Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (36)

36

Навярно е погрешно да се мисли, че съществува предел за ужаса, който човешкият разум може да издържи. Точно обратното — изглежда, че със сгъстяване на сенките, се получава ефект, подобен на проявяването на фотографията. Въпреки, че не го признаваме, от опит знаем, че хората обикновено поддържат тезата, според която ужасът поражда ужас, случайно извършеното зло води след себе си други, съзнателно сторени злини, докато накрая всичко да обвие в мрак, който съпътства кошмара. От всички въпроси, свързани с тази тема, навярно най-чудовищният е колко ужас може да понесе човек, без да изгуби разсъдъка си. Най-вероятно е подобни събития да се подчиняват на някаква абсурдна логика, напомняща сложните и безсмислени абстракции на Рюби Голдбърг. Навярно в мига, когато разумът е изправен пред избора да се спаси или да вдигне ръце и да се предаде, на помощ му се притичва чувството за хумор.

Навярно така щеше да разсъждава Луис Крийд, ако бе способен да мисли рационално на седемнайсети май, по време на часовете, последвали погребението на сина му Гейдж Уилиам Крийд. Но способността му да мисли рационално — или поне да се опита — се бе изпарила в салона на погребалното бюро, където сбиването с тъста му (само по себе си отвратителна сцена), бе довело до още по-ужасяващ инцидент, наподобяващ финал на готическа мелодрама, и достатъчен да нанесе удар върху остатъка от самообладание, който Рейчъл като по чудо бе успяла да запази. Денят, изобилстващ с най-различни ужасяващи перипетии, достигна апогея си, когато насила изведоха разкрещялата се Рейчъл от салона на погребалното бюро „Брукингс и Смит“, където Гейдж лежеше в затворен ковчег и когато Сурендра Харду я накара да седне на пейката в преддверието и й инжектира конска доза успокоително.

По ирония на съдбата на Рейчъл може би щеше да й бъде спестен последният епизод от трагедията, напомняща сцена от някакъв кървав комикс, ако сбиването между Луис Крийд и мистър Ъруин Голдман от Диърборн бе станало по време на утринните часове за поклонение (от десет до единайсет и трийсет), вместо през следобедните (от четиринайсет до петнайсет и трийсет). Рейчъл не беше дошла сутринта, защото не бе в състояние да напусне дома си, където съпругът й я бе оставил на грижите на Джъд Крендъл и на Стив Мастерсън. Луис не можеше да си представи как би издържал предишните четирийсет и осем часа без помощта им.

За негово щастие — всъщност за щастие на тримата живи от семейство Крийд — Стив бе дошъл веднага, след като бе научил за нещастието, защото Луис временно бе неспособен да предприеме каквото и да било — дори не се бе сетил да инжектира седатив на Рейчъл, която беше изпаднала в шок. Той дори не забеляза, че очевидно жена му възнамерява да отиде на утринното поклонение по пеньоар, който отгоре на всичко бе закопчан накриво. Косата на Рейчъл беше разрошена, мръсна и усукана на пискюли. Кафявите й безжизнени очи изпъкваха от хлътналите й орбити и лицето й напомняше жив череп. Кожата й имаше землист цвят и беше отпусната. По време на закуската, тя седеше на масата, дъвчеше парче препечен хляб, което бе забравила да намаже с масло и изричаше несвързани, напълно лишени от смисъл фрази. По едно време внезапно извика:

— Лу, какво стана с онова Уинебаго, което искаше да купиш?

Въпросното Уинебаго беше пътническа каравана, която Луис бе възнамерявал да купи през хиляда деветстотин осемдесет и първа година.

Луис само кимна и продължи да се храни. Тази сутрин закусваше любимата какаова каша на Гейдж. Вкусът й му се струваше отвратителен, но все пак продължаваше да я яде. Беше облякъл най-хубавия си костюм, който не беше черен (той не притежаваше черен костюм), но поне бе антрацитеносив. Беше се изкъпал и избръснал, косата му бе гладко сресана. Изглеждаше добре, въпреки че бе на границата на обезумяването.

Ели беше облечена в сини дънки и жълта блуза. Когато дойде да закуси, стискаше в ръката си някаква снимка. Беше увеличено копие на цветната фотография, която Рейчъл бе заснела с новия си „Полароид“, подарен й от децата и Луис по случай рождения й ден. На снимката се виждаше Гейдж, седнал на шейната на Ели, върху полускритото му от качулката на канадката лице бе изписана широка усмивка. Ели също беше там; теглеше шейната и Рейчъл я бе уловила точно в момента, когато се обръщаше да се усмихне на Гейдж.

