина, която самият той намираше неприемлива. Коледната елха бе поставен в онзи ъгъл, а върху стъклото на прозореца с прозрачна лепенка беше прикрепена хартиена пуйка, измайсторена от Ели, която напомняше на Луис врана, сътворена от скулптор-футурист. А няколко месеца по-рано, холът бе напълно празен, с изключение на кашоните с покъщнината им, които големият камион на „Юнайтед Ван Лайне“ беше пренесъл от Чикаго дотук. Луис си припомни как натъпканите в кашони вещи му се бяха сторили съвсем незначителни; напомняха му преграда срещу външния враждебен и студен свят, където имената им и семейните им обичаи не означаваха абсолютно нищо.

Колко странно му се бе сторило всичко тогава… би дал мило и драго кракът му никога да не бе стъпвал в университета в Ороно и в Лъдлоу и да не се бе сблъсквал със семейство Крендъл и с всичко останало.

Изкачи се по стълбата по долни гащи, влезе в банята на горния етаж, качи се на стол и взе чантата, която стоеше върху аптечната. Занесе я в спалнята, седна на двойното легло и разгледа съдържанието й. Стига да се наложи, разполагаше с няколко спринцовки, а между лейкопласта, хирургическите ножици и грижливо подредени пликчета с хирургически конци имаше флакончета, съдържащи смъртоносна течност.

В случай, че му потрябват.

Луис затвори чантата и я остави на земята до себе си. Изгаси лампата и се отпусна върху леглото, скръстил ръце зад тила си. Изпита невероятно удоволствие да лежи изтегнат в удобното си легло. Мислено отново се пренесе в Дисниленд във Флорида. Видя се, как облечен в бяла престилка, кара бяла камионетка, изрисувана отстрани с прочутия лик на Мики Маус — естествено нищо не биваше да подсказва, че това е линейка, за да не се плашат посетителите. Нали са си платили, за да влязат.

Гейдж седи до него, почернял е от слънцето, а очните му ябълки са синкави — признак на отлично здраве. На няколко крачки от тях стои голямото куче Гуфи и се здрависва с някакво хлапе, което го е зяпнало учудено. Ето го и Мечо Пух, позиращ между две засмени възрастни дами, обути в панталони, докато трета възрастна дама насочва към тях фотоапарата си, а някакво момиченце, издокарано в празнична рокличка вика: „Обичам те, Тайгър. Толкова много те обичам!“

