Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (44)

44

Когато Луис напусна терминала на Бангорските аеролинии, в главата му сякаш се спусна ледена завеса. Изведнъж осъзна, че наистина възнамерява да осъществи плановете си. Умът му, благодарение на който бе успял да завърши медицинския факултет, издържайки се от стипендията си и от мизерната заплата на Рейчъл, която работеше всеки ден от пет следобед до единайсет в някаква закусвалня, се нахвърли върху проблема и го раздроби на съставните му части, сякаш Луис отново се подготвяше за изпит — най-важният в живота му. Той възнамеряваше да го вземе с шест плюс и да получи поздравленията на изпитната комисия.

Качи се в комбито, премина моста над река Пенобскот и се отправи към Брюър, градче, разположено в близост до Бангор, на пътя към Ороно. Паркира колата на главната улица, точно срещу магазина за сечива на Уотсън.

— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът.

— Надявам се — отговори Луис. — Трябва ми голямо фенерче, от квадратните, както и нещо да замаскирам светлината му.

Продавачът беше дребен и слаб човечец, с олисяло чело и с проницателни очички. Той се усмихна, но усмивката му беше безкрайно противна.

— Ще бракониерстваш, а, приятелче?

— Моля?

— Ще ходиш на лов за сърни довечера, нали?

— Грешиш — сериозно отвърна Луис. — Нямам разрешение за бракониерство.

Продавачът примигна, сетне се изсмя.

— С други думи — гледай си работата, а? Слушай, невъзможно е да засенчиш фенерчетата от този модел, най-добре да намериш парче кече и да пробиеш дупка в средата му. Така лъчът от фенерчето почти не се вижда.

— Много хитро — каза Луис. — Благодаря за идеята.

— Няма защо. Трябва ли ти още нещо?

— Да — кирка, гребло и лопата. Греблото да е с къса, а лопатата — с дълга дръжка. Освен това искам и здраво въже, дълго около три метра, чифт работни ръкавици и парче брезент с размери два на два.

— Разполагаме с всичко това — изчурулика продавачът.

— Налага ми се да копая септична яма — обясни Луис. — Изглежда, че съм нарушил общинския правилник, освен това някои от съседите ми са адски любопитни. Всъщност не съм сигурен дали няма да ме пипнат дори ако затъмня фенерчето, но все пак съм длъжен да опитам. Чака ме голяма глоба, ако ме заловят.

— Ох, горкичкият! — съчувствено възкликна продавачът. — И да не забравиш да си вземеш щипка за пране, за да запушиш носа си.

Луис учтиво се разсмя. Покупките му възлизаха на петдесет и осем долара и шейсет цента. Плати в брой.

Комбито се отваряше отгоре и Луис не смееше да се върне в Лъдлоу с лопатата, кирката и с греблото. Джъд се радваше на отлично зрение и на остър ум. Положително щеше да се досети какво е намислил приятелят му.

Внезапно му хрумна, че няма защо да отива в Лъдлоу. Върна се в Бангор по моста Чембърлейн и нае стая в „Хауърд Джонсън“ на „Одлин Роуд“. Отново избра хотел, който се намираше близо до летището и до гробището, където беше погребан сина му. Регистрира се под името Дий Дий Рамон и отново плати в брой.

Опита се да подремне, като си казваше, че има нужда от почивката, предвид тежката нощ, която го очакваше. Или, както пишеха във викторианските романи, предстоеше му „черна работа“, много работа и все „черна“, че щеше да му държи влага цял живот.

Но умът му отказваше да заспи.

Бе оставил портфейла си, монетите и ключовете на нощното шкафче; лежеше напълно облечен (беше свалил само обувките си) скръстил ръце на тила си, в безличното хотелско легло; на стената над него бе окачена безвкусна репродукция, изобразяваща живописно старо пристанище в Нова Англия, към живописния кей, на което бяха привързани живописни лодки. Странното усещане за студенина не го напускаше; чувстваше се напълно изолиран от семейството си, от работата си, от познатата среда. Стаята, в която лежеше, можеше да се намира в който и да е мотел от веригата на „Хауърд Джонсън“ по света — в Сан Диего, в Дъблин, в Бангкок или на Вирджинските острови. Все едно, че се намираше в празно пространство; само от време на време през ума му минаваше една и съща странна мисъл: много преди да съзре познатите места и лица, ще види сина си.