Ели не изпускаше снимката от ръката си, но почти не говореше, сякаш смъртта на брат й на шосето пред дома им бе пресушила обичайния й порой от думи.

Луис като, че не забелязваше в какво състояние се намират жена му и дъщеря му; хранеше се машинално, докато пред очите му като на филм отново се разиграваше случилото се. Само че във въображението му краят на филма не беше трагичен; в този филм Луис бе по-бърз и Гейдж се отърваваше само с шамари, задето не се бе подчинил, когато родителите му викали да спре.

Стив веднага забеляза какво става с майката и с дъщерята и категорично забрани на Рейчъл да отиде на утринното поклонение пред мъртвеца (който фактически не се виждаше, защото ковчегът беше затворен). „Ако го оставеха отворен — помисли си Луис, — всички, включително и аз, щяхме да избягаме презглава от салона на погребалното бюро.“ Стив нареди и Ели да остане вкъщи. Рейчъл запротестира, а дъщеря й седеше мълчаливо, като продължаваше да стиска снимката на Гейдж.

Пак Стив инжектира на Рейчъл успокоителното, от което тя така много се нуждаеше и накара Ели да изпие лъжичка безцветна течност. Малката винаги хленчеше, когато се налагаше да вземе някакво лекарство каквото и да било то, но този път се подчини мълчаливо и дори не направи обичайната гримаса. В десет часа вече спеше в леглото си (като продължаваше да притиска към гърдите си снимката на Гейдж), а Рейчъл седеше пред телевизора и гледаше „Колелото на щастието“. Със закъснение отговаряше на въпросите на Стив, но иначе гласът й беше спокоен. Беше напълно замаяна от успокоителното, но лицето й бе загубило унесеното изражение, граничещо с лудост, което толкова бе разтревожило, дори изплашило, младият асистент на Луис, когато в осем сутринта бе дошъл в дома на семейство Крийд.

Естествено, Джъд уреди всички формалности около погребението. Справи се с тях със същото спокойствие и ефикасност, които бе демонстрирал преди три месеца, когато жена му бе починала.

Но отново Стив Мастерсън дръпна настрана Луис, малко преди той да се отправи към салона на погребалното бюро.

— Ще се погрижа Рейчъл да присъства следобед, при положение, че е в състояние да го направи — промълви той.

— Отлично — отвърна Луис.

— Дотогава седативът ще престане да й действа. Приятелят ти, мистър Крендъл, каза, че ще остане при Ели по време на следобедното поклонение…

— Много добре.

— … и ще поиграе с нея Монополи или някаква друга игра.

— Ъ-хъ.

— Но…

— Съгласен съм.

Стив млъкна. Двамата стояха в гаража — бърлогата на Чърч, където криеше разкъсаните птици и мъртвите плъхове. Птиците и плъховете на Луис. Навън ливадата беше обляна от майското слънце; една червеношийка забързано подскачаше по алеята за коли, сякаш й предстоеше някаква важна работа.

Най-сетне Стив наруши мълчанието:

— Луис, трябва да се овладееш.

Колегата му го изгледа с неразбиращ поглед. Всъщност почти не бе чул предишните думи на Стив — непрекъснато си мислеше, че ако бе малко по-бърз, щеше да спаси живота на сина си, — но последната фраза смътно проникна в съзнанието му.

— Навярно не си забелязал — продължи Стив, — че Ели не говори, а Рейчъл е в такъв шок, че представата й за времето е напълно объркана.

— Точно така — натъртено отвърна Луис. Нещо (не знаеше точно какво) му подсказваше, че отговорът му трябва да прозвучи по-убедително.

Стив постави ръка на рамото му и каза:

— Лу, сега семейството ти се нуждае от теб повече от всякога. Стегни се, човече… Мога да сложа още една инжекция на жена ти, но… разбираш ли, трябва да… О, Господи… каква шибана, ужасна трагедия!

Леко обезпокоен, Луис забеляза, че очите на Стив се насълзиха и побърза да промърмори:

— Имаш право.