Луис и синът му неуморно патрулират из вълшебната страна, обикаляйки я с бялата си камионетка. Червената въртяща се лампа на покрива й тактично е прикрита. Защото двамата с Гейдж не искат неприятности — о, съвсем не! — но са готови смело да ги посрещнат. Дори и тук, сред този парк, създаден само за невинни удоволствия, опасността дебне отвсякъде: усмихнат човек, който купува филмче за фотоапарата си на „Мейн Стрийт“, внезапно се хваща за гърдите и пада, поразен от инфаркт; бременна жена усеща първите контракции в момента, когато слиза от кабинката на Небесната колесница; дванайсетгодишно момиченце, подобно на тези, които украсяват кориците на списанието на Норман Рокуел, внезапно получава епилептичен припадък, а обутите му в мокасини крака спазматично тупкат по тротоара, сякаш сигнализират, че мозъкът му внезапно е престанал да действа. Не бива да пропускаме хората, които получават слънчев удар, а понякога, в края на горещото лято, в Орландо пада гръм. От време на време можете да срещнете и самия Веуик и стуашен Оз — разхождащ се около входа на тунела, където еднорелсовата железница се шмугва във Вълшебната страна или наднича с глуповатите си очи от въртележките. Луис и Гейдж са свикнали да го приемат като една от обичайните фигури в увеселителния парк, заедно с Гуфи, Мики, Тайгър, Джъмбо и многоуважавания мистър Доналд Дък. Само че никой не иска да се снима заедно с него, нито да го представи на децата си. Луис и Гейдж го познават, защото преди време, в нова Англия са си имали работа с него. Оз само дебне да се задавиш от стъклено топче, да се задушиш, ако случайно пъхнеш глава в найлонов плик или да се овъглиш от високоволтов ток. „Искаш ли да се преселиш във вечността, детето ми? Тогава бръкни с две пръстчета в контакта или в празната фасонка на стената.“ Смъртта се крие навсякъде: в пакетчето фъстъци за двайсет и пет цента, в пакета цигари. Той е на поста си двайсет и четири часа в денонощието, очите му са приковани към мониторите в контролната зала, откъдето наблюдава всички проходи между земния живот и отвъдния свят. Замърсени спринцовки, отровни бръмбари, съборени от вятъра кабели с високо напрежение, горски пожари. Профучаващи през натоварените кръстовища младежи на летни кънки, които помитат невинните дечица. Когато влезете във ваната, за да вземете душ, Оз влиза заедно с вас. „Правете икономия — взимайте душ заедно с някой приятел“. Когато се качвате на самолет, пак той поема бордовата ви карта. Оз е във водата, която пиете, в храната ви. Когато сам и изплашен се провикнете в мрака: „Кой е там?“, дочувате неговия отговор: „Не бой се, старче, това съм аз. Здрасти, как си? А, имаш рак на дебелото черво, така ли? Какъв кеф, приятелю! Септицемия? Левкемия! Атеросклероза! Коронарна тромбоза! Енцефалит! Остеомиелит! Хей, хей, всички дружно да вървим! Наркоманът, който чука на вратата ви, стиснал нож в ръката си. Телефонът, който звъни 5 посред нощ. Кървав бульон в клетките на акумулатор на изходната рампа на автомагистралата в Северна Каролина. Пълни шепи с таблетки — хайде глътни ги! Странният синкав цвят на ноктите на хора, умрели от задушаване — в отчаяната си борба за оцеляване, мозъкът изсмуква всяка капчица останал кислород, включително този от живите клетки под ноктите. «Здравейте, приятели, казвам се Веуикият и стуашен Оз, но можете да ме наричате само Оз — по дяволите, нали вече сме стари приятели! Отбих се само за да ви подаря лек мозъчен спазъм, сърдечна криза или нещо подобно. Извинете, но не мога да остана нито секунда повече: трябва да се заема с жена, на която предстои седалищно раждане, сетне ще спретна смърт от задушаване с дим в Омаха.»“

А на заден план, момиченцето с празничната рокля продължава да крещи: „Обичам те, Тайгър! Вярвам в тебе! Винаги ще те обичам и ще вярвам в тебе! Освен това, ще остана вечно млада и в сърцето ми не ще има място за друг Оз, освен за безобидния шарлатанин, който Дороти срещна в Изумрудения град! Обичам те… Обичам те…“

„Двамата със сина ми патрулираме неуморно… защото най-важното в живота не е нито войната нито секса, а ужасяващата, благородна и безнадеждна битка с Веуикия и стуашен Оз, да, ние патрулираме, седнали един до друг в бялата камионетка, която пътува под яркото слънце на Флорида. Червената сигнална лампа на покрива е покрита, но винаги е на наше разположение… и никой, освен нас, не знае, че тя е там. Защото почвата в мъжкото сърце е камениста; човек засява, каквото може и се грижи за него.“

Докато в главата му се въртяха объркани мисли, Луис Крийд задряма и една след друга прекъсна линиите, свързващи го с външния свят. Най-сетне и последните мисли се заличиха от екрана на съзнанието му; умората го обгърна и го повлече в мрачната бездна, където нямаше сънища.

Точно преди зазоряване, по стълбите прозвучаха стъпки. Бяха бавни и залитащи, но решителни. Някаква сянка изникна сред тъмния коридор, придружена от отвратителна воня. Дори потъналия в непробуден сън Луис промърмори и се обърна на другата страна, сякаш, за да я избегне. Сетне дишането му отново стана равномерно.

Силуетът остана неподвижен още няколко секунди пред вратата на спалнята, сетне влезе вътре. Луис беше заровил глава под възглавницата си. Две бели ръце се протегнаха, взеха оставената до леглото лекарска чанта и я отвориха, после заровиха из нея — дочу се звънтене на метални инструменти.

Ръцете нетърпеливо опипваха съдържанието на чантата, без да се спрат на лекарствата, ампулите и спринцовките, сякаш не се интересуваха от тях. Но ето че откриха онова, което търсеха и го извадиха навън. Предметът хвърляше сребристи отблясъци под първите лъчи на настъпващия ден.

Сянката напусна стаята.