Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (2)

2

До края на живота си Луис щеше да запомни този момент и вълшебното му очарование. Може би защото наистина бе вълшебен, но най-вече заради неприятностите, които преобладаваха до края на вечерта… Защото следващите три часа не бяха нито мирни, нито вълшебни.

Луис старателно бе скътал ключовете от къщата (на света едва ли имаше по-педантичен човек от Луис Крийд) в плик, върху който бе написал „Къщата в Лъдлоу — ключовете получени на двадесет и девети юни“. Беше абсолютно сигурен, че е сложил плика в жабката на колата, но сега от него нямаше и следа.

Докато ровеше из жабката, Луис все повече се нервираше, накрая наистина се притесни. Междувременно Рейчъл вдигна бебето на ръце и последва Ейлин към дървото, което се извисяваше в центъра на поляната. Луис точно претърсваше за трети път пространството под седалките, когато дъщеря му изпищя, сетне заплака.

— Луис! — извика Рейчъл. — Ели се поряза.

Малката бе паднала от старата автомобилна гума, закачена вместо люлка на клона, и бе наранила коляното си върху остър камък. Раната не беше дълбока, но Ели пищеше, сякаш са й отрязали крака — раздразнено си помисли Луис. Хвърли поглед към къщата от другата страна на пътя и забеляза, че лампата в хола свети.

— Престани, Ейлин — смъмри я той. — Съседите ще си помислят, че те колят.

— Боли-и-и ме!

Луис се опита да се овладее и мълчаливо се отправи към колата. Ключовете ги нямаше, но аптечката все още бе в жабката. Той я взе и тръгна обратно към поляната, когато Ейлин я забеляза, закрещя още по-силно:

— Не! Не искам да ме мажеш с онова, дето щипе! Не искам, татко!

— Ейлин, това е само дезинфектор и отлично знаеш, че не щипе…

— Хайде, бъди разумна — намеси се Рейчъл. — Знаеш, че няма…

— Не… Боли!

— Престани да крещиш или дупето наистина ще те заболи! — закани се Луис.

— Уморена е, Лу — прошепна жена му.

— Аз също, колкото и да ти е странно — отвърна Луис. — Дръж й крака.

Рейчъл остави бебето на земята и хвана крака на дъщеря си, който Луис намаза с дезинфектора, без да обръща внимание на писъците й, които ставаха все по-истерични.

— Някой току-що излезе на верандата на отсрещната къща — продума Рейчъл, сетне се наведе и вдигна Гейдж, който бе започнал да пълзи по тревата.

— Добре се представихме, няма що — промърмори Луис.

— Лу, тя е…

— Зная, че е уморена — Луис затвори шишето и мрачно изгледа дъщеря си. — Хайде, признай, че не болеше. Стегни се, Ели!

— Не е вярно! Боли ме! Болиии…

Ръцете го сърбяха да я напляска, затова Луис с все сила впи пръсти в собствения си крак.

— Намери ли ключовете? — попита Рейчъл.

— Още не — отвърна той, затвори с щракване аптечката и се изправи. — Ще отида да ги…

Гейдж нададе писък съвсем различен от досегашното му хленчене Рейчъл побърза да го вземе на ръце, но той продължи да се гърчи в прегръдките й.

— Какво му е? — извика тя и инстинктивно го подаде на Луис, който раздразнено си помисли: „Ето предимството на лекарската съпруга — винаги, когато й се стори, че детето й умира, може да го пробута на мъжа си.“

Обезумяло бебето притискаше ръчичките си към шията си и неистово пищеше. Луис го обърна към себе си и забеляза върху шията му голяма белезникава подутина, която растеше пред очите му. Внезапно видя някакво мъхнато насекомо, уплетено в презрамките на бебешкото гащеризонче, което продължаваше безпомощно да пърха.

Ейлин, която тъкмо бе започнала да се успокоява, отново закрещя:

— Пчела! Пчела! Пчела-а-а-а!

Сетне отскочи назад, препъна се в същия камък, върху който преди малко се бе ожулила, падна на земята и отново се разрева от изненада, болка и страх.

„Струва ми се, че полудявам! — удивено си помисли Луис. — Йо-хо-хо!“

— Направи нещо, Луис! Не можеш ли да му помогнеш?

— Трябва да се извади жилото — провлачено изрече някой зад тях. — Тъй се прави — измъква се жилото и се слага малко сода за хляб върху болното място… след миг подутината изчезва.

Непознатият говореше на диалект, характерен за обитателите на щата Мейн и в умората и объркването си Луис едва успя да разбере смисъла на думите му, които му прозвучаха като чужда реч.

Обърна се и видя старец, който навярно наближаваше седемдесетте, но изглеждаше доста як и здрав. Беше облечен в работен гащеризон и синя, отворена риза, която откриваше силно набръчканата му шия. Лицето му бе обгоряло от слънцето, а от устата му стърчеше цигара без филтър, която внимателно изгаси с два пръста и пъхна в джоба си, когато Луис вдигна поглед към него. Сетне протегна ръка и закачливо се усмихна. Усмивката му мигновено се понрави на Луис, който по принцип трудно се сприятеляваше с непознати.

— Няма аз да те уча, а, нали, докторе? — каза старецът. Ето как Луис се запозна с Джъдсън Крендъл, комуто бе съдено да замести баща му.