Но във въображението си отново видя как Гейдж тича през поляната към пътя. Родителите му викат да спре, но той не се подчинява: напоследък най-новата му игра е да се надбягва с мама и татко. Луис успява да изпревари Рейчъл, но Гейдж има солидна преднина, Гейдж се смее, защото е надбягал татко. Луис скъсява преднината (много бавно), но вече е прекалено късно: малкият се спуска по наклонената поляна към пътя, докато баща му се моли на Бога детето да падне — когато малчуганите тичат толкова силно, почти винаги падат, защото не могат да контролират движенията си до седем-осем годишна възраст. Луис непрекъснато се моли: нека падне, нека падне, дори да разкървави носа си или да счупи главата си, защото чува ръмженето на приближаващ камион, един от огромните камиони на „Оринко“ с десет колела, които непрекъснато пътуват между Бангор и завода в Бъкспорт; в този миг изкрещява името на Гейдж — убеден е, че малкият го е чул и се опитва да спре. В края на краищата Гейдж сякаш осъзнава, че играта е свършила — родителите не крещят така, когато всичко е на шега. Опитва се да дръпне спирачката си, но ръмженето на камиона вече е оглушително, сякаш целият свят замлъква пред дяволското му бучене. Луис отчаяно се хвърля напред и несъзнателно забелязва как сянката му се проточва зад него, подобно на сянката, хвърляна от хвърчилото върху повяхналата трева на поляната на мисис Винтън през онзи мартенски ден. Струва му се (но не е съвсем сигурен), че пръстите му за миг докосват якето на Гейдж, сетне инерцията изхвърля детето на пътя и то попада пред оглушително ревящия камион, докато хромираните части на колелата весело отразяват слънцето, а шофьорът отчаяно натиска клаксона…

Всичко това се бе случило в събота, преди три дни.

— Добре съм — каза той на Стив. — А сега трябва да вървя.

— Разбери, че ако успееш да се овладееш и да помогнеш на семейството си, ще помогнеш и на себе си — промълви Стив и избърса очите си с ръкава на якето си. — Трябва да посрещнете нещастието заедно, Луис. В противен случай няма да издържите. Това е единственият изход.

— Прав си — съгласи се Луис и отново си припомни ужасната сцена, само че този път всичко беше по-различно: той успяваше да скочи петдесетина сантиметра по-напред, сграбчваше Гейдж за якето, дръпваше го назад и предотвратяваше трагедията.

За разлика от Рейчъл, Ели пропусна ужасната сцена, разиграла се в салона на погребалното бюро „Брукингс и Смит“, защото по това време играеше Монополи с Джъд Крендъл. Момиченцето мълчаливо и безцелно местеше пионката си и хвърляше зара с една ръка, защото в другата продължаваше да стиска снимката, където се виждаше как вози Гейдж на шейната си.

Стив Мастерсън прецени, че Рейчъл е в състояние да присъства на следобедното поклонение — решение, за което случилото се впоследствие го накара горчиво да съжалява.

Същата сутрин семейство Голдман бяха пристигнали със самолет от Чикаго и бяха отседнали в „Холидей Ин“ на „Один Роуд“. Бащата на Рейчъл бе телефонирал четири пъти до обяд. Стив Мастерсън бе принуден да прояви изключителна твърдост и дори да заплаши стареца при последното му обаждане, когато Ъруин Голдман обяви, че иска да дойде в Лъдлоу и че всички дяволи от ада не могат да му попречат да бъде до дъщеря си, когато тя се нуждае от него. Стив търпеливо обясни, че на Рейчъл и трябва време, за да преодолее първоначалния шок и да отиде на поклонението. Освен това каза, че не е сигурен в помощта на дяволите, но познава един лекар от шведско-американски произход, който за нищо на света няма да допусне жива душа в дома на семейство Крийд, докато Рейчъл сама не пожелае да се срещне с други хора. Накрая добави, че след следобедното поклонение, няма нищо против тя да бъде утешавана от загрижени сродници, но дотогава трябва да я оставят на мира.

При тези думи, старецът го обсипа с еврейски ругатни и тресна телефона. Стив беше твърдо решен да се противопостави на мистър Голдман, ако той все пак се появи, но явно старецът бе решил да почака. Към обяд Рейчъл като се посъвзе — във всеки случай чувството й за време се бе възстановило и тя дори отиде в кухнята, за да провери дали е необходимо да се приготвят сандвичи или някакви други закуски за след церемонията. Беше попитала Стив дали приятелите ще ги придружат до дома им и Стив кимна утвърдително.

Нямаха наденици, нито студено задушено, но Рейчъл откри във фризера голяма пуйка и я остави на дъската до мивката да се размрази. След няколко минути Стив надникна в кухнята и видя как Рейчъл стои неподвижно пред умивалника, вперила очи в пуйката, а по лицето й се стичат сълзи.

— Рейчъл?

Тя го погледна и промълви:

— Гейдж обожаваше пуйка, особено бялото месо — тя измъчено се усмихна. — Дойде ми на ум, че никога вече няма да го вкуси.

Стив я изпрати да се облече в спалнята на горния етаж (всъщност искаше да провери дали тя е в състояние да се владее). Когато след малко Рейчъл слезе, облечена в семпла черна рокля, пристегната с коланче, стиснала под мишници малко портмоне (или по-скоро — вечерна чантичка), Стив реши, че тя може да излезе и Джъд се съгласи с него.