Непрекъснато си приповтаряше предварително начертания план. Преценяваше всички възможности и търсеше слаби места. При това отлично разбираше, че се движи върху тясна греда, прехвърлена над бездната на безумието. Усещаше, че е на границата на лудостта, тя го обгръщаше изцяло, сякаш пърхаше около него с крилете на златооки бухали, отправили се на нощен лов.

Дочу отдалеч гласа на Том Ръш: „О, смърт, ръцете ти студени… се вкопчват в моите колене… ти връхлетя отнасяйки любимо същество… кога ще дойде моят ред?“

Лудост. Лудостта го преследваше, дебнеше го, опитваше се да го завладее.

Луис се вкопчи в последните остатъци от здравия си разум, които му служеха като прът за балансиране докато се движеше над зейналата бездна и се залови точка по точка да обмисля плана си.

Тази вечер, около единайсет часа, ще разкопае гроба на сина си; с въжето ще измъкне ковчега; ще извади тялото на Гейдж, ще го увие в брезента и ще го сложи в багажника на комбито. Ще върне ковчега в дупката и ще я запълни с пръст. Сетне ще отиде с колата до Лъдлоу, ще извади трупа на Гейдж от багажника… и ще се поразходи. Да, ще се поразходи из гората.

В случай, че синът му възкръсне, пред него се разкриваха две възможности. Едната бе, Гейдж да се завърне като нормално дете, с малко забавени реакции или дори умствено изостанало, но все пак да си бъде неговият син, синът на Рейчъл и братът на Ели. (Дори и за миг не смееше да се надява, че Гейдж ще се върне непроменен. Но в края на краищата и това не бе съвсем невъзможно, нали?)

Втората възможност бе да създаде някакво чудовище, което се появява от гората зад къщата. Луис вече бе свикнал да приема свръхестественото като нормално, тъй че дори не трепна при мисълта за чудовище, за дяволски изчадия от отвъдния свят, които при възкресяването се вселяват в тялото на Гейдж, напуснато от истинската му душа.

Каквото и да се случи, двамата със сина му ще бъдат сами… Той ще…

Ще поставя диагнозата.

Да, точно така ще постъпи — точно така. Това бе единствената, възможност.

„Ще поставя диагноза не само върху физическото му, но и върху душевното му състояние. Ще взема предвид травмата, нанесена му от нещастния случай, който той може би си спомня или е изтрит от паметта му. Имайки предвид онова, което се случи с Чърч, трябва да очаквам, че синът ми ще прояви по-леки или по-сериозни симптоми на умствено изоставане. Въз основа на наблюденията, извършени в периода от двайсет и четири до седемдесет и два часа, ще преценя дали Гейдж отново може да се завърне сред близките си. Ако пораженията върху мозъка му са прекалено сериозни или след съживяването си той се превърне в зловещо същество, подобно на Тими Батерман, ще го убия.“

Луис откри, че бе намислил с подробности как ще постъпи и в двата случая.

Като лекар, много лесно ще умъртви Гейдж, ако в тялото му се е вселило някакво дяволско същество. Няма да се трогне от неговите молби, няма да се поддаде на никакви хитрини. Ще убие сина си все едно, че е плъх — преносител на чума. Не е необходимо да превръща случилото се в мелодрама. Една разтворена таблетка, или две-три, ако се наложи. Или пък инжекция — в чантата му винаги има морфин. Следващата нощ ще върне тленните останки на сина си в „Плезантвю“ и отново ще ги зарови, надявайки се, че и този път ще има късмет („още не знаеш дали щастието ще ти се усмихне първия път“ — напомни си той). Беше обмислял за по-лесно и по-безопасно да погребе Гейдж в Гробището за домашни любимци, но накрая, поради една или друга причина, се отказа. Първо, защото имаше опасност след пет, десет или дори двайсет години някое дете да разкопае земята, за да погребе любимото си животно и ненадейно да се натъкне на костите на Гейдж. Но имаше и още една причина — простичка, но решаваща — гробището за животни можеше да се окаже… прекалено близо.

