Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (18)

18

Въпреки очакванията им, представителят на фармацевтичната компания „Ъпджон“ не се появи в уречения час. Докато го чакаше, Луис телефонира в канцеларията на университета и разговаря с някоя си мисис Стейпълтън, която обеща веднага да му изпрати досието на Виктор Пасков. Точно когато затваряше телефона, в кабинета му влезе агентът на „Ъпджон“. Той не се опита да подкупи Луис само небрежно го попита дали не иска да си купи с намаление абонаментна карта за футболните мачове на бостънските „Патриоти“.

— Не — лаконично отвърна лекарят.

— Така си и мислех — мрачно произнесе агентът и напусна кабинета.

По обяд Луис отиде в закусвалнята, купи си сандвич с риба и кола, върна се в кабинета си и обядва, докато преглеждаше досието на Пасков. Надяваше се да открие някаква връзка между него и Северен Лъдлоу, където се намираше Гробището за домашни любимци. Смяташе — въпреки че му се струваше почти невероятно — да открие разумно обяснение на случилото се. Може би младежът е прекарал детството си в Лъдлоу; може би е погребал в Гробището любимото куче или котка.

Не успя да открие онова, което търсеше. Пасков бе от Бергенфийлд, индустриално градче в щата Ню Джърси и беше изучавал електронно инженерство в университета. Съдържащото се в няколко машинописни страници досие с нищо не подсказваше зависимост между Луис и младежа, умрял в приемната на лечебницата — свързваше ги единствено смъртта.

Лекарят изсмука и последната капчица кола, като разсеяно се вслушваше в стърженето на сламката по дъното на картонената кутийка, след това изхвърли всичко в кошчето за отпадъци. Обядът му беше скромен, но го бе изял с огромен апетит. Мислено се поздрави — явно започваше да се оправя. Нервите му се бяха успокоили, изчезнало бе треперенето, което разтърсваше цялото му тяло; дори преживяния при събуждането му кошмар започваше да изглежда като някаква глупава, неприятна шега, която постепенно се заличаваше от паметта му.

Нервно забарабани с пръсти върху регистъра пред себе си, сви рамене и отново вдигна слушалката. Избра номера на Медицинския център в Бангор и поиска да го свържат с моргата.

Представи се, когато чу гласа на чиновника, завеждащ регистъра и каза:

— При вас има наш студент, на име Виктор Пасков…

— Вече не е тук — прекъсна го гласът на невидимия чиновник. — Отиде си.

Луис усети, че се задушава и едва успя да изрече:

— Какво?

— Късно снощи изпратихме тялото на родителите. Пренасянето бе уредено от представител на погребалното бюро „Бруклин-Смит“. Качиха го на самолет „Делта“, полет номер… — Луис дочу шум от обръщане на страници — … номер 109. Къде си въобразявате, че е отишъл мъртвецът? Може би на танци в дискотеката?

— Не — отвърна Луис. — Разбира се, че не. Просто…

Просто какво? За Бога, защо продължава да се занимава със случилото се? Явно не съществува никакво разумно обяснение. Трябва да престане да мисли за ужасното преживяване, да го заличи от паметта си, да го забрави, в противен случай рискува да си навлече допълнителни неприятности.

— Просто ми се струва прекалено прибързано — довърши той изречението си и му се стори, че гласът му прозвуча неубедително.

— Пасков бе аутопсиран от доктор Ринзуик вчера следобед в… — отново се чу прелистване на страници — три и двайсет. Междувременно баща му бе уредил всички формалности. Тялото трябва да е пристигнало в Нюарк в два часа сутринта.

— О, в такъв случай…

— Освен, ако някой носач е сбъркал и го е натоварил на друг самолет — лъчезарно рече чиновникът. — Знаете ли, имали сме подобни случаи, но не и с компанията „Делта“. Хората от „Делта“ са отлични професионалисти, не допускат подобни грешки. Спомням си случая, когато някакъв тип бе умрял по време на риболовна експедиция в Арустук, в едно от онези градчета, които са толкова малки, че нямат име и са обозначени само с цифри на картата. Представете си, глупакът се задавил от езичето на кутийката, докато пиел бирата си. Приятелите му го пренесли на саморъчна носилка — необходими им били цели два дни, докато се измъкнат от пущинака. В подобни случаи балсамирането не може да се извърши с пълна гаранция. От погребалното бюро го инжектирали с антисептична течност, като се молели на Бога тялото да не се разложи. Сетне го натоварили в багажното отделение на самолет, който извършвал редовен полет и го изпратили в Гранд Фолс, Минесота. Но по погрешка ковчегът заминал за Маями, сетне за Де Моанс, а после — за Фарко, Ню Дакота. Накрая някой се усетил какво се е случило, но вече били изминали трийсет и шест часа. Оказало се, че е невъзможно да го балсамират: все едно, че му инжектирали Севън-ъп, вместо фенол. Мъртвецът бил черен като овъглено свинско и от него се излъчвала такава воня, че на шестимата хамали им прилошало. Във всеки случай, така се говореше.