Стив я закара до Бангор, после, заедно със Сурендра остана в преддверието на погребалното бюро, докато наблюдаваше как Рейчъл бавно тръгна по пътеката между скамейките към отрупания с цветя ковчег. Стори му се, че тя не върви, а по-скоро се носи като някакъв призрак.

— Как вървят нещата, Стив? — тихо попита Сурендра.

— Шибано — отвърна Стив с прегракнал глас. — А на теб как ти се струва?

— Шибано — с въздишка каза индиецът.

Всъщност неприятностите започнаха още по време на утринното поклонение, когато Ъруин Голдман отказа да се ръкува със зет си…

При вида на събраните приятели и роднини, Луис леко се отърси от вцепенението си и започна да забелязва какво става около него. Огромната скръб го бе направила покорен, състояние, което уредниците на погребения познаваха добре и умееха да използват. Луис изпълняваше всякакви нареждания, все едно, че беше пионка, движена по шахматната дъска.

До траурната зала имаше друг, по-малък салон, където опечалените ставаха да пушат. Салонът беше обзаведен с тапицирани столове, които имаха видна купени на разпродажба при ликвидацията на разорен аристократичен английски клуб. До вратата на траурната зала стоеше малък статив, изработен от тъмен метал, гравиран със злато, върху който бе поставена табелка с простичък надпис: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД. Ако човек прекосеше просторната бяла сграда, която повече приличаше на стар, уютен дом, щеше да попадне в идентичен салон, намиращ се в съседство на западната траурна зала. Тук надписът върху статива гласеше: АЛБЕРТА БЪРНАМ НИДО. В дъното на сградата имаше още една зала, с изглед към реката, но стативът пред вратата й беше празен, защото този ден залата не се използваше. В приземието се намираше още един салон, където бяха изложени модели ковчези, всеки един дискретно осветен от малък, монтиран на тавана, прожектор. Ако човек вдигнеше очи (както бе сторил Луис, предизвиквайки гнева на собственика), добиваше впечатлението, че над главата му дремят някакви странни животни.

В неделята след смъртта на Гейдж, Джъд придружи Луис до Бангор, за да изберат ковчег. Когато слязоха в приземието, вместо да завие вдясно към залата, където бяха изложени ковчезите, лекарят, в замаяното си състояние, продължи направо по коридора към боядисаната в бяло летяща врата, каквато има в ресторантите между залата и кухнята. Джъд и собственикът на бюрото извикаха в един глас: „Не, не влизай там!“ и Луис покорно се отдалечи от бялата врата. Той знаеше какво има зад нея. Нали чичо му бе собственик на погребалното бюро.

Траурната зала беше обзаведена с безупречно подредени сгъваеми столове от скъпия модел, с плюшени седалки и облегалки. Ковчегът на Гейдж се намираше в предната част на залата и бе поставен върху подиум, който напомняше кораб на църква. Луис бе избрал ковчег от фирмата „Американ Каскет Къмпани“ — моделът се наричаше „Вечен покой“ — бе изработен от розово дърво и облицован с розова коприна. Собственикът на бюрото каза, че ковчегът е наистина красив и изрази съжаление, че не разполага с модел, облицован със синя коприна. Луис отвърна, че той и жена му не са придавали особено значение на подобни подробности. Собственикът кимна, сетне попита дали Луис е помислил как ще покрие разноските по погребението на сина си. Ако доктор Крийд не е в състояние да плати в брой, биха могли да отидат в кабинета и да обсъдят най-изгодните възможности за кредит, предлагани от бюрото…

На Луис изведнъж му се стори, че дочува бодрия глас на някакъв коментатор: „Ура! Благодарение на купоните от цигарите «Рали», получих безплатен ковчег за детето си!“

— Ще платя със синята си карта — отвърна той и се попита дали не сънува.

— Прекрасно — каза собственикът.

Ковчегът бе дълъг около метър и двайсет — изглеждаше като ковчег за джудже — но за сметка на това цената му надвишаваше шестстотин долара. Луис предположи, че е поставен върху дървени крачета, но не беше напълно сигурен, защото не виждаше добре от натрупаните отгоре цветя, от миризмата на които му прилошаваше. Ето защо предпочете да остане по-далеч от ковчега.

В дъното на залата, точно до вратата, която водеше към съседното салонче, бе поставена отворена книга върху стойка и прикрепена с верижка химикалка. Уредникът на погребалното бюро настани Луис до стойката, за да посрещне „своите приятели и роднини“.

