Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (23)

23

На другата сутрин Луис се събуди в девет. Ярка слънчева светлина нахлуваше през прозорците, защото спалнята гледаше на изток. Телефонът иззвъня. Луис се пресегна, сграбчи слушалката и извика:

— Ало?

— Здравей! — прозвуча гласът на Рейчъл. — Надявам се, че те събудих.

— Вярно е, мръсница такава — отвърна Луис и се усмихна.

— Ооо, не е хубаво да говориш така, стар лош мечок — заяви жена му и продължи:

— Снощи напразно се опитах да се свържа с тебе — сигурно си бил при Джъд?

Луис се поколеба за части от секундата и побърза да каже:

— Да, изпих няколко бири у тях. Норма беше на някаква дамска сбирка по случай Деня на благодарността. Мислех да ти се обадя, но… нали знаеш…

— Разбирам — отвърна Рейчъл.

Поговориха няколко минути и жена му го осведоми за семейството си, от което Луис ни най-малко не се интересуваше, въпреки че изпита тайничко и злобно задоволство, когато чу, че тъстът му оплешивява прогресивно.

— Искаш ли да говориш с Гейдж? — запита Рейчъл.

— Разбира се — усмихнато заяви Луис. — Само гледай да не затвори телефона както минали път.

В слушалката се разнесе пращене, някъде отдалеч лекарят чу как жена му убеждава малкия да каже: „Здравей, татко“.

Накрая Гейдж избърбори:

— Зд’аей, тате!

— Здрасти, Гейдж — бодро произнесе Луис. — Как си? как живееш? Силно се надявам, че отново си успял да събориш поставката за лули на дядо си. Може би този път си унищожил и колекцията му от марки!

В продължение на половин минута Гейдж бърбореше неразбрано в ухото му, като от време на време произнасяше правилно по някоя дума — мама, Ели, баба, дядо, колà (Луис развеселено отбеляза, че синът му изговори думата „кола“ провлечено, като истински янки), камион и àка — явно речникът му се увеличаваше.

Най-сетне Рейчъл успя да изтръгне слушалката от ръцете му и малкият нададе негодуващ вик. Луис почувства облекчение: обичаше сина си до полуда и страдаше от отсъствието му, но да разговаряш с толкова малко дете бе все едно да играеш крибидж с луд: противникът ти хвърля картите, когато му дойде наум и внезапно установяваш, че си започнал да преместваш клечките обрано.

— При теб всичко наред ли е? — запита Рейчъл.

— Да — отвърна лекарят, този път без следа от колебание. Съзнаваше, че преди малко е прекрачил някаква невидима граница, когато бе казал на Рейчъл, че е прекарал вечерта в компанията на Джъд. Мислено си припомни думите на стареца: „Почвата в мъжкото сърце е по-камениста, Луис… Човек засажда каквото може… и се грижи за него“. После продължи:

— Честно казано, малко ти е скучно, освен това ми липсваш.

— Нима искаш да кажеш, че не се радваш, задето за няколко дни си се отървал от цирка?

— О, разбира се, че обичам тишината — призна лекарят. — Но след първите двайсет и четири часа започва да ми действа на нервите.

— Мога ли да говоря с татко? — отдалеч долетя гласът на Ели.

— Луис, Ели иска да ти се обади.

— Добре, дай ми я.

Луис разговаряше с дъщеря си в продължение на цели пет минути. Малката се похвали с куклата, подарена й от баба й, и разказа как с дядо си посетили кланиците („Господи, колко лошо мирише там, татко!“ — възкликна тя, а баща й си помисли: „И дядо ти не е цвете за мирисане, миличка“), как помагала да омесят хляб и как Гейдж се изтръгнал от ръцете на Рейчъл, докато му сменяла пелените. Гейдж изтичал по коридора и се изакал точно пред вратата на дядовия кабинет. „Юнак!“ — помисли си Луис и широко се усмихна.

Точно когато си въобразяваше, че поне за тази сутрин обяснението му се е разминало и са канеше да помоли Ели да даде слушалката на майка си, за да се сбогуват, дъщеря му попита:

— Татко, как е Чърч? Мъчно ли му е за мен?

Усмивката на Луис помръкна, но той отговори веднага, с престорена небрежност:

— Предполагам, че е добре. Снощи му устроих пиршество с остатъците от задушеното и го изведох навън. Тази сутрин не съм го виждал, но едва сега ставам.

„Божичко, дори окото ти не мигна — сигурен съм, че от теб ще излезе отличен убиец. Доктор Крийд кога за последен път видяхте починалия? Вечеря тук снощи — всъщност изяде пълна чиния със задушено. Оттогава не съм го виждал.“

— Е, целуни го от мен.

— Пфу, притрябвало ми е да целувам твоя котарак! — възмутено възкликна Луис и дъщеря му се изсмя, после попита:

— Искаш ли да кажеш още нещо на мама?

— Да, нека да ми се обади.

Това бе всичко. Луис поприказва с жена си още няколко минути, но повече не стана дума за Чърч. После двамата си казаха за последен път „обичам те“ и лекарят затвори телефона.

— Това е положението! — заяви той на празната, обляна от слънцето стая. Най-страшното бе, че не изпитваше никакво чувство на вина и на сърцето му беше леко.