Чиновникът прекъсна монолога си и весело се засмя.

Луис затвори очи и промълви:

— Е, благодаря ви…

— Ако желаете, ще ви дам домашния номер на доктор Ринзуик, но обикновено сутрин той играе голф в Ороно — каза служителят н отново се разсмя.

— Не, благодаря — отвърна Луис.

Затвори телефона и си помисли: „Доволен ли си от обяснението? Почти сигурно е, че докато си сънувал онзи кошмар, тялото на Пасков вече се е намирало в погребалния салон в Бергенфийлд. Сложи точка на цялата история, смятай я за приключена.“

Докато късно следобед пътуваше с колата си към Лъдлоу, на Луис най-сетне му хрумна правдоподобно обяснение за следите от кал по чаршафите. От сърцето му сякаш падна камък. Явно бе имал пристъп на сомнамбулизъм, предизвикан от неочакваното и ужасно преживяване, породено от гледката на тежко ранения студент, който бе починал в ръцете му през първия му работен ден в лечебницата.

Да, сега всичко бе ясно. Сънят му изглеждаше безкрайно реален, защото повечето компоненти бяха истински — докосването на краката му до грубото килимче пред леглото, студената утринна роса и, разбира се, сухото клонче, което бе одраскало ръката му. Ето защо Луис не бе успял да премине през затворената врата, както Пасков.

Изведнъж си представи как Рейчъл слиза в кухнята предишната нощ и го вижда как напразно се опитва да премине през заключената врата. Мисълта го накара да се усмихне. Горката Рейчъл, сигурно здравата щеше да се изплаши.

След като възприе хипотезата за сомнамбулизма, Луис спокойно и дори ентусиазирано се зае да анализира причината, предизвикала кошмарния сън. Беше отишъл в Гробището, защото в съзнанието му мястото бе свързано с наскоро преживян стрес и всъщност бе причината за последвалата свада с жена му. Всъщност, помисли си той с растяща възбуда, гробището е свързано и с първата срещана дъщеря му със смъртта — навярно мисълта за това е присъствала в подсъзнанието му, преди да заспи предишната нощ.

„Имал съм страхотен късмет, че съм се прибрал невредим вкъщи — дори нямам представа как съм го сторил. Навярно съм се върнал на «автопилот»“.

Добре, че бе съумял да се прибере. Не можеше да си представи как ще реагира, ако бе дошъл на себе си до гроба на котарака Смъки — напълно дезориентиран, мокър от утринната роса и най-вече — изплашен до смърт (както навярно би се почувствала при вида му и Рейчъл).

Но сега кошмарът бе свършил.

„Забрави го, Луис“ — облекчено си каза той, но някакъв вътрешен гласец — навярно разумът му — се опита да запротестира: „А как ще обясниш предсмъртните думи на Пасков?“. Но лекарят се престори, че не го чува.

Вечерта, докато Рейчъл гладеше, а децата, седнали заедно в един стол, с интерес гледаха поредния епизод на „Куклено шоу“, Луис стана от мястото си и небрежно заяви, че отива да се поразходи.

— Ще се върнеш ли навреме, за да ми помогнеш да приспя Гейдж? — попитат Рейчъл, без да вдигне поглед от дъската за гладене. — Знаеш, че не капризничи в твое присъствие.

— Разбира се — отвърна Луис.

— Къде отиваш, татко? — изрече Ели, с очи приковани към екрана, където мис Пиги се канеше да зашлеви шамар на Кермит.

— Просто ще се поразходя из полето, скъпа.

— А, добре.

Луис излезе и след петнайсет минути вече се бе изкачил до Гробището за домашни любимци. Любопитно се огледа наоколо, като се опитваше да се пребори с обзелото го чувство, че вече е преживял същото. Вече бе убеден, че е бил тук предишната нощ — плочата, поставена в памет на котарака Смъки, лежеше повалена на земята. Беше я съборил, когато се бе отдръпнал от ухиленото лице на Пасков в края на съня си. Луис машинално я изправи, сетне се запъти към преградата от сухи дървета.

Без да знае защо, при вида на камарата от избелели от слънцето сухи клони и гнили дънери, го побиха тръпки; спомни си как дърветата изведнъж се бяха превърнали в кости. Колебливо протегна ръка и докосна най-горния клон, който явно се държеше на косъм и сега шумно падна на земята. Луис отскочи назад.