Приятелите и роднините трябваше да се разпишат в книгата, като упоменат имената и адресите си. Луис нямаше представа каква е целта на този идиотски обичай, но не пожела да се осведоми. Навярно след погребението трябваше да занесе книгата у дома — всъщност това му се струваше най-идиотско. Навярно някъде из къщата все още се въргаляха албуми от последните му години в гимназията и в колежа, както и албум, ознаменуващ завършването на медицинския факултет; имаше и албум от сватбата, подвързан с изкуствена кожа, върху който се мъдреше надписът: „МОЯТА СВАТБА“, изрисувана с букви, имитация на злато. На първата му страница се виждаше снимка на Рейчъл, която, застанала пред огледалото, поставя воала си с помощта на майка си, а на последната — фотография на два чифта обувки пред затворена хотелска врата. Семейство Крийд притежаваха и албум „бебе“, купен заради Ели, само че скоро и на двамата им бе омръзнало да го попълват с все нови и нови снимки, от рода на тези, под които пише: „ПЪРВОТО МИ ПОДСТРИГВАНЕ“ (тук залепете къдрица от косичката на детето) и „ОПАЛА!“ (залепете снимка на бебето, което пада на дупето си). Подобни банални текстове и фотографии се бяха сторили прекалено сладникави на Рейчъл и на Луис.

А сега щяха да си прибавят нова перла към колекцията си от албуми. „Как ли ще го наречем?“ — питаше се Луис, докато седеше вцепенен до стойката и очакваше началото на увеселението. „МОЯТА КНИГА НА СМЪРТТА“? „МОЯТ НЕКРОЛОГ“? „АВТОГРАФИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО“? „ДЕНЯТ, В КОЙТО ПОГРЕБАХМЕ ГЕЙДЖ“? Или нещо по-възвишено, например „СМЪРТ В СЕМЕЙСТВОТО“?

Затвори книгата, която, подобно на албума със сватбените снимки, бе подвързана с изкуствена кожа. Но върху нея нямаше никакъв надпис.

Както можеше да се очаква, първа в траурната зала влезе Миси Дендридж, добродушната Миси, която толкова пъти беше стояла при Ели и при Гейдж. Изведнъж Луис си спомни, че тя беше взела при себе си децата в деня, когато бе умрял Виктор Пасков и когато двамата с Рейчъл се бяха любили първо във ваната, после в леглото.

Очевидно Миси бе плакала и преди да пристъпи прага на траурната зала, но при вида на безжизненото, каменно лице на Луис, тя отново избухна в сълзи и слепешката му протегна ръце. Луис я прегърна и си помисли, че при подобни случаи хората винаги търсят опора един в друг (или поне така се предполага) — сякаш при допира им се освобождава електрически заряд, който парализира сърцето и освобождава разума от песъчливата утайка, натрупана от шока.

— Толкова ми е мъчно — прошепна Миси и отметна тъмнорусата си коса от бледото си лице. — Беше толкова послушно, сладко момченце. Много го обичах. О, Луис, толкова ми е мъчно… това ужасно шосе. Надявам се, че ще тикнат в затвора онзи шофьор до края на живота му — карал е прекалено бързо. Гейдж беше толкова сладък, толкова добър и умен… Не знам защо Бог му отне живота, наистина не знам, хората обикновено не разбират от тези неща, нали? Но ми е толкова мъчно, толкова мъчно, Луис!

Луис се опита да я утеши и докато я държеше в прегръдките си, усети как сълзите й мокрят яката му, а гърдите й се допират до тялото му. Миси попита къде е Рейчъл и лекарят отвърна, че жена му почива. Миси обеща да отиде да я види и каза, че ще гледа Ели всеки път, когато е необходимо и за колкото искат време. Луис й благодари и съседката се отдалечи; продължаваше да подсмърча, а очите й изглеждаха още по-зачервени от черната кърпичка, с която ги бършеше.

Беше направила няколко стъпки към ковчега, когато лекарят я повика обратно. Собственикът на погребалното бюро, чието име Луис все още не можеше да запомни, му бе казал, че всички опечалени трябва да се разпишат в книгата и Луис бе твърдо решен да не пропусне никого.

„Загадъчни посетителю, моля те да се подпишеш“ — помисли си той и за малко щеше да избухне във висок, истеричен смях, който замря на устните му при вида на насълзените, тъжни очи на Миси.

— Миси, би ли се разписала в книгата? — запита той, сетне добави, сякаш се оправдаваше: — За Рейчъл.

— Разбира се — възкликна Миси. — Ах, бедният Луис, бедната Рейчъл.

