Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (53)

53

Луис намери нова ролка лейкопласт в чекмеджето на кухненския шкаф, както и навито на руло въже, тикнато в ъгъла на гаража, до гумите с големи грайфери, които използваше през зимата. С помощта на лейкопласт прикрепи една към друга кирката и лопатата, а от въжето измайстори нещо като презрамка.

Ще носи сечивата на гърба си, а Гейдж — на ръце.

Преметна въжето през рамо, отвори вратата на комбито и измъкна увитото в брезент тяло. Гейдж беше много по-тежък от Чърч. Имаше опасност да пълзи, когато се добере до гробището на микмаките, а отгоре на всичко му предстоеше да изкопае гроб в каменистата, безплодна почва.

Е, все някак си ще се справи.

Луис Крийд тръгна към вратата на гаража; преди да излезе, с лакът натисна бутона и изгаси осветлението, сетне за миг застана на мястото, където асфалтът граничеше с поляната. Пред себе си виждаше пътечката, водеща към Гробището за животни; различаваше я ясно сред мрака, защото ниската трева, която растеше по нея, сякаш излъчваше сияние.

Силният вятър го тласна назад и вкопчи ледените си пръсти в косата му. За миг Луис усети как в душата му се надига забравеният детински страх от тъмнината, който го накара да се почувства безпомощен и незначителен. Нима наистина възнамерява да навлезе в гората, притиснал трупа до гърдите си и да върви под сенките на дърветата, превиващи се от бурния вятър? При това този път беше сам.

„Не се замисляй. Просто го направи!“

И Луис тръгна.

Когато, двайсет минути по-късно, се озова в Гробището за домашни любимци, ръцете и краката му трепереха от умора и той задъхано се отпусна на земята, като постави пакета на коленете си. Остана така още двайсетина минути, почти задрямал; вече не се боеше от нищо — умората като, че бе прогонила страха му.

После бавно се изправи, убеден, че не ще успее да изкачи преградата от мъртви дървета, въпреки че замаяното му съзнание му подсказваше, че поне трябва да опита. Струваше му се, че мъртвото тяло на сина му тежи не двайсет, а сто килограма.

Но и този път магията подейства. Луис имаше чувството, че си припомня отдавна забравен сън или по-точно — че отново го изживява. Когато постави крака си върху първия изгнил дънер, отново го обзе странното еуфорично чувство, подобно на екзалтация. Умората не го напусна, но сега бе поносима.

„Върви след мен. Върви след мен и не поглеждай надолу, Луис. Не се колебай и не свеждай очи. Знам пътя, но трябва да се движим бързо и уверено.“

Бързо и уверено — точно както Джъд бе измъкнал жилото на пчелата.

„Знам пътя.“

„Но всъщност има само един път, който води към гробището — помисли си Луис. — Преградата от мъртви дървета или ти позволява да я преминеш, или не.“ Спомни си как веднъж безуспешно се бе опитал да я премине. Този път го стори бързо и уверено, както през нощта, когато Джъд му показваше пътя.

Изкачваше се, без да поглежда надолу, притиснал до гърдите си увитото в брезентов саван тяло на сина си. Отново усети как пръстите на вятъра сграбчват косата му, прокарват тайни тунелчета в нея, разрошват я и я разпиляват по челото му.

Когато се озова на върха, за миг остана неподвижен, сетне бързо се спусна надолу, сякаш слизаше по стълба. Преметнатите през гърба му инструменти глухо звънтяха. След по-малко от минутка краката му отново стъпиха върху пружиниращата, застлана с борови иглички пътека. Зад гърба му се извисяваше преградата от мъртви дървета, която бе по-висока от желязната ограда на гробището „Плезантвю“

Прегърнал тялото на сина си, Луис тръгна по пътеката, докато се вслушваше в стенанието на вятъра сред дърветата. Гробовният му вой вече не го плашеше — почти бе свършил работата си.