Опита се да заобиколи преградата от мъртви дървета, но и от двете страни тя бе оградена от непроходими, преплетени шубраци. Луис си каза, че всеки разумен човек би се отказал от мисълта да си пробие път през тях. Земята под шубраците бе покрита с отровен бръшлян (Луис непрекъснато се сблъскваше с хора, които твърдяха, че бръшлянът е безвреден, но от опит знаеше, че всички малко или много са алергични към отровното растение), а, докъдето му стигаше погледа растяха огромни тръни със заплашителен вид.

Луис закрачи обратно и застана с лице към центъра на камарата мъртви дървета, сетне я заразглежда, пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си.

„Няма да се опиташ да се покатериш отгоре, нали?“ „В никакъв случай, шефе. Защо да върша подобна тъпотия?“

„Отлично. За миг се притесних заради теб, Лу. Очевидно катеренето по преградата е най-сигурният начин да се озовеш със счупен глезен в собствената си амбулатория.“

„Имаш право. Освен това, вече се смрачава.“

Убеден, че е взел най-правилното решение в съгласие с вътрешния си глас Луис се закатери по преградата от сухи клони.

Вече се бе изкачил доста високо, когато дочу странно скърцане и усети как дърветата се раздвижиха под краката му.

„Костите играят рокендрол, докторе.“

Друг клон се пречупи под тежестта му и Луис реши, че е време да слезе. От бързане ризата му изскочи от панталоните.

Без по-нататъшни перипетии се добра до земята и побърза да изчисти полепналите към ръцете му парченца дървесна кора. Сетне се отправи обратно към пътеката, която водеше към дома му — към децата, които го очакваха, за да им прочете приказка преди лягане, към Чърч, който изживяваше последния си ден като породист котарак и донжуан; към кухнята, където двамата с Рейчъл щяха да пият чай, след като децата си легнат.

Но преди да си тръгне, още веднъж огледа тревистата полянка и внезапно бе поразен от тишината и от ненадейно появилата се мъгла, която постепенно обвиваше надгробните камъни. Отново в очите му се наби концентричното разположение на гробовете… сякаш несъзнателно цели поколения деца от Лъдлоу бяха сътворили миниатюрното копие на Стоунхендж^[1].

„Е Луис, как мислиш, нима това е всичко?“

Въпреки че едва бе имал време да надникне зад преградата преди сухите клони да се раздвижат под краката му, той бе готов да се закълне, че отвъд има пътека, която води навътре в гората.

„Не си пъхай носа, където не трябва, Луис. По-добре забрави всичко.“

„Слушам, шефе!“

Той се обърна и се отправи към дома си.

Рейчъл си беше легнала преди час, но Луис продължаваше да седи в кабинета си и да прелиства купчината медицински списания, които вече бе прочел; отказваше да признае пред себе си, че се бои да легне и да заспи. Никога не бе страдал от сомнамбулизъм, но нищо не му гарантираше, че случилото се няма да се повтори.

Дочу как Рейчъл стана и тихичко се провикна от горния етаж:

— Лу? Няма ли да си лягаш, скъпи?

— Тъкмо се качвах — отвърна той, угаси лампата върху бюрото си и тръгна към стълбата.

Тази вечер му бяха необходими повече от седем минути, за да „завърти ключовете“ и да се изолира от света. Докато слушаше дълбокото дишане на Рейчъл, ужасяващото лице на Виктор Пасков отново се появи пред него — този път още — по-реално. Щом затвореше очи, виждаше как вратата с трясък се отваря и се появява Виктор Пасков („Нашият специален гост“), облечен само в спортни гащета, кожата му е белезникава под бронзовия загар, счупената кост стърчи от рамото му.

В моментите, когато усещаше, че задрямва, Луис изведнъж се стряскаше при мисълта какво ще се случи, ако внезапно се събуди насред Гробището за домашни любимци и съзре осветените от луната концентрични окръжности; как ще извърви обратно пътеката, която криволичи през гората. Ужасът, който изпитваше, го караше да се разсъни.

Някъде след полунощ сънят на пръсти пристъпи към него и изненадващо го повали. Луис заспа, без да сънува нищо. В седем и половина се събуди от шума на есенния дъжд, който биеше по стъклата на прозорците. С тревожно предчувствие отметна завивките, но чаршафите му бяха безукорни. Едва ли същият епитет бе подходящ за краката му с деформирани пръсти и мазоли по ходилата, но тази сутрин те бяха поне чисти.

Когато застана под душа, Луис изненадано установи, че си подсвирква.