Изведнъж Луис се досети какви ще бъдат следващите й думи и поради една или друга причина изпита панически страх. Въпреки че съзнаваше неизбежността на онова, което щеше да се случи, усети сякаш е улучен право в сърцето от еднокалибрен куршум, изстрелян от професионален убиец; знаеше, че куршумите ще продължават да го обсипват през следващите безкрайни деветдесет минути; разстрелът ще се повтори и по време на следобедното поклонение, въпреки че раните му от сутринта все още кървят.

— Слава Богу, че не е страдал, Луис. Поне всичко е станало много бързо.

Луис изпита диво желание да й каже истината без заобикалки и да види как лицето й отново се свива от мъка.

„О, да, безсъмнено беше бързо — ето защо ковчегът е затворен. Нищо не можеше да се направи за Гейдж, дори двамата с Рейчъл да одобрявахме варварския обичай да се издокарват мъртъвците в най-хубавите им дрехи, като манекени от универсален магазин, да се пудрят лицата и да се червят устните им. Да, моя скъпа Миси, наистина се случи невероятно бързо: в един миг Гейдж беше на шосето, а само минута по-късно лежеше върху него, но стотина метра по-далече, пред къщата на семейство Рингър — представи си — само на стотина метра, колкото е дължината на футболно игрище. Камионът блъсна Гейдж, уби го, сетне го повлече — най-добре да продължаваш да си мислиш, че смъртта му е настъпила моментално. Изтичах след него, Миси… непрекъснато крещях името му, сякаш очаквах да е още жив — аз, който съм лекар. Тичах като обезумял; навярно съм пробягал десетина метра, когато видях червената му шапка за бейзбол, след двайсет — една от маратонките му. Сигурно бях изминал четирийсет метра, когато камионът изхвръкна от шосето и кабината му се заби в поляната зад хамбара на Рингърови. Съседите заизлизаха от домовете си, а аз продължавах да крещя името на Гейдж; след десет метра видях якето му — беше обърнато наопаки; пробягах още двайсет метра и се натъкнах на втората маратонка, а след това на самия Гейдж.“

Изведнъж светът около него се обви в синкава мъгла, подобна на перушината на гълъб, пред очите му причерня. Луис усещаше единствено — й то много смътно — как ръбът на стойката, върху която бе поставена книгата, се забива в дланите му.

— Луис? — гласът на Миси прозвуча някъде отдалеч, защото до слуха му долиташе само загадъчното гукане на гълъби.

— Луис? — повтори по-високо и разтревожено Миси. Мъглата се разсея, светът отново изплува пред очите му.

— Луис, добре ли си?

Той се опита да се усмихне и утвърдително кимна.

Миси написа в книгата с калиграфския си почерк: „Мистър и мисис Дейвис Дендридж“, а отдолу добави адреса им: „Олд Бъкспорт Роуд № 67“. Вдигна очи към Луис, сетне бързо ги сведе, сякаш се срамуваше, че живее на пътя, където бе убит Гейдж.

— Дръж се, Луис — прошепна тя.

Дейвид Дендридж също стисна ръката му и промърмори нещо неразбрано — изпъкналата му адамова ябълка непрекъснато се движеше нагоре-надолу. Сетне той побърза да последва съпругата си, за традиционното ритуално поклонение пред ковчега, изработен в Сторивил, Охайо, където Гейдж не беше ходил никога и където никой не бе чувал за него.

След семейство Дендридж заприиждаха останалите приятели и съседи; заставаха един след друг пред Луис, а той приемаше съболезнованията им, стискаше ръцете им, прегръщаше ги, виждаше сълзите им. Скоро яката на ризата му и ръкавът на сакото му се овлажниха. Ароматът на цветята започна да прониква чак до дъното на залата, където седеше той, и напояваше въздуха с миризмата на смърт, на погребение. Така добре позната на Луис от детството му, когато бе работил в погребалното бюро на чичо Карл. Той мислено започна да класира съболезнованията, които му поднасяха. Трийсет и два пъти му казаха, че за щастие Гейдж не е страдал. Двайсет и пет пъти чу, че неведоми са пътищата Господни. Последен в класацията остана изразът: „Сега той е при ангелите“ — беше изречен едва дванайсет пъти.

След известно време повтаряните банални фрази започнаха да му действат на нервите. Вместо да притъпят чувството му за реалност (както обикновено става, когато човек непрекъснато повтаря собственото си име), те сякаш всеки път пробождаха още по-дълбоко гърдите му, сякаш се стремяха да проникнат в сърцето му. Когато родителите на Рейчъл най-сетне благоволиха да се появят, той бе започнал да се чувства като уморен боксьор.

