Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (13)

13

Сетне стаята се изпълни с хора. Напомняха му актьори, появяващи се на сцената по даден знак и още повече подсилиха чувството за нереалност и дезориентация, обзело Луис. Лекарят се стресна от силата на това чувство, което бе изучавал в лекциите по психология, но никога досега не бе изпитвал. Предполагаше, че същото изпитва човек, изгълтал питие, в което е поставена огромна доза LSD.

„Прилича ми на пиеса, която се играе специално за мен — помисли си той. Актьорите напускат сцената, за да дадат възможност на умиращия пророк да ми прошепне насаме няколко загадъчни фрази, а щом той издъхне, отново заемат местата си.“

Санитарките-доброволки колебливо пристъпиха в стаята, хванали от девет страни твърдата носилка, която се използваше за пациенти с фрактури на гръбначния стълб и на шийните прешлени. Джоан Чарлтън влезе с тях и съобщи, че полицаите от кампуса ще дойдат всеки момент и че младежът бил блъснат от кола, докато тичал по пътя. Луис си припомни двамата студенти, които сутринта бяха изскочили пред колата му и стомахът му се преобърна. На вратата се появи Стив Мастерсън, последван от двама полицаи от охраната на кампуса.

— Младежите, които донесоха Пасков, са… — понечи да съобщи той, замълча за миг, сетне попита: — Луис добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна лекарят и се изправи. За миг отново му призля, сетне му размина. — Значи името му е Пасков? — проговори той с несигурен глас.

— Да, Виктор Пасков — отговори единият от полицаите. — Съобщи ни го момчето, което е бягало заедно с него.

Луис си погледна часовника. Бяха минали две минути. От стаята, където Мастерсън бе поканил младежите, донесли Пасков, се чуваше истеричният плач на някакво момиче. „Добре дошла отново в университета, малка госпожице — помисли си лекарят. — Пожелавам ти приятно прекарване на семестъра.“

— Мистър Пасков почина в десет часа и девет минути — съобщи той.

Единият полицай избърса устата си с опакото на ръката си. Мастерсън отново попита:

— Луис, сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш ужасно.

Но преди лекарят да успее да отговори, едната доброволка изпусна дръжките на носилката, повърна върху престилката си и изтича навън. Някъде иззвъня телефон. Момичето, което досега плачеше, закрещя, като непрекъснато повтаряше името на мъртвеца:

— Вик! Вик! Вик!

В чакалнята се възцари истинска суматоха. Един от полицаите поиска одеяло, за да покрие трупа, но мис Чарлтън му отговори, че не е сигурна дали може да му го отпусне без писмено разрешение. Луис внезапно си припомни едно изречение на Морис Сендак: „Нека започне щурата бъркотия!“

За негов ужас, отново го напуши смях и трябваше да прояви огромно усилие на волята, за да се въздържи. Нима този Пасков наистина беше казал „Гробище за домашни любимци“? Наистина ли бе произнесъл името му? Ето какво го бе стреснало най-много и за миг го беше извадило извън строя. Но разумът му вече бързаше да излива неприятното преживяване в специална капсула — наново оформяше, изменяше и се стараеше да забрави случилото се. Навярно младежът беше произнесъл нещо съвсем различно (ако изобщо бе проговорил), поради шока от ужасяващата среща със смъртта, беше изтълкувал погрешно думите му. Най-вероятно Пасков да е издавал само несвързани звуци, както отначало се бе сторило на Луис.

Младият лекар направи усилие да се овладее, като си напомни, че явно притежава качества, които са накарали ръководството на университета да го предпочете пред останалите петдесет и трима кандидати. Налагаше се да поеме инициативата, чакалнята бе пълна с хора, които безцелно се мотаеха наоколо.

— Стив, дай успокоително на момичето — нареди той и самото произнасяне на думите го накара да се почувства по-добре. Стори му се, че се намира в излитаща ракета, която се отдалечаваше от повърхността на някаква малка планета. Въпросната планета всъщност символизираше момента, в който Пасков бе проговорил. Луис решително си каза, че постът му изисква да поеме командването; е добре, точно това и ще направи!

— Джоан, дай одеяло на полицая!

— Докторе, още не сме направили инвентаризация…

— Няма значение, донеси одеялото. А после виж какво става с нашата доброволка.

Той хвърли поглед към другото момиче, което все още държеше единия край на носилката и като хипнотизирано се взираше в трупа на Пасков.

— Хей, доброволката! — рязко изрече той и момичето бързо извърна очи.

— К-к-какво?

— Как се казва приятелката ти!

— Коя?

— Която се издрайфа — преднамерено грубо произнесе Луис.

— Джу-Джуди. Джуди Де Лесио.

— Твоето име?

— Карла — малко по-уверено отвърна момичето.

— Карла, иди да провериш как се чувства Джуди, а след това донеси одеяло. Ще намериш цяла камара в малкия гардероб до първия кабинет. Хайде, всички да напуснат — крайно време е да въведем някакъв ред.

Всички присъстващи се подчиниха. След малко заглъхнаха дори писъците на момичето в съседната стая. Телефонът, който бе замлъкнал, отново иззвъня. Без да вдигне слушалката, Луис натисна бутона за изчакване.

По-възрастният полицай бе успял да запази самообладание и Луис предпочете да се обърне към него:

— Знаете ли кого трябва да известим?

Полицаят кимна и отвърна:

— Не сме имали подобен инцидент от шест години насам. Страхувам се, че учебната година започва зле.

Луис натисна неосветения бутон на телефона и започна дълга серия от задължителни обаждания, без да си направи труда да провери кой го търси по другата линия.