След като отново зарови тялото на сина си, ще вземе първия самолет за Чикаго. Естествено, Рейчъл и Ели никога няма да научат за неуспешния му експеримент.

Сетне обмисли втората хипотеза, която изпълненото му с бащинска любов сърце копнееше да се окаже вярна: след завършване на изпитателния срок, двамата с Гейдж ще напуснат къщата, за предпочитане през нощта. Луис ще вземе със себе си всички необходими документи и никога вече няма да се завърне в Лъдлоу. Ще прекарат нощта в някой мотел, може би в същия, в който се намира сега.

На другата сутрин ще изтегли всичките си пари от банката и ще ги смени срещу пътнически чекове на „Американ Експрес“. („Не напускайте дома си без кредитни карти «Американ Експрес». Особено ако с вас е и възкръсналият ви син“ — помисли си той и се изкикоти). Двамата с Гейдж ще вземат самолета и ще отлетят някъде далеч, най-вероятно — във Флорида. Оттам ще телефонира на Рейчъл, ще й съобщи къде се намира и ще й нареди двете с Ели да вземат първия самолет, без да съобщава никакви подробности на родителите си. Беше сигурен, че ще успее да я убеди. „Не задавай никакви въпроси, Рейчъл. Елате при мен, това е всичко. И то незабавно!“

Ще й каже в кой хотел е отседнал (или по-точно, къде са отседнали).

Рейчъл и Ели ще пристигнат с взета под наем кола. Ще почукат на вратата на хотелската стая, а той ще им отвори, придружаван от Гейдж. Гейдж може би ще бъде облечен с бански гащета.

След това…

Не смееше да разсъждава какво ще стане после; вместо това започна да обмисля плана си от самото начало. Ако всичко върви според предвижданията, навярно ще се наложи да снабди с фалшиви паспорти цялото семейство, за да не бъдат открити от детективите, наети от Ъруин Голдман. Надяваше се, че лесно ще уреди подправените документи.

В обърканото му съзнание изплува денят, когато бе пристигнал в Лъдлоу уморен, нервен и паникьосан и си бе представил, че ще избяга във Флорида и ще започне работа като санитар в Дисниленд. Сега вече подобна идея не му изглеждаше чак толкова невероятна. Представи си, как облечен в бяла престилка, прави изкуствено дишане на някаква бременна жена, която имала глупостта да направи обиколка на Вълшебната планина и припаднала. Дочу гласа си, който казваше: „Отдръпнете се. Отдръпнете се. Дайте й въздух.“ Непознатата отваря очи и признателно му се усмихва.

Докато във въображението му се редяха прекрасни химери, Луис се унесе. Спеше, когато дъщеря му изпищя и се събуди от кошмар, населен със същества с грабливи ръце и с тъпи, но безмилостни очи точно когато самолетът се намираше над Ниагарския водопад; спеше, когато стюардесата се спусна да провери какво се е случило; спеше, когато напълно сломената и безпомощна Рейчъл се опита да успокои дъщеря си, която непрекъснато повтаряше: „Гейдж е! Мамо, Гейдж е! Гейдж е жив! Взел е скалпела от чантата на татко! Не му позволявай да ме убие! Не му позволявай да убие татко!“

Спеше, когато Ели най-сетне се успокои и с широко отворени и пресъхнали от сълзи очи се притисна до гърдите на майка си. Спеше и докато Дори Голдман си помисли колко зле се е отразило на Ели ужасното преживяване и колко поведението й напомня това на Рейчъл след смъртта на Зелда.

Луис спа чак до пет без петнайсет. Когато се събуди, забеляза, че слънцето клони към залез.

„Чака ме черна работа“ — ни в клин ни в ръкав си помисли той и стана от леглото.