Щом ги видя, първата му мисъл бе, че Рейчъл е права — Ъруин Голдман наистина беше остарял. Луис не знаеше точната му възраст — бе сигурен, че тъстът му още не е навършил шейсет, — но днес старецът със съсипаното от мъка лице спокойно можеше да мине за седемдесетгодишен… С плешивата си глава и изпъкналите си очила, той абсурдно приличаше на израелския министър-председател Менахем Бегин. Въпреки че при завръщането си от Чикаго Рейчъл бе казала, че баща й започва да остарява, Луис не бе очаквал подобна тъжна картина. Но може би по време на празниците по случай Деня на благодарността, старецът не е бил в толкова трагично състояние — та нали тогава още не бе загубил едното си внуче.

Дори вървеше до него, лицето й почти не се виждаше под двойния (или троен) воал от черен тюл. Косата й бе обагрена в синкав оттенък, който възрастните дами от американската буржоазия явно смятат за връх на елегантността. Тя държеше съпруга си под ръка. Зад тежкия й воал Луис успя да различи само сълзите, които се стичаха по бузите й.

Внезапно реши, че е време да забрави миналото. Не биваше вечно да подклажда старата вражда, която изведнъж му се стори безсмислена. Навярно решението му бе повлияно и от множеството банални фрази, които бе принуден да слуша до този момент.

— Ъруин, Дори — промърмори той, — благодаря ви, че дойдохте.

Протегна двете си ръце, сякаш възнамеряваше едновременно да се ръкува с бащата на Рейчъл и да прегърне майка й или пък да прегърне и притисне до гърдите си и двамата. Жестът му бе интуитивен; за пръв път усети, че сълзите му напират; за миг му хрумна смахнатата мисъл, че сега е моментът да се сдобри с родителите на Рейчъл, че смъртта на Гейдж ще послужи за нещо добро, както в сладникавите романчета, където смъртта сдобрява и най-злите врагове, където тя има много по-градивни последствия, отколкото безкрайната, безсмислена и режеща болка, която отказва да изчезне.

Дори пристъпи към него и като че също понечи да му протегне ръцете си; произнесе: „О, Луис…“ и още няколко неразбираеми думи, но в този момент Голдман я дръпна назад. За миг тримата замръзнаха на местата си — жива картина, останала незабелязана от присъстващите, с изключение на собственика на погребалното бюро, дискретно оттеглил се в отдалечения край на залата. (Луис бе сигурен, че чичо му Карл положително би забелязал). — Луис протяга ръце, а Ъруин и Дори Голдман стоят изпъчени и вдървени, като фигурки на младоженци върху сватбената торта.

Луис забеляза, че нямаше и следа от сълзи в очите на тъста му, които се взираха в него с неприкрита омраза. („Да не би да си въобразява, че съм убил Гейдж само за да му направя напук?“ — за секунди си помисли той.). Враждебният поглед на Ъруин Голдман сякаш го измери от глава до пети, установи, че вижда пред себе си същия мухльо, който бе похитил Рейчъл и бе причинил сегашното й нещастие, сетне се извърна с отвращение. Старецът погледна вляво от Луис, към ковчега на Гейдж и едва сега ожесточеното му лице се смекчи.

Луис направи последен опит и промълви:

— Ъруин… Дори… Моля ви… Трябва да бъдем заедно в нещастието.

— Луис… — отново поде Дори съчувствено или поне така му се стори на Луис. Сетне двамата отминаха, Ъруин Голдман, влачеше след себе си съпругата си и крачеше напред, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, а най-малко към Луис Крийд. Двамата застанаха до ковчега и старецът измъкна от джоба на сакото си черна еврейска молитвена шапчица.

„Пропуснахте да се разпишете в книгата“ — помисли си Луис, сетне почувства как в стомаха му се надигат киселини, които сякаш щяха да го задушат, лицето му се изкриви от болка.

Когато утринното поклонение най-сетне завърши, Луис се обади вкъщи. Джъд вдигна слушалката и попита какво става, а Луис отговори, че всичко е нормално. После поиска да говори със Стив.

— Ако Рейчъл е в състояние да се облече сама, ще й разреша да дойде на следобедното поклонение — каза Стив. — Съгласен ли си?

— Да — отвърна Луис.

— А ти как си, Лу? Само не се опитвай да ме заблуждаваш!

— Добре съм — рязко отвърна лекарят. — Справям се. „Накарах всички да се разпишат в книгата. Всички, с изключение на Голдманови, които не пожелаха да го сторят.“

— Добре — каза Стив. — Искаш ли да се срещнем някъде за обяд?

