Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (11)

11

Докато закусваха на другата сутрин, Ели забеляза новата бележка и запита баща си какво означава.

— Означава, че Чърч ще претърпи съвсем безобидна операция — отвърна Луис. — Може би след това ще му се наложи да прекара една нощ при ветеринаря. А когато се завърне, ще стои повече в градината и няма да скитосва нагоре-надолу.

— Нито да пресича шосето? — запита Ели.

„Може да е едва петгодишна, но съвсем не е глупава“ — помисли си лекарят, сетне произнесе на глас:

— Точно така.

— Брей! — възкликна Ели и въпросът бе приключен. Луис очакваше дъщеря му да изпадне в истерия и да настоява, че не може да спи дори една нощ без Чърч. Ето защо бе изненадан от лекотата, с която тя прие новината и внезапно разбра, че навярно самата Ели е била силно обезпокоена. Може би жена му все пак беше права да твърди, че гробището за животни е потресло детето.

Рейчъл, която хранеше Гейдж с рохко яйце, одобрително и благодарно изгледа съпруга си и Луис усети как камък падна от гърдите му. Погледът й казваше, че бурята е преминала и че бойната томахавка е заровена. Надяваше се да е завинаги.

По-късно, когато жълтият училищен автобус погълна Ели, Рейчъл се приближи до него, обгърна шията му с ръце и нежно го целуна по устните.

— Постъпи безкрайно мило — промълви тя. — Съжалявам, че се държах толкова гадно.

Луис отвърна на целувката й, но без особен ентусиазъм. Хрумна му, че фразата „Съжалявам, че се държах толкова гадно“ не е съвсем нетипична за Рейчъл и все му се струваше, че обикновено я употребява, след като вече е постигнала своето.

Междувременно Гейдж с клатушкане се приближи до входната врата и надникна през долното стъкло.

— Тобус — произнесе той и небрежно повдигна с ръце увисналите си пелени. — Ели — тобус.

— Расте много бързо — отбеляза Луис.

Жена му кимна.

— Дори прекалено бързо.

— Може да престане, когато спреш да го повиваш — каза Луис.

Рейчъл се засмя и внезапно всичко беше наред. Тя се отдръпна назад, оправи връзката на Луис и критично го изгледа от глава до пети.

— Доволен ли сте от инспекцията, сержант? — попита Луис.

— Изглеждаш много добре.

— Зная. Питам се дали ти приличам на сърдечен хирург, който изкарва двеста хиляди долара годишно?

— Не, приличаш ми само на стария Луис Крийд — засмяно отвърна Рейчъл. — Луис — звярът на рокендрола.

Лекарят погледна часовника си и каза:

— А сега звярът на рокендрола трябва да побърза и да сложи джазовите си обувки.

— Нервен ли си?

— Да, малко.

— Не се притеснявай — промълви Рейчъл. — Ще получаваш шейсет и седем хиляди долара годишно само за да бинтоваш рани, да предписваш лекарства против махмурлук и против грип, както и контрацептиви за момичетата…

— Пропускаш лосиона против въшки — ухили се лекарят. При първата си обиколка на амбулаторията бе изненадан от огромните запаси от въпросния лосион, подхождащ повече на армейска болница, отколкото на средно голям кампус.

Забелязала изненадата му, главната сестра мис Чарлтън цинично се усмихна и поясни:

— Сам ще се убедите, частните квартири извън кампуса не се отличават с особена хигиена.

Луис си помисли, че сестрата сигурно има право.

— Приятен ден — прекъсна мислите му Рейчъл и отново го целуна, сетне престорено строго заяви:

— И за Бога, Луис, опитай се да запомниш, че си администратор, не интернист или студент, който кара двугодишния си стаж в болницата.

— Слушам, докторе — смирено произнесе Луис и двамата отново избухнаха в смях. За миг се поколеба да я запита: „Нима си припомни Зелда, скъпа? Тя ли те измъчва? Значи това е зоната на ниското налягане — Зелда и начинът, по който е умряла?“ Но все пак реши, че сега не е моментът за подобен въпрос. Както повечето лекари, Луис притежаваше обширни познания, най-важното, от които бе, че смъртта е също тъй естествена, като раждането; знаеше още, че не бива да бърка с пръст в току-що заздравялата рана. Затова, вместо да зададе въпроса, който го измъчваше, отново целуна Рейчъл и излезе.

Денят започваше добре. Краят на лятото в Мейн бе прекрасен сезон: небето беше синьо и безоблачно, живакът на термометъра се бе заковал на двайсет и два градуса. Луис спря колата на края на алеята и се озърна, за да провери дали пътят е свободен. Помисли си, че все още няма и следа от листопада, с който е прочут щатът Мейн. „Е, има време“ — каза си той, сетне насочи Хондата (която бяха избрали като втора кола) към университета. Рейчъл ще телефонира на ветеринаря още тази сутрин, ще кастрират Чърч и така ще сложат край на морбидната параноя, породена от гледката на гробиштето за думашни любимци (странно как неправилно написаните думи се набиват в съзнанието и започват да ти се струват напълно нормални). В тази прекрасна септемврийска утрин, мисълта за смъртта изглеждаше абсурдна.

Луис пусна радиото и въртя бутона, докато попадна на „Хюи Луис енд дъ нюз“, които пееха „Работя, за да живея“. Той засили радиото и затананика заедно с него — малко фалшиво, но с огромно удоволствие.