Обяд. Да се срещнем за обяд. Думите на асистента се сториха толкова нереални на Луис, сякаш ги беше прочел в някой от научно-фантастичните романи, които толкова обичаше в детството си и в които майсторите на жанра Робърт Хайнлайн, Мъри Лейнстър и Гордън Диксън описваха завладяването на различни галактики. „Обитателите на планетата Куарк имат странен обичай, лейтенант Абелсън: когато някое от децата им умре, те «се срещат за обяд». Навярно подобен обичай ще ви се стори жесток и варварски, но не забравяйте, че тази планета все още не е тераформирана.“

— Разбира се — отвърна той. — Знаеш ли някой ресторант, където обикновено опечалените родители обядват по време на паузата между двете поклонения пред мъртвото им дете?

— По-спокойно, Лу — смъмри го Стив, но по тона му личеше, че думите на Луис не са го засегнали.

Луис си помисли, че сегашното му състояние на привидно спокойствие, граничещо с лудост, му помага да надникне в душите на хората, както никога досега. Може би си въобразяваше, но подозираше как точно сега Стив си казва, че дори саркастичното изявление на Луис, подобно на избликнала от устата му жлъчна течност, е за предпочитане пред предишната му апатия.

— Не ми обръщай внимание — побърза да се извини той. — Какво ще кажеш за „Бенджаменс“?

— Съгласен съм — отвърна Стив. — Ще се видим там. Луис затвори телефона — беше се обадил от канцеларията на собственика на бюрото, сетне се отправи към изхода. Когато мина покрай траурната зала, забеляза, че е празна. Само Дори и Ъруин Голдман седяха на първия ред със сведени глави. Лекарят имаше чувството, че ще останат там завинаги.

Оказа се, че е бил прав, когато бе избрал „Бенджаменс“. Хората в Бангор обядваха рано и в един следобед ресторантът беше почти празен. Джъд дойде заедно със Стив и с Рейчъл и четиримата си поръчаха пържено пиле. По едно време Рейчъл отиде в тоалетната и се забави толкова дълго, че Стив се разтревожи. Тъкмо се канеше да помоли сервитьорката да провери какво става с нея, когато Рейчъл се върна на масата — очите й бяха подозрително зачервени.

Луис почти не докосна пилето си, но за сметка на това изпи огромно количество бира „Шлиц“. Джъд също пиеше бутилка след бутилка бира и почти не говореше.

Чиниите им останаха почти пълни. В проблясък на свръхестествено ясновидство, Луис забеляза как сервитьорката, пълничко момиче с хубаво личице, се двоуми дали да ги попита дали обядът не им е харесал. След кратко колебание, явно забелязала зачервените очи на Рейчъл, тя реши, че въпросът е неуместен. Докато пиеха кафето си, Рейчъл внезапно каза нещо, което шокира останалите, особено Луис, чиято глава започваше да се замайва от бирата.

— Ще дам дрехите му на Армията на спасението — промълви тя.

— Така ли? — след кратка пауза попита Стив.

— Да — отвърна Рейчъл. — Съвършено нови са… Всичките му якета… кадифените му панталони… ризите му… Някой ще им се зарадва, защото могат да се носят още дълго. Естествено, с изключение на онези с които беше облечен. Те са… съсипани.

Последните думи Рейчъл произнесе със задавен глас. Опита се да отпие глътка кафе, но ръката й трепереше. След миг закри лицето си с ръце и се разрида.

Настъпи странна тишина, изпълнена със скрито напрежение, което сякаш се съсредоточаваше в Луис. Свръхестественото му ясновидство отново се проявяваше и този път беше най-силно изразено. Дори сервитьорката усети скритото напрежение и Луис видя как тя го поглежда тайничко, докато се преструва, че подрежда приборите и салфетките върху масичката в дъното на салона. За миг лекарят ги изгледа озадачено, сетне разбра: всички очакваха той да утеши жена си.

Само че Луис не можеше да го стори. Искаше да го направи и разбираше, че е длъжен, но все пак остана прикован на мястото си. Внезапно, без всякаква рима или смисъл, образът на шибания котарак бе застанал между него и Рейчъл. Чърч, който обичаше да изкормва мишките и да къса крилата на птиците. Всеки път, щом откриеше нова жертва, Луис бързаше да унищожи следите от кръвопролитието, без да се оплаква или да го сподели с някой. Нямаше право да протестира, защото бе получил заслуженото. Но нима бе заслужил онова, което се бе случило със сина му?

Отново видя как пръстите му за миг докосват якето на Гейдж, сетне то изчезва от погледа му. Гейдж също изчезва.

Луис се втренчи в чашата пред себе си и остави жена си да плаче, без да се опита да я утеши.